Читателски дневник

1. Иван Вазов – „Под игото“; 2. Иван Вазов – „Епопея на забравените“; 3. Алеко Константинов – „Бай Ганьо“; 4. Елин Пелин – „Гераците“; 5. Йордан Йовков – „Старопланински легенди“; 6. Йордан Йовков – „Вечери в Антимовския хан“; 7. Димитър Димов – „Тютюн“; 8. Николай Хайтов – „Диви разкази“; 9. Йордан Радичков – „Нежната спирала“.

1. Повече за автора Иван Минчов Вазов е роден на 27 юни 1850 година в град Сопот. Произхожда от семейството на търговец, в което има строг ред, патриархално уважение и патриотичен дух. Отначало Вазов учи в родния си град, а през 1865 г. постъпва в калоферското училище при бащата на Христо Ботев - Ботьо Петков. Става негов помощник (подидаскал). През 1866 година постъпва в Пловдивската гимназия, където изучава френски, гръцки и турски език. С голям интерес се запознава и изучава френската литература, която чете в оригинал. 1850 г. – 1921 г. Бащата на Вазов, Минчо Вазов, има намерение първородният му син да стане търговец, но Вазов не проявява никакъв интерес - изпълва бащините си търговски тефтери с вдъхновени поетически слова. Майка му, Съба Вазова, е тази, която поощрява творческите прояви на сина си. Тя закърмя у него любовта към България. През 1870 година Минчо Вазов изпраща Иван Вазов при брат си в град Олтеница, Румъния, за да учи търговия. Вместо това той продължава да пише, изучава румънски език, чете румънска литература. Печата в: „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и други. Една нощ Вазов бяга от чичо си и отива в град Браила, където живее около 3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Никола Странджата. Това му помага да опознае мъченическия живот и неугасващия патриотичен дух. В Браила и Галац се среща с Христо Ботев, който оказва голямо въздействие върху патриотичното и гражданско съзнание на Вазов. През 1870 година Вазов се завръща в България и две години учителства в Свиленград. В родния си град става член на революционния комитет. След разгрома на Априлското въстание емигрира в Румъния. В Букурещ е секретар на българското централно благотворително дружество. Тогава, през 1876 година, издава първата си

стихосбирка „Пряпорец и гусла“, а през 1877 година – стихосбирката „Тъгите на България“. През Руско-турската освободителна война е писар в Свищов, а след това - в Русе. В Берковица е председател на съда (1879 - 1880 година). От 1880 до 1886 година Вазов живее и работи в Пловдив - столицата на Източна Румелия. Участва активно в културния и в политическия живот – бил е депутат в Областното събрание, редактор на вестник „Народний глас“, издател на първото научно списание „Наука“ и други. Литературната му дейност през този период е изключително плодотворна. Пише във всички литературни жанрове. Тогава е създаден цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище на „Сливница“, повестите „Немили – недраги“, „Чичовци“ и много други ярки произведения. През 1886 година Вазов, който е русофил, е принуден да напусне родината, защото започват гоненията срещу русофилите. Установява се в Одеса, където написва първия български роман – „Под игото“. От 1889 година до края на живота си живее и твори в София. Участва в обществения и културния живот. Основава списание „Денница“. Министър на народната просвета е от 1897 до 1899 година. Вазовото творчество е многообразно. То обхваща всички литературни родове: лирика, епос и драма. Вазов издава 20 стихосбирки, много повести, над 200 разказа, драматургични произведения („Хъшове“, „Службогонци“, „Към пропаст“), романа „Под игото“. Произведенията му са преведени на повече от 50 езика. Наричат Вазов „патриарх на българската литература“ съвсем заслужено. Той е първият професионален български писател и приживе е удостоен със званието „народен поет“ (1920 година). Неговите произведения са пропити с благоговейни чувства към всичко българско и са истински летопис на времето, в което е живял Вазов умира на 22 септември 1921 година в София. Гробът му се намира близо до църквата „Света София“. 2. Творческа история Романът „Под игото“ е написан в Одеса през периода 1887 – 1888 година. Причина за написването му е носталгията на Иван Вазов по родината. Като самостоятелно издание романът се появява през 1894 година първо на английски език, а след това и на български език.

3. Жанр „Под игото“ е първият български роман. Той има черти на исторически роман, защото описва подготовката на Априлското въстание. Откриват се и белези на битов роман, защото пресъздава вълненията на обикновените българи в предвечерието на Освобождението и ги описва в естествената им семейна среда. Най-правилното определение обаче е роман епопея, тъй като е епическо произведение, което е особено важно за нашия народ. 4. Заглавие Заглавието се свързва с гняв към османската власт. Подзаглавието гласящо „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ назовава историческият момент, за който Вазов пише в романа. 5. Композиция Романът „Под игото“ се състои от три части. В първата част на романа са представени главните герои. Втората част описва подготовката на Априлското въстание, а третата – потушаването му. 6. Художествено време и пространство Художественото време в романа обхваща периода от май 1875 година до май 1876 година – подготовката на Априлското въстание. Действието в романа се развива в Бяла черква, буквален превод на Акча клисе, което е турското наименование на град Сопот, родното място на Иван Вазов. Действието в дома на чорбаджи Марко описва бащината къща на Иван Вазов, която е изгоряла при пожар. В целия роман пространството на дома е много важно. За патриархалния българин домът е негов крепител – там са жените и децата, а високите довари предпазват дома от заплахите, които дебнат отвън. 7. Сюжет Сюжетът се гради върху оста подем и погром на въстаналия народ, по хронологията на конкретно историческо време. Концентрира в себе си резултатите от робството и най-вече от последните години, в които под привидно спокойния робски живот, е настъпил моментът на оформяне на национално самосъзнание за саможертвата и революция. 8. Главните герои Главният герой в романа „Под игото“ е народът, който от пасивен става действен.

Бащата на Вазов, Минчо Вазов, е прототип на чорбаджи Марко. Чорбаджи Марко е почтен и разумен човек, който иска децата му да придобият господарски нрави, което го кара да бъде строг и търпелив. Ако види, че някое от децата му се е отклонило от правия път, не се колебае да го накаже. Именно това показва, че е грижовен баща. Той е прост и неук, но въпреки това за него образованието е много важно. Цени знанието и образованието на децата му е от първостепенно значение. Според него образованието разширява кръгозора на човека и затова настоява децата му да бъдат образовани. Иван Кралчът има черна къдрава коса и е среден на ръст. Той е избягал от заточение в Диарбекир. Преминал е през много изпитания, но не се бои от предизвикателствата на пътя. Той е чужд и опасен за общността. Краличът е типичен романтически герой. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов, където смята да продължи революционното си дело. Там той се влюбва в Рада Госпожина. Рада Госпожина е високо, стройно, хубаво момиче, с простодушен поглед и с миловидно, чисто, бяло лице. Тя е сираче - отгледана е от Хаджи Ровоама. Работи като учителка в девическото училище към метоха. Соколов е доктор в Бяла черква. Той е ерген, склонен към приключения, човек с несериозно отношение към живота. Срещата му с Огнянов го превръща от несериозен младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка, която е дъщеря на чорбаджи Юрдан. Кириак Стефчов е син на богат чорбаджия, облагодетелстван от османската власт. Той шпионира и слугува на турците и е върл противник на революционното движение. Използва всеки удобен момент, за да наклевети бунтовниците и затова се превръща във враг на Огнянов и Соколов. Той предава Огнянов на турците. Чорбаджи Юрдан Диамандиев симпатизира на султана и е против революционери- те. Обратно на неговите убеждения деца му са патриотично настроени. Той е възрастен, болен и намръщен, безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари. 9. Теми Иван Вазов пресъздава живота на българина във времето на Априлското въстание. В романа е представена темата за страха – хората са сковани от робски страх, затова приемат Бойчо Огнянов като заплаха за своята сигурност. На страха контрастира темата за смелостта на героите, които подготвят Априлското въстание. На фона на тези две контрастни теми Вазов представя и темата за любовта – припламналата любов между Бойчо и Рада.

1. Творческа история Цикълът „Епопея на забравените“ е написан през Пловдивския период на Иван Вазов (1881 година – 1884 година). Появява се като едно цяло в книгата „Поеми“ (1893 година). 2. Заглавие Заглавието звучи оксиморонно. „Епопея“ е разказ за героични събития, предлогът „на“ изразява притежание, а „забравените“ отпраща към негативното. Няма как да се прославят заброените. Вазов цели да стресне онези, които са се отдали на апатията в следосвобожденската действителност. Отделните творби са посветени на значими исторически личности или хора от народа. Акцентът е върху определен момент от техния живота. 3. Композиция Цикълът „Епопея на забравените“ се състои от 12 творби: „Левски“; „Бенковски“; „Кочо“; „Братя Жекови“; „Каблешков“; „Паисий“; „Братя Миладинови“; „Раковски“; „Караджата“; „1876“; „Волов“; „Опълченците на Шипка“. Започва с одата „Левски“ и завършва с одата „Опълченците на Шипка“. Вазов подрежда творбите по тяхната значимост и затова започва от Левски, който е единица мярка за героизъм. Дванадесетте творби правят невъзможна забравата на високите идеали от времето на Възраждането. В творбите, изграждащи цикъла, често се срещат антитези, например мрак- светлина. 4. Жанр В жанрово отношение цикълът „Епопея на забравените“ не е единен. Във всички творби има елементи на ода, но например в творбите „Бенковски“ и „Волов“ има и елементи на балада. 5. Художествено време и пространство Творбите обхващат периода от 1762 година, времето на Паисий Хилендарски, до 1877 година, Руско-турската освободителна война.

6. Главните герои В цикъла „Епопея на забравените“ героите са представени като изключителни, идеализирани. Те извършват чудеса в името на идеала или избират смъртта. Това им гарантира безсмъртие и вечен живот. Съществува синтез между слово и дело. Героите, които Иван Вазов изобразява, са еталон за героичното. Безсмъртен е техния подвиг.

1. Повече за автора Алеко Иваницов Константинов е роден на 1 януари 1863 година в Свищов. Баща му е културен и родолюбив българин, а майка му има весел нрав и чувство за хумор, което наследява и синът й. Първоначалното си образование Алеко получава в 1863 г. – 1897 г. дома си от частни учители, две години учи в Свищовското училище, а три години - в Априловската гимназия в Габрово. След Освобождението (1878 година) постъпва в реалната гимназия в град Николаев, Русия. Изключително прилежен ученик е и завършва за три години вместо за четири. Там се прославя с музикалната си култура - свири на цигулка, пише оперетка. Чете много и учи езици. Следва право в Одеса (1881 – 1885 година). Става съдия в Софийския окръжен съд, а след шест месеца – прокурор. Трагична е съдбата на семейството на Константинов. За пет години той загубва родителите и трите си сестри. Остава съвсем сам, без средства, без работа, но не губи духа си. Надмогва страданието и търси утеха сред природата ни, която описва възторжено в пътеписите си. Алеко Константинов е основоположник на българския туризъм, пръв повежда туристи към родните планини. Огромно е желанието му да пътува, да опознава нови страни и народи. Всичко, което припечелва, използва за близки и далечни пътувания. Посещава изложенията в Париж (1889 година), Прага (1889 година) и Чикаго (1983 година). Мечтае за околосветско пътешествие. Труден е професионалният път на справедливия, доблестен и неподкупен българин. Назначен е на работа в Софийския апелативен съд (1890 година), но две години след това е уволнен, защото не приема безчестието и безнравственото поведение на някои от колегите си и намесата на хората на властта, които се опитват да участват в

определянето на присъдите. Принуден е да работи като адвокат, но припечелва малко и често е без средства за преживяване. През 1894 година Алеко кандидатства за народен представител в родния си град. Oнова, което вижда по време на изборите, го разтърсва дълбоко. Демократ по убеждения, защитник на правдата, копнеещ за справедливост в обществения живот, той е разочарована от наглостта на имащите власт. Това намира място във фейлетоните и статиите, в които остро изобличава безчестието на управляващите. Така печели много врагове. Често е заплашван, че ще бъде убит. На 11 май 1897 година е трагичният край на младия живот на бележития българин Алеко Константинов – писател, природолюбител, хуманист, демократ. В деня на светите братя Кирил и Методий той пътува с файтон със своя приятел политик Михаил Такев. Връщат се от Пещера. Платени убийци край село Радулово стрелят и улучват в сърцето Алеко Константинов. Кратък е житейският път на Щастливеца, но той оставя на българската литература талантливи произведения, които вечно ще се четат. Първата му зряла торба е пътеписът „До Чикаго и назад“ (1894 година), а най-значимото му произведение е „Бай Ганьо“ (1895 година). Многобройни са фейлетоните, кратките пътеписи, очерците, преводите от руски и френски език, писмата. Наблюдателен и прецизен, Алеко успява да види и отрази най-същественото от онова, което става обект на неговото перо, и да ни го завещае. 2. Творческа история Идеята за написването на „Бай Ганьо“ хрумва на Алеко Константинов при пътуването му до Америка. По време на това пътешествие той трупа впечатление за българите, изпаднали в различни ситуации. Отделни откъси от произведението започват да излизат през 1894 година в списание „Мисъл“, а през 1895 година са издадени в отделна книга. Тя има две части. Първата е озаглавена „Бай Ганьо тръгва по Европа“, а втората – „Бай Ганьо се връща от Европа“. 3. Жанр Жанрът на произведението не може да се определи еднозначно. Някои от разказаните истории притежават характеристиките на хумористични разкази, други – на анекдоти, очерци, фейлетони. Общият герой и единната художествена идея доближават творбата до романа.

4. Композиция Първата част на книгата се състои от девет отделни истории с приключения на Бай Ганьо в европейски страни. Всяка от тях е представена като случка от член на приятелския кръг „Весела България“, към който принадлежи Алеко Константинов. Така всеки разказвач присъства като антипод на героя, личност, оценяваща поведението, речта, характера му. Акцентът е върху различни истории, в които главен герой е Бай Ганьо. Втората част представя Бай Ганьо с неговите проявления в обществения и политически живот в България. В нея хуморът отстъпва място на сатирата. Тук Бай Ганьо вече не е смешен и забавен, а напълно отрицателен герой. Основният композиционен похват е диалогът. Следван е моделът разказ в разказа. Тук разказвачите не са представени с истинските им имена, а със странни прозвища. 5. Сюжет Марк Аврелий съобщава пред своите приятели, че Бай Ганьо се е върнал от Европа. Неговите другари Арпакаша, Амонасро и Ожилката го разпитват за подробности, но често разказът тръгва в друга посока. Той разказва как по време на излет вижда в крайпътно ханче хора, които са се отбили да се почерпят. Това го разочарова, защото вместо да са в планината на излет, те са по задимени кафенета и играят на карти. От думите на разказвача проличава, че е ценител на красотата на природата на България. Едва след това се връща към темата за Бай Ганьо, с която е започнал в началото. Докато е със свой приятел в ханчето вижда да влизат Гуньо адвокатина, Михал и Бай Ганьо, който е притеснен да не се счупи някой мускал с розово масло натъпкан в дисагите му. Те говорят тихо, но Марк Аврелий въпреки това дочува техния разговор от съседната маса. По време на разговора се разбират как ще дадат армаган на големеца, за да им уреди среща с княза, когото да молят да остави на власт правителството на Стефан Стамболов. Докато си говорят виждат как едно момче продава вестник. Те обаче не смеят да го купят, защото това е печатен орган на опозиционната партия и могат да ги помислят за врагове. По едно време дете запява химна „Шуми Марица“, но с думи, които е чуло на площада. Бай Ганьо и неговите приятели още не знаят, че на власт е опозиционната партия на Константин Стоилов. Тогава Бай Ганьо прочита за промяната във вестника. Той е потресен, но колебанието и безсилието на героя са за кратко. Човек като него бързо се приспособява към настъпилата промяна, за да е в печеливша позиция. Той вади писмото, което е написал, за да моли царя да остане Стамболов на власт, скъсва го и бързо го пренаписва с противоположно съдържание. След това тримата другари си тръгват, а Марк Аврелий

е станал свидетел на тази сцена. Той разказва как два дни по-късно един вестник е разобличил Бай Ганьо и разказвачът отива в хотела му, за да поговори с него. Там той заварва много разхвърляни и намачкани листи със задраскано съдържание, заради промените в политическата обстановка в страната. 6. Главните герои Външният вид на Бай Ганьо е по-различен от този, когато е тръгнал за Европа. Героят носи вратовръзка и от поведението му проличава, че чувства превъзходство над своите другари и се отнася пренебрежително към останалите в ханчето. Причината за това е че мисли, че е натрупал знания и опит по време на пребиваването си в Европа. Той е лишен от достойнство човек и действията му зависят от външни обстоятелства. За него е важно да бъде със силните на деня. За да постигне всичко това, той си е изградил план и модел на поведение. В действията му няма нищо случайно. Иска да си осигури покровителство, за да извлича лични облаги, а за тази цел е готов на всичко. Именно участието му във властта е най-сигурен начин за материален просперитет. Гуньо адвокатина и бай Михал са представени в карикатурен план. Те следват жестовете на Бай Ганьо, повтарят каквото им каже той, дори търпят подигравките му и са изпълнени със страх да не ги помислят за опозиция на властта. Гуньо е адвокатин и се очаква да защитава закона и реда, а бай Михал е натрупал богатството си чрез обири. Това показва, че те са си лика-прилика с Бай Ганьо. Тримата герои се страхуват да не се окажат от грешната страна при смяната на властта. Това е пример за лицемерие, малодушие и липса на достойнство. От действията им проличава липсата на гражданска съвест и принципи, които да ги ръководят. Въпреки това те не изпитват страх от жалкото си приспособенчество. Марк Аврелий се дистанцира от действията на Бай Ганьо, тъй като не се меси в разговора му. Той заема позицията на страничен наблюдател. Това показва, че неговата свидетелска позиция на разказвач е силно разколебана и се различава от постоянното присъствие на разказвача в първата част на книгата. 7. Основни теми Темата за политическото хамелеонство, за подлостта като средство за справяне в живота.

1. Повече за автора Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов) е роден на 18 юли 1877 година в село Байлово, Софийско. Баща му, известен повече под името Йото Варджията, е беден, но буден селянин, който полага усилия да даде добро образование на децата си. Двама от синовете му са учители. В дома на семейството има много книги и списания. Първоначално Елин Пелин учи в родното си село, а след това продължава в София, Златица, Панагюрище. Завръща се в София, но все повече се увлича от литературните си 1877 г. – 1949 г. интереси и пренебрегва учебните задължения. През 1895 година става учител в Байлово. Обича да рисува и мечтае да стане художник, но не е приет в новооткритото Рисувално училище в София. Чете много, опознава задълбочено българската и руската литература. От 1899 година Елин Пелин се установява в София и се отдава изцяло на литературна дейност. Сътрудничи на различни вестници и списания. Редактира списание „Селска разговорка“, където за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. Редактор е на хумористичния вестник „Българан“, на списанията за деца „Светулка“, „Чавче“, „Веселушко“ и други. Назначен е в Университетската библиотека, а след това – в Народната библиотека. През Първата световна война е мобилизиран, отива на фронта и изпраща материали в редакцията на вестник „Военни известия“ и в списание „Отечество“. От 1926 до 1944 година е уредник на музея „Иван Вазов“ и така има време да се отдава на творческата си дейност. През последните години от живота си е председател на Съюза на българските писатели (1940 – 1949 година). Член е на Българската академия на науките. Умира на 3 декември 1949 година в София. Творческата биография на Елин Пелин започва още от ученическите години, когато пише стихотворения и разкази, но поезията отстъпва на прозата. За пръв път печата през 1895 година в списание „Войнишка сбирка“ разказа „Мило отечество“. В ученическото списание „Извор“ през същата година отпечатва разказа „На майчин гроб“.

Елин Пелин познава много отблизо живота на хората от българското село, свидетел е на непосилния труд на селянина, на селската неволя, скърбите и радостите, затова основна тема на творчеството му е животът на българското село. Не е случайно, че литературните критици го наричат „певец на българското село“. По неповторим начин писателят разкрива нравствената красота на отрудения селянин, на духовната му извисеност, на моралните му ценности. Елин Пелин е сред майсторите на късия разказ. Вълнуващи за всеки читател са разказите със социални мотиви „Напаст божия“, „Андрешко“, „На браздата“. Много популярен става сборникът му „Под манастирската лоза“ (1936 година) – високо творческо постижение на писателя. Всеки разказ в него утвърждава човешкото, земното и се противопоставя на догмите на човешкия морал. Елин Пелин е автор на повестта „Гераците“ (1941 година), която се приема като едно от най-високите постижения в българската белетристика. Друга творба от този жанр е „Земя“ (1922 година). За децата пише хумористични стихотворения, приказки, разкази и два романа – „Ян Бибиян. Приключенията на едно хлапе“ (1933 година) и „Ян Бибиян на луната“ (1934 година). 2. Творческа история Повестта „Гераците“ е написана през 1911 година. Идеята за творбата му хрумва една нощ докато пътува към София и среща един мъж, който води малко момче, за да му търси работа в града. 3. Жанр – повест 4. Заглавие Думата „герак“ означава ястреб. Тази птица е свързана с високото пространство, но също така и със силата и с хищническата природа. 5. Композиция Повестта „Гераците“ се състои от 11 глави, в които е видяна настъпилата промяна в начина на живот на хората и техните разбирания за живота. Първите три глави играят ролята на експозиция. Във втора глава е налице ретроспекция, която представя живота на най-малкия син Павел. Неочакваното завръщане на Павел в четвърта глава има ролята на завръзка. Кулминацията в повестта е кражбата на парите на дядо Йордан. Смъртта на Елка е развръзката, а в епилога научаваме за печалната участ на героите жертви.

6. Художествено време и пространство Сюжетът обхваща около 6-годишен период като действието се развива в селото и нивите около него. 7. Сюжет Още в началото на повестта е представена хармонията в семейството на стария Герак. Той и неговата съпруга, баба Марга, имат трима синове. Цялото семейство живее заедно. Тяхната къща е бяла и голяма и се откроява от останалите къщи в селото, което издава тяхното социално положение. В семейството цари разбирателство между млади и стари. Дядо Йордан и баба Марга имат кръчма, която стопанисват заедно, а синовете им работят на полето и така всеки има свои задачи. Но баба Марга умира и заедно с нейната смърт си отива хармонията в семейството. Между снахите непрекъснато има кавги. Най-малкият син, Павел, се завръща от града и от там донася срамна болест, с която заразява съпругата си Елка. Той моли баща си за пари, за да се захване с търговия. Това показва, че иска да се отдели от семейството си. От кръчмата са откраднати парите на стария Герак и това слага край на хармонията в семейството. Братята искат да разделят земята помежду си и всеки да си знае своето. Геракът умира, умира и Елка, а нейният син Захаринчо е отведен в града да работи, което показва, че родът няма да бъде продължен, защото неговите потомци ги няма. Семейството се разпада заради стремежа им към материалното и злото, което навлиза от града. 8. Главните герои Дядо Йордан Герака е глава на семейството, уважаван от останалите хора в общността. Носител е на типични патриархални ценности. Той е трудолюбив човек с меко и добро сърце, помагащ на хората, надарен с ум практичен и търговски способности. Представен е като скъперник, който като глава на семейството не пропуска да нахока провинилите се. За него е важно в дома да има разбирателство и благополучие. Благодарение на труда си е натрупал богатство, което го прави най- заможен сред останалите в селото. Спестил е пари за старини, но именно те се оказват разковничето на проблема. Кражбата на парите му го превръща в трагичен герой. Баба Марга е съпругата на дядо Йордан. Тя е пълна господарка в своя дом и душата на кръчмата. Изпълнила е всичко, което се очаква от нея – създала е семейство, родила е деца, пази семейното огнище, грижи се за реда и за спокойствието в дома, затова останалите я уважават и в кръчмата мъжете не казват лоша дума за нея.

Най-големия син на Герака, Божан, е трудолюбив, но обичта към труда се изражда в алчност и иска да притежава повече от своите братя. Полската работа е неговата стихия. За него земята се превръща в стока, с която той ще утвърди своето социално превъзходство в селото. Малко по малко губи всичко човешко в себе си – не се срамува да мами селяните с нечестни сделки, груб е със съпругата си и краде парите на собствения си баща. Вторият син, Петър, е с меко сърце, добродушен, безволев човек, който намира утеха в кръчмата. Бил е превързан към земята, но тя вече поражда само нерадостни мисли. Той е разчитал на бащиното наследство, но след подялбата на имота се чувства слаб. Именно това е повратния момент в съдбата на Петър – героят не успява сам да направлява живота си и се пропива. Най-малкият син, Павел, е пъргав, пресметлив човек. Отчуждава се напълно от селото и земята. След като се връща от града в бащиния си дом, той се чувства не на мястото си и отчужден, затова гледа да се махне колкото се може по-бързо. Изневерява на съпругата си, донася й срамна болест и е виновен за смъртта й. Елка се превръща в невинна жертва на своя съпруг, а някога тя е била най-хубавото момиче в селото. Тя сама гледа сина си Захаринчо докато Павел е в града. Захаринчо е мило дете, но съдбата е жестока към него – майка му умира, отведен е в града и не е ясно какво ще се случи с него. 9. Основни теми Основните теми в повестта „Гераците“ са: разпадането на родовия свят, отчуждението между членовете на семейството, отхвърлянето на патриархалния морал.

1. Повече за автора Йордан Стефанов Йовков е роден на 9 ноември 1880 година в село Жеравна, Сливенско, в бедно семейство, което през 1897 година се преселва в Добруджа – село Чифуткьой (днешното Йовково). Основното образование Йовков завършва в родния си край, а гимназия – в София. След това учи в школа за запасни офицери в Княжево. Записва се студент по право в Софийския университет, но прекъсва следването, защото баща му умира и семейството няма необходимите финансови средства. Учителства единадесет години в няколко добруджански 1880 г. – 1937 г. села и опознава отблизо нравствеността на обикновените хора. Това много му помага в творческата дейност. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война като офицер и военен кореспондент. В битката при Дойран е ранен. Много от произведенията му са с военна тематика (повестта „Земляци“, разказите „Българка“, „Последна радост“ и други). През 1920 година Йовков е назначен в Букурещ на длъжността аташе по печата в българската легация. Заплатата му е обидно ниска и семейството живее в лишения и несгоди, но той е в творчески подем и създава едни от най-ярките си творби. През 1927 година подава оставка и става преводач в Министерството на външните работи в София. Отдава се изцяло на литературна дейност. Йовков умира на 15 октомври 1937 година в Пловдив след кратко, но мъчително боледуване. Обикнат от читателите и от хората, които познават високите му морални и творчески качества, писателят е изпратен с искрена почит и преклонение. Творчеството на Йордан Йовков е много богато и жанрово разнообразно. Дебютът му е през 1906 година с поетически творби, но бързо се отказва от тях, защото усеща, че силата му е прозата. Първият му печатен разказ е „Овчарова жалба“, който излиза в списание „Просвета“ през 1910 година През войните, в които участва, твори активно и написва дълбокохуманни разкази и очерци. Издава ги в два тома през

1917 и 1918 година. Следва повестта „Жетварят“ (1920 година), свързана с живота на българското село – основна тема на творчеството му. Редуват се сборници с талантливо сътворени разкази: „Песента на колелетата“ (1926 година), „Старопланински легенди“ (1927 година). „Ако можеха да говорят“ е сборник с разкази с общи герои, разкриващ любовта на Йовков към света на животните и го нарежда след писателите анималисти. Автор е на романът „Чифликът край границата“. Не успява да завърши втория си роман – „Приключенията на Гороломов“. Освен на епически творби Йовков е автор и на драми. Пиесите му „Албена“ (1930 година) и „Боряна“ (1932 година) се играят и днес с голям успех на всички театрални сцени. Комедията „Милионерът“ също намира място в репертоарите на съвременните театри. Йордан Йовков е писател хуманист, който чрез възвишеният свят на своите герои поражда у читателя много размисли и преживявания. Той е мъдър и увлекателен разказвач, един от майсторите на българският разказ наред с Иван Вазов и Елин Пелин. За него литературният критик Симеон Султанов пише: „Той е един магьосник на словото, когато, като започнеш да четеш не можеш да го оставиш“. Всеки, който е прочел само една от Йовковите творби, би могъл да потвърди тази висока оценка за художественото майсторство на големия български писател. 2. Творческа история Сборникът „Старопланински легенди“ е отпечатан през 1927 година. 3. Жанр – сборник с разкази 4. Заглавие Думата „старопланински“ насочва към пространството, в което се развиват действията в разказите, а „легенди“ – към отдалеченото минало. Всеки един от разказите има мото, в което е вложен или се загатва главният момент, за който се разказа в него. 5. Композиция Сборникът „Старопланински легенди“ съдържа десет разказа – „Шибил“, „Кошута“, „Най-вярната стража“, „Божура“, „Юнашки глави“, „Постолови воденици“, „Индже“, „Овчарова жалба“, „През чумавото“, „На Игликина поляна“. Те са подредени в точно определен ред от автора.

Човешката драма, която по един или друг начин връхлита героите, обединява творбите в цикъла. Разказите са обединени също и от две основни характеристики – пространството и времето. Именно те задават рамката на цикъла. 6. Художествено време и пространство В сборника „Старопланински легенди“ се открояват периоди като хайдушките времена, кърджалийските набези и Априлското въстание. Годините преди Освобождението вълнуват Йовков, затова той посвещава разказите си на тези размирни времена от българската история. 7. Сюжет Йордан Йовков пише разказите въз основа на народни песни, поверия и легенди от Жеравна. Сюжетите им взимства от своите детски преживявания. 8. Главните герои Сред незабравимите герои от цикъла са Шибил, Индже, Стефан, Женда, Рада, Божана, Ранка, Дойна, Димана, Тиха. Йовков е известен с преклонението си пред женската красота и омагьосващо обаяние. Той създава едни от най-запомнящите се и ярки женски образи в българската литература. Героите са носители на вътрешна свобода и независимост, на силни страсти, неподчинение на нормите на патриархалността. Те отстояват своя избор. Когато нравствеността и неписаните човешки закони са престъпени, съдбата на Йовковите герои е трагична. Йовков прави портретно описание на героите, като описва тяхното облекло, поведение, жестове и изражение на очите. Представя разнообразието на красотата в нейните различни превъплъщения. 9. Основни теми Основните теми са: неразривното свързване на красотата и нравствеността, единството на физическата хубост и богатата духана същност, магнетичната сила на хубостта, гордост, неподвластност, жизнелюбие, саможертвеност в любовта, пречистващата сила на любовта, както и изкуплението и духовното възраждане, погазването на нравствеността и проблемът за възмездието, идеализацията на героите и връзката им с традиционните народни представи. Героите са въплъщение на красотата, младостта, силата и порива.

1. Творческа история За пръв път творбата е публикувана в списание „Демократически преглед“ през 1926 година, а през 1927 година е включена в сборника „Старопланински легенди“. Индже е реално съществуваща историческа личност, за която се носят легенди. Йовков прочита в книгата „Град Сливен“ за история с посичане на дете и това го вдъхновява да напише творбата. 2. Жанр – разказ 3. Заглавие Йордан Йовков често озаглавява разказите си по името на главния герой в тях. По този начин става ясно, че героят ще е в центъра на повествованието. 4. Композиция В разказа „Индже“ не е спазена хронологична последователност при представянето на събитията. Започва се с преосмисляне на греховното минало, а след това чрез ретроспекция е въведен споменът за извършените престъпления. Разказът се състои от две части – в първата се представя времето „преди“, което е изпълнено с насилие, а във втората времето „сега“, в което е просветлението. В разказа са на лице две кулминации – първата е срещата на Индже с дядо Гуди, а втората е духовното извисяване на ранения хайдутин. Композицията е кръгова и отвежда героя в началния момент от пътя му като по този начин се внушава, че всеки човек носи доброто в себе си. Смъртта на Индже е развръзката в разказа. 5. Художествено време и пространство В творбата са представени 16 години от живота на Индже. 6. Сюжет Сюжетът започва от средата на живота на Индже. Два пъти в разказа е използвана ретроспекция, за да се представят минали събития. Още в началото на творбата е на лице контраст между живота на Индже и кърджалиите – кърджалиите са изгубили своят човешки облик, докато поведението на Индже контрастира на това на

останалите. Той не дава знак за нападение, а язди коня си замислен. Индже е представен в преломен момент. Именно тогава назрява промяната в неговите разбирания за живота. Уточнението в творбата „тая пролет“ е знак за гранична ситуация на преход и ново начало за героя. От него се очаква да преосмисли стореното до момента. Така той се връща шестнадесет години назад във времето и вижда своето друго аз – безразсъден човек, воден от чувството, че превъзхожда слабите хора, възприемал е себе си като господар над останалите хора. При срещата на Индже с Пауна, той е герой в нейните очи, защото я е предпазил от поругаване на честта й. Тя е привлечена от силата му, а той също не остава безразличен към нея – Индже я взема за жена и тя го следва навсякъде. Ражда им се син, но това не пробужда бащинска грижовност у Индже. Разгневен, че чака Пауна да излезе той посича пеленачето с ятагана си, а тя го следва няколко дни и безследно изчезва. Пауна не успява да повлияе на Индже и не става причина за неговата промяна. Вината на Индже е в това, че не успява да разграничи доброто от злото. Той подлага на унижение дори и своя приятел Сяро Барутчията, който го е спасявал от смъртта. Сяро Барутчията го напуска, поради това че е скъсал връзка с всичко човешко. Това ставя причина месният поп да го прокълне. Проклятието го застига и на излизане от селото е прострелян и докато се лекува е измъчван от мрачни спомени. След време постъпките на героя показват, че той е осъзнал вината си. Той и дружината му стигат до село Урум Еникьой, но Индже не дава заповед за нападение. Дори само минаването му предизвиква страх у хората. Срещайки хора, които копаят нивите си, те се разбягват, когато той иска да ги заговори. Остава само един възрастен човек, който се страхува само от Бога – дядо Гуди. Той пожелава да се яви силен юнак като Индже, който да се грижи за тях. Тогава хайдутинът оставя по една жълтица до всяка мотика. Индже вече не убива, той гони разбойниците. Заедно с дружината си язди бял кон към събора на Урум Еникьой, когато пред него се изпречва Гърбавато. Уродливото момче стреля по Индже и войводата пада. Хората хващат Гърбавото и тогава баба Яна Калмучката признава, че това е синът на Индже. Разказът завършва със смъртта на хайдутина. 7. Главните герои Като млад Индже е силен и богат. Той смята, че всичко му е позволено и стига до там, че нарушава законите на кръвната връзка – най-напред граби и убива хора от собствения си народ, а след това извършва непростим грях като посича сина си. Посяга на сина си в момент на раздразнение, че не всичко се случва така както той иска. Воден е от стремежа да постави всичко под властта си. В основата на неговите действия е силата му и самочувствието на човек с физически качества, които му позволяват да налага волята си над останалите. Граби не защото иска да е богат, а за да покаже

силата си пред останалите и да ги накара да го уважават. Думата на Индже е закон. Той се движи сред опустошената земя, до него я няма Пауна и му оставя спомена за посичането на собствения му син. Губи най-верния си другар, но не се замисля над това. Останал сам с хората, които му се подчиняват продължава да руши, убива и всява ужас. Той е безпощаден грабител на беззащитните хора и е опиянен от възможността да властва над слабите. Това показа, че е загубил всякаква мяра. Едва след като Сяро Барутчията се опитва да го убие, попа го проклина, а дядо Гуди си пожелава защитник като него, Индже започва коренно преобразяване на живота си и се превръща в закрилник на хората. Тогава осъзнава собствените си постъпки и разбира какво е самота и болка. Дядо Гуди му показва правилния път и за първи път на лицето му се появява усмивка. Индже разбира, че неговият най-голям грях е в Урум Еникьой и затова се връща там и го застига възмездието. Възмездието за Индже идва от ръката на неговия син. Пауна е жената, която пленява Индже и го обича истински. Първоначално за него тя е поредното завоевание, а в последствие той се впечатлява от нейното безстрашие, усмивката и погледът й засядат в душата му. Тогава за пръв път хайдутинът разбира какво значи да обичаш. Пауна е красива, смела и необикновена, но любовта й не може да преобрази кръвожадния хайдутин. След раждането на техния син той става още по-зъл и не иска да дели Пауна с никого. Загубата на детето й става причина тя да напусне Индже. Сяро Барутчията е верен на Индже, но има достойнство, заради което не успява да преглътне обидата и напуска хайдутина. Той е сподвижник на Индже, участвал е в различни нападения, но за разлика от кърджалията не е изгубил чувството за мярка. Той се осмелява да стреля срещу Индже, но съдбата е тази, която го предпазва от това да реши кой ще живее и кой ще умре. Оставя верен на Индже, грижи се за Пауна и преживява болката от загубата на войводата. Гърбавото е наречено така заради своя физически недъг. То е слабоумно и не може да носи отговорност за действията си. Израснало е с грижи, но не и с обич и това е оставило следи върху неговия характер. Момчето е буйно, сприхаво и не зачита другите. От своя баща е наследило разбойническия си характер и желанието да наранява. 8. Основни теми Темата за промяната у Индже се проявява в много народни песни както и мотивът за духовното просветление.

1. Творческа история Сборникът „Вечери в Антимовския хан“ е отпечатан през 1928 година. Йордан Йовков започва да го пише в Букурещ през 1922 година и го завършва в София през пролетта на 1928 година. 2. Жанр – сборник с разкази 3. Заглавие Преходността в материалното битие откриваме в самото заглавие на сборника. Конкретото пространство – Антимовският хан е съпътствано от точно фиксирана част от денонощието – вечерите. Определеното пространство (ханът) и неопределеното време (вечерите) обединяват разказите така, както ги сплотява трайното, устойчивото в човешкото битие, неизменно съпътствано от преходното. Ханът е обединяващ център – място, където се пресичат много съдби и пътища. 4. Композиция Сборникът „Вечери в Антимосвския хан“ се състои от седем разказа – „Дрямката на Калмука“; „Баща и син“; „Частният учител“; „Врагове‘; „Една торба барут“; „Среща“; „Шепа пепел“. Първите разкази са свързани с пространството на хана, а останалите са самостоятелни. 5. Художествени време и пространство Ханът е място, където героите се събират и биват представени, а Добруджа е мястото, което описва техните съдби. Времето и пространството се бележат от небето и земята на Добруджа 6. Сюжет Сюжетите са почерпени от реалния живот. 7. Основни теми В сборника „Вечери в Антимовския хан” Йовков определя като универсални и устойчиви ценностната система на човека, красотата, която има устойчива и непроменяща се същност, родовата памет и „всевиждащото око” на бога – съдник на

човешките дела. Преходно е щастието, което е съпроводено с безнравственост, преховно е и „предметното” време. Своеобразен символ на тази преходност е „шепата пепел”, която остава след пожара в Антимовския хан.

1. Творческа история Разказът „Албена“ е сред самостоятелните творби в сборника „Вечери в Антимовския хан“. Сюжетът е почерпен от реалния живот. Идеята за написването му хрумва, когато става свидетел как отвеждат жена, която не е изгубила симпатиите на мъжете. 2. Жанр – разказ 3. Заглавие Разказът носи името на главната героиня Албена. Алба на латински език означава бяло, чисто, зора и се свързва с красотата и новия живот. 4. Композиция Експозицията на разказа представя различни гледни точки по отношение на убийството на Куцар. Развръзката се свързва с любопитството на хората по отношение на Албена, а кулминацията – когато майката прегръща детето си. При развръзката Албена престава да бъде красавица и майка и се превръща в грешница. 5. Художествено време и пространство Особено важно е пространството на дома. За българина това място се свързва с хармонията и домашния уют, но в случая в него е станало убийството на Куцар. Горе е домът на Албена, а долу е тълпата, която я порицава. 6. Сюжет Главната героиня Албена е арестувана за убийството на съпруга си Куцар и ще бъде обесена. Цялото село се гневи – убийството е нарушило монотонното ежедневие в селото. Детето й вижда всичко и го разказва. Когато Албена минава, останалите ахват пред красотата й и престават да са толкова свирепо настроени срещу нея. Настъпва обрат – в каруцата се качва нейния любовник Нягул, който признава вината си, защото той е убил Куцар.

7. Главните герои Албена е много красива. Авторът описва бялото й лице и тънките й вежди, но акцентът е върху премяната й. Нагиздена е все едно отива на сватба, а ръцете си държи смирено все едно отива на църква. Тя не се вписва в традиционната представа за жената, която е пазителка на дома и семейството – тя има любовник, с което нарушава клетвата за вярност и става съучастница в убийството на съпруга си, защото иска любов. Тази нейна постъпка няма как да не бъде порицана от общността. Това е сериозно престъпление в патриархалното общество, тъй като тя разваля своето и чуждото семейство. Тя осъзнава грешката си, но това няма как да изкупи вината й. Куцар, съпругът на Албена, е тромав, неугледен и прост човек, който само работи и мълчи. Той е определен като плашило. Между него и Албена не може да има сходство. Нягул, любовникът на Албена, е майстор на камъни на мелницата, което го отличава по социално положение от Куцар. Той е красив и съвсем естествено е Албена да пожелае него. Дядо Власю е човек без работа, веселяк и бъбрив. Порицава постъпката на Албена и иска да я накаже със сопата, но бързо омеква пред красотата й. 8. Основни теми Основният конфликт е в това Албена дали да избере да остане с Куцар и детето си или да бъде с Нягул в името на любовта.

1. Повече за автора Димитър Тодоров Димов е роден в град Ловеч на 25 юни 1909 година. Произхожда от заможно семейство. Баща му е много млад, но умира по време на Междусъюзническата война през 1913 година. Майка му се жени повторно и вторият й съпруг е офицер, който по-късно работи като тютюнев експерт. Местят се да живеят в Дупница, където минава една част от детството на Димов. Майка му, Веса Харизанова, има литературни интереси и от нея сина й наследява страстта си към литературата. Димов учи в Дупница до 10-годишна възраст, а след това 1909 г. – 1966 г. завършва Първа мъжка гимназия в София. Запива се да учи право в Софийския университет, но осъзнава, че тази специалност не е за него и се ориентира към ветеринарната медицина. Завършва, става лекар и практикува в малки села и градове. В последствие се ориентира към научна кариера – от 1939 година е асистент по анатомия. Във връзка с научните си занимания кандидатства за специализация в Мадрид. През 1943 година заминава за Мадрид, времето на Гражданската война в Испания. През 1944 година става доцент, а от 1950 година професор и оставя повече от 20 научни труда в областта на ветеринарната медицина. През 1960 година се ражда дъщеря му, Теодора, която тръгва по неговия път и става писател. Има още една дъщеря, Сибила, занимаваща се с журналистика. Успоредно с научната си дейност Димитър Димов развива и своята литературна дейност. В архива му са намерени сценарии за два романа, които не успява да напише. От март 1964 година е председател на Съюза на българските писатели до внезапната му смърт през 1966 година в Букурещ. От 1942 година сътрудничи с разкази, пътеписи и откъси на няколко литературни издания, сред които вестник „Литературен фронт“, вестник „Литературен глас“, вестник „Мир“, вестник „Народна култура“. През 1946 година във вестник „Литературен фронт“ публикува откъса „Тютюнев склад“, който е първообраз на последния му роман. През 1938 година създава първия си роман „Поручик Бенц“. Пише романите „Осъдени души“ (1945 година), „Тютюн“ първо издание (1951 година),

„Тютюн“ второ издание (1954 година), пиесите „Жени с минало“ (1959 година), „Почивка в Арко Ирис“ (1964 година), „Виновният“ (1961 година), пътеписите „Януарска пролет“ и „Юлска зима“. 2. Творческа история Димитър Димов замисля да напише роман за няколко поколения тютюнотърговци, които стигат до изчерпване на своята социална и лична енергия. Това му дава възможност да покаже разпадането на традиционната ценностна система на българското общество. Работи върху творбата в периода 1945 – 1951 година. След завършването й веднага започват перипетиите около нейното съществуване, защото не са спазени директивите на социалистическия реализъм – няма ги задължителните образи на борците за социална справедливост и не присъства класическата схема за типичните характери в типични обстоятелства. Издателство „Български писател“ отказва да публикува творбата, а издателство „Народна култура“ иска рецензия за текста от литературния критик Пантелей Зарев. Второто преработени издание на романа „Тютюн“ се появява през 1954 година – част от сюжетните линии са преработени, за да се мотивира по-добре ролята на партията. Едва през 1991 година се появява първото издание на романа „Тютюн“, както писателят го създава. 3. Жанр – роман 4. Заглавие Тютюнът е страст и обсебване. Всички герои в романа са свързани с тютюна – той играе основна роля в техния живот. Именно гибелните страсти погубват героите. Тютюнът се добива трудно, за него се заплаща малко, човек диша от отровата и съсипва здравето си. Така се очертават двата основни проблема за света на работниците и света на олигарсите. Тютюнът е и символ на човешката деградация. 5. Композиция В романа има два ключови момента – стачката във фабриката и сражението между немците и партизаните в Гърция. Този повратен момент проверява верността на комунистите към партията и идеята. В романа „Тютюн“ се развиват две сюжетни линии: борбата на двата свята, светът на капитала и светът на труда и любовта между Ирина и Борис. Сюжетното действие обхваща цялостно всички слоеве на населението в градчето.

6. Художествено време и пространство Действието се развива в малко неназовано градче на фона на есента и обхваща времето от 20-те години на ХХ век до Втората световна война и до идването на власт на комунистите след нея. 7. Сюжет и главните герои На фона есенния гроздобер се заражда любовта между Ирина и Борис. Тя е ученичка в последен клас и за нея предстои всичко в живота., а Борис е безработен и крои планове за бъдещето като мечтае да се издигне. Те не харесват бащите си и мечтаят за по-добър живот. Ирина е мечтателка – чете романи и тайно си представя живота й да прилича на този на героите от розовите романи. Общите черти в характерите им е предпоставка любовта им да припламне. Младото момиче се срамува от произхода си и малкия град, в който живее, а Борис – от бедния си баща, който преподава латински език. Ирина е привлекателна и затова се радва на вниманието на ухажорите, но се присмива на писмата, които й изпращат. Мечтата й е да стане студентка по медицина – това би я откъснало от провинциалната среда, в която за хората единствения поминък е работата във фабриката „Никотиана“. Тримата братя Павел, Борис и Стефан тръгват по свой път, който значително се различава от този на баща им. Павел става комунистически функционер, а Стефан е комунист. Борис е амбициозен и дързък – в действията му има премислена стратегия. Успява да се издигне с ум и пресметливост. Той е и много комбинативен. От беден младеж в началото става експерт в тютюневата фабрика. Роден е за да побеждава. Иска да отмъсти за униженията, на които е бил подложен. Срещата му с Петър Спиридонов, собственикът на „Никотиана“, му дава възможност да влезе в този свят. Жени се за дъщеря му Мария, за да може един ден да замени уморения татко Пиер, който го харесва заради неговото дръзновение. Борис не обича Мария, но сключва брак по сметка с нея, за да се издигне. Татко Пиер е галеното име на Петър Спиридонов. Зара, приятелката на Мария, започва да го нарича така. Зара му става любовница, за да се добере до парите му. Спиридонов добре управлява „Никотиана“, но от години всичко в нея е застинало. Умореният мъж се нуждае от помощник и именно такъв вижда в лицето на Борис. Дъщеря му Мария е болна и няма как да се заеме с бизнеса.

Ирина тръгва по своя път като студентка по медицина в София. Нейният баща й подсигурява средства, за да може безпроблемно да учи, но тя го осъзнава едва след неговата смърт. В живота си младата жена няколко пъти се колебае кого да избере – Чингис, който е повече верен на борбата отколкото на лекарската професия или колегата Бимби, който много прилича на Борис. В един момент Чингис се връща към лекарската професия, но за Ирина вече е твърде късно. В романа има няколко чужденци, които са немци – Прайбиш, Лихтенфелд, Фрайхер фон Гайер. Прайбиш е потомствен германски селянин и човек за пример. Лихтенфелд е аристократ, който се радва на удоволствията. Фон Гайер е директор на папирусния концерн. Той е едновременно търговец и политик и има връзка с Ирина. За работническата класа в романа „Никотиана“ е единствената възможност и средство за оцеляване. Сред множеството, което умира от работата във фабриката, докато се бори да припечели малко пари, се откроява Спасуна. Тя е грубовата, грижи се сама за себе си и за двете си деца и по време на стачката във фабриката убива с бастуна си Чакъра, бащата на Ирина. Чрез нейния образ е видяна трагедията в десетки семейства, които остават без препитание, защото по идея на Борис е въведена тонгата – механизация на човешкия труд, заради която много хора остават без работа. Поради тази причина избухва и стачката на работниците, но тя е зле организирана и затова е неуспешна. Борис е хитър и лукав – за него парите и властта са цел номер едно. Няма граници за амбициите му, а жените са по-скоро за забавление. Ирина е негова любовница, докато е женен за Мария, а след това му става съпруга. Те нямат деца, което означава, че не са оставили нищо след себе си, само са консумирали без да оставят следа. Съвместният им живот се превръща в съжителство. Голямата къща, в която живеят е пуста, тъй като в нея няма обич, няма топлота. Ирина и Борис са покварени. От лековерна мечтателка Ирина се превръща в хладнокръвна и пресметлива жена. Тя многократно се впуска в авантюри – като студентка отхвърля многобройните си ухажори, но в последствие има поредица от краткотрайни връзки. Ирина мами Борис с Фрайхер фон Гайер, от когото Борис е зависим, а него с други мъже. Среща се и с Павел в Чамкория. Тя обича да се самоанализира – така осъзнава, че ако беше срещнала първо Павел, а не Борис, животът й би тръгнал в друга посока. Докато живее в голямата къща в София осъзнава, че е купена с парите спечелени от работниците. Те мизерстват и се тровят, а други тънат в охолство. Борис е покварен и неговото морално падение достига

катастрофални размери. Успява да се справи със стачката в „Никотиана“ с помощта на полицията дори изпраща брат си Стефан в затвора. Той обича само себе си. Смъртта на Борис е трагична, а погребението му не отговаря на това на милионер – фактът, че името му е изписано с тебешир, който първият дъжд ще отмие, показва колко краткотрайно ще го помнят останалите. 8. Основни теми Сред основните теми са мотивът за болестта, за пътуващия човек, за лудостта, за пиянството, за своето и чуждото.

1. Повече за автора Николай Александров Хайтов е роден на 15 септември 1919 1919 г. – 2002 г. година в село Яврово. Фамилното му име произлиза от думата хайта, която означава кърджалия. Семейството му е бедно. Учи в родното си село, където преминава цялото му детство. След като завършва прогимназия започва работа – първоначално е чирак в магазин за брашно, след това става келнер в кръчма, после общ работник в железопътните кариери край село Крумово. Продължава образованието си в гимназия в Асеновград. Учи упорито и завършва през 1938 година, а през 1943 година – Лесотехническия факултет в Софийския университет. Дълго време работи като инженер-лесовъд в Рила и Родопите (1946 – 1954 година). Едва през 50-те години дебютира в литературата. Първият му очерк е публикуван в списание „Септември“ през 1954 година. През 1957 година публикува своята първа книга „Съперници“. За творчеството му е характерно преплитането на художественото и документалното. Интересува се от миналото на родното си село – записва народни песни и предания. През 60-те години са отпечатани сборниците „Шумки от габър“ и „Диви разкази“. В книгата „Шумки от габър“ са включени есета и лирически разкази за Родопите като в нея преплита в едно историята, съвременните проблеми и човешките съдби. Част от сюжетите стават основа за „Диви разкази“. Иска да възкреси спомена за нашите национални герои. Затова пише книгите „Хайдути“ и „Капитан Петко Войвода“. Пребиваването му в София е изключително плодотворно – пише за много вестници и списания, става реактор във вестник „Народна култура“ и списание „Наша родина“. От 1966 година е главен редактор на списание „Родопи“ и става секретар на Съюза на българските писатели, а от 1993 до 1999 година е негов председател.

През 80-те и 90-те години създава няколко публицистични изследвания – „Последните мигове и гробът на Васил Левски“ и „Гробът на Левски“. През 1997 година е избран за академик. През 2002 година издава своята автобиографична книга „През сито и решето“. Умира на 30 юни 2002 година. 2. Творческа история На Николай Хайтов му хрумва идея да напише книга за родопския край, хората и животните. Първото издание на сборника „Диви разкази“ се появява през 1967 година. 3. Жанр – сборник с разкази 4. Заглавие Заглавието „Диви разкази“ се свързва със суровите, примитивни закони на родовото общество, в което човекът се изявява като горда и смела личност, която се бори за своята независимост. В този див свят – на крайни човешки страсти, любовта и човешкото достойнство са представени като основни човешки ценности. 5. Композиция Сборникът се състои от седемнадесет разказа. Всеки от тях се води от различни герои, които разказват своята история. Чрез аз-формата се постига внушение за достоверност, тъй като авторът оставя героите да се разкрият непосредствено чрез своя монолог. 6. Художествено време и пространство Съществува разминаване между художественото време на разказаните събития и момента на събитието. 7. Сюжет На преден план е изведено връщането към селото, природното и дивото. Разказите описват едно минало, което изглежда много по-дълбоко – това минало е изпълнено с хора, които не правят разлика между дребното и величавото в живота. Миналото и патриархалният свят на българина са представени като идилични. 8. Главните герои Героите са „диви“ и неопитомени. Те са представени в романтична светлина, а част от тях – в легендарен план.

1. Творческа история Николай Хайтов пише за болката на човека, който осъзнава, че няма как да спре хода на времето и се опитва да съхрани своите корени. 2. Жанр – разказ 3. Заглавие Заглавието „Дърво без корен“ означава да не си сред хората, които наистина обичаш и те обичат, да не си на своето място. Както дървото умира без корените си, така далеч от родния край се вехне в големия град. В образа на дървото има митологична символика – тя се свързва с дървото на живота в райската градина. Неговото отсичане е знак за загубата на жизнените сили. 4. Композиция В разказа „Дърво без корен“ е използвана ретроспекция, чрез която научаваме за миналото на героя Игнат. Миналото му е противопоставено на настоящето. Открива се и контраст, чрез който не просто се противопоставят пространството на селото и града, а се противопоставят два различни модела на мислене и съществуване. 5. Сюжет Главният герой Игнат, наричан още Гатю, живее в луксозния дом на своя син в града. Въпреки че е заобиколен от лукс, той не се чувства на мястото си, не може да намери с кого да общува и за него големият град е студено и враждебно пространство. Единственото му желание е да се завърне на село, където да се труди и да бъде в досег с природата. Поведението на снаха му също го потиска – тя се противопоставя на навиците му да използва диалектни думи и да яде чесън вкъщи. Това показва различните разбирания и навици на поколенията. Между стареца и снаха му привидно няма конфликт, но думите й режат като с нож. Игнат си спомня за селото, от което е откъснат. От думите му проличава болка, тъй като вече не води пълноценен живот. Възрастният човек рядко се среща с хора, с които да общува и всичко това го кара да се чувства зле. Той постоянно размишлява

за онова, което му се случва и след една година, прекарана в самота и размисъл, решава да се върне на село, където се чувства на мястото си. Игнат и сина му имат различни разбирания за живота. Всичко, което възрастният човек споделя със своя син е формулирано като добро от страна на сина му. За младия мъж проблемите на баща му са неоснователни и той постоянно го съветва да не мисли за нищо, но за Гатю, който е свикнал да се труди, стоенето без работа не е равнозначно на пълноценно съществуване. Синът отдавна се е откъснал от родния край и не може да разбере болката на баща си – издигнал се е в обществото и дори прави опит да промени фамилното си име от Игнатов на Игнатиев, което показва, че иска да скъса връзка с миналото. Единственото нещо, с което успява да се пребори Игнат е да запази фамилното име неопетнено. Родители и деца стават чужди. Синът се грижи за своя баща, не от синовна загриженост, а за да не го разнасят хората. Селският човек е здраво свързан с родния край, докато градският човек е забравил своите корени. В тази ситуация Игнат е неприспособим и решава да напусне дома на своя син. Постъпката му е символично завръщане към корените. 6. Главните герои Игнат е представител на поколение, което цени патриархалните взаимоотношения, но в големия град те умират. За него материалното не е по-ценно от връзката му с природата. В апартамента на сина си той се чувства като в кафез, а на село непрекъснато може да общува с природата и животните и да се чувства здрав и свободен. Гатю сам се определя като „дърво бе корен“ – както дървото умира без корените си, така и той започва да вехне в големия град. 7. Основни теми Темата за отчуждението в големия град е основна в разказа „Дърво без корен“ – животът в големия град е динамичен и хората забравят да общуват помежду си. Присъства и темата за противопоставянето между града и селото – градът се свързва със студенината, а селото с природата и всичко добро.

1. Повече за автора Йордан Димитров Радичков е роден на 24 октомври 1929 година в село Калиманица, област Монтана. Детството му преминава спокойно и в досег до природата. През 1947 година завършва гимназия в Берковица. Посвещава живота си на литературата като чете много и се самообразова. През 1949 година публикува импресии и очерци. Работи като кореспондент и редактор в „Народна младеж“, „Литературен фронт“ и „Вечерни новини“. През 1959 година се появява първата му книга с разкази 1929 г. – 2004 г. „Сърцето бие за хората“. Само за няколко години се появяват и други негови сборници – „Прости ръце“, „Обърнато небе“, „Шарена черга“, „Планинско цвете“, а през 1965 година се появява сборникът „Свирепо настроение“. Особеност на прозата му е създаването на необичаен художествен свят, в който се преплитат битовото и мистичното. В творбите му липсва традиционния сюжет. Автор е на сборниците „Водолей“, „Ние, врабчетата“, „Козята брада“, „Барутен буквар“. През 70-те години пише романи и пиеси. Десетилетие по-късно се появяват сборниците „Нежната спирала“ и „Верблюд“. През последните години от живота си издава сборниците „Автострадата“, „Пупаво време“, „Умиване лицето на Богородица“, „Мюре“, „Смокове в ливадите“. През 2003 година излиза неговият сборник с интервюта „Скитащи думи“. Пише също пиеси – „Опит за летене“, „Лазарица“, „Суматоха“, „Януари“ и сценарии за филми – „Последно лято“ и „Горещо пладне“. През 70-те години става съветник в Съвета за развитие на духовните ценности към Държавния съвет, а едно десетилетие по-късно става заместник-председател на Съюза на българските писатели. През 1990 година е избран за народен представител в VII Велико народно събрание, но се отказва от мандата си. Умира на 21 януари 2004 година в София.

2. Творческа история Разказът „Нежната спирала“ е публикуван за първи път във вестник „Народна култура“ през 1979 година. През 1980 година е включен в сборника „Луда трева“, а от 1983 година става част от сборника „Нежната спирала“. Характерно за сборника „Нежната спирала“ е че в него се появяват философски прозрения за живота и човека. Основната идея в сборника е за това, че човек не трябва да губи връзката си с природата, защото там са неговите корени. Радичков пише разказа „Нежната спирала“, повлиян от свои преживявания и впечатления по време на лов. 3. Жанр – разказ 4. Заглавие Спиралата представя вечното движение, преходът от живота към смъртта и обратното. Тя е символ на кръговрата на живота. 5. Композиция В разказа „Нежната спирала“ са представени няколко случки от един ловен ден – три срещи с природата, които разкриват различното човешко поведение и представа за света. Разказът започва без въведение. Може да се раздели на три смислови части: срещата на ловците с шипковия храст, срещата на Методи Андонов с шипковия храст, срещата на ловците с дивите гълъби и мъртвата птица. Завръзката в разказа е срещата на ловците с шипковия храст. В кулминацията на разказа се осмисля отношението на човека към природата, а в развръзката е на лице момент на отрезвяване. Финалът повтаря началото и така се очертава кръгова композиция. 6. Художествено време и пространство В разказа „Нежната спирала“ са представени няколко часа от един зимен ден, но художественото време е много по-дълго. Основните събития се повтарят отново и отново. Те не са подредени в тяхната хронологична последователност. Художественото пространство е Лудогорието, но картината на зимния ден придобива по-мащабни измерения. Ловците са описани в пространство, което е далеч край гората, далеч от къщите и домовете им.

7. Сюжет Повествованието представя завръщането на ловците от лова, а не самия лов. В разказа се разказва за срещата на ловците с шипковия храст и появата на ятото диви гълъби. Посредством ретроспекция е въведен друг зимен лов, при който отново е представена срещата с шипковия храст. В центъра на разказа е представено пътуването на група мъже, които връщайки се от лов виждат пред себе си шипков храст с червени плодове. Конярят удря храстът с камшика, което предизвиква различни реакции сред спътниците му. За разказвача тази неочаквана среща с храста му припомня за подобна случка, в която Методи Андонов участва. Изведнъж над главите на ловците се появява ято диви гълъби. Ловците убиват един от дивите гълъби, който преди да падне на земята с кървави кръгове изписва с кръвта си своето послание към хората. 8. Главните герои Основните действащи лица в разказа са група ловци. Те са обладани от страстта да убиват, да се доказват, да трупат трофеи. Постъпките им са нехуманни. Те са събирателен образ на човешката общност. Тях ги обединява интересът към лова. Групата ловци пътува по време на студения зимен ден, което създава романтична представа. Те са обикновени хора като за тях светът е ограничен до небето, в което се прицелват и пътят, по който се движат. Разказвачът е най-младият сред ловците. През неговите очи са представени събитията. Той споделя своите разкази пред неназован събеседник. Не е равнодушен към смъртта и затова е на лице болка към насилието, на което е станал свидетел. Методи Андонов е единствения герой, който е назован по име в разказа. Той е ловец и приятел на разказвача. Творец е и забелязва всичко наоколо. Иска да надникне извън видимото и да прозре тайните на съществуването. Природата е представена като жива. В нея храстът, небето и ятото има свой особен смисъл. Храстът и гълъбът засилват чувството за вина и тъгата на разказвача в резултат на отчуждението между природата и хората.

9. Основни теми Основната тема в разказа е темата за връзката между човекът и природата. Човекът къса връзка с природата като дори се превръща в насилник над нея. Хората се откъсват от своите корени и се чувстват господари на природата, но кървавите следи по снега ги карат да си спомнят, че те са част от нея. В разказът присъстват и мотивът за пътуването и мотивът за търсенето.