Knijka s tvorbi pobediteli 2015

РОДНИЯТ КРАЙ В МОИТЕ ОЧИ С КОГО И С КАКВО СЕ ГОРДЕЯ ОТ ИСТОРИЯТА НА РОДНИЯ КРАЙ? Една инициатива на Геотехмин ООД и Елаците-Мед АД

РОДНИЯТ КРАЙ В МОИТЕ ОЧИ С КОГО И С КАКВО СЕ ГОРДЕЯ ОТ ИСТОРИЯТА НА РОДНИЯ КРАЙ? Скъпи читатели, През 2015 г. Елаците-Мед АД и Геотехмин ООД осъществиха нова инициатива в рамките на програмата си за корпоративна социална отговорност „Култура и национална идентичност“. Двете дружества решиха да разпалят огънчето на родолюбие у учениците, като ги стимулират да потърсят и претворят в творби събития и личности от родния край, да се обърнат към хубавите народни обичаи и творчество, като поровят в стария скрин на баба или поговорят с близките си за родословното дърво на своето семейство. Така се роди конкурсът за рисунка и съчинение „Родният край в моите очи“. Той се проведе от март до май 2015 г. сред ученици от 1 до 8 клас в седемте училища-партньори в населени места, в които развиваме дейност: СОУ „Христо Ясенов“ и ОУ „Христо Ботев“ в гр. Етрополе, СОУ „Св. Паисий Хилендарски“ в гр. Златица, СОУ „Любен Каравелов“ в гр. Копривщица, ОУ „Георги Бенковски“ в с. Мирково, ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в с. Чавдар и ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в с. Челопеч. Учениците се състезаваха в три възрастови групи в няколко категории – рисунка, родословно дърво, съчинение и стихотворение. Любителите на родния край от седемте училища предадоха 292 работи, от които 224 бяха рисунки, 46 – съчинения и стихотворения и 22 – родословно дърво. Авторитетно четиричленно жури определи победителите. Творбите, които предадоха участниците в конкурса „Родният край в моите очи“, доказват, че българската духовност е жива и богата и тя има своя живот в съзнанието на малките родолюбци. И още – както казва историкът акад. Георги Марков, председател на журито: „Миналото живее у всеки от нас. Дори и да не го усещаме, то ни свързва с дедите ни, а нашето сегашно е поредният мост, прехвърлен към онези, които ще имат задължението да живеят и след нас“. На следващите страници ще видите автентичните творби на младите автори, които спечелиха първо, второ и трето място в конкурса. Геотехмин и Елаците-Мед

ОУ „ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ” – С. МИРКОВО Николай Текерлеков, 3. клас, I място МОЯТ РОДЕН КРАЙ Тук по стръмната пътека, в милия ми роден край, Бенковски е кръстосвал с конната си чета, борил се за свободата до безкрай. Тук минавал и Апостола през вековните гори и сплотявал всички българи с честност и дела добри. Тук земята ни нашепва за великите предци, Николина Възрожденска които трябва ний да помним 4. клас, II място с гордо вдигнати глави. Тук роден съм и живея, пазя спомени добри за безстрашните герои, минали по нашите земи! Неделина Минкова, 3. клас, III място МОЯТ РОДЕН КРАЙ В ОЧИТЕ МИ Димитър Щърков Мой роден край, 2. клас, рисунка в теб съм израснал „Църквата „Великомъченик и първо мляко засукал Димитрий“, I място в твоите красиви равнини. Запленен от малък, от твоята неземна хубост, душата ми тъгува, когато не съм наблизо. Мама ме е учила винаги да те обичам и докато на таз земя ме има, аз само в тебе ще се вричам! 3

Сияна Николова, 1. клас, III място МОЯТ РОДЕН КРАЙ Аз се казвам Сияна и съм родена, и раста в град София – столицата на България. Там има много театри, кина, музеи, паметници на културата, паркове и детски площадки. Но аз ще уча до 4. клас в село Мирково при моята любима учителка г-жа Хрискова в ОУ „Георги Бенковски“. То е хубаво, чисто и подредено. Селото е много хубаво и развито с богато историческо минало и настояще, има много хубава природа, чист въздух и детски площадки, има народни обичаи по Коледа, Нова година и Сирница. На 19.02. ходихме да изразим почит и уважение на паметника на Апостола на свободата Васил Левски, а на 3 март изразихме признателност към замръзналите руски войни. Гордея се, че съм потомка от рода на Райна Княгиня и на убития край Одрин през Балканската война мой пра-пра-прадядо Никола Цончев. Иван Гицов 5. клас, рисунка „Огнен сняг“, I място Гордея се с моя роден край! Гордея се, че съм българка! Теодора Юрукова, 4. клас, II място ИСТОРИЯТА НА РАДИН КЛАДЕНЕЦ Легендите и преданията са ехото от миналото ни и като камбанен звън звучат в нас и ни напомнят за юначини, българи и човешки съдби. Една от легендите за Мирково разказва за двамата братя Вълчанови и сестра им Мария. Тежките и трудни години на робство белязали всяка българска къща. Не пропуснали и Вълчановата. Вълчан Стойко и Вълчан Петко, както ги наричали хората, живеели високо в планината сред пазвите на вековни буки и бистри извори в местността Червени камък. Стойко бил по-големият брат и имал жена на име Елена и две деца. Момчето се казвало Петър, а момичето Радка. Те били неразделни и играели на воля сред природата. Радка имала един черен кон на име Арап и по цял ден препускала по поляните и горските пътеки. Била много красиво дете, честно и работливо, а инак, луда глава. Понякога децата на агата се качвали при тях в планината да си играят, но Радка не им отстъпвала за нищо. И да не била права брат й Петър, който я обожавал, за всичко я защитавал. Така безгрижно минавали годините и двете деца пораснали. Петър станал голям силен и смел мъж, а Радка най-хубавата и лична мома в селото. На нейната красота се възхищавали и българи, и турци. Брат й Петър станал голям приятел на Хаджигенчовия син Бойко, който често започвал да им ходи на гости в Балкана. Залюбили се те с Радка и си обещали да се вземат. Срещали се тайно при един извор под Червени камък. Но радостта им не траела дълго. Черен облак надвиснал над младите. В една слънчева утрин, както си брала малини и конят пасял спокойно до нея, изведнъж започнал да се дърпа и да цвили. Радка не му обърнала внимание, но в следващия миг тя усетила, че някой покрива главата й с нещо. Започнала да се дърпа да се освободи, но напразно. От този ден никой вече не чул нищо за Радка. Майка й се поболяла от мъка и починала. Баща й се състарил и заприличал на дядо, а брат й се пропил. Само Бойко не загубил надежда и тръгнал да търси своята любима. И до днес старите хора разказват, че на мястото, където са се срещали двамата влюбени, тече извор – буен и бистър като сълза, а в камъка над него било издълбано името на Радка от млад турчин, който тайно я харесвал. Аз се гордея с Мирково, защото тук е създадена първата кооперация и бирена фабрика. Това село е много хубаво и аз се гордея много с него.

Радостина Лачева, 5. клас, II място МОЯТ РОДЕН КРАЙ Винаги съм смятала, че моят роден край е най-красивото място на Земята. Макар да съм още дете, разбрах уникалността на природата, която ме заобикаля. Родното ми село се нарича Мирково и е разположено в западната част на Златишкото поле. Огражда се на изток от не много високи хълмове. На запад е склонът Гълъбец, а на север – Стара планина. Селото ни е хубаво, с дворчета, с нацъфтели цветя и узрелите зеленчуци, с усмихнатите хора и безгрижни деца. Селото ни има богата история. Следи от далечни времена са открити при разкопки под местностите Еленината плоча, Ортова и Уста. Намерени са глинени съдове, железни палешници, копия от преди 2800 години. Старо тракийско селище е имало на Яламовото тепе и Хрисковата плоча. От времето на римската епоха в една нива в местността Арамудере са открити предмети – обеци, глинени съдове. Предполага се, че в нея е погребан знатен съновник. От времето на Средновековието има също останки – църквата „Св. Георги“ е от XII-XIII в. от времето на Второто българско царство. На „Градище“, както и самото име подсказва, че е имало крепост, която е охранявала прохода Етрополе. Мирковските родолюбци са били активни участници в борбите за Освобождението от турско робство. През 1890 година е образувана първата кооперация в страната. Тя била кръстена „Орало“ и е дала знак за разпространение на кооперативното движение в България. В селото е била открита пивоварна фабрика. Жителите на село Мирково са много трудолюбиви, къщите са нови, улиците, асфалтирани с нови тротоари, канализация, читалище, което е средище на духовността, и основно училище. Североизточно, близо до селото се намира минно-обогатително предприятие „Елаците-Мед“. Дълбоко в бита на хората се е врязал празникът на кукерите. Младежите по най-изобретателен и съдържателен начин представят кукерите като символ на магичното, което прогонва злия дух. Аз знам, че всеки обича своя роден край, така както и аз обичам моя. Който един път се докосне до прелестите на природата, винаги ще я носи в себе си и винаги ще иска пак да се върне. Обичам те, мое родно село! Таня Мирчева 5. клас рисунка „Зима в Мирково“, I място Беркант Александров 6. клас, рисунка „Пейзаж от Кърджали“ II място 5

Ралица Щаплева, 5. клас, III място МОЯТ РОДЕН КРАЙ Моят роден край е село Мирково, разположено в полите на Стара планина на 715 м. надморска височина под връх Баба. То носи гордо своето име 585 години. Гледайки от втория етаж на моята къща, се разкрива прекрасна гледка: на север местностите Хрискова плоча, Червен камък, Араманица, Джеферица, Кору габър, Денина плоча, Папратница и Сенокос. На запад – Мерата, Бърдо и Миял. На юг – Средна гора и в ясно време заснежените върхове на Рила. На изток – Русалските гробища, Веселово тепе и Гусенец. Покрай селото минават реките Мирковчица, Воден и Калугерица. В Мирково е създадена първата кооперация „Орало“ в България и на Балканския полуостров. Поп Петър е писал летописи, създадени преди „История славянобългарска“. От Мирково е имало и участници в Априлското въстание и в четата на Христо Ботев, и участници в освободителни войни. В село Мирково е създадена песента „Марийо ле, мадра гидийо“: Марийо ле, мадра гидийо. Проклета да е майка ти, Нами те даде майка ти. „ Марийо ле, шекер ябълко. че те на мене не даде. В тая пуста касаба. „ Сладка си като стафида. Толчаво село Мирково, В циганската махала. та нема ли ерген за тебе? На Иванчо даскалчето. Тази песен ми я пееше моят дядо Иван Хрисков, който е бил тромпетист в Мирковската духова музика и ме е научил да обичам народната музика. Аз много се гордея с него и с хората, които са оставяли частица от себе си в историята на Мирково. Гордея се с настоящето и се надявам в бъдеще и аз да допринеса за запазването на историята и традициите на моя роден край. Тодор Димитров, 6. клас, рисунка „Река Мирковчица“, III място Сибел Росенова, 6. клас, III място

Стефка Вълева 1. клас, Родословно дърво, I място Йорданка Илиева 1. клас, Родословно дърво, II място 7

ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, с. Чавдар Йоана Василева, 3. клас, I място ПРОЛЕТ В РОДНИЯ КРАЙ Отмина студената зима. Наближава цветната пролет. Родното ни село Чавдар започна да се пробужда. Когато се прибирам от училище, чувам гласовете на птичките, усещам мириса на разцъфналите цветя и дървета. Един слънчев ден видях, седнали на пейка, няколко баби да разговарят. Аз ги поздравих и седнах при тях. Попитах ги как са посрещали пролетта, когато са били на моята възраст. От разказа им разбрах, че и те са търкаляли питки при посрещането на пролетта. С интерес слушах как малките деца помагали на мама и баба в приготвянето им. Втасалото тесто се поставяло в съд, направен от изпечена глина, наречен подница. Тя се заравяла в жарта до изпичане на питката. На 22 март всички ученици се събирали в двора на училището и отивали в местността Радов гроб, която се намира в близост до селото ни. Аз ги попитах защо се нарича така. Те с удоволствие ми разказаха. През турско робство в нашето село живяла баба Рада Томчова. По време на Освобождението турците се укривали в тази местност. Тя ги издала. За тази своя постъпка била убита в същата местност, която носи нейното име до ден днешен. Аз благодарих на сладкодумните баби за интересния разказ. Те ми обещаха да ми разкажат за следващите пролетни празници - Лазаруване, Цветница и Великден. Калоян Евтиминов, 2. клас, рисунка „Света Петка“, I място Ивон Комитова, 2. клас, рисунка „Парк“, II място

Наталия Гуглева, 5. клас, I място ЕСЕИСТИЧНИ РАЗМИСЛИ ЗА РОДНИЯ КРАЙ Китното селце Чавдар, разположено сред лоното на един естествен рай, със съвършената си красота и ненакърнена чистота озарява с благодатното пламъче на вярата и надеждата всички нас. Ние живеем в хармония със себе си и природата, сред която сме отраснали, истински щастливи сме от идиличната атмосфера на отколешни традиции и съвременни тенденции. Селището ни е прекрасно не само защото радушно посреща гостите си с легендарни истории от незапомнени времена, но и защото величественият образ на Калоферския балкан, очертаващото се Подбалканско поле, гордо извисяващите се Витоша, Рила, Родопите, отразяващият се в далечината силует на равна Тракия... сътворяват приказна гледка, която наистина те оставя без дъх. Виждайки природния феномен „Казаните”, посещавайки параклиса „Света Петка”, отсядайки в хижа „Братия”, всички ние откриваме тайнствената сила на изконното начало. Преоткриваме корените си в незначителната шепа пръст, изтичаща между пръстите ни, спомняме си чутовни подвизи от недавното минало, за да увековечим родовата памет, съхранила за поколенията свидния образ на родния край. За повечето от нас остава в сянка любопитната история на Чавдарската раннонеолитна селищна могила, която опасва селището от запад, север и изток. Историческа значимост и патриархални повели обграждат с тайнственост това закътано местенце, съживило в сърцето и душата ми отдавна забравени чувства и непонятни вълнения. Пишейки тези редове, усещам непознато копнение в духа, мислите ми се реят като птици в простора, навестявайки любимите места. Погледнете през моите очи и без никакво усилие ще се влюбите отново във всяка прашинка от родните предели. Божидара Соколова, 2. клас, рисунка „Света Петка – Владимир Ефтимов, 4. клас, рисунка неолитно селище“, III място „Къща от турско“, I място 9

Йоана Калудова, 5. клас, III място ЕСЕИСТИЧНИ РАЗМИСЛИ ЗА РОДНИЯ КРАЙ Моите очи отново се устремяват към сгушеното в подножието на Средна гора китно селце. Имам чувството, че винаги ще помня благословената тишина, изпълваща параклиса „Света Петка“, уютната атмосфера в хижа „Братия”, приказната загадъчност на местността Казаните... понякога е невъзможно да се откъснеш от родния си край. Винаги съм смятала, че родният край е най-прекрасното „притежание” на този свят, тъй като в него побираш цял един свят. В този контекст сред изникналите в съзнанието ми спомени изплува родната ми къща, от която се открива панорамен изглед към Подбалканското поле и Калоферския балкан. Любомир Анев 5. клас, III място Как да опиша подобно великолепие, отразяващо се в лъчите на залязващото слънце, пречупващо светлината в разноцветни отблясъци. Вече се свечерява и във внезапно настъпилата тишина сърцето напевно ми приглася, че това е единственото място на света, съхранило спомена за мен. Преоткривам себе си чрез историята за моя роден край, тъй като за мен той е началото и краят на Пътя. Път през годините, следвайки повелите на времето. Домът ни, родовата ни история, родовата ни памет са неизменна част от опознаването на родния край. Родното ни място е всичко онова, от което се нуждаем и за което се борим цял живот. Цветомира Добрева Димитър Павлов 5. клас, II място 6. клас, I място

ОУ „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ” – С. ЧЕЛОПЕЧ Стояна Гуглева, 3. клас, I място КРАТЪК РАЗКАЗ ЗА МОЯ РОД „За да знаеш къде отиваш, трябва да знаеш откъде идваш”, е казал древен мислител. Благодарение на баба ми успях да науча интересни факти за хора от моя род, за които с интерес ще ви разкажа. Някои от тях вече не са между живите, но спомените за тях все още съществуват. Прародителите на моята баба Надка по бащина линия са преселници от Гръцка Македония и с. Добринище, Благоевградско. Заселили се в Златишкия район след Освобождението на България от турско робство. Затова във фамилията ни преобладават имена като Анастасия и Евдокия. Пра-прадядо ми Стоян е бил земеделец, овощар и скотовъд. И до днес стари хора още помнят под Спасовото кладенче в Златица четиридекаровата овощна градина и засадените ягоди. Пра-прабаба Гана е била домакиня, майка на четири деца, обичала да пее, докато обработвала земята. Бащата на баба ми е още помнения в района ни агроном „бай” Пано. От ранна пролет до късна есен обикалял полетата, като организирал и контролирал обработването на земята и отглежданите крави, телета и овце в тогавашните ТКЗС-та. Хамбарите били пълни със зърно, складовете с картофи, фасул, царевица, цвекло. В дворовете на кооперативните стопанства мучали стада крави и телета, пеели звънците на овцете, из кошарите блеели шарени агънца. В рода ми има голяма част трудолюбиви, достойни и надарени хора. Братът на прадядо ми Пано, Кирил Стоянов Панов навремето бил най-младият български търговски представител, изпратен на работа в чужбина - Гвинея, Етиопия, Египет, Афганистан. Неговата съпруга Наташа Манолова е българска писателка, есеист и литературен критик. Известни нейни творби са „Съкровеното”, „Сантиментален мемоар”, „Любовно досие”, „Жестока проза”, „Мъжете на Александра”, „Споменът, наречен любов” и др. Двамата им сина - Иво и Стоян са известни специалисти, Стоян - в международните икономически отношения, а Иво е най-изявеният наш учен в областта на персийската култура. Доц. д-р Иво Кирилов Панов е роден на 5 октомври 1958 г. в гр. София. Висшето си образование започва в Кабулския държавен университет в Афганистан, специалност „Персийска филология”, след което продължава образованието си в Азербайджанския държавен университет, специалност „Източни езици и култури”. Владее персийски (фарси и дари), руски и английски език. Ръководител е на специалност „Иранистика“ в СУ „Св. Климент Охридски”, и на катедра „Класически Изток”. През 2014 г. получава голяма награда, дадена му за двутомния Българско- персийски речник, лично от президента на републиката Хасан Роухани на 8 февруари в Техеран по време на авторитетния международен конкурс „Книга на годината“, провеждан ежегодно в ИР Иран. Многократно е награждаван с грамоти от Съюза на преводачите в България. Членува в Съюза на българските писатели, Съюза за преводачите в България и Съюза на българските журналисти. Участва в Първата и Втората национална експедиция „Българи - прародина” в Иран, организирани от Софийския университет, БАН и Външно министерство. Целта на експедициите е да се проучат евентуалните следи от нашите предци, етногенезиса на българите, техният бит и култура в древността, състоянието на държавността им преди идването им в Европа и да установи има ли потомци или сродни на българите народи по тези земи. По време на първата експедиция в земите на Афганистан, Таджикистан и Узбекистан, са заснети над 10 000 фотографии от исторически и музейни паметници, от храмове на култа и много други. Заснети са и повече от 100 часа филмов материал, в резултат на който се подготви и излъчи по националната ни телевизия документалната поредица от три части „Българи - прародина”. 11

Братът на моята баба – Стоян Панов е с професия „Външна търговия и международни отношения“ и се е пенсионирал като Директор на външнотърговската камара „Внос-износ” на лекарствени средства в Световния търговски център „Интерпред“. Много са хората от моя род, за които може и трябва да се говори и пише, за да се запомнят техните дела и принос от следващите поколения. Хубаво е човек да познава и съхранява историята на своите прародители и да отдаде нужната почит и уважение към паметта на предците си. Да пиша и разказвам за рода си е свързано с чувство на вълнение и гордост, защото вярвам, че тези редове заздравяват връзката ми с него. Гордея се с корените си и с миналото на моя род. В семейството ми има и герои, и обикновени, но достойни хора. Пазим снимки, запечатали история, която винаги ме умилява. Ивайла Панова, 2. клас рисунка „Рудник Челопеч“, II място Дарина Велчева, 2. клас, рисунка „Параклис „Св. Св. Константин и Елена“ Неда Гуглева, 2. клас, рисунка „Мемориален I място комплекс „Васил Левски“, с. Буново“, III място

Гергана Ангелова, 5. клас, I място Гергана Стоянова 3. клас, рисунка НА ВОЙНАТА – НЕ! „Кукер от Сирница в село Чепопеч“, II място Нека децата навсякъде срещат зората. Нека децата спокойно спят в нощта. Дайте да кажем всички заедно НЕ. Не на терора, на войната - НЕ! Ще нарисуваме яркото слънце. Ще нарисуваме синьо небе. Ще нарисуваме мило детенце. Ще нарисуваме житни класове. Ще нарисуваме зелени листа, Ще нарисуваме буйни поля. И ще изтрием с общата гума Изстрели, взривове, огън, война! Трайко Кацаров 5. клас, рисунка „Добре дошли в Челопеч“ I място Иван Костадинов 4. клас, рисунка „Дядо и баба“, I място 13

Тони Груева Цветелина Кръстева 6. клас, рисунка 7. клас, рисунка „Райна Княгиня“, II място „Една българка“, III място

СОУ „СВ. ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ” – ГР. ЗЛАТИЦА Антония Стоилова, 4. клас Християна Христова, 4. клас II място БЪЛГАРИЯ Аспарух те създаде през онези дни, когато Първото българско царство се възроди. Тервел предпази Европа от арабите. Крум създаде ти първите закони. Омуртаг Плиска възстанови и тя отново се възроди. Симеон те разшири и Златен век ти построи. Борис Първи писменост ти даде и християнството в България създаде. При Самуил бе паднала, но Асен и Петър те освободиха и тебе пак възстановиха. Мартин Хаинов Калоян с латинците се би, 2. клас, рисунка за да не загинеш ти. „Часовникова кула“, I място Петър Енчев, 2. клас, рисунка „Кукери“, II място Александра Кънева, 2. клас, рисунка „Бояновата къща“, III място 15

Ивелина Хаинова 3. клас, рисунка „Часовникова кула“, I място Мартин Атанасов 3. клас, рисунка „Хижа „Свищи плаз“ II място Пламена Панкова, 4. клас, II място ИСТОРИЯ ЗА СПАСОВОТО КЛАДЕНЧЕ Моето любимо място в град Златица е Спасовото кладенче. То е красиво място за разходки и игри и винаги когато ходя там се забавлявам и се любувам на природата. Спасовото кладенче е чешма в подножието на параклиса „Свети Спас“ в Стара планина северно до Златица. Името му е свързано с една легенда, според която в края на 14 век, в битката с нашествениците турци загинал последният бранител на Златица и околността - Спас Войвода. В преданието се говори, че там където той паднал - избликнал буен извор. От благодарност към героичния подвиг и саможертвата на Спас Войвода, народът нарекъл извора на неговото име - Спасово кладенче. Легендата за лековитостта на Спасовото кладенче се губи някъде далеч в мрака на столетията. От незапомнени времена на 40-ия ден Катрин Ранчева 4. клас, рисунка „Свети Паисий Хилендарски“ III място Никалъс Зашев 3. клас, рисунка „Хижа „Свищи плаз“ III място

Силвия Николова 5. клас, рисунка „Архитектура в миналото“ II място Валентина Найденова 6. клас, рисунка „Бояновата къща“ III място Денислава Милева 5. клас, рисунка „На падналите за Родината“ I място след Великден хиляди хора от цяла Златишка котловина, а и от по-далече, се запътват към лечебния извор при параклиса “Свети Спас” в подножието на Стара планина. Спасов ден е винаги в четвъртък, но навалицата около бурния чучур започва още от сряда следобед. Вечерта тълпи от хора изпълват параклиса, черковната ливада и полянките около църквата. Постилат се шарени черги, одеяла, писани месали, наслагват се погачи, сирене, сланина и други печени ястия. На другия ден - четвъртък - Спасовден, много хора запълват пътищата към параклиса и чешмата. След църковната служба на присъстващите се раздава благословен курбан за здраве и берекет. Народните веселия продължават до късно следобед. След 9 септември 1944 г. управляващите атеисти искали да премахнат и изкоренят този вековен култ към Спасовото кладенче, но без успех. От няколко години този ден се празнува най-тържествено като празник на Златица. В последните години се полагат немалко грижи за облагородяване на мястото благодатната вода. Така например бригада златишки патриоти начело с Ленин Готов направили преди години железопътен мост през реката, с което осигурили спокоен и безопасен достъп на гражданите до водата на Спасовото кладенче и параклиса „Свети Спас“. По-късно друга група златичани начело с Борис Гечев работи безвъзмездно по подобряване на интериора на Спасовото кладенче. Направени бяха стълбища, които улесняват достъпа до водата. Сменен беше чучурът на чешмата. Направени бяха и други подобрения. 17

Олимпия Юрукова, 3. клас, III място ДЕЛОТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ Избрах да пиша за Васил Левски, тъй като той се е борил за освобождението ни от турско робство. Той неуморно е обикалял денонощно из цялата страна. Още от малък е бил много будно дете, учел, работел. След като починали баща му и сестра му, Апостола имал желание да продължи образованието си, но бедността го принудила да стане послушник в Хилендарския манастир. Впоследствие завършил трикласно училище в Стара Загора и курс за свещеници. През 1858 г. Васил Кунчев е подстриган за монах, приел името Игнатий и на следващата година бил ръкоположен за дякон. Левски е признат за светец за това, че думите му винаги били придружени с дела. През 1862 г. Апостола тайно напуска Карлово, пристига в Белград и се записва в Първата българска легия, ръководена от Георги Раковски. Дякона проявява изключителната си смелост както в упражненията, така и в сраженията с турските войници. Лъвският му скок е пример за силата на духа му и неговата ловкост. Така получил името си от Раковски – Васил Левски. През 1868 г. много пътувал – Румъния, Турция и обратно в България. Навсякъде срещал хора готови за въстание. Левски създава първите комитети през 1869 г. Започва изграждането на Вътрешната революционна организация. В края на 1869 г. Левски и Любен Каравелов основават Българския централен революционен комитет в Букурещ. Навсякъде, където обикалял Левски, казвал, че не ни трябва господар, а свобода и човешко равенство. Той е избран за главен Апостол на цяла България, Тракия и Македония. През 1872 г. на 1 юни Левски се връща в България и създава нова структура на организацията. Продължил да проповядва идеите си за свобода и равенство, всекидневно се излагал на опасности и премеждия, но никога не се отказвал. Думите му винаги били вълнуващи и убеждаващи. Вътрешната революционна организация обхванала цялата страна, но имало и хора, които преследвали лични интереси, например Димитър Общи. На 27 декември 1872 г. Апостола е заловен в Къкринското ханче от турски войници. С конвой е откаран в София. Тежко ранен, при разпита, безстрашен както винаги, не издава и не предава никого. Със своето безстрашие спасява организацията и делото, на което е посветил живота си. Издадена му е смъртна присъда и на 18 февруари 1873 г. е обесен в покрайнините на София. Делото му е било и остава свещено и ни служи за урок, с това, че преди всичко и единствено е мислел само за народа си. Прозорливостта, честността, смелостта и непреклонният му дух и воля го правят най-способния водач, когото България е имала. Пламена Питекова, 7. клас, I място МОЯТ ЗЛАТЕН ГРАД Гордея се, че в златен град живея, че средногорска хубост нося и вървя, Велислав Пастушки, 5. клас, II място към бъдното, смел поглед устремила, готова съм да променя света. МЕЛОДИЯ От Улпия Ауреа древна сила Моят роден край сияе – Дали се чува от полето, в кръвта пулсира, дава ми крила. с разноцветни светлини! или от тихата гора, Потомка на земя, борци кърмила, И като в приказка красива дали от вятъра в небето, ще браня мойта хубава страна! една мелодия звъни! или от влажната земя? Пред трудовите хора се прекланям, Дали Балканът я засвири, Дали не я изпраща с нежност, кат виждам как променят моя край. или пък буйната река, някой наш любим поет, Ще уча, ще дерзая, обещавам, дали дърветата вековни, или от родните ни баби за бъдещия средногорски рай! или скалите край брега? тя е наш свещен завет!

Ивет Бачева 5. клас, I място Деси Слава Найденова, 5. клас, II място Йордан Терзов, 7. клас, III място ЛЕГЕНДА ЗА СПАСОВОТО КЛАДЕНЧЕ Три месеца ордите на Орхан, спечелил името Баш хит (голям юнак), държали под обсада крепостта на Голеш. Но всеки път когато се опитвали да я превземат, храбрите й защитници ги отблъсквали, защото знаели, че всяка проявена слабост е равна на гибел. След всеки набег турците се оттегляли в своя стан долу в ниското, а българите се затваряли зад дебелите крепостни стени. И околностите потъвали в мълчание, сякаш подготвяли поредната си коварност. От време на време конско цвилене нарушавало съня на Орхан и напомняло на златичани за тяхната обреченост. През нощите смели българи се промъквали из тайните ходници и нападали ненадейно иззад тлеещите огньове турския стан и още по-ненадейно изчезвали под закрилата на мрака. На разсъмване Орхан броял труповете на своите хора и беснеел от злоба. Очите му мятали мълнии към крепостта и гласно се заканвал на Спас войвода: - Джигерът му ще измъкна на този неверник! Ако не отвори портите и не се предаде до икиндия, ще срина до основи оная купчина камъни! - сочел Орхан бей към калето. След това думкане на тъпани и вой на зурли събирало ордите му, той ги строявал и дълго разпалвал омразата им към българите. Обещавал им ту богата плячка, ту вечно блаженство в селенията на Аллах. Накрая се провиквал гръмогласно: - Да живее султанът нашият повелител! - Да живее султанът! - отвръщали бойците му, но нито Аллах, нито повелителят на правоверните можели да им помогнат да превземат последната останала крепост в Средногорието и да ги защитят от българите. Няколко пъти Орхан изпращал свой човек да прикани златичани да се предадат, но винаги удрял на камък. Спас войвода отпращал пратеника с думите: - Кажи на своя господар, че земята, що тъпчат краката ни и горите, що ни изпращат прохладата си, и буйните планински потоци, що поят стадата ни, са си наши и никога няма да ви ги дадем доброволно! Ако Орхан бей дири чест и слава като ни пороби се лъже! По-скоро мухи ще го накацат, нейсе да се сдобие с нашето имане или спечели слава, и почести на наш гръб... И отново околността се смълчавала... Дълго време Спас войвода не се решавал да предприеме открита битка с турците, които го превъзхождали по численост. Нападал само под прикритието на нощта с хората си, защото смятал ден след ден да изтощава враговете си и след това да нанесе решителния удар. Не очаквал 19

помощ от никъде. Всички крепости от Златишкото поле и по поречието на Тополница отдавна били паднали. Все още се държала крепостта Ловеч, но ето дошъл Салко и рекъл: - Войводо, кукувицата отдавна възвести пролетта, а жуженето на пчелите ни напомня за полската работа... Трябва да влезем в битка. Да победим или да умрем! Цяла нощ Спас войвода не мигнал. Обхождал крепостта на длъж и шир, сякаш се прощавал с всичко любимо и размишлявал върху Салковите думи. На сутринта отишъл в параклиса за утринна служба, облечен в бойните си доспехи, седнал на трона си и потънал в мисли. Сепнал се едва когато прозвучал химнът „С наший Бог”, трепнал като в просъница и тръгнал смело към изхода. Скоро зазвучали рогове. Прощаването станало пред църквицата: майки целували синовете си, девойки със сълзи на очи се сбогували с любимите си, а децата се щурали около бащите си. Спас войвода целунал сина си, прегърнал майка си и погалил косите на жена си. След това войводата вдигнал високо над всички Ростислав, сина на Станул, сирак от последната битка и изрекъл клетвата: - Кълнем се да се сражаваме храбро и да мъстим безпощадно! - Кълнем се! - отвърнали войните. Тръгнали защитниците на крепостта, а околността екнала от химна. Пеели майки и вдовици, подемали старци и невръстни сираци, пеело цялото множество. А ехото се блъскало в канари и баири, замирало в долища и шубраци, носело се като последна надежда, като страшно проклятие към враговете. Когато българското войнство застанало лице в лице срещу многобройните турски пълчища, Спас войвода обърнал поглед към калето за последно „Сбогом” и съгледал на западната кула да се развява хоругва. Развял я не друг, а малкият Ростислав. Войводата вдигнал десница с изваден меч в отговор и пръв се спуснал в боя. Засвистели стрели и копия, засвяткала стоманата. Спас войвода връхлитал като хала, насърчавал своите, помагал там, където се огъвали редиците, и търсел с очи Орхан. Искал да го предизвика в единоборство и успял. Българският предводител препуснал към близката горичка, Орхан се юрнал след него. Воеводата извил рязко коня си и нанесъл страшен удар, турчинът майсторски го отбил. Битката между двамата предводители траела няколко часа. От лицата им капела пот, а от раните шуртяла кръв. Победата клоняла ту към единия, ту към другия. При едно препъване на коня на Орхан бей, Спас войвода нанесъл решителния удар. Турчинът изблещил очи и се сгромолясал на земята. Не след дълго се свлякъл и Спас войвода, но със сетни сили успял да се добере до близкото изворче. Намокрил напуканите си устни, измил раните си и издъхнал. Битката стихнала едва привечер. Тогава секнала и песента, носеща се от крепостта. Българите удържали победа, но загубили водача си. Когато го намерили - О, чудо! - раните му били зараснали, а от изворчето се изливала алено-кървава струя вода и блестяла под последните лъчи на залеза. По-късно, когато турците превзели крепостта на Голеш, нарекли Златица на името на Орхан баш хит - Баш хитово, но това име скоро било забравено. Изворчето, до което издъхнал Спас войвода, българите нарекли Спасово кладенче. Това име се е запазило и до днес. И не само името е останало през вековете, но и вярата в лечебната сила на водата му. Всяка година в навечерието на празника Възнесение Господне хиляди хора се стичат в едноименния параклис да запалят свещичка за здраве и да си налеят вода от целебния извор. ОУ „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ” – ГР. КОПРИВЩИЦА Нелина Орашъкова 1. клас, рисунка „Евлампия Векилова“ II място

Данчо Гевезов 1. клас, рисунка „Мостът на Първата пушка“ I място Димитър Кривиралчев 3. клас, рисунка „Лютовата къща“ I място Тодор Лудов, 6. клас, III място ПЪРВАТА ПУШКА В нашето малко градче Пушка гръмна, чу се изстрел се извива вековно мостче, в Копривщица една под него рекичка тече да извести на своите братя и тревичка расте. копнежа за Свобода. Симон Симеонов 1. клас, рисунка „Мостът на Първата пушка“ III място Младенка Митева, 3. клас рисунка „Ставайте робове, аз не ща ярем“ II място 21

Кристиана Керемидчиева, 6. клас, II място МОЯТ РОДЕН КРАЙ Моят роден край е едно прекрасно място. Как да не съм щастлива, че живея тук. Моят роден край има една хубава история. С тази история аз се гордея. В тази история се разказва за периода, когато България е под турско робство. През този период в нашия градец са се случили важни неща. Едното нещо е, че тук е избухнало Априлското въстание на 20 април 1876 г. Априлското въстание е трябвало да избухне на 2 май 1876 г., но поради предателство е избухнало на 20 април 1876 г. На същата дата е написано кървавото писмо от Тодор Каблешков. С тази постъпка трябва да се гордеем всички българи. Бих казала, че аз се гордея с Георги Бенковски и Тодор Каблешков. С тези двама копривщенци се гордея, защото те са се борили до последен дъх, за да може България да е свободна. Ако някой ме попита с какво се гордея, аз ще кажа: „Гордея се с това, че съм израснала в един град, в който са родени и израснали двама българи, които са се Калин Паралеев, 4. клас, рисунка борили, за да е свободна българската държава“. „Мостът на Първата пушка“, III място Ако може да се върнем назад във времето и да се срещна с тези хора, които са се борили за България, бих им казала: „Да сте живи и здрави! Затова, че жертвате своя живот за България!!!“ Антон Маврудиев, 5. клас, рисунка „Пейзаж в Копривщица“ Цветелина Минкова, 8. клас, рисунка „Старото училище“ I място I място

ОУ „ХРИСТО БОТЕВ” – ГР. ЕТРОПОЛЕ Цветомира Петкова 1. клас, рисунка „Часовниковата кула, град Етрополе“ II място Симона Шилова 1. клас, рисунка „Часовниковата кула, град Етрополе“, III място Тоника Цветанова 1. клас, рисунка „Етрополски манастир“, I място 23

Иванджелийн Петкова 8. клас, рисунка „Скривалището (под миндера) на Васил Левски в Етрополския манастир „Света Троица“, I място Теодор Цанов 3. клас, рисунка „Посрещане на генерал Гурко от населението на град Етрополе, 24 ноември 1877“ II място

Полина Николаева, 5. клас, I място БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ Гордея се с България, с нейната история и нейните символи - знаме, герб и химн - неща, които са скъпи за всеки българин. Но особена ценност за мен е българското знаме, неговият трикольор - съчетал белия, зеления и червения цвят. Пред него ние свеждаме глави и заставаме мирно, когато се издига над другите знамена при всякакви поводи - спортни състезания или международни изяви на хиляди километри, ние се чувстваме като частица от благословената българска земя. Но как този трибагреник е станал национално знаме? Кой е дал идеята за цветовете му в тази подредба? Кой го е ушил първи? Кой е внесъл идеята в Учредителното събрание? Започнах да търся отговорите на тези въпроси и стана нещо невероятно - националната история ме заведе в моето родно място. Да, родолюбиви етрополци, истински българи с възрожденски дух са работили самоотвержено за утвърждаване на тази национална ценност, символ на достойнството на народа, на независимата българска държава, на свободата. Всичко започва след потушаването на Априлското въстание от 1876 год. В Браила се събира отбрано общество съзаклятници, родолюбиви българи, които повече от всичко жадуват да видят Отечеството си свободно. Ентусиазирани, патриотите решават да се ушие знаме за предстоящата война с Турция. Отговорната задача е възложена на ямболския търговец Иван Параскевов, който въвлича в родолюбивото начинание дъщеря си - Стиляна. Тя е младо, хубаво момиче. Едва 16-годишна се омъжва за Илия Вълчев - секретар на тайния революционен комитет в Етрополе, съратник на Левски. Ноември 1876 г. виелици и бури вилнеят в Браила, но в сърцето на Стиляна грее любовта към България. Седнала до огнището, с трепет в душата, девойката бод по бод, търпеливо и старателно шие българското знаме. Баща й, надвесен над нея, пита с радост: - Кажи ми, хубава дъще, защо бялото си сложила най-отгоре? А тя отговаря: - Благородни ми татко, бяло започва с „Б”, както България. Бялото е символ на чистотата и хармонията, на съвършенството. Това е цветът на нежното кокиче, което се подава срамежливо изпод снега. Това е цветът на бистрия поток, който скача игриво по планинския склон. - А, защо, дъще, другият цвят е зелен? - Татко, та нали юнаците в гората развяват зеления байрак, зелен е и дъхавият здравец в бащиния ми двор. Червеният цвят пък напомня за жаравата, по която стъпва нестинарката. Той е символ на кръвта и на живота, но и на саможертвената смърт в името на свободата. Това са цветовете на България! Знамето, изработено от Стиляна, е от плътен копринен плат - атлаз, малки естествени бисери и сърмени конци. За модел на красивия везан коронован лъв тя използва значката на четническия калпак. Над лъва стои свещената дума „България”. Чрез скъпоценния си дар Стиляна ни казва, че България я е имало и ще я има, защото народът й е свободолюбив и героичен. На 17.IV.1877 г. руският император Александър II обявява войната на Османската империя. На 8.V.1877 г. баща и дъщеря предават знамето на главнокомандващия Руската армия - великия княз Николаевич, който трябва да го връчи на IV опълченска дружина. На 16.VI.1877 год. започват военните действия. Започва победният марш на освободителите в българските земи. Навеки ще се помнят боевете при Шипка, Плевен и зимното преминаване през етрополския Балкан. 25

В един от походите участва и съпругът на Стиляна - Илия Вълчев, като преводач на руски гвардейски корпус и е награден за заслуги с орден за храброст. На З.Х.1878 г. на картата на света се появява нова държава, нашата родина, възкръснала след петвековно робство. Името й е България. На 28.XI.1879 г. в Търново е свикано Учредителното народно събрание, което да изработи Конституцията за Княжество България. Дълги и разгорещени са споровете за всеки закон, както и за националното знаме. Приятелите на Илия Вълчев - Антим I, първият председател на Учредителното народно събрание, Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Стоян Михайловски, Тишев - депутати от Либералната партия, внасят идеята за цветовете на националния флаг да бъдат бяло, зелено и червено, а Учредителното събрание я приема. Така ушитото от Стиляна Параскевова знаме става символ на българската държава. След Освобождението то се съхранява в княжеския и царския дворец, а днес при най-тържествени случаи може да се види във Военноисторическия музей. В края на живота си Стиляна се връща в своите ранни спомени и иска да види още веднъж своето знаме. Тя се разделя с него, целува го, като го мокри със сълзите си. Ние, етрополците, с право можем да се гордеем, че най-големият национален символ - българското знаме - е ушито от етрополската снаха Стиляна Параскевова и е внесено в Учредителното събрание от нейния съпруг Илия Вълчев. Аз, като етрополка, се гордея с миналото на моя град, гордея се с достойните ни предци, за които България е най-святото име, а да й служат най-високата длъжност. Когато непокорният вятър развее гордо българското знаме, нека да си кажем: „Няма нищо по-скъпо от родната земя! Няма нищо по-ценно от добродетелите на народа ни! Няма нищо по-свещено от България!” Вяра Алексиева, 4. клас, рисунка „Цона Берова – етрополка, Радостина Димитрова, 4. клас, рисунка „Куна Митова Грамова - омъжена за пренасяла сведения и известия за руското разузнаване“ етрополеца Никола Кючуков, пренася тайна поща за I място руското военно разузнаване“, II място

Мария Куманова, 5. клас, II място ЕДНО ДРУГАРСТВО И ЕДНА БОРБА - ПРИЯТЕЛСТВОТО НА ТОДОР ПЕЕВ И ХРИСТО БОТЕВ В Етрополе има много неща, с които да се гордеем - музея, манастира „Варовитец“ и неговия водопад, планините, природата и бурния живот, който е кипял в града още от тракийско време. Но може би най-голямата гордост на етрополци е един човек. На него кръстихме читалището си. Сетихте ли се кой е това? Да, това е Тодор Пеев - горд етрополец. Но най-забележителното нещо при него е приятелството му с Ботев и сега ще ви разкажа нещо повече за него. Нека първо видим какво е приятелството изобщо. Нима това не е междуличностната връзка, която се изразява в поведението, сътрудничеството, подкрепата, уважението, взаимното разбиране, в помощ при нужда. Приятелите взаимно се подкрепят и в радост, и в мъка, но и взаимно се радват на своята компания, съветват се един с друг, имат сходни вкусове и единно мислене. Приятелите имат един и същи път, няма случайни приятелства, защото има нещо голямо, непреходно, което ги издига в общия им поглед за света и бъдещето. Никой не може да се провали, ако има приятел до себе си, “това е една душа, живееща в две тела” /Аристотел/. В онази епоха на бурни националноосвободителни движения и национални борби се развива приятелството между двама велики възрожденци - Христо Ботев и Тодор Пеев. Това приятелство се изразява не само в еднаквите патриотични възгледи, не само в еднаквото разбиране за свободата на България, не само с поведението си в борбата или с една дума казано - в любовта към Отечеството. Това приятелство има и интересни житейски измерения. Приятелството между Ботев и Пеев през епохата, в която са живеели, е по-различно от приятелството днес. Тогава цялата турска омраза се е изсипвала върху обикновеното българско население. Те и двамата не са могли да търпят това, нравът и на двамата е бил буен и е било въпрос на време, след като са се запознали, да станат добри приятели. Те са споделяли идеи и надежди. И сигурно дружбата помежду им би останала и след Освобождението на България, ако Ботев не беше загинал на Околчица. Те са били готови винаги да се отзоват, ако другият е имал проблем - независимо дали е било, за да си помогнат за някаква работа или защото другият е бил много болен. Когато са били заедно, мъките им са ставали по-малки, а те - по-весели. В едно от писмата, които Ботев пише, нарича Пеев “Тодорчо”. И това кара човек да се замисли кого би нарекъл с такова умалително. И след като помисли, отговорът идва сам - би разбрал, че ще нарече по този начин един от най-близките си хора, когото чувства най-близо до сърцето си. В едно от описанията на Ботев от патриарха на българската литература Иван Вазов можем да добием представа за визията и излъчването на големия ни национален герой: “Никой не можеше да издържи на смелия поглед на Ботев. Той беше висок, едър, почти исполин, с черни пламенни очи, с нос дълъг - римски, малко кривичък към лявата буза. Челото му - широко, благородно, на двата края на което под бялата кожа постоянно трептяха сини жилчици. Косата му беше черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му и смел разкрачен ход, го отличаваха и туряха по-горе от множеството, сред което вървеше замислен. А тоя момък не мислеше като другите. Неговия ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват всички мислещи умове и ги смущават, и ги плашат.” Пеев пък, от своя страна, е бил педагог с изключителен авторитет в обучението. Той се появява на бял свят не в бедно или средно еснафско семейство, а в дома на известен етрополски търговец на колониални стоки, кожи и добитък, на човек с влияние пред турската власт. Той сам разбира и чувства резултатите от тогавашното килийно училище. “Всички учехме по папагалски, а най-голямото наказание беше биенето” - казвал той. Любознателният му младежки ум търсил нещо ново и така започнали странстванията му в Ловеч и София при прочути педагози, 27

като Сава Филаретов. През 1863 г. Пеев е във френското училище в Цариград. В края на 1864 г. със самочувствието си на интелигент, който знае как да предразположи деца и възрастни, той е вече главен учител в българското училище в Силистра. Ботев пък, от своя страна, в многобройните си скитания в България, Румъния и Бесарабия също си е изкарвал прехраната като учител. И така бихме могли да допуснем, че дружбата между двамата революционери може би се е опряла и на този крайъгълен камък на Възраждането ни - българската просвета, от която всъщност пламва искрата, която предизвиква пожара на революционните борби за Освобождението на България. Неслучайно поетът революционер Христо Ботев споделя своето верую за свободата на България с най-близкия си приятел Тодор Пеев, като се обръща към него с думите „драгинко Пейов”. Не към всекиго Ботев би се обърнал с думата „драгинко”. Това е не само приятел и съратник, но това е „една душа в две тела”. Не пред всекиго Ботев би изрекъл своето верую „аз ще направя кожата си на тъпан, ръцете си на чукове и главата си на бомба, пък ще изляза в борба със стихиите”. Това е не само изповед към Пеев, това е героично послание към България. Това приятелство остава като ярък нравствен пример за бъдещите поколения. Ние се гордеем, че от малкия ни китен градец е излязъл един велик българин, който може да се нареди до най-големите революционери на Майка България. Гордеем се, че името му навеки е свързано с името на родения в Калофер човек, патриот, борец, поет Христо Ботев. Гордея се с моя роден град, с неговото минало, гордея се и с неговото настояще, и съм сигурна, че той ще има какво да даде на Родината ни и за славното й бъдеще! Люба Дончева Ивена Василева 7. клас, „Цона Берова - етрополка пренасяла тайна 6. клас, „Посрещане на генерал Гурко от поща - сведения и известия за руското военно населението на град Етрополе, 24 ноември 1877“ разузнаване“, II място III място

СОУ „ХРИСТО ЯСЕНОВ” – ГР. ЕТРОПОЛЕ Теодор Цветков, 4. клас, I място Владислав Томов 2. клас, рисунка ГРАДСКИЯТ ЧАСОВНИК „Празник на Етрополските зетьове. Чешмата Зольовец, за която има поверие, че Някога е защитавал който пие от нея, остава в той града от враговете. града завинаги“, I място После майстор го направил да отмерва часовете. Днес часовникът ни пее за далечни времена. Песента му не старее и разнася красота. Пламен Иванов 2. клас, рисунка „Обичаят Мой прадядо го навивал – пеене на пръстени в двора на Христо се е казвал той. Арнаудовата къща“ Своето майсторство е вливал II място във звънящия порой. Никога не ще замлъкне нашият часовник мил. С него съмва се и мръква, радост той ни е дарил. А сега пък дядо Васко го навива всеки ден Герго Гоцев И когато аз порасна 2. клас, рисунка ще го предаде на мен. „Етрополският манастир „Света Троица“, III място 29

Катерина Дакова 3. клас, рисунка „Старата кула“ II място Лилия Лазарова 3. клас, рисунка „Пеене на пръстени“ I място Емилия Николова 4. клас, рисунка „Историческият музей“ III място Вивиана Георгиева, 3. клас, II място ПЪТЯТ НА МОИТЕ ДЕДИ Гордея се с миналото на моите деди. Гордея се, че имам близки роднини, които са помогнали България да стане свободна държава. Моите деди са участвали в Първата световна война и във Втората световна война. Хубаво е да знам, че в моя род е имало славни и храбри мъже. Те са загинали, за да живея аз спокойно. Войната е била страшна, а те ,,...като орли с прекършени крила са паднали в борбата величава...”. / - Това го прочетохме с мама в едно стихотворение/.

Аз съм потомка на славен род и ще се опитам да не забравям никога какво те са дали от себе си за мен и за останалите хора. Ще се опитам, като порасна да бъда смела и справедлива към другите хора. И ако вашият път мине през с. Литаково, поспрете се, наберете си красиви цветя, разходете се до паметника на загиналите войници през войната и оставете по един букет на всяка плоча. Извън селото се вижда Братската могила. Братска могила се нарича, защото в нея има погребани хора, които не са само българи. Много хора от други страни били разстреляни по жесток начин и убити тук - майор Томпсън, Ник Моро, К. Скот и др. Те били като братя, които се защитавали заедно от враговете си, вярвали в едни и същи неща и си помагали, когато били в беда. Село Литаково се намира в северозападната част на България, близо до гр. Ботевград. Това е родното място на мама. Обичам да си ходим на село, защото там тичам и се разхождам до тъмно. Но през пролетта е най-красиво, небето е ясносиньо, подканя ни за игри и разходки. А пък слънцето грее по поляните, по които цъфтят кокичета, синчец и маргаритки. Аз обичам да бера цветя. Птичките, които са дошли от юг, ме събуждат сутрин с песните си, радвам се и на пеперудките. Усещам някакво трепетно и радостно вълнение. Дядо обича да ме извежда на разходка извън селото, минаваме през боровата гора и стигаме до Братската могила. Най-напред се изкачваме по многото стълби и стигаме до големия паметник. Мама и баба искат да им кажа думите, които са написани на него. Знам ги наизуст: Но разкажи с думи прости на тях - на бъдещите хора, „ „ които ще поемат поста ни че ние храбро сме се борили. Те ми се радват, че го помня, и всички отиваме да разгледаме каменните плочи на убитите партизани и ятаци. Навсякъде е много тихо. Само птичките и пчеличките се чуват. Вятърът вее клоните на високите борове. Има широка поляна и ние играем на топка с дядо. Баба ми разказва понякога, че преди много години тук са докарани и погребани хора, които са се борили за нашата свобода. Има 7 каменни плочи и в тях са погребани 72 човека. Двама от тях са близки роднини на баба /нейният дядо и чичо/. Затова, когато ходим на Братската могила, винаги нося букетче от различни цветя. Слагам го на плочата, където е написано името му. В знак на уважение и почит, /както казва баба/, затова че те са загинали, за да живеем ние спокойно и безгрижно. Там ще видите и Сашка, която стои с гордо изправена глава и с вързани ръце. Изглежда тъжна, но горда. За нея всички в селото разказват, че била смела партизанка, тормозена от фашистите. Хермина Разградян е истинското име на Сашка. Тя е била едно младо, красиво момиче на 17 г., участвала в отряда „Чавдар“. „Как тежко е да се умре през май на седемнадесет години...“ - това са думи от стихотворение, написано за нея, което баба ми чете, макар че не го разбирам много добре. Заловена е в Етрополския балкан, докарана е в Литаково и чрез много мъчения са искали от нея да каже имената на своите другари. Но тя не е предала никого, мълчала е, страдала е и за това лошите хора са се държали с нея по-лошо от животно, но тя е вярвала /казва баба/, че борбата си е заслужавала, и че ще дойдат по-щастливи и спокойни дни. Казват по-старите хора, че била принудена сама да изкопае гроба си, а после я заровили жива в него. Много страшно звучи, била подложена 31

на жестоки побоища и нечовешки мъчения преди да умре. Никога не искам да виждам такива жестокости и мъчения, каквито са претърпели тези хора. Мъчно е, че са умрели толкова млади. А през пролетта на 1944 г. в местността Брезовица са убити 12 партизани от отряда „Чавдар“, между които е нашият роднина - Петко Буковански, както и други негови другари. Те били партизани, които се криели в гората, а хората от селото им носели храна, когато могат. Като ги хванали враговете им, те трябвало да предадат своите другари. Искали от партизаните да кажат имената на останалите, но никой не проговорил, всички мълчали. Закарали ги далече в гората и там ги застреляли, без да имат жал към тях. Баба казва, че телата им са били изложени на площада, за да ги видят всички хора. Били целите в кръв, посинени, пребити и всички изглеждали страшно. Хората от селото излезли, плакали, страдали за своите близки. Погребали ги в гробовете на Братската могила, заедно като братя, в общи гробове. Там били и телата на цяло едно семейство - баща, син и дъщеря /Марийка, Марин и Найден Грозаев/. Други роднини на баба и дядо са убити в боевете при Страцин. Знам, че са искали да живеят, така че да имат право на избор. За тях да бъдем свободни е била тяхната мечта. Знам, че са искали само да видят Родината си свободна. Разбирам, че тяхната постъпка е добра, смела и необикновена. Сигурно са имали големи сърца, пълни с обич и вяра. Това е подвиг, който не всеки може да направи - да даде живота си за някой друг. Тези хора не трябва да бъдат забравени, защото иначе е безсмислено, че са страдали и са воювали. Ще помня думите, изписани на величествения паметник и когато мога ще отида пак. Чудя се дали и дядото на баба е бил щастлив понякога? Казват, че бил с руса коса /като мен/, с бледо лице и мила усмивка, умеел да „надникне в душата на човек, да го утеши и насърчи“. Мечтаел е може би, че когато свърши войната, ще живее дълъг и щастлив живот. Но никой не знае и няма как да разберем. Някои хора от село Литаково са признателни и не са забравили своите герои и техните подвизи. Когато някой отиде там, слага цветя на гробниците и се прекланя пред техния героизъм. А Сашка продължава да стои, за да напомня на хората за тяхната храброст. Техният път е бил труден и страшен, но пък ние ще ги помним в душите си. Искам да живея спокойно, да няма война и хората да са щастливи. Женя Живкова 7. клас, рисунка „Иконописецът“ I място Генади Кръстев 7. клас, рисунка „Самодиви“ II място

Християн Даков, 5. клас, II място Веселка Георгиева, 4. клас, III място Ралина Лазарова, 4. клас, III място МОЙ РОДЕН КРАЙ РОДЕН КРАЙ ЧАСОВНИКОВАТА КУЛА Етрополе, мой роден град, Етрополе - мой роден край, Ей там стои насреща, град красив и горделив, за мене ти си рай. права е като свещта – сгушен в старопланинските дъбрави, Малко е градчето Часовниковата ни кула – кой би могъл да те забрави? и далече от морето. гордост на града. Но за сметка на това Роден край, любими мой, е най-красиво на света – Нейната камбана звънко бие, за мен ще бъдеш винаги герой. с твоите гъсти хубави гори събужда ранната зора, Закрилян си от горди балкани, и прекрасни долини. която със усмивка ни разбужда укривали безстрашни партизани. от тъмна нощна светлина. Манастирът ни е интересен Левски - кой ли го не знай, заедно със водопада ни чудесен. На всеки кръгъл час разказва дошъл е тук, във този край. Там и Левски се е крил легенда стара и престара И тук, във този манастир и за свободата се е бил. за прадедите ни добри, тайно той се приютил. Имаме си стар конак опазили Етрополските земи. и Часовникова кула – Само той се престрашил – всеки, който мине им се любува. срещу турци зли се опълчил. Споменът за него веч остава, Етрополе остава ми в сърцето всеки иска да му подражава. завинаги и за което благодарна съм на света, Роден край, сега разбра ли че родена съм тук сега. защо те любя аз безкрай? Ти оставаш ми в душата и на хората в сърцата. Обичам те, мой роден край! Наско Иванов 6. клас, рисунка „Хайдути“ III място 33

Даяна Георгиева, 8. клас, I място ВОЛЯ ЗА ЖИВОТ Гордост за човек като мен е да имам такива родственици. Аз се гордея със своя род и с това, че съм наследила от тях свойта борбеност, смелост и справедливост, а може би и талант. Мисля, че трябва да помним и да сме признателни към всички, които са се сражавали и са загинали за Освобождението на страната ни. Всеки носи Родината си чрез своето семейство, чрез своя роден край в сърцето си. Хубаво е да знам, че в моя род е имало славни и храбри мъже. Те са загинали, за да живея аз спокойно, да пея, да се смея и да раста щастлива. Ще се опитам да не забравям никога какво те са дали от себе си за мен и за останалите хора. Родният край на моята майка се намира в северозападната част на България, близо до гр. Ботевград. Това е село Литаково, от което много хора са участвали във войните /Първата световна война, Втората световна война, Отечествената война/. Някои от тях са близки роднини на дядо ми. Дядо често ми разказва за неговите близки хора, загинали във войните, а аз го слушам и ми се струва, че говори за доста далечно време. Ще Ви разкажа история незабравима за времето през 1944 г., за човек, който не искам да бъде забравен, дал своя живот за нас, другите, свободните хора. Може би вече никой не си спомня за него освен дядо ми, който казва, че може от него да съм наследила певческите си умения, а пък мама - учителстването. Това е Васил Коцев Василев, роден на 01.01.1919 г. в с. Литаково. Негови родители са Ивана Коцева Дашовска и Коцо Василев Дашовски, живущи в с. Литаково. Баща му е взел участие в Първата световна война и починал вследствие от раните си, получени по време на сурова битка. Имал е и сестра - Костадина Коцева Василева, която е майка на моя дядо Васил Йорданов Христов. Той е кръстен в знак на уважение и незабрава на своя вуйчо. Семейството му било бедно, не са достигали парите, но понеже Васил К. Василев бил добър ученик, близки негови хора от селото му помогнали със средства да замине и да се учи. Детството му не било като моето - дни, пълни с мъка и тревога. Това, което знам за моя родственик е, че когато пораснал достатъчно, осъществил една своя мечта - да стане учител, което било доста трудно по това време. И все пак той завършил с отлични оценки училището в гр. Шумен. Когато се завърнал в родния си край, желаел да стане учител, знаейки, че има на какво да научи по-малките деца. Тогава бил едва на 22-23 г., на възраст, когато човек се чувства щастлив, уверен в себе си и в нещо друго - че ще дойдат по-хубави дни за всички. Имал своя любима, запознали се по време на ученето му в Шумен, която му изпратила своя снимка. Все още я има дядо, пазил я е през всичките тези години, ще я пазя и аз. Тя е много красива и усмихната, както се вижда от снимката, но можем само да гадаем мислите какви са й били. На гърба на снимката пише следните думи: „Под топли слънчеви лъчи една предпролетна усмивка, един нов блян роди.“ Този блян може би е обещание за споделена любов, за нежни трепети и очаквания. Пролетта и тогава, и сега ражда нови блянове – идва и досега като подухне топлият вятър, сливите побелеят и като пуканки разпукват цветовете си. Долитат от топлия юг птичките, забръмчават пчеличките, прелитат от клон на клонче пъстри пеперудки. Усеща се някакво трепетно и радостно вълнение. Поривистият вятър се носи над полята, подсвирква в храсталака, в долчини и ровове бягат ручейчета, препълвайки с мътна вода реките Боговина и Писана. А те се разливат, шумят, пенят се, бълбукат между върбите. Пролет е! Дали и те са се чувствали така?!

Тя се забелязва в мъхнатите кадифени пъпки на върбата и в безкрайно дълбоката и чиста синева на небето, и в блясъка на слънцето, което радва хората от сутрин до вечер, и в пеенето на щурците вечер, и във всичко наоколо. Това, което дядо ми разказва е, че той е бил умен, весел и жизнерадостен човек, свирел е на мандолина, със своето остроумие бил „душата“ на компанията, всички обичали да го слушат, когато запее някоя песен. Имал е какво да даде от себе си на другите, без да участва в боевете. Участието му би било по-правилно да обучава децата, да им дава знания, които нямало откъде другаде да получат, да ги научи да пеят и свирят, да ги научи да се борят и да вярват в бъдещето. Бил е призван да бъде учител, а не редник, сражавайки се на бойното поле. През 1942 г. е мобилизиран на фронта - в шести пехотен полк, осма рота, трета дружина. Участвал е в боя при Страцин, близо до гр. Крива паланка. След Oсвобождението майка му е получила грамота за признателност и съчувствие - от „Признателна България“, затова че нейният син е дал живота си за свободата на Родината, подписана и подпечатана от министъра на войната. Имаме две снимки от тогава - от едната разбирам, че е обичал и се е радвал на полските цветя, което ме навява на мисълта, че е бил нежен, романтичен, може би с усет към красивото. А на другата снимка е с войнишки дрехи, държи войнишкото си канче. Загърнат в изтънялото си палто, с леко загадъчна усмивка /на снимката/ написал отзад: „Дояждаме „второто“. Което означава, че е бил хумористично настроен - дали изобщо е имало „първо“, дали са се хранели по три пъти на ден. Но той е искал да обнадежди своите близки, да не ги тревожи с лоши предчувствия, да им каже, че не всичко е мъка, тъга, самота. С думите си иска да им вдъхне увереност, даже и кураж, че не всичко е толкова трудно и страшно. Но в действителност сигурно е било адски страшно. В писмото до неговата сестра, писано на 12.10.1944 г., разказва: „Минахме по дирите на войната и видяхме, че не отиваме на увеселение...“, от което можеш да настръхнеш. Куршумите с писък минават покрай главите на войниците. Боят се разгаря. Чуват се стонове, викове на ранени. А Васил пише писмо до близките си, почеркът и правописът са ясни, смисълът в думите е разбираем /дори е поставил запетаите/: „... Мамо... били сте угрижени, дето не сте получавали редовно писма. Аз пък тука се оплаквам, че не получавам от вас. Но нека знаем, че не сме се забравили и да обвиним пощата. Вие гледате лошото време, знаете, че не съм под покрив и скърбите. Но знайте и че не всеки ден е жесток към нас. Скърбя и аз, че сме се родили в такива дни, но вярвам, че ще дойдат и по-хубави. Аз имам още воля за живот, както трябва да имат всички. То се знае, че не всички са подхвърлени на еднаква суровост, но това да не ви наскърбява. Ако не са всички при мене, то не съм и само аз. При това всеки е с участта си. Може някой да падне от пружинения креват и да си строши главата, може друг да излезе и от огъня жив и здрав. Ние нека чакаме, всичко най-хубаво. Васил“ Това са последните думи, писани до майка му, когато вече е бил ранен /има кървави петна по листа/. Все пак е вярвал в добрия край на войната, макар че не е успял да се върне вкъщи, да зарадва майка си и любимата си. Може би щеше да доживее до спокойни старини, ако не е била тази война, да свири на мандолина на внуците си, да се радва истински на живота, така както се радвам аз. Тъжно е на душата. В сърцето на всеки от нас е мъчително, тъжно, с носталгия изпълнено, но и някак си обидно, заради несправедливостта. Бих искала да го познавам, но доволна съм, че все пак имам снимките, писмата и благодарственото писмо от министъра, от които да размишлявам как е живял този мой незабравим родственик. Където и да отида аз - ще помня своя род и Родина. Ще се опитам да не забравям никога какво те са дали от себе си за мен и за останалите хора по света. 35

Силвия Василева, 8. клас, III място РОДНИЯТ КРАЙ В МОИТЕ ОЧИ Родният край – това е мястото, където си се появил на бял свят, където си отрасъл и направил първите си стъпки, където си казал първите си думи и си падал неведнъж, където си играл със съседските деца и си учил местните обичаи, традиции и занаяти. За мен това е Етрополе. Но родният край на всеки човек притежава своя собствена история – история, която разказва за славните победи и поучителни падения на българите, за противопоставянето на тукашното население срещу завоевателите му, за саможертвите на борците за свобода, за трудния, но все пак възможен революционерски живот, за страдалческото ежедневие на децата и жените, които искат единствено бащите, съпрузите и синовете им да се приберат живи и здрави от фронта и да не се връщат пак там. Всеки един род представя един клон от голямото българско дърво, чийто дух никога не ще угасне, защото в нашата кръв все още тече силата на бунтовническия пламък, разгорял се във вените на предците ни. Моето семейство е съставено от два рода, всеки един, от които със свое собствено минало. Родът на баща ми са Делибашите. Те са били много непокорни и не са спазвали законите на турците. Тяхната общност е била компактна, но винаги задружна против османците. Нищо не ги е спирало да се бунтуват срещу турците, защото идеята за свободна страна е поддържала буйния им нрав жив. В годините преди Освобождението турците им вземат принудително част от конете, други животни и дял от пшеницата и овеса като данък. Делибашите организират нападение в местността Арабаконак на турския обоз. От него си взимат отнетото – конете и продоволствията, а останалата част от обоза я запалват. Предварително са организирали своето изтегляне към района на Етрополе, където преди това в местностите Горунака, Бойковец и под връх Здравеца са закупили голямо количество земя. Някои от Делибашите напускат Правешкия край, но други не искат да си тръгнат от Делибашката махала и заради това, в продължение на 3 дни турците успяват да разрушат и запалят цялата махала, а хората биват заклани, след което до ден днешен тази махала не успява да се съвземе за нов живот. С пристигането в новите си местообитания Делибашите успяват да наложат своите правила на турците, като с това допринасят за някакво спокойствие на местното българско население. Неедин турчин е опитвал дреновите тояги на новите си съседи. На местна почва този род успява да създаде и отгледа силни и здрави потомци, в които живее идеалът на всеки българин за свобода, като по този начин затвърждават името си като Делибаши (Луди глави). Една от най-черните страници на този род бива записана в годината на нашето Освобождение от турско робство. В деня преди освобождаването на моя роден град Етрополе най-старият от Делибашите изпраща своя най-малък син, Никола, след предварителна уговорка с руснаците, да преведе войската и оръдията до билото на връх Здравеца, заради това, че познава отлично местността. В нощта преди битката е изпратен един аскер, който обгражда поселището на Делибашите и след като избиват по най-жесток начин 14 роднини на Никола – мъже, жени и деца, хвърлят труповете им в една плевня и я запалват. На следващия ден, поради по-добрата си позиция, руснаците успяват да прогонят башибозука от местността Грамадата. След като руснаците освобождават Рибарица, Никола вижда своите убити близки и разбира, че само едно момиченце е оцеляло. В тази тъжна картина тези двама души са единствената надежда за възраждане на част от този непокорен род. Тяхното изпълнение на дълга към предците по-късно води до съчетаването на рода на баща ми с рода на майка ми. Нейният род идва от махала Сушица до село Голям извор, когато през 1887 г. десетгодишната ми пра-пра-прабаба Найда и семейството й чуват, че в района около Плевен няма турци. Заради нуждата от безопасност и сигурност те взимат най-потребното от покъщнината и заедно с котката си и други семейства тръгват надолу към Плевен. В село Телиш били останали 10-20 войници – руски коменданти, и семействата решават да се установят там. След 10-дневен престой в селото котката изчезва. Прекарват тежката зима в една колиба и трудно се прехранват през този период. След края на зимата чуват, че България вече е свободна страна и решават да се върнат в махала Сушица за останалата покъщнина. Когато

пристигат, виждат, че котката се е върнала в родния дом, разстоянието до който е 50-60 км. След години пра-пра-прабаба ми Найда се жени за дядо Христо в село Телиш и така създават Кралевия род, чието име така и не се запазва. Дядото на майка ми, Лалю, участва във Втората световна война в бивша Югославия, в боевете при Ниш, Пирот и Крива Паланка, а през 1945 г., след като е уцелен от шрапнел, се връща в с. Телиш и се жени за внучката на Найда и Христо, Еленка. Дядо Никола, синът на Лалю и Еленка, идва да работи в Етрополе и се жени за баба ми, Цветанка, която е от кв. Вранощица. И така родът на майка ми се установява и тук. Родителите ми са хора, които почитат традициите и обичаите и зачитат своето минало. Аз не бих могла да избирам между родовете им, защото за мен сега те са едно цяло. Новосформираният род е взел много от смелостта и надежда за по-добро бъдеще от тези на създателите му. Най-важното е, че потомците са получили част от силата на кръвта на предците си и няма да забравят техните подвизи. Затова се гордея с предшествениците си, че са ни оставили историята си, като наследство, което пазим вътре в себе си и не можем да изгубим. Магдалина Николаева, 5. клас, I място Искра Илиева, 5. клас, II място 37

Катерина Стоилова, 5. клас, III място

Катерина Стоилова, 5. клас, III място 39

2015 г.