Bitie

1 Битие А. П. Лопухин Тълкувание на Библията Съдържание Понятие за Библия............................................................................................................................... 11 Основно съдържание на Библията..................................................................................................... 16 Старият Завет....................................................................................................................................... 22 Петокнижие.......................................................................................................................................... 23 Еврейското название. Гръцкото название. Славяно-руското название.......................................... 24 Книгата Битие...................................................................................................................................... 26 Наименование на книгата. . ............................................................................................................ 26 Произход и смисъл на нейното наименование. . .......................................................................... 26 Автентичността на книгата Битие . ............................................................................................... 28 Глава 1 .................................................................................................................................................. 28 Първи ден на сътворението. ........................................................................................................... 28 Втори ден на сътворението............................................................................................................. 34 Трети ден на сътворението. ............................................................................................................ 35 Четвърти ден на сътворението. ...................................................................................................... 36 Пети ден на сътворението............................................................................................................... 37 Шести ден на сътворението............................................................................................................ 39 Сътворението на човека.................................................................................................................. 40 Глава 2 .................................................................................................................................................. 44 Божественият покой на седмия ден. .............................................................................................. 44 Сътворението на първия човек....................................................................................................... 46 Описание на рая............................................................................................................................... 49 Първата заповед в рая. .................................................................................................................... 53 Наричане имена на животните....................................................................................................... 55

2 Сътворението на първата жена. ..................................................................................................... 55 Установяване на брака. ................................................................................................................... 56 Глава 3 .................................................................................................................................................. 57 Змията изкусителка. ........................................................................................................................ 57 Грехопадението на прародителите. ............................................................................................... 59 Изобличението им от Бога.............................................................................................................. 60 Проклеването на змията.................................................................................................................. 62 Първообещание за Месия. .............................................................................................................. 62 Наказанието на прародителите. ..................................................................................................... 64 Първите дрехи.................................................................................................................................. 66 Изгонване на падналите прародители от рая................................................................................ 67 Глава 5 .................................................................................................................................................. 67 Генеалогия на сифитите.................................................................................................................. 67 Благочестието на Енох и вземането му жив на небето................................................................ 71 Ной и тримата синове. .................................................................................................................... 72 Глава 6 .................................................................................................................................................. 72 Всеобщото развращаване на човечеството. .................................................................................. 72 Праведният Ной............................................................................................................................... 77 Построяването от него на ковчега. ................................................................................................ 77 Глава 7 .................................................................................................................................................. 80 Влизането на Ной в ковчега ........................................................................................................... 80 Началото, нарастването и продължаването на потопа. ............................................................... 81 Глава 8 .................................................................................................................................................. 84 Намаляването на водите на потопа................................................................................................ 84 Спирането на ковчега на планината Арарат. ................................................................................ 85 Пускането от ковчега на врана и гълъб......................................................................................... 86 Излизането от ковчега..................................................................................................................... 88

3 Издигането на жертвеник и жертвоприношението на Ной. ........................................................ 88 Заветът на Бога с Ной...................................................................................................................... 88 Глава 9 .................................................................................................................................................. 91 Бог благославя Ной. ........................................................................................................................ 91 Забраната за вкусването на кръв и на човекоубийството............................................................ 92 Сключването на завет на Бога с Ной. ............................................................................................ 93 Даруването на знака на дъгата. ...................................................................................................... 94 Ной насажда лозе............................................................................................................................. 95 Заспива и бива осмян от сина си.................................................................................................... 96 Ной проклина Ханаан. .................................................................................................................... 98 Благославя Сим................................................................................................................................ 99 Молитвата на Ной за Иафет. .......................................................................................................... 99 Смъртта на Ной. ............................................................................................................................ 100 Глава 10 .............................................................................................................................................. 101 Потомството на Ной...................................................................................................................... 101 Потомците на Иафет. .................................................................................................................... 103 Потомците на Хам......................................................................................................................... 107 Нимрод и първата монархия. ....................................................................................................... 110 Потомството на Сим. .................................................................................................................... 116 Глава 11 .............................................................................................................................................. 119 Вавилонското стълпотворение..................................................................................................... 119 Размесването на езиците и разпръсването на народите............................................................. 122 Родословието на семитите............................................................................................................ 124 Генеалогията на Тара, бащата на Авраам. .................................................................................. 126 Излизането на Тара от Ур в Харан. ............................................................................................. 127 Глава 12 .............................................................................................................................................. 128 Бог благославя Аврам с обещанието за Месия........................................................................... 128

4 Той се отправя заедно с Лот от Харан......................................................................................... 129 Стига в земята Ханаанска............................................................................................................. 130 Аврам бяга от глада в Египет....................................................................................................... 131 Аврам се подлага на опасността да изгуби жена си................................................................... 132 Щастливото избавление от опасността. ...................................................................................... 133 Глава 13 .............................................................................................................................................. 134 Аврам и Лот се завръщат от Египет ............................................................................................ 134 Те се разделят на разни страни. ................................................................................................... 135 Бог повтаря Своите обещания на Аврам..................................................................................... 136 Аврам се оттегля към Хеврон и издига там олтар...................................................................... 137 Глава 14 .............................................................................................................................................. 137 Войната на съюзните царе срещу царете от долината Сидим. ................................................. 137 Пленяването на Лот....................................................................................................................... 140 Аврам го освобождава. ................................................................................................................. 141 Мелхиседек благославя Аврам. ................................................................................................... 142 Аврам дели плячката между своите съучастници...................................................................... 146 Глава 15 .............................................................................................................................................. 146 Бог ободрява Аврам. ..................................................................................................................... 146 Аврам тъгува, защото няма свое потомство. .............................................................................. 147 Бог му обещава многобройно потомство.................................................................................... 148 Аврам се опавдава чрез вяра. ....................................................................................................... 148 Потвърждаването на завета на Бога с Аврам.............................................................................. 149 Видението....................................................................................................................................... 150 Глава 16 .............................................................................................................................................. 153 Сара, бидейки безплодна, дава своята слугиня Агар на Аврам. ............................................... 153 Докачливостта на Агар и оплакването от нея на Сара. ............................................................. 154 Бягството на Агар в пустинята и явяването пред нея там на ангел Господен......................... 154

5 Пророчеството на Господ за потомството на Агар. ................................................................... 156 Глава 17 .............................................................................................................................................. 157 Бог възобновява Своя завет с Аврам. .......................................................................................... 157 В знак на това Той променя имената на Аврам и Сара.............................................................. 158 Установяване на обрязването, като знамение на завета. ........................................................... 159 Обещанието за рождението на Исаак.......................................................................................... 161 Обрязването на Авраам и Измаил................................................................................................ 161 Глава 18 .............................................................................................................................................. 162 Авраам приема Ангелите Господни ............................................................................................ 162 Сарра получава ново откровение за раждането от нея на син. ................................................. 164 Бог открива за предстоящата гибел на Содом и Гомор. ............................................................ 165 Авраам ходатайства за запазването на тези градове.................................................................. 166 Глава 19 .............................................................................................................................................. 168 Лот оказва гостоприемство на двата Ангела. ............................................................................. 168 Нечестивите содомяни са поразени от слепота.......................................................................... 169 Лот се спасява с бягство в Сигор. ................................................................................................ 170 Гибелта на Содом и Гомор. .......................................................................................................... 172 Жената на Лот се превръща в солен стълб. ................................................................................ 173 Лот живее в пещера....................................................................................................................... 174 Произход на моавитци и амонитци. ............................................................................................ 174 Глава 20 .............................................................................................................................................. 175 Авраам и Сарра в Герар. ............................................................................................................... 175 Авимелех, герарският цар, взема Сара в дома си....................................................................... 175 Бог се явява на Авимелех насън................................................................................................... 176 Авимелех връща Сарра. ................................................................................................................ 177 Авимелех се изцелява по молитвата на Авраам......................................................................... 178 Глава 21 .............................................................................................................................................. 178

6 Раждането на Исаак....................................................................................................................... 178 Обрязването на Исаак. .................................................................................................................. 179 Изгонването на Агар. .................................................................................................................... 179 Явяването пред нея на ангел в пустинята. .................................................................................. 181 Авраам и Авимелех сключват договор близо до Вирсавия. ..................................................... 182 Глава 22 .............................................................................................................................................. 183 Мястото на жертвоприношението получава наименованието „Господ ще предвиди”. ......... 186 Авраам получава божествено благословение............................................................................. 186 Изброяването на родовете от Нахор до Ревека........................................................................... 187 Глава 23 .............................................................................................................................................. 187 Смъртта на Сарра. ......................................................................................................................... 187 Купуването на пещерата Махпела, мястото на погребението на Сарра. ................................. 188 Глава 24 .............................................................................................................................................. 189 Авраам изпраща слугата си за съпруга на Исаак. ...................................................................... 189 Пътешествието на този слуга. ...................................................................................................... 190 Неговата молитва. ......................................................................................................................... 190 Ревека среща този слуга................................................................................................................ 190 Разкрива своя висок произход...................................................................................................... 191 Слугата благославя Бога. .............................................................................................................. 191 Посредничеството на Лаван. ........................................................................................................ 191 Слугата му открива целта на своето посланичество.................................................................. 191 Лаван и Ватуил я одобряват. ........................................................................................................ 192 Глава 25 .............................................................................................................................................. 193 Децата на Авраам от Хетура. ....................................................................................................... 193 Разделянето на неговото имущество. .......................................................................................... 193 Смъртта и погребението на Авраам. ........................................................................................... 193 Потомството на Измаил и неговата смърт.................................................................................. 194

7 Молитвата на Исаак за развързването на безплодието на Ревека............................................. 194 Раждането на двамата близнаци Исав и Иаков........................................................................... 195 Разликата в техния характер и начина на живот. ....................................................................... 195 Исав продава своето първородство. ............................................................................................ 195 Глава 26 .............................................................................................................................................. 196 Пристигането на Исаак в Герар. .................................................................................................. 196 Приключението с Ревека. ............................................................................................................. 197 Обогатяването на Исаак и отстраняването му от Герар. ........................................................... 198 Глава 27 .............................................................................................................................................. 200 Намерението и разпореждането на Исаак................................................................................... 200 Противоположните действия на Ревека и Иаков........................................................................ 201 Идването на Иаков при бащата.................................................................................................... 201 Скръбта на Исав и благославянето му......................................................................................... 202 Подбудите за бягство на Иаков.................................................................................................... 204 Глава 28 .............................................................................................................................................. 204 Бягството на Иаков и женитбата на Исав. .................................................................................. 204 Сънят на Иаков и Божието обещание към него.......................................................................... 205 Обетът на Иаков. ........................................................................................................................... 207 Глава 29 .............................................................................................................................................. 209 Иаков идва в Хараан. .................................................................................................................... 209 Иаков се запознава с Рахил. ......................................................................................................... 210 Лаван среща и приема Иаков. ...................................................................................................... 210 Сключва с него договор................................................................................................................ 210 Женитбата на Иаков за Лия.......................................................................................................... 212 Женитбата на Иаков за Рахил. ..................................................................................................... 212 Лия ражда четирима сина. ............................................................................................................ 212 Глава 30 .............................................................................................................................................. 213

8 Рахил дава робинята Вала на Иаков като наложница................................................................ 213 Лия дава на Иаков своята слугиня Зелфа.................................................................................... 215 Лия ражда Исахар, Завулон и дъщеря си Дина. ......................................................................... 215 Рахил ражда Йосиф. ...................................................................................................................... 216 Иаков сключва нов договор с Лаван............................................................................................ 216 Глава 31 .............................................................................................................................................. 219 Иаков се приготвя за завръщането в родината и известява за това жените си........................ 219 Иаков с цялото семейство отпътува за Ханаан........................................................................... 220 Лаван го преследва........................................................................................................................ 222 Глава 32 .............................................................................................................................................. 225 Видението на ангелите, молитвата на Иаков.............................................................................. 225 Иаков изпраща насрещу брат си дарове...................................................................................... 227 Иаков се бори с Ангела................................................................................................................. 228 Глава 33 .............................................................................................................................................. 229 Срещата на Иаков с Исав и пристигането на първия в Ханаан. ............................................... 229 Глава 34 .............................................................................................................................................. 232 Насилието на Сихем над Дина. .................................................................................................... 232 Брачното му предложение към Иаков и братята на Дина. ........................................................ 233 Фанатичното отмъщение на Симеон и Левий. ........................................................................... 233 Огорчението на Иаков. ................................................................................................................. 236 Глава 35 .............................................................................................................................................. 236 Иаков преминава във Ветил. ........................................................................................................ 236 Рахил ражда Вениамин. ................................................................................................................ 238 Престъплението на Рувим, смъртта и погребението на Исаак.................................................. 239 Глава 36 .............................................................................................................................................. 240 Родословие на потомството на Исав и хорийците. .................................................................... 240 Глава 37 .............................................................................................................................................. 244

9 Историята на Йосиф...................................................................................................................... 244 Глава 38 .............................................................................................................................................. 249 Иуда и неговите синове. ............................................................................................................... 249 Тамар и нейните двама сина......................................................................................................... 250 Глава 39 .............................................................................................................................................. 253 Йосиф в дома на Потифар. ........................................................................................................... 253 Целомъдрието на Йосиф, клеветата и затварянето му в тъмница. ........................................... 254 Милостта Божия към Йосиф. ....................................................................................................... 255 Глава 40 .............................................................................................................................................. 256 Йосиф в тъмницата с двамата придворни на фараона. .............................................................. 256 Изтълкуването на съня на виночерпеца. ..................................................................................... 257 Изтълкуванието на съня на хлебаря. ........................................................................................... 258 Изпълнението на тълкуването от Йосиф на сънищата. ............................................................. 258 Битие глава 41-50 .............................................................................................................................. 259 Сънищата на Фараона. .................................................................................................................. 259 Мъдреците на Египет и Йосиф. ................................................................................................... 260 Разказването на сънищата и тълкуването им.............................................................................. 261 Прилагане на тълкуването на сънищата – съветът на Йосиф към фараона............................. 262 Издигането на Йосиф и неговата държавническа дейност........................................................ 262 Раждането на децата; началото на глада. .................................................................................... 264 Глава 42 .............................................................................................................................................. 265 Първото идване на братята на Йосиф в Египет.......................................................................... 265 Суровото им приемане от страна на Йосиф................................................................................ 265 Симеон като заложник................................................................................................................. 267 Завръщането на 9-те сина на Иаков при баща си. ...................................................................... 267 Глава 43 .............................................................................................................................................. 268 Иаков пуска Вениамин.................................................................................................................. 268

10 Йосиф приема братята. ................................................................................................................. 270 Глава 44 .............................................................................................................................................. 272 Хитростта на Йосиф с цел да изпита братята. ............................................................................ 272 Иуда ходатайства за брата. ........................................................................................................... 274 Глава 45 .............................................................................................................................................. 275 Йосиф се открива пред братята и ги успокоява.......................................................................... 275 Йосиф изпраща братята за баща си. ............................................................................................ 277 Братята на Йосиф отпътуват за в къщи. ...................................................................................... 278 Радостта на Иаков. ........................................................................................................................ 278 Глава 46 .............................................................................................................................................. 279 Иаков се насочва към Египет, във Вирсавия се удостоява с видение. .................................... 279 Родословието на най-близките потомци на Иаков..................................................................... 280 Йосиф посреща баща си и братята. ............................................................................................. 282 Глава 47 .............................................................................................................................................. 283 Йосиф представя на фараона баща си и своите братя. .............................................................. 283 Дейността на Йосиф в управлението на Египет......................................................................... 284 Иаков завещава на Йосиф да погребе останките му в Ханаан.................................................. 286 Глава 48 .............................................................................................................................................. 287 Иаков осиновява синовете на Йосиф........................................................................................... 287 Иаков ги благославя. ..................................................................................................................... 288 Иаков отдава предпочитание на Ефрем. ..................................................................................... 289 Пророчеството на Иаков за завръщането на неговите потомци в земята на отците............... 289 Глава 49 .............................................................................................................................................. 290 Иаков предрича съдбата на своите потомци............................................................................... 290 Глава 50 .............................................................................................................................................. 297 Плачът по Иаков............................................................................................................................ 297 Превозването на тялото на Иаков в Ханаан................................................................................ 297

11 Общо заключение към разказа за пътуването до Ханаан.......................................................... 298 Предсмъртното завещание и смъртта на Йосиф. ....................................................................... 299 Понятие за Библия Думата „Библия” извиква у нас представата за една голяма книга, съдържаща в себе си цялото Свещено Писание както на Стария, така и на Новия Завет. Но, в същност, това не е една книга, а цял, строго определен от Църквата сборник свещени книги, написани по различно време, в разни места и с различни цели и принадлежащи или на боговдъхновени (каноничните книги), или само на богопросветени мъже (неканоничните книги). Този състав и произход на Библията се разкрива още от историята на самия термин – „Библия”. Той е взет от гръцки език от думата bibloV, което значи „книга”, и е употребен в множествената форма ta biblia от единства, на умалителното – to biblion, означаващо „неголяма книга, „книжица”. Следователно, ta biblia буквално означава цяла поредица или сборник от такива неголеми книги. Предвид това свети Йоан Златоуст тълкува тази дума като едно събирателно понятие: „Библията, - казва той, - това са сбор от много книги, образуващи една единна.” Това сборно обозначение на Свещеното Писание с едно събирателно име несъмнено съществувало вече и в старозаветния период. Така, в своята автентична гръцка форма ta biblia се среща в първата Макавейска книга (1 Мак 12: 9), а съответният на него еврейски превод е даден при пророк Даниил (Дан. 9: 2), където произведенията на Свещеното Писание са обозначени с термина „Хасефарим” (........), което значи „книги”, по-точно – известните определените книги, тъй като са последвани от определитен член – „ха” (...) [Интересно е тук да се отбележи, че и двата термина – еврейския „сефер” и гръцкия bibloV – от своя филологичен анализ ни дават представа за онази материя, която в древността се употребявала за писмо и на която, следователно, били написани оригиналите и най-древните преписи на свещените книги. Така, еврейските книги, очевидно, били писани предимно на пергамент, т. е. изчистена и изгладена кожа, тъй като думата „сефер” произхожда от еврейския глагол „сафар”, който означава ”избръсвам”, „очиствам” кожата от „косми”. А гръцките автори, вероятно, писали предимно на „папирус”, т. е., на специално обработените листа на особено египетско растение, думата bibloV, или bubloV първоначално значи „папирус”, и от тук – папирусен свитък или „книга”].

12 В периода на новозаветната история, или поне в най-първите й времена, все още не намираме думата „Библия”, но срещаме цял ред нейни синоними, от които най-често употребявани са следните : „Писанието” (h grafh Лук. 4: 21; Йоан 20: 9; Деян. 13: 32; Гал.3: 22), „Писанията” (ai grafai - Мат. 21: 41; Лук. 24: 32; Йоан 5: 39; 2 Петр. 3: 16), „Светите Писания” (grafai agiai - Рим. 1: 2), „Свещените Писания” (ta iera grammata – 2 Тим. 3: 15). Но още при апостолските мъже, наред с току-що изброените названия на Свещените Писания, започва да се среща и терминът ta biblia [виж например, в гръцкия текст на посланието на Климент Римски до Коринтяни (1 гл., 43 с.)]. Обаче в обща употреба той влиза едва от времето на известния съставител и тълкувател на Свещеното Писание – Ориген (III в.) и особено на свети Йоан Златоуст (IV век.). От гръцките автори това събирателно обозначение на Свещеното Писание е преминало и при латинските писатели, при това множествената форма на средния род ta biblia окончателно е получила тук значение на единствено число на женски род biblia. Това последно наименование, в неговата латинска форма, е преминало и при нас в Русия, благодарение вероятно на обстоятелството, че нашите първи съставители на славянската Библия са се намирали между другото, и под влиянието на латинската Вулгата. Главната черта, отличаваща Свещените Писания на „Библията” от другите литературни произведения, придаваща им висша сила и неоспорим авторитет, е тяхната боговдъхновеност. Под това се разбира онова свръхестествено, божествено осенение, което не унищожавайки и не потискайки естествените сили на човека, ги е издигало към висше съвършенство, предпазвало от грешки, подавало откровения, с една дума – ръководело е целия ход на тяхната дейност, благодарение на което последната е била не прост продукт на човека, а като че творчество на Самия Бог. Според свидетелството на свети апостол Петър, „никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21). При апостол Павел се среща даже и самата дума „боговдъхновен” и именно отнесена към Свещеното Писание, когато той казва, че „всичкото Писание е боговдъхновено” (qeopneustoV: 2 Тим 3: 16). Всичко това прекрасно се разкрива и от отците на Църквата. Така, свети Йоан Златоуст казва, че „всичките Писания са написани не от роби, а от Господаря на всички – от Бог”; а по думите на свети Григорий Велики „с езика на светите пророци и апостоли ни говори Господ”.

13 Но тази „боговдъхновеност” на Свещените Писания и техните автори не се е простирала до заличаването на техните характерни, природни особености: ето защо в съдържанието на свещените книги, в особеностите на тяхното изложение, стила, езика, характера на образите и изразите наблюдаваме значителни отлики между отделните книги на Свещеното Писание, зависещи от индивидуалните, психологични и своеобразни в литературния изказ особености на техните автори. Друг твърде важен признак на свещените книги от Библията, определящ различната степен на тяхната авторитетност, еканоничният характер на едните книги и неканоничният на другите. За да си изясним произхода на това различие, е нужно да надникнем в самата история на съставянето на Библията. Вече имахме повод да отбележим, че в състава на Библията са влезли свещени книги, написани в различни епохи и от разнообразни автори. Към това трябва сега да добавим, че заедно с автентичните, боговдъхновени книги са се появили в различните епохи и не автентични, или не боговдъхновени книги, на които обаче, техните автори са се опитвали да придадат външен вид на автентични и боговдъхновени. Особено голям брой подобни съчинения са се появили в първите векове на християнството, на почвата на евионитството и гностицизма, от типа на „Първоевангелието от Иаков”, „Евангелието от Тома”, „Апокалипсиса на апостол Петър”, „Апокалипсиса на Павел” и др. Нужен следователно, е бил авторитетен глас, който ясно да определя, кои от тези книги действително са истинни и боговдъхновени, кои само поучителни и полезни (без да са и боговдъхновени) и кои - пряко вредни и фалшиви. Такова ръководство и е било дадено на всички вярващи от самата Христова Църква – този стълб и крепило на истината – в нейното учение за така наречения канон. Гръцката дума „kanwn”, както и семитската „кане” (......), означава първоначално „тръстикова пръчица”,или изобщо всяка „права пръчка”, а оттук в преносен смисъл – всичко онова, което служи за изправяне, поправяне на другите неща, например, „дърводелски отвес” или така нареченото „правило”. В по-отвлечен смисъл думата kanwn е получила значение на „правило, норма, образец”, в което значение тя се среща, впрочем, и при апостол Павел: „на ония, които постъпват по това правило(kanwn), нека бъде мир и милост, тям и на Израиля Божий.” (Гал. 6: 16). На това основание, терминът kanwn и образуваното от него прилагателно kanonikoV твърде рано започнали да се прилагат към онези свещени книги, в които според общоприетото предание на Църквата, виждали израз на истинното правило на вярата, неин образец. Още Ириней Лионски казва, че ние имаме „канон на истината – Божиите думи”. А свети Атанасий Александрийски определя „каноничните” книги като такива, „които служат като извор на спасение, които единствено предуказват учението на благочестието”.

14 Окончателното разграничаване на „каноничните” книги от „неканоничните” води своето начало от времето на свети Йоан Златоуст, блажените Йероним и Августин. От това време епитетът „канонични” се прилага към онези свещени книги от Библията, които са признати от цялата Църква като боговдъхновени, съдържащи в себе си правилата и образците на вярата, - за разлика от книгите „неканонични”, т. е. макар поучителни и полезни (за което са и поместени в Библията), но не са боговдъхновени, и „апокрифни” (apokrufoV – скрит, таен), напълно отхвърлени от Църквата и затова не влезли в Библията. По този начин, признака за „каноничност” на известните книги трябва да приемаме като глас на църковното Свещено Предание, потвърждаващ боговдъхновения произход на книгите от Свещеното Писание. Следователно, и в самата Библия не всички нейни книги имат еднакво значение и авторитет: едните (каноничните книги) – са боговдъхновени, т. е. съдържат в себе си истинното слово Божие, другите (неканоничните) – само поучителни и полезни, но съдържащи и личните, не винаги безгрешни мнения на своите автори. Тази разлка е нужно винаги да имаме предвид при четенето на Библията, за правилната оценка и съответното отношение към влизащите в нейния състав книги. [Разделянето на библейските книги на „канонични” и „неканонични” се отнася само за старозаветните книги, тъй като новозаветните, влизащи в състава на Библията, всичките се признават за канонични. Съставът на „старозаветния канон” макар най-общо се установява доста единно, но се различава по самия брой на книгите. Това става поради причината, че евреите, желаейки да нагодят броя на своите книги към 22-те букви на своята азбука, правили изкуствено обединяване на няколко книги в една, например, обединявали книгите Съдии и Рут, първата и втората, третата и четвъртата книги Царства и даже събрали в една книга всичките 12 малки пророци. Православната Църква изброява 38 канонични книги, а именно: 1) Битие, 2) Изход, 3) Левит, 4) Числа, 5)Второзаконие, 6) Книга Иисус Навин, 7) Съдии, 8) Рут, 9) 1-ва книга Царства, 10) 2-ра книга Царства, 11) 3-та книга Царства,12) 4-та книга Царства, 13) 1-ва книга Паралипоменон, 14) 2-ра книга Паралипоменон, 15) книга на Ездра, 16) книга на Неемия (2-ра на Ездра), 17) Естир, 18) Иов, 19) Псалтир, 20) Притчи Соломонови, 21) Еклесиаст от същия, 22) Песен на песните от същия 23) книга на пророк Исайа 24) Иеремия и Плач 25)Иезекиил, 26) Даниил и дванадесетте малки пророци, 27) Осия,28) Иоил, 29) Амос, 30) Авдий, 31) Иона, 32) Михей, 33) Наум,34) А вакум, 35) Софоний, 36) Агей, 37) Захария, 38) Малахия. Останалите 9 книги, включени в славянската и руската Библия, се смятат за неканонични, а именно: 1) Товит, 2) Иудит, 3)Премъдрост Соломонова, 4) Премъдрост на Иисуса, син Сирахов,5-6) 2-ра и 3-та книга на Ездра и 7-9) трите книги Макавейски. Освен това, за неканонични се признават също и следващите откъси в горепосочените канонически книги: молитвата на цар Манасия, в края на 2-рата книга Паралипоменон, частите от книгата Естир, не отбелязани със стихове, последният Псалом, (след 150), песента на тримата отроци от книгата на пророк Даниил, историята на Сусана в 13-та и Вила и

15 дракона в 14-та глава на същата книга. А от новозаветните всичките 27 книги и в пълния техен обем се признават за канонични]. Като заключение към необходимите въвеждащи сведения за Библията ни остава да кажем и няколко думи за онзи език, на който били написани свещените библейски книги, за по-известните им преводи и съвременното им разделяне на глави и стихове. Всички канонични книги на Стария Завет били написани на еврейски език, с изключение само на някои, неголеми части, написани на халдейски език (Иер. 10:11; Дан. 2:4-7, 28; 1 Езд. 4: 8-6, 18; 7: 12-26). А неканоничните книги, както изглежда, били написани на гръцки език, макар че, основавайки се на свидетелството на блажения Йероним, някои мислят, че книгите Товит и Иудит първоначално били написани на халдейски. Всички книги от Новия Завет били написани на гръцки, на така наречения александрийски диалект (влязъл в употреба от епохата на Александър Македонски - koinh dialektoV), с изключение на едно първо Евангелие – от Матея, написано на сиро- халдейското наречие на еврейския език, на който говорели съвременните на Иисус Христос иудеи. Тъй като в древноеврейското писмо се употребявали единствено само съгласни звуци, а необходимите гласни звуци се предавали устно според преданието, то първоначалният старозаветен текст нямал гласни. Те, във вид на различни, дадени под черта, знаци били въведени доста по-късно (приблизително около IX-X векове от нашата ера) от учените еврейски равини-мазорети (т. е. пазители на „преданието” – от еврейския глагол „мазор”, предавам). Вследствие от това съвременният еврейски текст се и нарича мазоретски. От различните преводи на Библията заслужават да се споменат двата най-авторитетни и най-древни – гръцкият на LXX-те и латинският Вулгата, също и двата по-късни – славянският ируският, като най-близки до нас. Гръцкият превод бил направен за нуждите на александрийските иудеи във времената на Птолемеите, т. е. не по-рано от половината на III в. преди Рождество Христово, и не по- късно от половината на II в. Той бил извършен по различно време и от различни преводачи, при това основната му част – Петокнижието – е най-древната и авторитетна.

16 Латинският превод или така наречената Вулгата (от vulgus - народ) бил направен от блажения Йероним в края на IV-ти век непосредствено от еврейския текст, като се ръководел и от други най-добри преводи. Той се отличава с щателност и пълнота. Славянски превод на Библията за пръв път бил предприет от светите първоучители на славяните – братята Кирил и Методий – във втората половина на IX-ти век. Оттук, чрез помощта на България, той преминал и при нас на Рус, където дълго време били ползвани само отделни, непълни книги от Библията. За пръв път пълният ръкописен препис на Библията бил събран от новгородския архиепископ Генадий, по повод неговата борба с иудовстващите (1499 год.). Първата печатна славянска Библия била издадена у нас през 1581 година от княз Константин Константинович Острожки. В основата на нашата славянска Библия лежи гръцкият превод на LXX-те. Руският синодален превод на Библията е направен сравнително съвсем скоро, в средата на миналото, XIX-то столетие, с трудовете на московския митрополит Филарет и професорите от нашите духовни академии. В основата му бил поставен еврейският, мазоретски текст, който в нужните случаи се сверявал с гръцките и латинските преводи. Завършен бил около 1876 год., когато се появила първата пълна руска Библия. Накрая, трябва да се отбележи, че в древната Църква не съществувало нашето разделение на библейските книги на глави и стихове: те всички били написани с непрекъснат, свързан текст, разположен във вид на колони (подобно на стихове) и ако се разделяли, то само на части за богослужебна употреба (logoi, eklogadia, euaggelistarion, proxapostolon). Съвременното разделяне на глави води началото си от кардинал Стефан Лангтон, разделил около 1205 година Вулгатата. Това разделение завършил и наложил доминиканският учен Хут де Сен Шир, издал своята конкордация около 1240 год. А в средата на XVI-ти век парижкият учен, типографът Роберт Стефан въвел и съвременното деление на главите на стихове първо в гръко-латинското издание на Новия Завет (1551 год.), а след това и в пълното издание на латинската Библия (1555 год.), откъдето то постепенно преминало и във всички други текстове. Основно съдържание на Библията Основната, централна идея на всички боговдъхновени библейски Писания, идея, около която се събират всички останали, която им придава значение и сила и извън която биха били немислими единството и красотата на Библията, е учението за Месията,

17 Иисус Христос, Сина Божий. Като предмет на надеждите на Стария Завет, като алфата и омегата на целия Нов Завет, Иисус Христос, по думата на апостола, бил онзи крайъгълен камък, на основата на който, с помощта на апостолите и пророците било основано и съградено зданието на нашето спасение (Еф. 2:20). Иисус Христос – е предмет и на двата Завета: на Стария – като Негово очакване, на Новия – като изпълнение на това очакване, и на двата заедно – като единна, вътрешна връзка. Това може да бъде разкрито и потвърдено от цяла редица външни и вътрешни доказателства. Към доказателствата от първия вид, т. е. външните, се отнасят свидетелствата на нашия Господ за самия Себе Си, свидетелствата на Неговите ученици, иудейската традиция и християнската традиция. Изобличавайки неверието и жестокосърдието на еврейските книжници и фарисеи, сам нашият Господ Иисус Христос многократно се позовавал на свидетелството за Него на „закона и пророците”, т. е. изобщо на старозаветните свещени писания.Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене. (Йоан 5: 39); Защото, ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа (Йоан. 5: 46), - казвал, например, Господ на заслепените иудейски законници след известното чудо на изцеление на разслабения при овчата къпалня. Още по-ясно и подробно разкривал тази истина Господ на Своите ученици, явявайки им се след възкресението, както за това свидетелства евангелист Лука: и като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание... И рече им: ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите (Лук. 24:27 и 44). Освен това общо изявление, Господ посочва често и отделни случаи в старозаветните образи и пророчества, имащи отношение към Неговия живот, учение, кръстни страдания и смърт. Така, например, Той отбелязва първообразното значение на медната змия, издигната от Моисей в пустинята (Йоан. 3: 14), посочва изпълнението на пророчеството на Исаия за „благоприятната Господня година” (Лук. 4:17-21; ср. Ис. 61:1-2), говори за осъществяването на всички древни пророчества, отнасящи се до Неговата изкупителна жертва (Мат. 26:54 и Лук. 22:37) и даже на самия кръст, в момента на страданията, изказва Своето дълбоко трогателно и спокойно величествено: свърши се (Йоан. 19:30), давайки с това да се разбере, че се е изпълнило всичко онова, което, бидейки предопределено от векове, многократно и многообразно било казвано чрез пророците (Евр. 1:1).

18 Подобно на своя Божествен Учител, евангелистите и апостолите непрестанно се позовават на Библията, черпейки с пълни шепи от богатствата на нейните месиански съкровища и засвидетелствайки с това пълната хармония на двата Завета, обединени около Лицето на Месията – Христа. Така, всичките евангелисти – тези четирима независими един от друг житиеписци на Иисуса Христа – толкова често се позовават на изпълнението на старозаветните пророчества, че изработили даже за това специални формули: а всичко това станало, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, или просто: тогава се сбъдна реченото чрез пророка, да се сбъдне реченото чрез пророците, или пък още: и се сбъдна словото на Писанието и цял ред други, аналогични изрази. Не по-малко често се позовават на старозаветното Писание и с това засвидетелстват неговата най-тясна вътрешна връзка с новозаветното и всички останали новозаветни писатели, започвайки от книгата Деяния и завършвайки с Апокалипсиса. Без да имаме възможност да изчерпим тук цялото изобилие от тези определени и ясни препратки, ще посочим като пример само някои от тях, най-характерните: такива, например, са двете слова на апостол Петър: едното – след слизането на Светия Дух, другото – след изцелението на хромия, за които се разказва във втората и третата глави на книгата Деяния и които са пълни със старозаветни цитати (Иоил – Деян. 2: 16-21; Давид – 2: 25- 28; 34-35; Моисей – 3:22-23); особено забележителен е краят на последното слово: и всички пророци от Самуила и след него, колкото души са говорили, също тъй предизвестиха тия дни (Деян. 3:24). Не по-малко важно в това отношение е и словото на архидякон Стефан, очертаващо в сбит разказ цялата старозаветна история на подготовката на евреите за приемането на Месията Христа (Деян. 7:2-56). В същата книга Деяния се съдържат огромно множество и други подобни свидетелства: и ние ви благовестим сега, че обещанието, дадено на отците, Бог изпълни над нас, техни чеда, като възкреси Иисуса (Деян. 13: 32). Ние ви проповядваме, - казвали апостолите, - свидетелствувам на мало и голямо, като говоря само онова, за което са говорили пророците и Моисей, че ще стане (Деян. 26:22). С една дума, цялото учение на апостолите за новозаветното Царство Божие се свеждало основно до това, че те потвърждавали за Иисуса от закона Моисеев и от пророците (Деян. 28:23). От множеството новозаветни препратки, установяващи връзка със старозаветните събития и пророчества, съдържащи се в посланията на светите апостоли, ще приведем няколко примера само от посланията на апостол Павел, същия онзи Павел, който, като Савел, самият по-рано бил фарисей, ревнител на отеческите предания и дълбок познавач на старозаветния закон. И ето, този тъкмо свети апостол казва, че завършек на закона е Христос (Рим. 10:4), че законът беше за нас възпитател (paidagogoV) в Христа, (Гал. 3:24), че вярващите се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък (Ефес. 2:20), че всички старозаветни първообрази бяха написани за поука нам (1 Кор. 10:11), че целият Стар

19 Завет с всички негови религиозни церемонии и култ бил самосянка на бъдещето, а тялото е Христос (Кол. 2:17), сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата (Евр. 10:1) и че, накрая, в основата на цялата история на домостроителството на нашето спасение лежи Иисус Христос, Който е същият вчера, и днес, и вовеки (Евр. 13:8). Ако от свещените книги на Новия Завет преминем към древноиудейските тълкувания на Писанието, към Таргумите, Талмуда, Мидраш и съчиненията на първите равини отпреди XII-ти век включително, ще видим, че постоянна и неизменна общоиудейска традиция в тълкуванието на Библията бил стремежът навсякъде да се търсят и намират указания за Месия и Неговото време. Това увлечение понякога стигало даже до крайности, както може да се види от следващото равинско изказване: „пророците предимно проповядвали за радостта в дните на Месията” (забравяла се идеята за страдащия Месия-Изкупител); но то дълбоко вярно разбирало истината, че, действително, в основата на цялото Писание лежи идеята за Месията Христос. „Не бива да желам да прилагаме всичко непосредствено към Месията, - казва блаженият Августин, - но местата, които не се отнасят пряко към Него, служат като основа за онези, които Го предвъзвестяват. Както всички струни на лирата звучат съобразно тяхната природа, и дървото, на което са обтегнати, им придава своя особен колорит на звука, така и Старият Завет: той изпява, както хармонична лира името и Царството на Иисуса Христа”. Цитираното изящно сравнение на блажения Августин прекрасно охарактеризира светоотеческия възглед за взаимната свързаност на Стария и Новия Завет. Свидетелствата за тяхната тясна, неразривна връзка, основана на Лицето на Месията Христос, следват в непрекъсната редица от най-първите векове на християнството: за това писал апостол Варнава в своето „Послание”, свети Иустин Философ в „Разговора с Трифон иудеина”, Тертулиан в съчинението „Против иудеите”, свети Ириней Лионски в съчинението „Против ересите”, апологетите Аристид, Атинагор и др. Особено обстойно и дълбоко разкривали тази връзка писателите от александрийската школа, като измежду тях се откроявал Ориген, който, например, казвал, че „изреченията на Писанието са одеяние на Словото... че в Писанията винаги Словото (LogoV – Синът Божий)” било плът, за да живее между нас”. От по-късните свети Отци тези мисли подробно развивали в своите забележителни коментарии светите Йоан Златоуст, Василий Велики, Ефрем Сирийски, блаженият Йероним, блаженият Августин и свети Амвросий Медиолански. Последният, например, пише: „чашата на премъдростта е във ваши ръце. Тази чаша е двойна – Старият и Новият Завет. Пийте от тях, защото и в двете пиете Христа. Пийте Христа, защото Той – е изворът на живота”[Ambrosius, In Psalm. I, 33].

20 Преминавайки сега към вътрешните доказателства, т. е. към самото съдържание на свещените книги, окончателно се убеждаваме, че нашият Господ Иисус Христос представлява главното средоточие и централната идея на цялата Библия. Тази велика книга, съставена от толкова многобройни и различни автори, отделени помежду си с твърде големи периоди време, намиращи се под влиянието на най-различни цивилизации, същевременно представлява забележително единство и удивителна цялостност. Благодарение, основно, на постепенното развитие в нея на една и съща месианска идея. „Новият Завет в Стария се крие, Старият в Новия се разкрива”, - казвали средновековните богослови, основавайки се на думите на блажения Августин [„Novum Testamentum in Vetere latet, Vetus Testamentum in Novo patet”. Ср. блаж. Августин, Въпрос 73 по Изход.] Че Иисус Христос и Неговото дело са единствената тема на всички новозаветни Писания, е ясно от само себе си и не изисква доказателства. Но че цялата новозаветна история се основава на старозаветната, това може би, не е така очевидно. И това, обаче, също е толкова несъмнено, че за доказването му е достатъчно да се позовем само на двете евангелски родословия на Христа, в които е дадена сбито цялата старозаветна история в нейната обвързаност с личността на обещания Месия Христос. (Мат. 1:1-16 и Лук. 3:23-38). Но ние можем последователно да проследим развитието на месианската идея и в книгите на Стария Завет. Обещанието за Избавител, дадено на падналите прародители още в рая, - ето първото звено от онази непрекъсната верига от старозаветни месиански пророчества, които започнали от Адам и завършили със Захария, бащата на Йоан Кръстител. Точно затова то се и нарича първоевангелие (Бит. 3:15). От епохата на Ной това обещание се определя малко по-ясно и по-точно: семе на жената се наричат само децата на Сим, към които се и съотнася историята на изкуплението (Бит. 9:26). Този кръг още повече се стеснява от епохата на Авраам, бащата на богоизбрания еврейски народ, в семето на когото (т. е. в Иисус Христос, според тълкуванието на апостол Павел – Гал. 3:16) се възвестява спасението и на всички останали нации (Бит. 12:3; 18:18). Впоследствие и от потомството Авраамово била отделена расата на Иаков (Бит. 27:27), по-късно самият Иаков, в дух на пророческо прозрение, дава особено благословение на своя син Иуда (Бит. 49:8 и след). И колкото по-нататък вървяло времето, толкова по-ясно и по-честно се определяли различните черти на месианското служение: така, пророк Валаам говори за Неговата царствена власт (Чис. 24:17), Моисей – за троякото Му служение: царско, първосвещеническо и пророческо (Втор. 18:18-19), за произхода на Месия от царския

21 род Давидов (2 Цар. 7:12-14), за раждането Му във Витлеем (Мих. 5:2) и от Девица майка (Ис. 7:14), за тържествения Му вход в Йерусалимския храм (Мал. 3:1), за разни, даже дребни обстоятелства на Неговите кръстни страдания и смърт (Ис. 53 гл.; Пс. 21:17-19; 40:9-10; 68:22; Зах. 11:12 и др.), за Неговото славно възкресение (Ис. 53:9-21; Пс. 15:10; 19:6-7; 11:11; 47:2 и др.), за настъпването на Неговото благодатно царство (Пс. 21:28-32; 44:7, 14-17; 71:7-19; Иоил 2:28; Ис. 2 гл.; Ис. 35:1-2, 10; 61:1-2) и Неговото страшно второ пришествие (Дан. 7:25 и 7:7; Зах. 14:2-3, 9 и др.). Може положително да се каже, че няма нито една важна черта от епохата и живота на Месия, която да не била по един или друг начин предвъзвестена в Стария Завет, или във вид на ясно пророчество, или под булото на символи и първообрази; а пророк Исаия е получил даже наименованието „старозаветен евангелист” заради поразителната точност и пълнота на своите пророчески първообрази на живота на Господ Иисус Христос. Не по-малко ясно това единство на месианската идея прозира и в общия план на Библията. По своя характер и съдържание всички старозаветни книги могат да бъдат разделени на три основни групи: книги законополагащо-исторически, книги пророчески и книги поетично-поучителни. Първият клас представя теорията на теокрацията, т. е. правата на господството на Всевишния над Израиля. Но с каква цел Господ употребява толкова различни методи за възпитание на Своя народ? Заветът на Синай, Моисеевото законодателство, бедствията в пустинята, завоюването на обетованата земя, победите и пораженията, отделеността от другите народи, накрая, теготата на вавилонския плен и радостта от завръщането от него – всичко това имало за очевидна своя цел да формира еврейската нация в известен дух, в дух на запазване и разпространяване на месианската идея. Още по-очевиден е този мотив в пророческите книги, където, ту чрез заплахи, ту чрез обещание за награди, еврейският народ бил постоянно поддържан на известна нравствена висота и бил подготвян в дух на чиста вяра и праведен живот, предвид идещия Месия. Що се касае, накрая, до книгите от последната група – поетично-поучителните, то едни от тях, като, например, Псалмите, били направо месиански молитви на еврейската нация; други, като Песен на Песните, във вид на иносказание изобразявали съюза на Израил с Христа; трети, като книгата Премъдрост, Еклесиаст и др. разкривали различните черти на Божествената Премъдрост, лъчите на онова Божествено Слово (LogoV), които сияели сред мрака на езичеството и в предхристиянския свят. По този начин, с пълно убеждение може да се каже, че главен и основен предмет на Библията, започвайки от първите глави на книгата Битие (3:15) и завършвайки с последните глави на Апокалипсиса (21:6-21 и 22:20), е Богочовекът, нашият Господ Иисус Христос.

22 Старият Завет Най-ранното разделяне на Библията, идващо от времето на първенствуващата християнска Църква, било разделянето й на две, далеч не равни части, получили названието Стар и Нов Завет. Това разделяне на целия сбор библейски книги било обусловено от тяхното отношение към главния предмет на Библията, т. е. към личността на Месия: книгите, които били написани преди пришествието на Христа и само пророчески Го предизобразявали, били включени в „Стария Завет”, а онези, които се появили вече след пришествието в света на Спасителя и са посветени на историята на Неговото изкупително служение и излагат основите на създадената от Иисус Христос и Неговите свети апостоли Църква, образували „Новия Завет”. Всичките тези термини, т. е. както самата дума „завет”, така и съчетанието й с прилагателните „стар” и „нов”, са взети от самата Библия, в която те, покрай своя общ смисъл, имат и специален, в който ги употребяваме и ние, говорейки за известните библейски книги. Думата завет ( евр. - berit, гръц. – diaqhkh, лат. – testamentum), на езика на Свещеното Писание и библейската употреба, преди всичко, значи определено постановление, условие, закон, с който се съгласяват двете договарящи се страни, а оттук вече – самият този договор или съюз, а също така и онези външни знаци, които служили за неговото удостоверяване, скрепяване, като че с печат (testamentum). А тъй като свещените книги, в които се описвал този завет или съюз на Бога с човека, били, разбира се едно от най- добрите средства за неговото удостоверяване и затвърдяване в народната памет, то върху тях твърде рано било пренесено също така и названието „завет”. То съществувало вече в епохата на Моисей, както се вижда от 7 ст. 24 гл. в книгата Изход, където прочетеният от Моисей на еврейския народ списък на Синайското законодателство е наречен книга на завета (сефер хаберит). Подобни изрази, отбелязващи вече не само Синайското законодателство, а цялото Моисеево Питокнижие, се срещат и в по-късните старозаветни книги (4 Цар. 23:2-21; Сир. 24:25; 1 Мак. 1-57). Пак на Стария Завет принадлежи и първото, още пророческо посочване към Новия Завет, именно, в известното пророчество на Иеремия: „Ето, настъпват дни, казва Господ,и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет” (Иер. 31:31). Впоследствие терминът Нов Завет нееднократно се употребявал от Самия Иисус Христос и светите Негови апостоли за отбелязване началото на започналата история на

23 изкупеното и облагодатено човечество (Мат. 26:28); Мак. 14: 24; Лук. 22:20; 1 Кор. 11:25; 2 Кор. 3:6 и др.), откъдето той преминал и върху свещените книги, написани през този период. Наименованието Стар Завет приложено към определени книги води своето начало от особено ясното свидетелство на апостол Павел: „ала умовете им (на евреите) се затъпиха, понеже и доднес, кога се чете Ветхият Завет, остава неснето същото покривало, което се снима чрез Христа” (2 Кор. 3:14). В състава на „Стария Завет” Православната Църква, както вече говорихме по-горе, наброява 38 канонични и 9 неканонични книги, отличавайки се с това от църквата Римо-Католическа, наброяваща в своята Вулгата 46 канонични книги (при тях се смятат за канонични Товит, Иудит, Премъдрост Соломонова и 2 книги Макавейски). Що се касае, накрая, до самия ред на разположение на книгите от „Стария Завет”, то тук се забелязва доста рязко различие между еврейската Библия, от една страна, и гръцкия превод на LXX-те преводачи, а оттук и на нашата славяно-руска Библия, от друга страна. За поясняването на тази разлика е нужно да се знае, че древните евреи разделяли своите книги не толкова по еднородността на тяхното съдържание (както LXX-те и слав.-рус.), колкото по степента на тяхното значение и важност. В този смисъл те деляли всички старозаветни книги на три групи: „закон” („тора”), „пророци” („небиим”) и „агиографи” („кетубим”), подчертавайки особено значението на двете първи групи, т. е. на „закона” и „пророците” (Мат. 5:17; 7:12; 22:40). При нас обаче сега следвайки LXX-те преводачи и Вулгатата е прието друго деление, според характера на самото съдържание на старозаветните книги, на следните четири групи: 1) книги законополагащи; 2) исторически; 3) поучителни; 4) пророчески. Това разположение и деление на книгите в еврейската и славяно-руската Библии ще бъде по- ясно от следната таблица: [Таблицата е пропусната.] Петокнижие Петте първи книги от Стария Завет, имащи един и същи автор – Моисей, представлявали, както изглежда, отначало и една книга, както може да се съди от свидетелството на книгата Второзаконие, където се казва: „вземете тая книга на закона и я турете отдясно на ковчега на завета”(31:26). Със същото това име „книгата на закона”, или просто „закона”, се отбелязвали петте първи законополагащи

24 книги и на други места от Стария и Новия Завет (3 Цар. 2:3; 4 Цар. 23:25; Пс. 18:8; Ис. 5:24; Мат. 7:12; 11:13; Лук. 2:22 и др.). Но при равините още от времената на дълбоката древност съществувало и друго, малко своеобразно обозначение на тази „тора” (закона), като „пет пети от закона”, с което едновременно се доказва както единството на Петокнижието, така и съставът му от пет различни части. Това петместно деление, както изглежда, окончателно се определило в епохата на превода на LXX-те преводача, когато то получава вече пълно признание. Нашата съвременна дума „Петокнижие” представлява буквален превод на гръцкото – pentateucoV от pente – „пет” и teucoV – „том на книга”. Това деление е напълно точно, тъй като, действително, всеки от петте тома на Петокнижието има свои разлики и съответства на различните периоди на теократичното законодателство. Така, например, първият том представлява като че историческо въведение към него, а последният е очевидно повторение на закона; а трите междинни тома съдържат в себе си постепенното развитие на теокрацията, пригодено към едни или други исторически факти, при това средната от тези три книги (Левит), рязко различавайки се от предходната и следващата, (с почти пълната липса на историческа част), е прекрасно разделяща ги граница. Всичките пет части на Петокнижието в сегашно време са получили значение на особени книги и имат свои наименования, които в еврейската Библия зависят от техните начални думи, а в гръцката, латинската и славяно-руската – от основния предмет на тяхното съдържание. Еврейското название. Гръцкото название. Славяно-руското название. Берешит („в начале”). GenesiV. Битие. Ве елле шемот („сия имена”). ExodoV. Изход. Вайкра („и воззва”). Leutikon. Левит. Вай едаббер („и глаголя”). Ariumoi. Числа. Елле хаддебарим („сия словеса”). Deuteronomion. Второзаконие. Книгата Битие съдържа в себе си повествованието за произхода на света и човека, универсалното въведение в историята на човечеството, създаването и възпитаването на еврейския народ в лицето на патриарсите – Авраам, Исаак и Иаков. Книгата Изход

25 пространно разказва за изхода на евреите от Египет и даруването на Синайското законодателство. Книгата Левит специално е посветена на представянето на този закон във всички негови частни случаи, имащи най-тясно отношение към богослужението и левитите. Книгата Числа дава историята на странстванията по пустинята и ставалите по това време преброявания на евреите. Накрая, книгата Второзаконие съдържа в себе си повторение на Моисеевия закон. Заради изключителната важност на Петокнижието свети Григорий Низиански го нарекъл истински „океан на богословието”. И действително, то представлява основния фундамент на целия Стар Завет, на който се опират всички останали негови книги. Служейки като основа на старозаветната история, Петокнижието е база и на новозаветната, тъй като то ни разкрива плана за божественото домостроителство на нашето спасение. Затова именно и самият Христос казал, че Той е дошел да изпълни, а не да отмени закона и пророците (Мат. 5:17). В Стария Завет Петокнижието заема съвсем същото положение, както Евангелието в Новия. Автентичността и ненакърнеността на Петокнижието се засвидетелствува от цяла редица външни и вътрешни доказателства, за които тук само кратко ще споменем. Моисей, преди всичко, могъл да напише Петокнижието, тъй като той, даже и по признанието на най-крайните скептици, притежавал дълбоки познания и висока образованост; следователно, и независимо от вдъхновението Моисей бил напълно способен да запази и предаде право онова същото законодателство, посредник на което е бил. Друг убедителен аргумент за автентичността на Петокнижието е всеобщата традиция, която непрекъснато, в продължение на цяла редица векове, започвайки от книгата на Иисус Навин (1:7-8; 8:31;23:6 и др.), преминавайки през всички останали книги и заършвайки със свидетелството на самия Господ Иисус Христос (Мак. 10:5; Мат. 19:7; Лук. 24:27; Йоан. 5:45-46), единогласно потвърждава, че писател на Петокнижието бил пророк Моисей. Тук трябва да бъде прибавено и свидетелството на самаритското Петокнижие и древните египетски паметници. Накрая, ясни следи за своята автентичност Петокнижието пази вътре в самото себе си. И по отношение на идеите, и по отношение на стила, върху всички страници на Петокнижието лежи печатът на Моисей: единството на плана, хармонията на частите, недостижимата простота на стила, наличието на архаизми, прекраснотото познаване на

26 Древния Египет – всичко това толкова силно говори за принадлежността на Петокнижието на Моисей, че не оставя място за добронамерено съмнение [По- подробно за това виж Вигура, „Ръководство за четенето и изучаването на Библията”, прев. от свещ. Вл. Вас. Воронцов, I том, 277 страница и след. Москва, 1897.]. Книгата Битие Наименование на книгата. Първата свещена книга на нашата славяно-руска Библия носи наименованието „Битие”. Това нейно наименование е буквален превод на гръцкото заглавие на дадената книга в текста на LXX-те, посочващ съдържанието на първата свещена книга (в тесен смисъл – на двете й първи глави), озаглавена в нейния еврейски оригинал с първата дума на текста на 1-вия стих - ---- - bereshith. Произход и смисъл на нейното наименование. От казаното вече е ясно, че ключът към разгадката на наименованието на първата книга от Библията трябва да се търси в текста на нейния оригинал. Обръщайки се към последния, виждаме, че всяка от първите пет книги на Библията, образуващи така наречената Тора („книга на Закона”) или Моисеевото петокнижие, е получила своето название от първата или нейните две първи думи; а тъй като първата книга в еврейския оригинал започва с думите ------- ----, то тези именно думи и били поставени от евреите като заглавие. 1-та книга (или Битие) в еврейския текст се нарича bereshith („в началото”); 2-та (Изход) – elleh-shemoth („тези имена”); 3-та (Левит) – vajigra („и въззва”); 4-та (Числа) - vajedabber („и рече”; другото название – bemidbar – „в пустинята”, ср. Числа 1:1); 5-та (Второз.) – elleh-haddebarim. Но макар, че наименованието на книгата „Битие” има случаен произход, обаче то по удивителен начин съвпаднало с нейното съществено съдържание и е изпълнено с дълбок смисъл. В 1-вата книга на Моисей многократно се среща синонимичното на думата „Битие” название toldoth. Под името ------ toldoth – „пораждане, произхождане, потомство” (от евр. гл.--- „раждам”) при евреите били известни техните родословни таблици и намиращите се при тях историко-биографични записки, от които впоследствие се съставяла и самата тяхна история. Явните следи от съществуването на тези „генеалогични записки”, поправени и обединени с ръката на техния боговдъхновен редактор Моисей, може да се намерят и в книгата Битие, където не по-малко от десет пъти срещаме надписа ----- toldoth , а именно „произходът на небето и земята” (2:4), „родословието на Адам” (5:1); „житието на Ной” (6:9); „родословието на синовете

27 Ноеви” (10:1); родословието на Сим” (11:10); „родословието на Тара” (11:27); родословието на Измаил” (25:12) „родословието на Исаак” (25:19); „родословието на Исав” (36:1); „житието на Иаков” (37:1). Оттук е очевидно, че първата книга от Библията предимно е книга на родословията и че нейното гръцко и славяноруско название най-добре ни запознават с нейната вътрешна същност, давайки ни понятие за небето като за първото родословие на света и човека. Що се касае разделението на книгата Битие, то за най-дълбоко и правилно трябва да се признае нейното разделение на две далеч не равни части: едната, обемаща единадесетте първи нейни глави, съдържа като че универсално въведение във всемирната история, тъй като се докосва до изходните пунктове и началните моменти от първобитната история на цялото човечество; другата, обхващаща всичките останали тридесет и девет глави, описва историята на един богоизбран вече еврейски народ, и то засега още само в лицето на неговите родоначалници – патриарсите Авраам, Исаак, Иаков и Йосиф. Единството и автентичността на книгата Битие се доказват преди всичко от анализа на нейното съдържание. Вниквайки по-дълбоко в съдържанието на тази книга, ние, при цялата нейна сбитост, не можем да не забележим удивителната стройност и последователност на нейните разкази, в която единият произтича от другия, където няма никакви действителни несъгласия и противоречия, а всичко стои в пълно хармонично единство и целесъобразен план. Основната схема на този план е горепосоченото от нас деление на десет „генеалогии”(toldoth), образуващи главните части на книгата и обединяващи в себе си по-голям или по-малък брой второстепенни, според важността на една или друга генеалогия.

28 Автентичността на книгата Битие се доказва както от вътрешни, така и външни основания. Към първите, покрай всичко по-горе казано за съдържанието и плана на тази свещена книга, трябва да се отнесе нейния език, носещ следите на дълбока древност, и особено срещащите се в нея библейски архаизми. Към вторите ние отнасяме съгласието на данните от Библията с естественонаучните и древноисторическите съобщения, почерпани от различни външни научни източници. На първо място от всички тях ние слагаме най-древните сказания на асиро- вавилонските семити, известни с името „халдейски генезис”, даващи богат и поучителен материал за сравнение с разказите на библейския генезис [По-подробно за това виж Comely, „Introduktio in libro V.T”. 11, 1881: Арко, „Защита на Моисеевото Петоикнижие”, Казан, 1870 год.; Елеонский, „Разбор на рационалните възражения против книгата Битие”; Вигура, „Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет”, превод на свещеник Воронцов.]. Накрая, ценността на книгата Битие е разбираема сама по себе си: явявяйки се най- древния летопис на света и човечеството и давайки най-авторитетния отговор на световните въпроси за произхода на всичко съществуващо, книгата Битие е съкровищница на най-дълбоки ценности и има огромно значение по въпросите на религията, морала, култа, историята и изобщо ценностите на истинния човешки живот. Глава 1 Първи ден на сътворението. 1 В начало... Както при светите Отци, така и в цялата съпътстваща тълкувателна литература съществуват две главни типични тълкувания на дадената дума. Според преобладаващото мнение на едните – това е просто хронологично указание „за началото на сътворяването на видимите неща” (Ефрем Сирийски), т. е. на всичко онова, историята на постепенното образуване на което се излага непосредствено по-нататък. А според алегоричното тълкуване на другите (Теоф. Ант., Ориген, Амвросий, Августин и др.) думата „в началото” има тук индивидуален смисъл, съдържащ в себе си прикрито указание за предвечното рождение от Отец на втората Ипостас на Светата Троица – Сина Божий, в Когото и чрез Когото е било извършено цялото творение. (Йоан. 1:3; Кол. 1:16). Отнасящите се тук библейски съпоставки дават право да се обединят тези две тълкувания, т. е. както да се намира тук указание за мисълта от съвечния Отец за рождението на Сина или Логоса и за идеалното създаване в Него на света (Евр. Йоан. 1:1-3, 10; 8:25; Пс. 83:3; 1 Петр. 1:20; Кол. 1:16; Откр. 3:14), така и с още по-голямо право да се вижда тук пряко указание за външното осъществяване предвечните планове

29 на божественото Мироздание от началото на времената или, по-точно, заедно със самите тези времена (Пс. 101: 26; Евр. 1:10; Пс. 83: 12-13; 135:5-6; 145:6; Притч. 8:22- 23; Ис. 64:4; 41:4; Сир. 18:1 и др.). „Сътвори” – тук е употребена думата бара, която по общото вярване както на иудеите, така и на християните, също както и според цялата по-нататъшна библейска употреба, предимно служи като израз на идеята за божествено творчество (Бит. 1:1; 2:3-4; Ис. 40:28; 43:1; Пс. 148:5; Изх. 34:10; Чис. 16:30; Иер.31:22; Мал. 2:10 и др.), означава творческа дейност или създаване от нищото. (Чис. 16:30; Ис. 45:7; Пс. 102:25-26; Евр. 3:4; 11:3; 2 Мак. 7:28 и др.). С това, следователно, се опровергават всички материалистични хипотези за света като самобитна същност, и пантеистични – за него като еманация или излияние от божеството и се установява възглед за него като дело на ръцете на Твореца, извикал целия свят от небитие към битие с волята и силата на Своето божествено всемогъщество. „небето и земята...” Небето и земята, като два конкретни противоположни полюса на целия Световен глобус, обикновено служат в Библията като обозначение на „цялата вселена”. (Пс. 101:26; Ис. 65:17; Иер. 33:24; Зах. 5:9). Освен това, мнозина намират тук отделно указание за сътворението на света видим и невидим, или на Ангелите (Теоф. Ант., Василий Велики, Теодорит, Ориген, Йоан Дамаскин, и др.). Основание за последното тълкуване, на първо място, е библейската употреба на думата „небе” като синоним на небесните жители, т. е. ангелите (3 Цар. 22:19; Мат. 18:10 и др.), а на второ, и контекстът на даденото повествование, в който по-нататъшното хаотично неустройство се приписва единствено само на земята, т. е. на видимия свят (2 ст.), с което „небето” се отделя от „земята” и даже като че се противопоставя на нея като благоустроен, невидим горен свят. Потвърждение за това може да се намери както в Стария (Иов 38:4-7), така и особено в Новия Завет (Кол. 1:16). 2 Понятието „земя” на езика на Библията често поема в себе си цялото земно кълбо, с включването тук и на видимото небе като негова външна атмосферна обвивка (Бит. 14:19-22; Пс. 80:35). В онзи именно смисъл то е употребено и тук, както е очевидно от контекста, по свидетелството на който хаотичната маса на тази „земя” впоследствие е обособила от себе си твърдта и водата (Бит. 1:7). Думите „безвидна и пуста”, с които се характеризира първобитната маса, съдържат в себе си мисълта за „тъмнина, безредица и разрушение” (Ис. 40:17; 45:18; Иер. 4:23-26), т. е. дават идея за състоянието на пълен хаос, в който елементите на бъдещите светлина, въздух, земя, вода, и също така всички зачатъци на растителния и животински живот още не са се поддавали на никакво разграничаване и били като че

30 размесени помежду си. Като най-добра съпоставка на тези думи е мястото от книгата Премъдрост на Соломон, където се говори, че Бог е сътворил света от „безобразно вещество” (11:18) и 2 Петр. 3:5. „тъмнина се разстилаше над бездната...\" Тази тъмнина била естествена последица от липсата на светлината, която още не съществувала като отделна самостоятелна стихия, бидейки обособена от първобитния хаос чак впоследствие, в първия ден от седмицата на творческата дейност. „Над бездната” и „над водата”. В текста на оригинала тук стоят две сродни по смисъл еврейски думи (tehom и maim), означаващи количество вода, образуващо цяла „бездна”; с това се посочва разтопеното течнообразно състояние на първичното, хаотично вещество. „и Дух Божий се носеше...” При обяснението на тези думи тълкувателите твърде много се разминават помежду си: някои виждат тук просто указание за обикновен вятър, изпратен от Бога за изсушаване на земята (Тертулиан, Ефрем Сирийски, Теодорит, Абен Езра, Розенмюлер), други – за Ангел, или особена разумна сила, предназначена за същата цел (Златоуст, Кайзетан и др.), трети, накрая, - за Ипостасния Дух Божий (Василий Велики, Атанасий, Йероним и болшинството други екзегети). Последното тълкувание е повече за предпочитане от другите: то посочва участието в делото на творението и на третото лице на Светата Троица, Духа Божий, Който представлява онази съзидателно-промислителна сила, обуславяща, според общобиблейския възглед, произхода и съществуването на целия свят, не изключвайки и човека (Бит. 2:7; Пс. 32:6; Иов 27:3; Ис. 34:16; Деян. 17:29 и др.). Самото въздействие на Светия Дух върху хаоса тук е уподобено на действието на птица, която седи в гнездото върху яйцата и със своята топлина ги съгрява за да пробуди в тях живота (Втор. 32:11). С това, от една страна, е допуснато в хаоса да се наблюдава и известно действие на естествени сили, аналогично с процеса на постепенното образуване в яйцето на зародиша, а от друга, - както самите тези сили, така и техните резултатите се поставят в пряка зависимост от Бога. 3 При всемогъщия Творец на вселената мисълта или словото и осъществяването на тази мисъл или дело са напълно тъждествени помежду си, тъй като за Него не съществуват никакви препятствия, които биха могли да попречат за изпълнението на зародилото се желание. Оттук, Неговата дума е закон за битието: „защото Той рече – и всичко стана,; Той заповяда – и всичко се яви” (Пс. 32:9). Подир мнозина отци на Църквата митрополит Филарет предполага, че в думата „рече” не без основание може да се намира тайнството на Ипостасното Слово, което тук, подобно както по-рано и Духът Светий, неявно се поставя от Твореца на света: „тази догадка обясняват Давид и

31 Соломон, които, очевидно, приспособяват своите изрази към Моисей” (Пс. 32:6; Притч. 8:22-29). „да бъде светлина...” Ясно указание за това дава апостол Павел, говорейки за Бога като за „Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината”(2 Кор. 4:6). Сътворяването на светлината бил първият творческо-съзидателен акт на божественото мироздание. Тази първосъздадена светлина не била обикновената светлина в пълното значение на тази дума, тъй като до четвъртия ден на творението, в който се появили нощните светила, още не съществували източниците на нашата светлина, а тя била онзи светоносен ефир, който, намирайки се в състояние на колебание, разпръсвал първобитната тъмнина и с това създавал нужните условия за бъдещото появяване на всякакъв органичен живот на земята. 4 „И видя... че е добро нещо...” Така, по думите на псалмопевеца, „се весели Господ за делата Си!” (103:31). За светлината тук се говори, че е „добро нещо”, защото е извор на радост и щастие за всичко живо. „и отдели Бог светлината от тъмнината”. С това Бог не премахнал изобщо първоначалната тъмнина, а само определил периодичното й редуване със светлината, необходима за поддържане на живота и запазване силите не само на човека и животните, но и на всякакви други твари (Пс. 103:20-24; Иер. 33:20-25; 31:35). 5 „Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ...” След като разделя светлината от тъмнината, и установява правилното редуване помежду им, Творецът им дава и съответните имена, наричайки периода на владеенето на светлината ден, а времето на господството на тъмнината – нощ. Свещеното Писание ни дава цял ред указания за произхода на това божествено установяване (Пс. 103:20-24; 148:5; Иов 38:11; Иер. 33:20). За характера и продължителността на това първобитно денонощие нямаме възможност да съдим положително: само можем да кажем, че поне в първите три дни до сътворението на слънцето то, по всяка вероятност, не било тъждествено с нашето сегашно денонощие. „Биде вечер, биде утро...” Мнозина тълкуватели на основа на това, че първо е поставена „вечерта”, а после вече – утрото, искат да видят в първото не нещо друго, а онази хаотична тъмнина, която предшествала появата на светлината и по този начин предваряла първия ден. Но това ще бъде очевидно пресилване на текста, тъй като преди сътворението на света не е могло да съществува нито подобно разграничение на

32 денонощието, нито самото название на двете му главни съставни части. Върху посоченото заблуждение се основава и друго, че броенето на астрономичното денонощие би трябвало уж да започне от вечерта, както мисли, например, и Ефрем Сирийски. Но свети Йоан Златоуст предполага по-правилно, че отброяването на денонощието трябва да върви от сутрин към сутрин, тъй като, повтаряме, самата възможност за различаването в денонощието на деня и нощта е започнала не по-рано от момента на създаването на светлината или от времето на настъпването на деня, т. е. говорейки на съвременен език, от утрото на първия ден на сътворението. „ден един” В еврейския оригинал стои не бройно, а количествено числителното „ден един”, защото и в действителност първият ден от седмицата на сътворението е бил в нея все още и единствен. Завършвайки своето слово за първия ден от творческата седмица, намираме за уместно да се изкажем тук, изобщо, за тези дни. Въпросът за тях представлява един от най- трудните екзегетични проблеми. Главната му трудност, на първо място, е в определеното разбиране на библейските дни на творението, и на второ място, и още повече – в съгласуването на тези дни със съвременните данни на астрономията и геологията. По-горе ние вече видяхме, че за първите дни на сътворението, предшестващи появяването на слънцето, е доста трудно да се прилага нашата обичайна астрономическа мярка с нейната 24-ри часова продължителност, зависеща, както е известно, от движението на земята около своята ост и от обръщането й ту откъм едната страна, ту откъм другата, към слънцето. Но ако допуснем, че тази сравнително незначителна пречка може да бъде по някакъв начин отстранена със силата на божественото всемогъщество, то всички останали, собствено библейски данни, и разделянето на това денонощие на сутрин и вечер, и определеното му количество, и строгата му последователност, и историческият характер на самото повествование, - всичко това говори за строго буквалния смисъл на библейския текст и за астрономическата продължителност на това библейско денонощие. Много по-сериозно е другото възражение, идващо от страна на науката, която, изхождайки от анализа на така наречените геологични пластове, наброява цял ред геологични епохи, нужни за постепенното образуване на земната кора и няколко хилядолетия за последователното възникване върху нея на разни форми растителен и животински живот. Мисълта за споразумение в този пункт на Библията с науката силно занимавала още отците и учителите на Църквата, сред които представителите на Александрийската школа – Ориген, светите Климент Александрийски, Атанасий Александрийски, и др. защитавали даже алегоричното тълкуване на библейските дни в смисъл на повече или по-малко продължителни периоди. Подир тях и цял ред следващи екзегети се опитвали по един или друг начин да видоизменят прекия, буквален смисъл на библейския текст и

33 да го приспособят към изводите на науката (така наречените периодистични и реститутивни теории). Но прекият, буквалният смисъл на библейския текст, древнохристиянската традиция и православното тълкуване изобщо не допускат такова свободно боравене с библейския текст и, следователно, изискват буквалното разбиране на съдържащия се в него термин „ден”. И тъй, Библията говори за обикновени дни, а науката за цели периоди или епохи. Най- добър изход от това противоречие, според нашето мнение, е така наречената „визионерска” теория. По смисъла на тази теория, библейският разказ за сътворението на света представлява не строго научно и фактически детайлно възпроизвеждане на цялата история на действителния процес на светообразуването, а само на неговите най- главни моменти, открити от Бога на първия човек в особено видение (visio). Тук е цялата история на произхода на света, развивала се в незнайно за нас време, преминала пред духовния взор на човека във вид на цяла серия картини, всяка от които представяла някои групи явления, при това както общият характер, така и последователността на тези картини били вярно, макар и мигновено отражение на действителната история. Всяка от тези визионерни картини образувала особена група явления, фактически развиващи се в продължение на един и същи период, който във видението получил названието на един или друг ден. На въпроса, защо все пак геологичните епохи от сътворението са получили в библейския космогоничен възглед названието на обикновения „ден”, сравнително лесно е да се отговори: защото „ден” е била най-удобната, най-проста и лесно достъпна за съзнанието на първобитния човек хронологична мярка. Следователно, за да се внедри в съзнанието на първия човек идеята за последователния ред на сътворението на света и обособеността на неговите процеси, най-целесъобразно било да се използва вече познатият му образ на деня като цялостен и завършен период от време. И тъй, по въпроса за дните на сътворението Библията и науката ни най-малко нямат конфликт помежду си: Библията, подразбирайки обикновени дни, отбелязва с това само различни моменти на космогонното виждане, в което Бог е благоволил да открие на човека историята на мирозданието; а науката, сочейки геологичните епохи и продължителни периоди, има пред вид изследването на фактическия процес на произхода и постепенното устройване на света; и това допускане на научните хипотези никак не внася колебание в божественото всемогъщество, за което било напълно безразлично – да създаде целия свят за един миг, да употреби за това цяла седмица, или, полагайки в света известни целесъобразни закони, да им предостави повече или по-малко естествено развитие, довело до продължително светообразуване. Последното, според нашия възглед, даже още повече отговаря на идеята на божествената премъдрост и благост на Твореца. Посочената от нас тук визионерска история,

34 намирайки свои защитници и между отците и учителите на Църквата (свети Йоан Златоуст, свети Григорий Нисийски, Теодорит, Юнилий Африкански), се споделя и от мнозина най-нови екзегети (виж за това по-подробно дисертацията на А. Покровски„Библейското учение за първобитната религия”). Втори ден на сътворението. 6 „да има твърд...” Твърд – буквално от оригинала „покривка”, „похлупка”, тъй като така си представяли евреите небесната атмосфера, заобикаляща небесното кълбо, както това особено ярко е изразено в известните думи на псалмопевеца: „простираш небесата като шатра”(Пс. 103:2; 148:4; ср. Ис. 40:22). Тази твърд или атмосферна обвивка на земята, според общобиблейския възглед, се смята за място на зараждането на всякакви ветрове и бури, а също и на всевъзможни атмосферни валежи и промени на времето (Пс. 148:4-8; 134:7; Иов 28:25-26; 23:24-26; Ис. 55:10; Мат. 5:45; Деян. 14:17;Евр. 6:7 и др.). 7 „и отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта...” Под последните води тук, очевидно, се разбират водните пари, с които обикновено бива наситена небесната атмосфера и които, сгъстявайки се от време на време, в различен вид се изливат на земята, например, във вид на дъжд, град, скреж, мъгла или сняг. Под първите, разбира се, се подразбира обикновена вода, проникваща в целия земен хаос и в следващия, трети ден на сътворението, събрана в особени природни водохранилища – океани, морета и реки. За ролята на водата в процеса на светосъздаването нещо подобно говори и апостол Петър (2 Петр. 3:5). В наивния ум на първобитния евреин небесната атмосфера се изобразявала като някаква твърда похлупка, разделяща атмосферните води от земните води; в някои периоди от време тази твърда обвивка на едно или друго място се отваряла, и тогава небесните води през това отвърстие се изливали на земята. И Библията, говореща, според мнението на светите Отци, с езика на синовете човешки и приспособяваща се към слабостта на нашите умове и слух, не счита за нужно да внася каквито и да е научни поправки в това наивно светоусещане (свети Йоан Златоуст, Теодорит и др.). 8 „небе...” В езика на евреите имало три различни термина за изразяване на това понятие, съответстващи на тяхното мнение за съществуването на три различни небесни сфери. Небето, което е назовано тук, се смятало за най-нисше и най-близкото местопребиваване на птиците, достъпни за прекия поглед (Пс. 8:4; Лев. 26:19; Втор. 28:23).

35 Трети ден на сътворението. 9 „да се събере водата... и да се яви сушата...” По силата на това божествено повеление двете главни части на първобитния хаос, земята и водата, се обособили една от друга: водите се събрали в различните водни басейни – морета и океани (Пс. 32:7; 103:5-9; 135:6; Притч. 8:29), а сушата образувала острови и материци, покрити с различни планини, хълмове и долини (Пс. 64:6; Ис. 40:12). 10 „Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета”. За това, по какъв начин и колко дълго протичал този процес на отделяне на водата от сушата и самообразуването на земната кора, Библията не ни казва нищо, откривайки с това пълна свобода за научни издирвания. А в космогонния възглед, с който борави Библията, е отбелязан само общият характер и крайният резултат от този трети период на светообразуването или – на езика на библейското виждане – третия ден на сътворението. 11-13 „И рече Бог: да произрасте земята... и произведе земята злак, трева, що дава семе по свой род (и подобие), и (плодно) дърво, що дава на земята плод, чието семе си е в него според рода му...” В тези малко думи на космогонния възглед е отразена цялата грандиозна картина на постепенното възникване на земята на различните видове растителен, органичен живот, произведен от земята не по силата на самопроизволно зараждане, а по дадените й от Твореца особени сили и закони. Обаче, указанието за това, че покриването на земята с растения и дървета не е бил мигновен чудодеен акт, а се насочвало от творческата сила по естественото русло, както изглежда, се съдържа в самия характер на разглеждания библейски текст, както в обръщението на Бога към земята със заповедта тя да произведе различните видове растения според присъщите й закони, така и в онази последователност, с която се води изброяването на различните видове на тази растителност, напълно отговарящо на данните на съвременната геология: отначало изобщо зеленина или трева (геологичните папратовидни), след това цъфтящата растителност (исполинските лилии) и накрая, дърветата (първобитните храсти и дървета), (3Цар. 4:33). Всемогъществото на Твореца от това, разбира се, ни най-малко не страдало, тъй като първоизточник на жизнената енергия на земята бил не някой друг, а самият Бог, а Неговата височайша мъдрост в това целесъобразно устройване на света се разкривало в цялата своя сила и очевидна нагледност, което изразително посочва и апостол Павел в известното място от Посланието към Римляни 1:20.

36 Четвърти ден на сътворението. 14-15 „да бъдат светила на небесната твърд” (за да осветявят земята) и да отделят ден от нощ...” Тук е космогонният възглед за новия творчески период, в който земята се обособила от слънчевата система. Самият библейски разказ за това отново е поднесен приспособено към младенческия мироглед на първобитния човек: така, светилата биват представени като че закрепени върху външната небесна твърд, каквито те, действително се и рисуват в нашата всекидневна, ненаучна представа. Тук за пръв път е посочена причината, под действие на която денонощието се разделило на ден и нощ - влиянието на светилата. С това като че се дава косвено потвърждение на онази мисъл, че трите предшестващи дни на сътворението не са могли, следователно, да бъдат обикновени астрономични денонощия, а че такъв характер в библейския разказ те получили вече впоследствие, в качеството на определени моменти от космогонния мироглед. Библията ни посочва тройното предназначение на небесните светила: на първо място, трябва да отделят деня от нощта, при това слънцето трябва да сияе денем, а луната и звездите – да светят през нощта; на второ, трябва да служат като регулатори на времето, т. е. различните фази на слънцето и луната трябвало да показват периодичната смяна на месеците и сезоните през годината; накрая, тяхното най-близко предназначение по отношение на земята е, да я осветяват. Първото и последното предназначение на небесните светила са напълно ясни и разбираеми сами по себе си, а средното изисква известно пояснение. „да бъдат знакове...” Под тези знакове ни най-малко не бива да се разбира някакво суеверно почитане на небесните светила или подобни астрологични гадания, широко разпространени сред народите на древния Изток и жестоко осъждани от избрания народ Божий (Втор. 4:19;18:10). Но това, според тълкуванието на блажени Теодорит, означава това, че фазите на луната, също както и времето на изгряването и залязването на различните звезди и комети, служили като полезни насочваващи указания за земеделците, пастирите, пътешествениците и моряците (Бит. 15:5, 37:9; Иов 38:32-33; Пс. 103:14-23; Мат. 2:12; Лук. 21:25). Твърде рано фазите на луната и положението на слънцето започнали да служат като знаци за разделяне годината на месеци и обединяването на последните като годишни сезони – пролет, лято, есен и зима (Пс. 63:16-17). Накрая, впоследствие фазите на луната, и особено новолунието, почнали да играят много видна роля в цикъла на свещените библейски времена или древноеврейски празници.

37 16 „И създаде Бог двете големи светила...” Макар тези големи светила да не са назовани тук по име, но от целия контекст на повествованието, а също и от съответните отнасящи се за тук библейски съпоставки (Пс. 103:19; 78:16; 135:7-9; 148:3-5. Иер. 31:35), е напълно ясно, че тук се подразбират слънцето и луната. Но ако това название напълно се оправдава и от науката по отношение на слънцето, като астрономичен център на цялата световна система, то то абсолютно не издържа научната критика по отношение на луната, която според точните данни на астрономията представлява една сравнително малка планета, далеч отстъпваща в това отношение даже на земята. Тук имаме ново доказателство, че Библията не излага основите на науката, а говори с езика на човешките синове, т. е. с езика на всекидневното мислене, опиращо се на непосредствени чувствени възприятия, от гледна точка на които слънцето и луната действително изглеждат като най-големите величини на небесния хоризонт. „създаде и звездите...” Под общото име звезди тук се разбират всички онези милиони други светове, които, бидейки отдалечени от нашата земя на огромни разстояния, се изобразяват пред нашия невъоръжен взор само като малки светлеещи точки, разпръснати по целия небосклон. Не напразно съзерцанието на величествения небесен свод е умилявало и вдъхновявало мнозина старозаветни библейски писатели към прославянето на премъдростта и благостта на Твореца (Пс. 8:3-4; 18:1-6; Иов 38:31-33; Ис. 40:21-22, 25-26; 32:13; 66:1-2; Иер. 33:22; Откр.5:8 и др.). 17-19 „да управляват деня и нощта...” Творецът, както говори Псалмопевецът, поставил луната и звездите – да управляват нощта (135:9), а изгревът на слънцето определил да бъде начало на трудовия ден за човека (103:22-23). Още по-ясно изразява тази мисъл пророк Иеремия, прославяйки Господа Вседържител, който „даде слънцето да свети денем, наредби за месечината и звездите да светят нощем” (Иер. 31:35). Пети ден на сътворението. 20 „да произведе водата...” Терминът „вода”, както това е очевидно от контекста, е употребен тук в по-общ и широк смисъл – означава не само обикновената вода, но също така и въздушната атмосфера, която, както вече е известно, на езика на Библията също се нарича „вода” (6-7 ст.). Тук също както и по-рано (11 ст.) в самия начин на библейското изразяване - „да произведе водата” (или, „да се размножат във водите”), отново се запазило загатване за участието и на естествените агенти в творческия процес, в дадения случай – на водата и въздуха като онази среда, в която Творецът е определил да живеят и се размножават съответните групи животински живот.

38 „влечуги, живи души; и птици да полетят...” Появата на растенията в третия ден било началото на органичния живот на земята, но още в най-несъвършената му, първична форма. Сега, в пълно съгласие с данните на науката, Библията отбелязва по-нататъшния ход в развитието на земята на този живот, именно посочва появата на двата значителни, сродни помежду си животински класа: обитателите на водната стихия и царството на пернатите, изпълващи въздушното пространство. Първият от тези класове в еврейския текст е наречен шерец, което не означава само „влечуги или водни гадинки”, както превеждат това нашите руски и славянски текстове, но обхваща също и рибите, и изобщо всички водни животни (Лев. 11:10). Също, както и под „птица перната” се подразбират не „само птиците, но и насекомите, и изобщо всички живи същества, имащи крила, макар в същото време да притежават способност да ходят даже и на четири нозе” (Лев. 11:20-21). Ако, както отбелязахме по-горе, в предходния стих е запазено известно указание за действието на естествените сили в процеса на зараждане на нови видове животински живот, то този стих не оставя съмнение, че всички тези така наречени естествени актове в края на краищата имат за свой свърхестествен източник Бога, Който единствен само и е Творецът на всичко, в строгия смисъл на тази дума. 21 „големи риби...” Славянският текст ги нарича „китове” големи, по-близо до еврейския текст, в който стои думата таниним, която означава изобщо водни животни с огромен размер. (Иов 7:12; Пс. 73:13; Иез. 29:4), големите риби, в това число и китовете (Пс. 103:25; Иер. 51:34; Йоан. 2:11), големия змей (Ис. 27:1) и крокодила (Иез. 29:3), - с една дума, целия клас на големите земноводни и амфибии (Иов 41:1). С това се дава изразително указание, че изначалните видове земноводни и пернати се отличавали с исполински размери, което се потвърждава и от данните на палеонтологията, разкриваща цял обширен клас от изчезнали предипотопни животни, поразяващи със своите колосални размери (ихтиозаври, плезиозаври, исполински гущери и т. н.). 22-23 „След това Бог ги благослови и рече...” Появата на първия истински живот (животински за разлика от растителния) се отбелязва с особен извънреден акт на Твореца – Неговото благословение. По силата на това творческо благословение, всички новосътворени от Него твари получават способността за размножаване „според рода им”, т. е. всеки от видовете животни – за възпроизвеждане на себе подобни.

39 „плодете се и множете се...” В еврейския текст двете тези думи имат едно и също значение, а самото тяхно обединяване, по свойството на еврейския език, посочва особеното подсилване на съдържащата се в тях мисъл за естественото размножаване на живите същества чрез раждане. „и птиците да се множат на земята...” Тънка нова черта: по-рано стихията на птиците бил наречен въздухът, като средата, в която те летят (20 с.), сега се прибавя още и земята, на която те вият своите гнезда и живеят. Шести ден на сътворението. 24 „да произведе земята...” Тук отново, както и в двата предходни случая (11 ст., 20 ст.), се посочва известно влияние на естествените природни сили, в дадения случай непосредствено на земята. 25 „И създаде Бог земните зверове според рода им, и добитъка според рода му, и всички земни гадове според рода им...” Общото понятие „живи души” тук се подразделя на три основни вида: първият от тях „животни на земята” – това са дивите животни или зверове от полята и горите, каквито са, например, дивата котка, рисовете, мечките и всички други зверове на пустинята (Пс. 79:14; 103: 20-21; 49:10; 78:2; Ис. 43:20). Вторият вид от тези животни обема доста значителен клас домашни животни, т. е. опитомени от човека, към които се отнасят: конете, воловете, камилите, козите и изобщо целият както едър, така и дребен домашен добитък (Бит. 34:23; 36:6; 47:18; Чис. 32:26); а в широкия смисъл тук се включват понякога и по-едрите диви животни, например, слонът и носороът (Иов. 40:15). Накрая, третият клас от тези животни представляват всички онези, които се влачат по земята, пълзят по нея или имат толкова къси крака, че, ходейки по земята, като че се стелят по нея; тук се отнасят всички змии, червеи (Лев. 11:42), гущери, лисици, мишки и къртици (Лев. 11:29-31). Понякога, в по- кратката и по-малко строгата реч, всичките три горепосочени класа земни животни се обединяват в един, първият от тях, именно в понятието „земни зверове” (Бит. 7:14). Всичките тези животни се разделяли на два пола, което се вижда както от тяхната способност за размножаване на всеки според неговия род, така и от това, че примерът на техния живот отворил очите на първия човек за неговото печално самотничество и, по този начин, послужил като повод за сътворението на подобна на него помощничка – жената (2:20).

40 Сътворението на човека. 26 „ След това рече Бог: да сътворим човека...” От тези думи се вижда, че преди да сътвори човека, това ново и удивително създание, Бог имал с някого съвещание. Въпросът, с кого може да се съвещава Бог, стоял още пред старозаветните пророци: „Кой е уразумял Духа на Господа, и е бил Нему съветник и Го е учил? С кого се Той съветва?” (Ис. 40: 13-14; Рим. 11:34) и най-добрият отговор на него е даден в Евангелието от Йоана, където се говори за Словото, исконно било с Бога и в съюз с Него създало всичко (Йоан. 1:2-3). Това рече, посочва Словото, Логоса, - предвечния Син Божий, нарича се още „чуден Съветник” при пророк Исаия (9:6). На друго място в Писанието Той, във вид на Премъдрост, непосредствено се изобразява като най-пряк съучастник на Бог-Творец във всички места на Неговото творене, в това число и в делото на създаването на „синовете човешки” (Притч. 8:27-31). Още повече поясняват тази мисъл онези тълкуватели, които дадения съвет отнасят към тайнството на въплътеното Слово, благоволило да приеме телесната природа на човека в единство със Своята божествена природа (Филип. 2:6-7). Според съгласното мнение на болшинството свети Отци, разглежданият тук божествен съвет се извършил с участието и на Светия Дух, т. е. между всички лица на Пресветата Троица (Ефрем Сирийски, Ириней, Василий Велики, Григорий Нисийски, Кирил Александрийски, Теодорит, Августин и др.). Що се касае до съдържанието на самия този съвет, то с неговото име, според обяснението на митрополит Филарет – следователно и с действието на съветването, се изобразява в Свещеното Писание Божието предвиждане и предопределение (Деян. 2:23). т. е. в дадения случай – осъществяването на мисълта за създаването на човека, от века съществувала в божествения план на Мирозданието (Деян. 15:18). По този начин, тук намираме една от най-древните следи за съществуването в предипотопния свят на тайната на троичността, но след това тя, според мнението на най-добрите тълковници, била помрачена в съзнанието на първите хора вследствие грехопадението, а по-късно, след вавилонското стълпотворение, и изобщо задълго изчезнала от съзнанието на старозаветното човечество, от което тя била даже преднамерено скривана с педагогически цели, именно, за да не подава на евреите, винаги склонни към многобожие, излишна съблазън в това отношение. „човека...” В еврейския текст стои тук думата adam. Когато тази дума е употребена без определителен член, тя изразява не собственото име на първия мъж, а служи само като нарицателно обозначение за „човека” изобщо; в този смисъл тя еднакво се прилага както за мъж, така и за жена (5:2). Както се вижда от следващия контекст, в такъв именно смисъл е употребена тази дума и тук – обозначавайки цялата първосъздадена двойка, на която се и преподават божествените благословения за размножаване и

41 господство над природата (27 с.). Употребявайки единствено число за нарицателното понятие „човек”, битиеписецът с това внася по-ясно подчертава истината за единството на човешкия род, за която и писателят на книгата Деяния казва: „Той (Бог) произведе от една кръв целия род човешки” (Деян. 17:26). „по Наш образ, (и) по Наше подобие...” Тук са употребени две сродни по значение думи, макар и съдържащи в себе си известни оттенъци на мисълта: едната означава идеал, образец на съвършенство; другата – реализация на този идеал, копие от посочения образец. „Първото (kat eikona – по образ)” – разсъждава свети Григорий Нисийски – имаме по сътворение, а последното (kat omoiwsin – по подобие) извършваме по произволение”. Следователно, образът Божий в човека е неделимо и неизличимо свойство на неговата природа, а богоподобието е дело на свободните лични усилия на човека, което може да достига твърде високи нива на своето развитие у човека (Мат. 5:48; Еф. 5:1-2), но може понякога и да липсва напълно (Бит. 6:3-23; Рим. 1-23; 2:24). Що се касае до самия образ Божий в човека, то той се отразява в многоразличните сили и свойства на неговата сложна природа: и в безсмъртието на човешкия дух (Прем. 2:23), и в първоначалната невинност (Еф. 4:24), и чистота (Екл. 7:29), и в онези способности и свойства, с които бил надарен първосъздаденият човек за познанието на своя Творец и любов към Него, и в онези царски пълномощия, които притежавал първият човек по отношение на всички нисши твари (27:29) и даже по отношение на своята собствена жена (1 Кор. 11:7), и, особено, в троичността на своите главни душевни сили: ума, сърцето и волята, представляваща като че известно отражение на божественото триединство (Кол. 3:10). Пълно и всесъвършено отражение на божествения образ Писанието нарича само единствено Сина Божий (Евр. 1:3; Кол. 1:15); а човекът бил сравнително много слабо, бледо и несъвършено копие от този несравним образец, но той обаче стоял в несъмнена родствена връзка с Него и оттук получил правото да се нарича Негов род (Деян. 17:28), син или чедо Божие (Лук. 3:38), а също и пряко – „образ и слава на Бога” (1 Кор. 11:3). 27 „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божия образ го сътвори...” В самото повторение на паралелните понятия – „по Свой образ”, „по Божия образ” не може да не се види известено загатване за участието на различните Лица на Светата Троица в акта на сътворението на човека, основно на Бога-Сина, Който бил негов пряк извършител (по Свой образ). Но, по силата на това, че Синът е сияние на славата Божия и образ на Неговата Ипостас, творението по Неговия образ било заедно с Това и творение по образа на Бога-Отец (по Божия образ). Прави впечатление тук също и, че човекът е сътворен само „по образ” Божий, а не е добавено и „по подобие”, с което окончателно се потвърждава правилността на горепосоченото от нас мнение, че само единият образ

42 Божий представлява вроденото свойство на неговата природа, а богоподобието – е нещо различно от това и представлява в една или друга степен свободно, лично от човека развитие на свойствата на този божествен образ по пътя на тяхното доближаване до Първообраза. „човека...мъж и жена ги сътвори”. Погрешно тълкувайки даденото място, някои (особено равините) искат да видят в него основание за теорията на андрогинството на първия човек (т. е. съвместяване в едно лице на мъжкия и женския пол). Но това заблуждение най-добре се опровергава от стоящото тук местоимение „тях”, което в случая, ако би се говорело за едно лице, би трябвало да има формата на единствено число – „него”, а не „тях” – множествено число. 28 И благослови Бог хората и им предаде цялата власт над всичко съществуващо. Силата на творческото благословение, веднъж вече преподадено по-рано на нисшите животни, се отнасяла само до тяхното размножаване; а на човека се дарява не само способността за размножаване на земята, но и правото да се владее над нея. Последното е следствие от онова високо положение, което човекът, бидейки образ на Бога на земята, е трябвало да заеме в света. Творецът, по думите на Псалмопевеца, което повтаря и апостолът, ”със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му: овци и волове всички, а също и зверовете полски, птици небесни и риби морски, всичко, що преминава морските пътища” (Пс. 8:6-9; Евр. 2:7-9). Това е пример за един от най-добрите изрази на мисълта за величието и красотата на първосъздадения Адам (т. е. човек), възстановен в своето, изгубено чрез грехопадението, първобитно достойнство, от втория Адам –нашия Господ Иисус Христос (Евр. 2:9-10). Самото господство на човека над природата трябва да се разбира и в смисъла на употребата от човека за своя полза на различните естествени сили на природата и нейните богатства, и в смисъла на пряко служение на него от страна на различните видове животни, изброяващи се тук само в последователния ред на техния произход и по най-общите им групи. Прекрасно е изразена тази мисъл в следващите вдъхновени редове на Йоан Златоуст: ”Колко велико е достойнството на душите! Чрез нейните сили се строят градовете,

43 преплуват се моретата, обработват се полетата, откриват се безбройните изкуства, укротяват се дивите зверове! Но по-важно от всичко друго е – че душата познава Бога, Който я е сътворил и различава доброто от злото. Единствено само човекът от целия видим свят възнася молитви към Бога, получава откровения, изучава природата на небесните неща и прониква даже в божествените тайни! За него съществува цялата земя, слънцето и звездите, за него са разтворени небесата, за него са били изпращани апостолите и пророците, и даже самите ангели; за неговото спасение, накрая, Отец е изпратил и своя Единороден Син!” 29-30 Ето най-древното сведение за първобитната храна на човека и животните: за храна на човека служели различните семеносни треви и техните корени и дърветата и техните плодове, а на животните – тревите и зеленчуците. Основавайки се на премълчаването от битиеписеца за месото като предмет за хранене, болшинството коментатори предполагат, че то в първото време преди потопа или, поне преди грехопадението, не се употребявало не само от хората, но даже и от животните, между които, следователно, нямало хищни птици и зверове. Първото сведение за въвеждането на месото и виното в храната на човека се отнася към епохата след потопа (Бит.9:3). Не може да не се забележи също така в това особения божествен замисъл за всички първосъздадени същества, изразен в грижата за тяхното запазване и поддържане на техния живот (Иов 39:6; Пс. 103:14-15, 27; 135:25; 43:15-16; Деян. 14:14 и др.). 31 Заключителната формула на божественото одобрение на цялото дело на сътворението съществено се различава по степен на своята сила от всички останали, предхождащи я: ако по-рано, след сътворението на различните видове растения и животни, Творецът намирал, че създаването им го удовлетворява и е „добро” (4, 8, 10, 12, 18, 21, 25 ст.); то сега, обхващайки с един общ поглед цялата картина на вече завършеното творение и виждайки неговата пълна хармония и целесъобразност, Творецът, както казва Псалмопевецът, се възвеселил за своето творение (Пс. 103:31) и намерил, че то, разглеждано като цяло, е „твърде добро”, т. е. напълно отговаря на предвечните планове на божественото домостроителство за създаването на света и човека. „ден шести...” Този ден бил последният акт от космогонното виждане, завършек на целия творчески шестоднев. Дълбоко историческата древност на библейската космогония се потвърждава от доста единогласните нейни следи, съхранили се в езика на древността (argumentum ex consensu gentium). Сред тях особено значение и ценност имат най-древните предания на халдеите, обитателите на Ур Халдейски, откъдето впоследствие излязъл и самият Авраам,

44 родоначалникът на еврейския народ. Тези традиции на халдеите се съдържат у нас в откъслечните записки на халдейския жрец Бероз (от III в. преди Рождество Христово) и, което е много по-ценно, в неотдавна откритите клинописни таблци на т. нар. „халдейски генезис” (през 1870 г. от английския учен Георг Смит). В последното ние имаме поразителен по своята близост (макар и пропит от политеизъм) паралел на библейската история на сътворението: тук има същото както и в Библията, разделение на шест последователни акта, на всеки от които е посветена своя особена таблица, приблизително със същото съдържание на всяка от таблиците, както и в историята на всеки от библейските дни, същата е и общата им последователност и, което е особено любопитно, едни и същи характерни похвати, изрази и даже отделни термини. Предвид всичко това сравнението на библейската космогония с данните на халдейския генезис получава висока ценност и голяма апологетска тежест (по-подробно за това виж в дисертацията на А. Покровски: „Библейското учение за първобитната религия”, стр. 86- 90). Глава 2 Божественият покой на седмия ден. 1 Трите първи стиха от втората глава по своето съдържание изцяло се присъединяват към предходната глава, явявайки се естествен завършек на изложената в нея история за сътворението на света. „Така бидоха свършени небето и земята...” По този начин било завършено, изпълнено делото на сътворението на цялата вселена. „и цялото им войнство...” т. е. войнството на небето и войнството на земята. Първият израз се употребява доста често в Библията и служи за отбелязване или ангелите, обкръжаващи небесния престол на Бога-Вседържителя, очевидно, по аналогия със стражата около трона на земните властелини (Нав. 5:14; 3 Цар. 22:19), или пък – звездите, горящи на небесния свод и с правилната своя подредба напомнящи войсковите стройни редици (Втор. 4:19; 17:3; Цар. 17:16; Ис. 40:26; Иер. 8:2; Дан. 8:10 и др.). Изразът „земно войнство” повече не се среща в Писанието, макар известна негова аналогия има в книгата Неемия (9:6) и при пророк Исаия (34:1), където става дума за висши представители на земята, т. е. за хора и животни.

45 По този начин, под „войнството на небето и земята” се подразбира всичко онова, което е най-висше и най-добро в една или друга област и, следователно, служи като че за украшение на всяка от тях. Тази последна мисъл прекрасно и изразяват гръцкият на LXX-те и латинският преводи на Библията, където еврейската дума zeba (войнство) е предадена със съответните й синоними: kosmos и ornatus, означаващи „украшение”. 2 „И свърши Бог до седмия ден...” Този ден е нарeчен нееднакво в нашите руска и славянска Библии: в първата стои седмият, а във втората шестият ден. Това станало поради различие на оригиналите, в които са направени тези преводи: именно в еврейския текст, също както във Вулгатата и арабския превод, се посочва „седмия” ден, но в гръцкия превод на LXX-те (с изключение на някои стихове), а също така у Й. Флавий и в сирийския превод и самаритския текст, е поставен „шестия” ден. Контекстът на словото, в който чак по-нататък става дума за „седмия ден” и където, както изглежда, денят на завършването на творението се различава от деня на началото, най-много благоприятства за последното четене, за което гарантира и авторитетността на древния самаритски текст. „и в седмия ден си почина...” Почина си в еврейския текст е изразено с думата sabat. Оттук, седмият ден от седмицата, посветен на спомена за този божествен покой, е запазил у евреите названието на съботата (а при нас значението на този ден е преминало върху неделята, при това е променено и самото съдържание на спомена). Как да се разбира този Божий „покой”, когато самият наш Господ Иисус Христос е казал: „Моят Отец досега работи, и Аз работя” (Йоан. 5:17)? Отговорът на това се съдържа в самия разглеждан от нас текст, където ясно е посочено делото, от което Бог си починал в седмия ден: това, именно, е Неговата творчески- съзидателна дейност в шестте предшестващи дни; „Бог си почина от всичките си дела, що извърши” и за които преди малко ставаше дума през цялото време преди това, - „престанал да твори неща, подобни на преди малко сътворените”, както пояснява текстът на Библията в арабската й перифраза. „Бог си почина, - казва блаженият Августин, - от създаване на нови видове твар, защото Той вече не творил повече някакъв нов неин род”. „Починал, - казва свети Йоан Златоуст, - значи престанал да твори и да създава от небитие в битие”. Но, прекратявайки творчеството, Бог никога не оставял Своята промислителна дейност по отношение на света и човека (Пс. 103:28; Екл. 12:7; Ис. 57:16; Иер. 38:16; Неем. 9:6; Йоан 5:16, 17; Евр. 4:9-10).

46 3 „Бог благослови седмия ден...” „Когато денят се благославя, - казва митрополит Филарет, - тогава той става причастен към някое особено благо, достойно за радост и опазване сред най-големи промени на времето”, разбира се, ще добавим ние от себе си, по силата на ценността и знаменателността на съединения с него спомен. „и го освети...” Първото значение на стоящия тук в мазоретския текст еврейски глагол съдържа в себе си мисълта „за отделяне” за някакво висше предназначение и вече оттук – за освещаване, т. е. за посвещаването на светилището и Бога. В частност, освещаването на времената, според библейската употреба, е тяхното предназначение за богослужение. (4 Цар. 10:20; Неем. 8:9). Това благославяне и отделяне на седмия ден, като ден на благодарствено-радостен покой, посветен за споменаване на сътворението и прославяне на Твореца, имало значение само за разумно-надарените същества, т. е. хората, които, вероятно, от това време започнали спазването на съботата, подражавайки на творческия покой на Бога. Макар че, строго казано, характер на определена заповед съботата получила чак в законодателството на Моисей (Изх. 20:8; Втор. 5:12), но съществуват цял ред силни доказателства, от които се вижда, че във вид на благочестив обичай тя се практикувала много по-рано от Моисей и че произходът й в този смисъл е едва ли не съвременен на самото начало на човешката история (доказателствата виж в дисертацията на А. Покровски „Библейското учение за първата религия”, стр. 49-53). Сътворението на първия човек 4 „Ето, тъй станаха небето и земята...” Това е не нещо друго, а общо заглавие на цял нов раздел от библейската първоистория, започващ оттук (2:4) и простиращ се до следващото подобно заглавие (5:1). Доказателство за това е както филологичният анализ на стоящата тук еврейска дума toldoth, както и нейната библейска употреба, за което вече говорехме по-горе (виж въведението към книгата Битие). „в онова време...” Денят, за който се говори тук (славян. Библ.), това е не обикновеното астрономическо денонощие, тъй като тук няма нужното указание за сутрин и вечер, - а цял шестодневен период от сътворението на света, както е ясно от контекста, в който става дума за сътворението на цялата вселена, обединена в понятията „небе и земя”. Най-добър превод на това място дава сирийската версия (Пешито), [ПЕШИТО - През I и II век се появил превод на Свещените книги на сирийски език с названието „Пешито”, то ест прост, верен. За Православната Църква тези два превода („Септуагинта” и „Пешито”), а за Римо-католиците още преводът, направен от свети Йероним, така наречената „Вулгата” (общоупотребителен), се явяват безусловно по-авторитетни, отколкото съвременният еврейски оригинал.] която просто казва „в онова време”, когато били създадени небето и земята...

47 5 Цялото това въвеждащо изречение служи за определяне на момента на сътворението на човека – специалният предмет на дадения разказ. По този начин битиеписецът има предвид да докаже дълбоката древност на човека и пълното отсъствие на всякакви следи от човешко съществуване на земята по-рано от сътворението на първата двойка – Адам и Ева. Тази своя мисъл той прокарва през общото описание на картината на новосъздадената земя преди момента на появяването на нея на човека, в която той отбелязва два главни признака: а) липсата на всякакви следи от човешка култура и изобщо от продукти на обработване на полето, и б) наличието на неблагоприятни атмосферни условия, правещи дори немислима каквато и да е култура и каквото и да е човешко съществуване. Всичко това, според мисълта на битиеписеца, решително установявало факта, че на земята, преди сътворението на Адам, не е имало култура, и следователно, не е съществувал и човекът. Ето най-доброто библейско опровержение на рационалистичните теории на преадамизма, т. е. мнението за съществуването на хора, предшествало сътворението на Адам. „Господ Бог”. Тук ние за пръв път в еврейския текст срещаме думата „Иехова”, по- правилният превод на която е „Съществуващ” (Исх. 3:14). Това – е предимно употребяваното название на Бога на Завета, Бога Промислителя, и Изкупителя (Бит. 4:6; 6:3, 5, 8; 9:13, 15, 26; 24:40; 30:30; Исх. 6:20; Чис. 26:59 и с предпочитана употреба от всички пророци). В този смисъл то се различава от другата често употребявана дума „Елохим”, означаваща Бог като всемогъщ Творец на вселената. На основа на това различие на Божиите имена отрицателната критика („хипотезата на записките”, „фрагментарната теория”, „хипотезата на попълненията” и др.) иска да установи разлика във времето на произхода на различните откъси на Библията (най-древните елохистични от късните иеховистични) и с това да подкопае вярата в автентичността на Моисеевото Петокнижие. Но в днешно време библейската наука все по-силно и по- твърдо установява факта на дълбоката древност на това божествено име и онези откъси от Библията, в коитото то се употребява; особено скъпоценна услуга в това отношение оказват библейските апологетски данни на „халдейския генезис” (виж за това в дисертацията на А. Покровски „Библейското учение за първобитната религия”, стр. 424-427). 6 „но пара се вдигаше от земята...” В славянската Библия, следваща текста на LXX-те, стои думата „извор”; но в еврейския текст се намира думата ед, по-точният превод на която се и дава от нашия руски текст – „пара, мъгла”, както я тълкуват и таргумите на Йонатан и Онкелос.

48 7 За да се установи по-ясно връзкта на този стих с предходните следва в неговото началото да се постави думата „тогава”, след което целият този период ще получи напълно завършен и определен вид в следната форма: „в онова време, когато бяха вече създадени небето и земята, но още не се появяваха никакви полски растения и житни злакове, тъй като нямаше дъжд, не съществуваше още и човекът, но над цялата земя висеше гъста мъгла, - тогава именно Господ Бог и сътвори човека”. „Господ Бог...” Тук, както и в много следващи откъси от Библията (3:1:9 и др.), двете спорни, (разбира се, само от гледна точка на рационалистите) именувания на Бога Иехова и Елохим (от евр. език) са свързани заедно, с което се отстранява всяка мисъл за тяхната коренна разлика, както това се мъчат да докажат враговете на Библията (т. е. представителите на отрицателната, рационалистична критика). „И създаде Господ Бог човека от земна пръст...” Фактът на създаването на човека вече е споменат по-рано (1:27) в историята на сътворението на света, но именно само се споменавал в тази обща история на мирозданието, като нейна съставна част; а тук той подробно се предава във вид на особен, самостоятелен предмет на повествованието. „Споменавайки в началото на II гл. това, което беше вече казано, Моисей обширно излага онова, което не било доказано”, - говори свети Ефрем Сирийски в своето тълкувание на това място. Самата мисъл за създаването на човека, - собствено външната обвивка на човека, или неговото тяло, от земя, или според по-близкото до оригинала – „от земна пръст”, е обща за много места както от старозаветното, така и от новозаветното Свещено Писание (Бит. 3:19; 18:27; Иов. 10:9; 25:6; Пс. 29:10; 102:14; 118:73; 138:14-16; Екл. 3:20; 12:7; Сир. 17:1; 1 Кор. 15: 47-49; 2 Кор. 5:1-4 и др.). В създаването на тялото на човека от земна пръст се съдържа идеята за родството на човека с цялата видима природа, по най-тесен начин с животинското царство, възникнало по творческото махване с ръка от същата тази пръст (1:24). От друга страна, в признака за материалност на физическата природа на човека е дадена мисълта за нейната разрушимост или смъртност. Всичко това, по думите на свети Йоан Златоуст, преподава прекрасен нравствен урок по смирение: „за да може в самия образ на нашето творение да ни преподаде вечен урок да не мечтаем за себе си свръх мяра, за това Моисей и разказва всичко с такава щателност и казва: „създаде Господ Бог човека от земна пръст” (Беседа върху книгата Битие XIII, Спб. 1898 г. 103 стр.).

49 „и вдъхна в лицето му дихание за живот...” Или, „вдъхна в ноздрите му диханието жизнено”. Както предходното образуване на тялото на човека от земята, така и сегашното му одухотворяване от Бога не може да се разбира в грубо чувствен смисъл: в онзи вид, че отначало уж Бог изваял от глина фигурата на човека, а след това я взел в ръце и духнал на нея. Всички подобни места, според съвета на блажения Теодорит, трябва да се тълкуват „богоприлично” (qeoprepwV), т. е. съобразно величието, светостта и духовността на Бога. В частност, и това място следва да се изяснява, че външният облик на човека възникнал от земята по творческото слово на Всемогъщия. Идеята, лежаща в основата на целия библейски разказ за сътворението на човека, се състои в намерението да се издигне човека като връзка на двата свята – видимият свят, физическият и невидимият, духовният, и да се представи той като цар на природата и образ на самия Бог на земята, и да се утвърди истината за безсмъртието на човешката душа; езикът обаче, с който е изразена тази отвлечено-възвишена идея, - е език на образи и картини, на който само в подобни случаи и е мислело най-древното човечество. А самата мисъл за това, че човекът е съпричастен към божествения живот, намира паралели и на други места в Свещеното Писание (Иов. 33:4; Екл. 12:7; Деян. 17:25 и др.). „и стана човекът жива душа...” Съединението на висшето божествено начало (диханието Божие) с нисшето материално (праха земен) дало в резултат човека като жива душа, т. е. като съзнателна личност, надарена с разум и свободна воля. Но заедно с това човекът, тази „жива душа” безкрайно се различава от Бога, Който е „дух животворящ” (1 Кор. 15:45) и се съотнася към него, както бледо копие – към своя несравним оригинал. Описание на рая. 8 Сътворявайки първия човек, Бог не го оставя на произвола на съдбата, а промисля за него; това преди всичко и се изразява в това, че Той го въвежда в специално приготвения, най-добър пункт на земята, „в градината Едемска” (gan Eden според еврейския), или в „сладкия рай” („рай сладости”) според гръцкия и славянския текстове. Тази разлика произлязла от това, че LXX-те еврейската дума Eden, означаваща собственото име на страната, приели за съзвучното на него нарицателно, което и превели с думата „удоволствие или сладост”. Точно както и еврейската дума gan, означаваща място, оградено с желязна ограда, оттук „градина” (Втор. 11:10; Ис. 51:3; Иер. 31:8-9), LXX-те заменили с гръцката дума paradeisoV, взета на свой ред от персийския език и означаваща земен или каменен вал, ограждащ мястото за разходка, оттам и самото това място, т. е. „градина или парк”. На други места в Библията раят е

50 наречен „градина Божия” (Бит. 13:10. Иез. 28:13; 31:8), или „Едемската градина” (2:15; 3:23-24; Иоил 2:3), или, накрая – просто „Едем” (Иез. 31:9 и др.). „на изток...” Някои библейски преводи заменят това географско указание с хронологично, превеждайки еврейския термин миккедем (miqqedem) с думата „в началото” (Вулгата, Акита, Симах, Теодотион). Но гръцкият, сирийският и двата наши превода предават по-правилно – „на изток”, тъй като и на други места от Библията даденият термин обикновено отбелязва място, а не време (Бит. 3:24; 4:16). Страната Едем, която, според указанието на другите свещени книги (Ис. 37:12; Иез. 27:23), трябва да се търси близо до Месопотамия в басейна на Тигър и Ефрат, действително се намирала на изток от Палестина, мястото, на което живял и действал авторът на Петокнижието, където той записал и това божествено откровение за рая. „и там настани човека...” Следователно, първият човек бил сътворен вън от рая, където той бил въведен едва впоследствие. 9 „и дървото на живота посред рая...” Измежду всички райски дървета, услаждащи взора и хранещи тялото на човека, стояло още едно, притежаващо чудодейна сила – да придава безсмъртие на онзи, който вкуси от неговите плодове (Бит. 3:22), за което и получило своето име „дърво на живота”. Посочената особеност на това дърво не била, без съмнение, негово естествено свойство, но представлявала вид особено, свръхестествено действие на божествената благодат, свързана с вкусване на плодовете му, като свой външен символичен белег. Покрай своето действително историческо съществуване (Откр. 2:7; 22:2), дървото на живота, както в самото Писание, така и при отците на Църквата получило тайнствено-първообразно значение, сочейки основно кръстното дърво, чрез което Господ ни възвърнал духовния живот, и тайнството на евхаристията като спасителен плод на тази кръстна жертва (Йоан 6:51-58 и др.), водеща в живота вечен. „и дървото за познаване на добро и зло...” Това било друго забележително райско дърво, растящо близо до първото (3:3. 2:9), но притежаващо, както се открило впоследствие, пряко противоположни на неговите свойства (3:17). Бог избрал това дърво като средство да изпита вярата и любовта на Адам, а също така и неговата благодарност към небесния Отец, за които цели Той му дал заповед да не вкусва от плодовете на даденото дърво. От тази именно заповед то, по всяка вероятност, и получило своето название. „Дърво на познанието, - казва митрополит Филарет, - като избрано за оръдие на изпитанието, предоставяло на човека, от една страна, непрестанно нарастващо познание и наслада от доброто в послушание към Бога, от друга – познание и усещане на злото в непослушанието”. Тъй като, изобщо, заповедта, обвързана с това