Самоувереност - Ралф Уолдо Емерсън

добре: така, сякаш са действителни – може би на- истина са такива. Хората живеят в своите фантазии, подобно на пияници, чиито ръце са прекалено сла- би и треперещи за спорна работа. В тази буря от фантазии, единственото сигурно нещо, което знам, е уважението към настоящия час. Без никаква сянка на съмнение, всред този водовъртеж от събития и явления, аз все по-твърдо се придържам към убеж- дението, че не бива да отлагаме, да се позоваваме и искаме, а да отдадем дължимото на мястото, къ- дето се намираме, на хората, с които имаме работа, приемайки нашите налични партньори и обстоятел- ства, колкото и да са скромни или неприятни, като мистични служители, на които вселената е поверила цялата си наслада за нас. > Характер ЛИЦЕТО НА ХАРАКТЕРА за мен е самодостатъч- ност. Аз почитам човека, който е богат; тогава не трябва да мисля за него като самотен, или беден, или прокуден, или нещастен, или зависим, а като постоянен покровител, благодетелен блажен човек. Характерът е сърцевината, невъзможността нещо да бъде заместено или променено. Човек трябва да ни внушава чувство за соли- дност. Бидейки фриволно, обществото накъсва сво- ето ежедневие на парчета, а своето общуване – на ритуали и бягства. Но ако отида да навестя някой открит човек, ще си помисля, че съм зле приет, ако - 151 -

той се обърне към мен с умели жестове на благо- склонност и етикеция, вместо да стои непоколебимо на мястото си, давайки ми да разбера неговата упо- ритост, да схвана, че съм срещнал ново и поло- жително качество – голямо облекчение за двама ни. Това, че той не приема общоразпространените мне- ния и практики, говори много. Така неговият некон- формизъм ще остане стимул и напомняне и всеки интересуващ се ще трябва да го има предвид на първо място, [тоест, всеки интересуващ се ще тряб- ва да започне да свиква с него]. Няма нищо реално или полезно, което да не е бойно поле. Нашите къщи кънтят от смях, лично- стни критики и клюки, но това не помага особено. Помага неучтивият и неотзивчивият, който е про- блем и заплаха за обществото, когото то не може да отмине с мълчание, а трябва или да боготвори, или да мрази, и с когото всички страни се чувстват свързани – както водачите на общественото мнение, така също незабележимите и ексцентричните. Сто- варвайки вината върху Америка и Европа, той раз- рушава скептицизма, който казва „човекът е иг- рачка, дайте да ядем и да пием – това е най- доброто, което можем да направим”, като осветлява неизпитаното и непознатото. Скритото съгласие с установените порядки и призоваването на общественото мнение свидете- лстват за слаба вяра, за неизбистрени умове, които, за да могат да разберат плана на една къща, трябва първо да я видят построена. ›› & ‹‹ - 152 -

ХАРАКТЕРЪТ Е ПРИРОДНО ЯВЛЕНИЕ, подобно светлината и топлината, и цялата природа му съ- действа. Причината, поради която чувстваме при- съствието на един човек, а на друг – не, е проста като гравитацията. Истината е върхът на битието; справедливостта е нейното практическо прилагане. Всички индивидуални натури са подредени в таб- лица, според чистотата на този елемент. Волята на чистите преминава от тях в други натури, както водата преминава от по-високо към по-ниско вме- стилище. На тази природна сила може да се устои не повече, отколкото на коя да било друга. Можем да задържим за момент един камък във въздуха, но все пак истина е, че всички камъни винаги падат на земята; каквито и примери да бъдат посочени за ненаказана кражба или за лъжа, на която някой е повярвал, справедливостта трябва да възтържест- вува и привилегия на истината е да й се вярва. Характер е този морален порядък, видян през ме- диума на една индивидуална природа. Хората с ха- рактер са съвестта на обществото, към което при- надлежат. ›› & ‹‹ НЕ НИ ДОСТАВЯ УДОВОЛСТВИЕ да мислим за благосклонност, която бива измервана само чрез своите деяния. Любовта е неизчерпаема, и дори ко- гато нейното имане е пропиляно, а нейният хамбар е празен, тя все още ни ободрява и обогатява. Така и милосърдният човек, дори да спи, сякаш прочист- ва въздуха, а къщата му украсява пейзажа и ук- репва законите. Хората винаги разбират тази раз- - 153 -

лика. Ние познаваме кой е доброжелателен по съв- сем различни пътища от количеството подписи в подкрепа на безплатните кухни за бедни. Само дребните заслуги могат да бъдат изброени. Дори най-дългият списък с конкретни благоде- яния би изглеждал много кратък. Човек е окаяно създание, ако ще трябва да бъде преценяван по такъв начин. Ръководното начало и всекидневието на добрия човек е добродеянието. ›› & ‹‹ НЕ ПОЗНАВАМ СРЕД ОНОВА, което животът има да предложи, нищо толкова удовлетворяващо, колкото дълбокото добро разбирателство, което мо- же да се установи, след множество размени на лю- безни услуги, между двама добродетелни човека, всеки от които е сигурен в себе си и в другия. Това е щастие, което надхвърля всяко друго удовлетво- рение, което обезценява политиката, търговията и църквите. Защото, когато хората се срещат така, както подобава, като всеки е благодетел, водач към звездите, обвит в одеждите на мисли, дела, пости- жения, това ще бъде празникът на природата, който всички неща прогласяват. Една божествена личност е пророчеството на разума; един приятел е надеж- дата на сърцето. Нашето блаженство очаква тяхното съединяване. > - 154 -

Дарове ЗА ОБИЧАЙНИТЕ ДАРОВЕ необходимостта сочи винаги уместното и красивото и човек се радва, когато не му се налага да прави избор, защото ако някой, похлопал на твоята врата, няма обувки, няма защо да се чудиш, дали би могъл да му подариш кутия с бои за рисуване. И както винаги е приятно да наблюдаваш някого, който яде хляб или пие вода, вкъщи или навън, по същия начин винаги до- ставя голямо задоволство да задоволяваш тези пър- вични нужди. Нуждата извършва всичко добре. В нашата ситуация на всеобща зависимост изглежда героично да се остави просителят сам да преценява своите нужди и да му се дава всичко, което поиска, независимо от трудностите. Ако неговото желание е фантастично, по-добре нека оставим на други да го накажат. Има много по-привлекателни роли, които бих пожелал да играя, отколкото онази на фуриите. ›› & ‹‹ НАШИТЕ ИЗРАЗИ на любезност и обич в по- голямата си част са варварски. Пръстени и други скъпоценности не са дарове, а техни заместители. Дар е само онова, което е част от самия теб, което се откъсва от самото ти сърце. Така поетът дарява свое стихотворение, овчарят – свое агне, фермерът – жито, миньорът – скъпоценен камък, мореплава- телят – корал и раковини, художникът – своя кар- тина, девойката – избродирана от нея носна кър- пичка. Това е правилно и доставя удоволствие, за- - 155 -

щото възвръща обществото към неговата първона- чална основа, когато биографията на един човек е побрана в неговия дар, а богатството на всеки е белег за неговите заслуги. Но студено, лишено от живот дело е да отидеш в магазина, за да ми купиш нещо, което не представя твоя живот и талант, а онзи на златаря. ›› & ‹‹ НИЕ СЕ СТРЕМИМ КЪМ ЦЯЛОТО. Нищо по-мал- ко от него не ще ни задоволи. Ние обвиняваме обществото, ако не ни дава, освен земя, огън, вода, също възможност, любов, уважение и предмети на почитание. ›› & ‹‹ НИЕ ИСКАМЕ сами да се издържаме. Не можем съвсем да простим на дарителя. Ръката, която ни храни, може да бъде ухапана. Можем да приемем всичко от любов, защото това е начин да го при- емем от сърце; не обаче и от някого, който смята, че връчва дарение! Който може да приеме дара по достоен начин, е добър човек. Ние или се радваме, или съжаля- ваме, когато ни дарят, ала и двете чувства са не- уместни. Смятам, че се извършва насилие, че е на- лице падение, когато един дар ме кара да се радвам или да скърбя. Аз съжалявам, когато моята незави- симост е накърнена или когато дарът идва така, сякаш даряващият не познава моята душа, и по та- - 156 -

къв начин самият акт увисва във въздуха; ако ли пък подаръкът ме зарадва прекалено, се срамувам, че даващият може да надникне в моето сърце и да разбере, че обичам дарения предмет, а не него. ›› & ‹‹ ОЧАКВАНЕТО НА БЛАГОДАРНОСТ е достойно за презрение и бива постоянно наказвано от пълна- та нечувствителност на задължения. Голямо щастие е да се отървеш без рани и сърдечни болки от някого, който е имал нещастието да си му помогнал. Доста обременително е да бъдеш подпомаган и длъжникът обикновено иска да ви удари шамар. Златно правило за тези джентълмени е онова, на което толкова се възхищавам при будиста, който никога не благодари и казва: „Не ласкай своите благодетели”. ›› & ‹‹ В СРАВНЕНИЕ с доброжелателността ми към моя приятел, помощта, която е в моя власт да му окажа, изглежда малка. ›› & ‹‹ НАЙ-ДОБРОТО от гостоприемството и велико- душието е не в намеренията, а в съдбата. Аз от- кривам, че не означавам много за теб; нямаш нужда от мен, не ме чувстваш; тогава аз съм изхвърлен на улицата, въпреки че ми предлагаш къща и земя. - 157 -

Никои услуги не струват нищо – те са само нещо външно. Когато се опитвам да се присъединя към другите чрез някакви услуги, това се оказва само интелектуален трик – нищо повече. Те изяждат тво- ите услуги като ябълки и те оставят навън. Но кога- то ги обичаш, те ще те чувстват и ще ти се радват през цялото време. > Природа ПРИ НАШИЯ КЛИМАТ почти през всеки годи- шен сезон има дни, когато светът достига своето съ- вършенство, когато въздухът, небесните тела и зе- мята образуват хармония, сякаш природата иска да поглези своите чада; когато, в тези студени северни части на планетата, където не можем да очакваме нищо от онова, което сме чували за най-щастливите географски ширини, се радваме на слънцето, като във Флорида и Куба; когато всичко живо показва признаци на задоволство, а животните, налягали по земята, сякаш са се отдали на велики и успокои- телни мисли. Тези щастливи дни могат да бъдат очаквани с малко по-голяма вероятност през онова ясно време от октомври, което обозначаваме с на- званието циганско лято. Денят неизмеримо дълъг, спи над широките хълмове и топлите просторни по- лета. Да преживееш неговите слънчеви часове из- глежда като докосване до вечността. ›› & ‹‹ - 158 -

ПРЕД ПОРТИТЕ НА ГОРАТА изненаданият свет- ски човек е принуден да изостави своите градски преценки за голямо и малко, мъдро и глупаво. То- варът на навика пада от гърба му още с първата стъпка, която той прави в тези предели. Тук има святост, която посрамва нашите религии, и действи- телност, която омаловажава нашите герои. Тук от- криваме, че природата е обстоятелство, което над- хвърля всяко друго обстоятелство и съди, подобно на Бога, всички хора, които идват при нея. Ние изпълзяваме от своите душни пренасе- лени къщи в нощта и утрото, където виждаме какви магични красоти непрестанно ни обгръщат в своята утроба. Как на драго сърце бихме прескочили бари- ерите, които ги правят сравнително немощни, бихме избягали от изискаността и предпазливостта, бихме оставили природата да ни изпълни с възторг. Уме- рената горска светлина е като постоянно утро, тя възвисява и стимулира. Позната още от древността, магичността на тези места ни обгръща. Стеблата на борове, ели и дъбове проблясват пред възхитените очи почти като стоманени. Немите дървета започват да ни увещават да заживеем с тях и да изоставим нашия живот, изпълнен с надути дреболии. Тук ни- коя история, никоя църква, никоя държава не се вклиняват в божественото небе и безсмъртното вре- ме. Колко лесно можем да се разхождаме на от- крито, погълнати от нови картини, и от мисли, бър- зо следващи се една друга, докато постепенно спо- менът за дома се изличи от нашето съзнание, ця- лата ни памет бъде прочистена от тиранията на на- стоящето и бъдем победени към триумф от приро- дата. - 159 -

Тези прелести са лековити; те ни отрезвяват и изцеляват. Чисти съкровища, те са ни родни и скъ- пи. Ние стигаме при нас самите и се сприятеляваме с материята, която високопарният брътвеж на шко- лите ни увещава да презираме. Ние никога не мо- жем да се разделим с нея; умът обича своя стар дом: както водата се отнася към нашата жажда, та- ка скалата и почвата се отнасят към нашите очи, ръце, нозе. ›› & ‹‹ ГРАДОВЕТЕ НЕ ДАВАТ на човешките сетива до- статъчно пространство. Ние излизаме навън денем и нощем, за да нахраним очите си с далнина и се нуждаем от простор толкова много, колкото и от вода за нашата баня. ›› & ‹‹ СЯКАШ ДЕНЯТ, в който сме спрели вниманието си върху някой природен обект, не е съвсем обик- новен. Моята къща стои в ниското, накрай селото, и видимостта от нея е ограничена. Но аз отивам с моя приятел до брега на малката ни рекичка, и, хвър- ляйки камък във водата, забравям дори селските работи, моите съселяни, дори целия свят от села и хора, пренасям се в крехкото царство на залеза и лунната светлина, в който е почти прекалено смело да се навлезе без подготовка и послушничество. - 160 -

Ние проникваме телесно в тази невероятна красота; потапяме ръце в тази образна стихия; нашите очи се къпят в нейните светлини и форми. Мигом се възцарява празник, царски пир, най-гран- диозният, най-радващият сърцето фестивал, на кой- то мъжество и красота, сила и вкус са винаги ук- раса и радост. Тези обагрени от залеза облаци, тези изящно изгряващи звезди, с техните неповторими и неизразими блясъци, са знак и част от него. Чрез това аз разбирам нищетата на нашите творения, грозотата на градовете и дворците. От- давна изкуството и луксът са разбрали, че трябва да действат като усилване и продължение на тази изначална красота. Аз научавам изключително мно- го, преди да си тръгна. Отсега нататък, трудно ще мога да бъда удовлетворен. Не мога да се завърна при играчките. Не ще мога да се задоволя с трохи. Станал съм придирчив и изтънчен. Не мога повече да живея без красота, но ще взема селянина за наставник на моето празненство. Той, който знае най-много, който познава ароматите и добродетели- те, скрити в земята, във водите, в растенията, в небето, и как да стигнем до тези прелести, е богат и царствен. Само ако господарите на света са се обърнали за помощ към природата, само тогава те могат да стигнат върха на великолепието. Това е значението на техните висящи градини, били, гра- дински къщи, острови, паркове и резервати: да подкрепят своята слаба личност с тези силни по- мощници. ›› & ‹‹ - 161 -

ЛИТЕРАТУРА, поезия, наука са изрази на по- читта, която човек оказва на тази неразгадана тай- на, относно която никой здравомислещ човек не може да остане безразличен или безчувствен. Ние обичаме природата с най-добрата част от нас. Оби- чаме я като град на Бога, въпреки че, или именно понеже, там няма гражданин. Залезът на слънцето не напомня нищо, което е под него: липсват му чо- веците. Красотата на природата също така винаги ще трябва да изглежда недействителна и измамна, докато в пейзажа не се появят човешки фигури, които са му равностойни. Ако имаше добри хора, никога нямаше да го има това прехласване пред природата. Човекът е греховен; природата е чиста и слу- жи като безпогрешен термометър, показващ присъ- ствието или отсъствието у човека на чувство за божественото. Ние гледаме нагоре към природата поради нашите нечувствителност и себичност, но когато се излекуваме от тях, природата ще гледа нагоре към нас. Ние гледаме пенливия ручей със съжаление: ако нашият собствен живот протичаше с нужната енергия, щяхме да посрамим ручея. Пото- кът на устрема блести с истински пламъци, а не с отразена от слънцето и луната светлина. ›› & ‹‹ ДВИЖЕНИЕТО или промяната, и тъждеството или покоят, са първата и втората тайни на приро- дата. Движение и Покой. Целият кодекс на нейните закони може да бъде изписан върху нокътя на па- лец или върху печата на пръстен. Носещото се по - 162 -

повърхността на ручея мехурче ни посвещава в тайната на небесната механика. Всяка раковина на брега е ключ към нея. Малко вода, накарана да се върти в чаша, обяснява образуването на по-прости- те раковини; наслояването на вещество, година след година, стига накрая до най-сложни форми; но все пак природата, при всичките й умения, е тол- кова бедна, че, от началото до края на вселената, тя има само една материя – една материя с два края, – която да обслужва цялото нейно фантастич- но многообразие. Колкото и различни да са зве- здата, пясъкът, огънят, водата, дървото, човекът, те са изградени от една материя, разкриват едни и съ- щи качества. Нещата са толкова здраво свързани, че, спо- ред умелостта на окото, от всеки обект могат да се предскажат елементи и качества на всеки друг. Ако имаме очи да го видим, един каменен отломък от градската стена би ни показал необходимото съще- ствуване на човека и града. Това тъждество прави всички нас едно и свежда до нищо големите интер- вали в нашата обичайна ценностна система. Гово- рим за отклонения от природния начин на живот, сякаш изкуственият живот не е също така приро- ден. Най-добре фризираният царедворец в будоари- те на двореца има животинска природа, груба и първична като бяла мечка, всесилна за своите собствени цели, и там, посред парфюми и любовни писма, остава непосредствено свързан с хималай- ските планински вериги и оста на Земята. Ако си дадем сметка до каква степен принад- лежим на природата, ще трябва да оставим настра- ни суеверията относно градовете, сякаш страхови- - 163 -

тата или благотворна сила на природата не се проявява и в тяхното изграждане. Онази природа, която създава зидаря, създава и къщата. Ние сме се наслушали за влиянието на селото. Безучастният, дистанциран вид на природните обекти ни кара да изпитваме завист, нас – изнервени и раздразнител- ни същества със зачервени лица; ние си мислим, че ще станем величествени като тях, ако поживеем на открито и се храним с корени; но нека бъдем хора вместо горски зверове; тогава дъбът и брястът ще ни служат с радост, макар да седим в столове от слонова кост върху копринени килими. ›› & ‹‹ ПРЕУВЕЛИЧЕНИЕТО е неизменна част от не- щата. Природата не изпраща някое създание или човек в света, без да прибави малък излишък към неговите истински качества. Като се има предвид планетата, трябва да прибавим импулса; така към всяко създание природата добавя малко насилие по посока на истинския му път, тласък, който да го изведе до този път; във всеки случай – малко щед- рост, една капка повече. Без електричество възду- хът ще загние; без това изтласкване в правилната посока, без следа от тесногръдие и фанатизъм, в живота няма нито вълнение, нито действеност. Ние се целим над мишената, за да улучим мишената. Растителният живот не се задоволява с хвър- ляне на едно семе от цветето или дървото, а изпъл- ва щедро въздуха и земята със семена, та да може, ако хиляди загинат, хиляди да попаднат в почвата, стотици да поникнат, десетки да до-живеят до пъл- - 164 -

но развитие, а накрая, поне едно от тях да замени старото растение. Всички неща издават същата пре- сметната разточителност. Твърде многото страх, с който е обградена животинската природа – трепе- рене от студ, застиване при вида на някоя змия или при неочакван шум – ни предпазва, чрез множество неоснователни безпокойства, от някоя истинска опасност. ›› & ‹‹ УЧЕНИЕТО, с което е направен светът, проли- чава също в съзнанието и характера на човеците. Никой човек не е напълно здравомислещ; всеки носи частица лудост в себе си, лек прилив на кръв към главата, за да се осигури неговото неотклонно движение към някаква точка, която природата е взела присърце. Великите каузи никога не се из- мерват по същество; а каузата се раздробява на отделни части, съобразени с ръста на привържени- ците, като споровете по маловажни въпроси по съ- щество винаги са най-разгорещени. Не по-малко забележителна е и прекалената убеденост на всеки в това, което трябва да стори или каже. Поетът и пророкът са ценени повече от който и да е слушател заради онова, което казват; затова и говорят. Човек може да има впечатляваш, опит, но въ- преки това да не знае как да превърне своите част- ни преживелици в литература; може би откритието, че мъдростта има различни от нас говорители и слу- жители, че дори ако ние замълчим, истината все - 165 -

пак ще бъде изречена, би могло да охлади пламъ- ците на нашия устрем. Човек може да говори само ако няма чувството, че речта му е пристрастна и не- подходяща. Тя е пристрастна, но той не разбира то- ва, докато я произнася. Щом се избави обаче от инстинктивното и индивидуалното, щом осъзнае нейната пристрастност, той замлъква с отвращение. Защото никой не може да пише нещо, без да мисли, че, за конкретното време, онова, което той пише, е от световно значение; или да прави нещо, без да намира работата си значима. Може моята работа ни- що да не струва, но аз не бива да мисля така, иначе не ще мога да я върша, без това да ми навреди. По същия начин, в природата има нещо из- мамно, нещо, което все ни подтиква да вървим, но не ни отвежда никъде, не си държи на думата. Вся- ко обещание надминава изпълнението. Ние живеем в свят на приближения. Всеки завършек е само предчувствие за друг завършек, който също е прех- оден; никъде няма завършек и краен резултат. Жи- веем сред природата в биваци, не в домове. Глад и жажда ни подтикват да ядем и да пием; но хляб и вино, както и да ги приготвяме, както и да ги съ- четаваме, ни оставят гладни и жадни, дори след ка- то стомахът е пълен. Същото става с всички наши изкуства и представления. Нашата музика, нашата поезия, самият ни език са само предложения, не постижения. Стремежът към богатство, който свежда пла- нетата до градина, превръща в глупак алчния пре- следвач. Каква е целта? Да се защитят целите на здравия разум и красотата от натрапничеството на всякакъв вид уродливост или простащина. Явните - 166 -

цели са общуването, характерът; богатството е до- бро, доколкото уталожва животинските апетити, прочиства запушения комин, смазва скърцащата врата, събира приятелите в топла и тиха стая, оси- гурява отделна трапезария и стая за децата. Целите са били мисълта, добродетелта, красотата; но знай- но е, че мислителите и добродетелните понякога страдат от главоболие или настинка, или могат да изгубят доста време през зимните дни, докато се затопли стаята. За нещастие, при усилията, нужни за отстраняване на тези неудобства, главното вни- мание се отклонява от тази цел; старите цели биват изгубени от поглед и отстраняването на предизви- кателството става цел. Така, богатите стават за по- смешище: след толкова усилия, пот и настървение те не стигат доникъде, защото всичко направено се оказва безсмислено. Те са като онзи, който е пре- къснал разговора в една компания, за да се изкаже, а после забравя, за какво е искал да говори. Окото навсякъде се поразява от гледката на общества без цели, на лишени от цели народи. Бостън, Лондон, Виена, както и правителствата по цял свят, са гра- дове и правителства на богатите, а масите не са хо- ра, ами бедняци, тоест хора, които искат да станат богати. Нима целите на природата са толкова вели- ки и неоспорими, че да изискват такова огромно чо- вешко жертвоприношение? ›› & ‹‹ ЗА УМНИЯ природата се превръща в голямо обещание и не може да бъде обяснена набързо. Нейната тайна е неизречена. Появяват се множест- - 167 -

во Едиповци: тайните гъмжат в тяхното съзнание. Уви, същата зла магия е сковала техните умения; устните им не могат да отронят нито звук. Могъщата й орбита се извисява като дъждовна дъга в про- стора, но все още няма архангели с достатъчно сил- ни криле, за да я последват и да разкажат за нея след своето завръщане. Изглежда обаче, че нашите действия намират подкрепа и пораждат по-големи последици, отколкото сме предвиждали. Ние непре- къснато сме подкрепяни в живота си от духовни сили и ни очакват благоприятни възможности. Не можем да разговаряме с природата или да се от- насяме с нея така, както се отнасяме с хората. Ако премерим сили с нея, скоро ще се почувстваме като играчка в ръцете на непреодолима съдба. Но ако, вместо да се отъждествяваме със създанието, усе- щаме, че душата на създателя струи през нас, ще открием покоя на утрото първо в нашите сърца, а сетне в неизмеримите енергии на гравитацията и химията, и, над тях – на живота, които пред-съще- ствуват в нас в своята висша форма. Онова безпокойство, което ни причинява ми- сълта за нашата безпомощност във веригата от при- чини и следствия, произтича от прекалено вглежда- не в едно състояние на природата, именно, Движе- нието. Но прангата винаги съпътства колелото. Ко- гато тласъкът се засили, Покоят или Тъждеството предизвикват противодействие. Из дивите полета на земята навсякъде растат прюнел или усойче. След всеки лош ден се пречистваме в съня от гнева и раздразнението; при това, въпреки че винаги сме заети с подробности и често сме техни роби, във всяко преживяване носим с нас вродените всеобщи закони. Те, освен че съществуват в ума като идеи, - 168 -

се намират и около нас, извечно въплътени в при- родата, неизтребим здрав разум, който да разкрива и излекува безразсъдството на хората. ›› & ‹‹ НЕКА ПОБЕДАТА ОТИВА при когото си иска, ние сме на тази страна. И разбирането, че преси- чаме цялата скала на битието, от центъра до полю- сите на природата, и имаме дял във всяка възмож- ност, придава това върховно великолепие на смърт- та, което философията и религията прекалено вън- шно и буквално са се стремели да изразят в попу- лярното учение за безсмъртието на душата. Но ре- алността е по-хубава от разказа. ›› & ‹‹ ВСЕКИ МОМЕНТ и всеки предмет ни учат на нещо: защото мъдростта изпълва всяка форма. Тя е влята в нас като кръвта; пронизва ни като болката; плъзва се в нас като удоволствието; обгръща ни в мрачните и меланхолични дни или в дни на обод- рителен труд; но ние отгатваме същността й едва след много време. > - 169 -

Политика КОГАТО ИМАМЕ РАБОТА с Държавата,трябва да помним, че нейните институции не са изначални, въпреки че а съществували отпреди нашето ражда- не; че те не са по-висши от гражданите; че всяка от тях се е породила някога от дейността на някой чо- век; всеки закон и неговото приложение са били средство на човека да се справи с конкретен слу- чай; че всички институции са подражаеми и проме- ними; ние можем да ги направим добри, а дори и по-добри. Обществото е илюзия на младия гражда- нин. То лежи пред него застинало, с определени имена, хора и институции, вкоренени като дъбови дървета в центъра, център, около който всички ус- тройват своя живот както могат. Но старият държав- ник знае, че обществото е променливо; няма такива корени и центрове; всяка част може внезапно да стане център на движението и да накара системата да се върти около нея, както хора със силна боля като Пизистрат7 или Кромуел8 са направили за из- вестно време, или както всеки човек на истината, като Платон или Свети Павел, прави за вечни вре- мена. ›› & ‹‹ 7 Пизистрат (ок.600–527 г.пр.н.е.) – атински тиран. – Бел.ред. 8 Кромуел, Оливър (1599–1658) – деец на английската буржо- азна революция от 17-ти в. През 1653 г. установява едноли- чен военен режим. – Бел. ред. - 170 -

МЪДРИЯТ ЗНАЕ, че глупавото законодателство е пясъчно въже, което се разпада, щом го извиеш; че Държавата трябва да следва, не да предвожда характера и напредъка на гражданина; дори и най- силният узурпатор скоро бива пропъден; че само онези, които градят върху Идеи, градят за вечност- та; че формата на управление, която преобладава, изразява културата на народа, който я допуска. За- конът е само меморандум. Ние сме суеверни и смя- таме разпоредбата за нещо действително [само по себе си]: неговата сила обаче зависи само от прак- тическата му действеност в живота на хората. ›› & ‹‹ ТЕОРИЯТА НА ПОЛИТИКАТА, която е владеела умовете на хората, и която те са изразявали според възможностите си в своите закони и своите рево- люции, разглежда личностите и собствеността като двата предмета, за чиято защита съществуват пра- вителствата. Всички личности имат равни права, поради еднаквата си природа. Тази равнопоставе- ност, разбира се, изисква с пълна сила демокрация. Докато правата на всички като личности са равни, понеже притежават разум, то правата им на собст- веност са много неравностойни. Един човек прите- жава своите дрехи, а друг – цяло графство. Тази случайност, която на първо място зависи от уме- нието и достойнството, които са толкова различни, а на второ място от наследството, е разпределена неравномерно и нейните права са, разбира се, не- равни. Личните права, едни и същи навсякъде, из- искват правителство, основано върху данните от - 171 -

преброяването на населението; собствеността обаче изисква правителство, основано върху интересите на собствениците и на притежаването. Но въплъщаването на взетия за даденост принцип, че собствеността трябва да изработи зако- ни за собствеността, а хората – за хората, не се оказва лесно: защото хора и собственост се смесват при всяка сделка. Накрая сякаш се постановява споразумение, че правомерното разграничение тря- бва да бъде такова, щото: собствениците да имат повече избирателна тежест от хората без собстве- ност, съобразно спартанския принцип „да се нарича справедливото равно, а не равното – справедливо”. Този принцип вече не изглежда така самооче- виден, както в предишните времена – отчасти, защото възникват съмнения, дали не е придадена прекалено голяма тежест на законите за собстве- ността, което позволява на богатите да посягат вър- ху правата на бедните и да ги държат бедни; но най-вече, защото има едно инстинктивно чувство, макар смътно и все още неразчленено, че цялата организация на собствеността, при настоящите ус- ловия, е оскърбителна, а нейното влияние върху хората е покваряващо и разрушаващо; че всъщ- ност, единственият предмет на интерес от страна на Държавата са хората; че собствеността винаги ще следва хората; че висшата цел на правителството е културата на гражданите; ако хората могат да бъдат образовани, институциите ще споделят тяхното усъ- вършенстване, а моралното чувство ще пише закона на страната. - 172 -

Макар че не е лесно да се постигне справед- ливото уреждане на този въпрос, рискът е по-ма- лък, ако вземем предвид нашите естествени защит- ни реакции. Нас ни пазят по-добри защитници от бдителността на онези магистрати, които обикнове- но избираме. В основната си част, обществото ви- наги се състои от млади и глупави личности. Стари- те, които са прозрели лицемерието на съдилища и държавници, умират, без да завещаят мъдрост на своите синове. Те пък вярват на своите собствени вестници, както са вярвали бащите им на тяхната възраст. При такова невежо и заблуждаемо мнозин- ство Държавата скоро би била срината, ако нямаше граници, отвъд които глупостта и амбициите на уп- равляващите не могат да преминат. Нещата имат своите закони, както и хората; те не могат да бъдат залъгвани. Собствеността ще бъде защитена. Пше- ницата не ще порасне, ако не бъде засята и на- торена; фермерът обаче не ще сее или копае, ако шансовете не са сто към едно, че ще прибере ре- колтата. При всякакви форми, хора и собственост трябва да имат справедливо управление. Те проявя- ват своето влияние също така постоянно, както ма- терията – своето привличане. Не могат да бъдат фиксирани границите на личностното влияние, понеже личностите са органи на нравствена или свръхестествена сила. Когато са подвластни на някоя идея, която владее умовете на масите, като гражданската свобода или религиозно- то чувство, енергиите на хората повече не могат да бъдат изчислявани. Една нация от хора, които еди- нодушно се стремят към свобода или победа, лесно може да обърка аритметиката на статистиците и да извърши изключителни дела, далеч извън мащаба - 173 -

на средствата; както са сторили гърците, сараци- ните, шведите, американците и французите. ›› & ‹‹ СЪЩАТА НЕОБХОДИМОСТ, която осигурява правата на личността и собствеността срещу злона- мереността или глупостта на магистрата, определя формата и методите на управление, подхождащи за всеки народ и за неговите умонастроения, но по ни- кой начин неприложими при други обществени съ- стояния. В нашата страна, ние сме суетно горди със своите политически институции, които са единстве- ни по рода си поради обстоятелството, че, в съзна- нието на съвременните хора, те пряко произтичат от характера и състоянието на народа, които те все още достатъчно вярно изразяват – и ние изрично ги предпочитаме пред всички други в историята. Те не са по-добри, а само повече ни подхождат. Ние си- гурно имаме право, утвърждавайки предимствата на демокрацията в модерни времена, но за други об- щества, в които религията освещава монархическа- та форма, целесъобразна е тъкмо тя, а не демокра- цията. За нас демокрацията е по-добра, понеже ре- лигиозното чувство на настоящето по-добре се съ- гласува с нея. Родени демократи, ние по никой на- чин не сме компетентни да се произнасяме върху монархията, която за дедите ни, живели с монархи- ческата идея, също е била относително правилна. ›› & ‹‹ - 174 -

МАКАР ОТГОВАРЯЩИ на духа на времето, на- шите институции не са изключение от практиче- ските недостатъци, дискредитирали другите форми. Всяка налична Държава е покварена. Добрите хора не трябва да се подчиняват прекалено стриктно на законите. Каква сатира за правителство може да се сравни със суровостта на порицанието, изразено чрез думата „политически”, която от незапомнени времена означава „хитър”, намеквайки, че Държа- вата е мошеничество? Същата благоприятна необходимост и същата практическа злоупотреба се проявяват при партии- те, на които се разделя всяка Държава – опоненти и защитници на линията на правителството. Често партиите се опират върху инстинкти, и имат по- добри наставници за скромните си цели от мъдро- стта на своите водачи. Те нямат в своето начало ни- що порочно, а грубо обозначават някакво реално и трайно отношение. Да осъждаме някоя партия, чии- то членове, в по-голямата си част, не биха могли да си дадат сметка за своята позиция, а се обявяват в защита на онези интереси, които са и техни, би би- ло същото, като да порицаваме източния вятър или студа. Нашият спор с тях започва, когато те изоста- вят това дълбоко естествено основание за подчине- ние на някой лидер и, следвайки личните си пре- ценки, се хвърлят да поддържат и защищават въз- гледи, които изобщо не принадлежат към тяхната система. Една партия е непрестанно покварявана от личността. Макар да прощаваме непочтеността на асоциацията, не можем да бъдем също толкова ве- ликодушни към нейните лидери. Те извличат печал- - 175 -

би от покорството и стремежите на насочваните от тях маси. Обикновено, нашите партии са партии на обстоятелствата, не на принципа; например партии на земевладелските интереси срещу онези на тър- говските интереси; партията на капиталистите и онази на работниците; партии, които са тъждестве- ни по своя нравствен облик и които лесно могат да си сменят позициите една с друга, подкрепяйки много предприети от тях мерки. Партиите на прин- ципа, каквито са религиозните секти, или партията на свободната търговия, онази на борещите се за всеобщо избирателно право, за премахване на роб- ството, за отменяне на смъртното наказание, се опорочават от членовете си или стават избор на ен- тусиазъм. Порокът на нашите водещи партии (който може да бъде посочен като справедлива характе- ристика на тези идейни общности) е, че те не за- стават твърдо на дълбоките и сигурни позиции, на които съответно са се посветили, ами ревностно се втурват да осъществяват някоя локална и кратко- срочна мярка, която по никой начин не е от полза за държавата. За двете големи партии, които понастоящем почти са си разделили нацията, бих казал, че една- та има най-добрата кауза, а другата обхваща най- добрите хора. философът, поетът или човекът на религията биха искали, разбира се, да дадат гласа си за демократите, за свободата на търговията, за широко избирателно право, за премахване на же- стокостите от наказателния кодекс, за всяческо улесняване достъпа на младите и бедните до из- точниците на богатство и власт. Но те рядко могат да приемат личностите, които така наречената на- родна партия им предлага като представители на - 176 -

тези свободи. Тези личности не приемат присърце целите, свързващи името „демокрация” с надежда- та и добродетелта, които тя съдържа. Духът на на- шия американски радикализъм е разрушителен и безпосочен; той не носи любов; няма далечни и бо- жествени цели; той е разрушителен само поради омраза и себичност. От друга страна, консервативната партия, съ- ставена от най-умерената, способна и културна част от населението, е боязлива и само защитава собст- веността. Тя не отстоява правата на хората, не се стреми към реално благо, не заклеймява престъпно- стта, не предлага политика на великодушие, нито строи, нито пише, нито цени изкуствата, нито под- помага религията, нито създава училища, нито на- сърчава науката, нито освобождава роба, нито по- дава ръка на бедния, на индианеца или на имигран- та. От никоя партия, когато е на власт, не можем да очакваме някаква отговаряща на възможностите на нацията полза за науката, изкуството или човечест- вото. ›› & ‹‹ НАЛИЧИЕТО НА ДВА ПОЛЮСА, надвесили – центростремителна и центробежна – е всеобщ за- кон, и всяка сила, със своята активност, развива другата. Дивата свобода поражда желязна съвест. Липсата на свобода, засилвайки закона и благопри- личието, притъпява съвестта. ›› & ‹‹ - 177 -

НИЕ ТРЯБВА ДА СЕ ДОВЕРЯВАМЕ безрезервно на благодетелната необходимост, която струи през всички закони. Човешката природа се изразява чрез тях също така характерно, както в статуи, пес- ни или железопътни линии, и едно резюме на на- ционалните законодателства би било описание на обществената съвест. Всички управления водят сво- ето начало от моралната самоличност на хората. Ко- ето е разумно за един, се смята разумно също за друг, а и за всекиго другиго. Има една средна мяр- ка, която би удовлетворила всички страни, ако да не бяха толкова много или ако не настояваха тол- кова категорично на своето. Всеки човек открива санкция за най-простите си претенции и действия в решенията на своя собствен ум, които той нарича истина и святост. По тези решения всички граждани са напълно единодушни, но само по тези: не за оно- ва, кое е добро за ядене, как да се обличат, как да си прекарваш времето или за какво количество зе- мя или обществена помощ всеки от тях има право да претендира. Тази истина и справедливост днес хората се опитват да приложат спрямо количеството земя, разпределението на услугите, защитата на живота и собствеността. Техните първи начинания, несъмне- но, са доста несръчни. Но все пак, абсолютното право е първият управител; или, всяко управление е покварена теокрация. Идеята, в съответствие с която всяка отделна общност се стреми да създаде и усъвършенства своя закон, е волята на мъдрия. Но мъдрият човек не може да открие подкрепа в природата и прави непохватни, но сериозни усилия да укрепи своето управление по изкуствен начин. - 178 -

Природата на всеки човек му дава достатъчно информация за характера на неговите себеподобни. Туй, което е добро и зло за мен, е добро и зло също за тях. Щом правя онова, което ми подхожда и из- бягвам онова, което не ми подхожда, моят ближен и аз обикновено ще се споразумяваме за нашите дей- ствия и ще работим заедно известно време в името на обща цел. Но когато започна да смятам, че не ми е достатъчно да бъда господар на самия себе си и се опитам да завладея също неговата територия, престъпвам истината и влизам в лъжовни отноше- ния с него. Аз мога да притежавам много повече умения и сила от него, та той да не може да изрази адекватно своето чувство за несправедливост, ала това посегателство остава лъжа, която, като лъжа, наранява не само него, но също и мен. Тъй като любовта и природата не могат да понасят присвоя- ването, то трябва да бъде осъществено чрез практи- ческа лъжа, а именно – чрез сила. Това посега- телство върху другия представлява колосално гроз- ната грешка на правителствата по света. Онова, което се отнася за двама човека, важи и за повече, макар че не е толкова очевидно. Аз виждам много добре голямата разлика между това да се подложа на самоконтрол и това, да накарам някого другиго да действа според моите разбира- ния; но когато една четвърт от човечеството реши да ми каже, какво трябва да направя, аз мога да бъ- да прекалено объркан от обстоятелствата, за да ви- дя ясно абсурдността на тяхната побеля. Всички пу- блични цели, следователно, изглеждат смътни и не- реални, за разлика от частните. Защото всички за- кони, освен онези, които хората създават за самите себе си, са смехотворни. - 179 -

Ако се поставя на мястото на моето дете, и ако мислим по един и същ начин, разглеждайки нещата от различни страни, това възприятие е закон за не- го и за мен. Ние участваме, действаме и двамата. Но ако, без да го посвещавам в моите мисли, по- гледна в неговите планове и, гадаейки в какво точ- но се състоят те, му наредя това или онова, то ни- кога няма да ми се подчини. Такава е историята на управленията – един човек прави нещо, което да обвърже другия. Някой, който няма как да ме по- знава, ме облага с данъци; гледайки към мен отда- леч, той нарежда част от моя труд да отиде за една или друга произволна цел, не за каквато на мен, а за каквато на него му хрумне. Вижте резултата. От всички дългове, хората най-не-охотно плащат данъ- ците. Каква сатира е това за управлението! Хората навсякъде смятат, че си струва да се похарчат пари за всичко друго, но не и за данъци. Значи, колкото по-малко е правителството, толкова по-добре – по-малко са законите, по-ог- раничена е и поверената му власт. Противоотровата срещу тази злоупотреба на официалното правител- ство е влиянието на частния характер, развитието на индивида; появата на титуляра, заменящ дубльо- ра; появата на мъдрия човек, комуто съществува- щото правителство, трябва да признаем, нескопоса- но подражава. Онова, за чиято поява допринасят всички неща, онова, което свободата, културата, общуването, революциите целят да формират и ос- вободят, е характерът: това е целта на природата – да постигне коронацията на своя владетел. Тъй като държавата съществува, за да възпита мъдрия човек, с неговата поява тя умира. Появата на характера прави Държавата ненужна. - 180 -

Мъдрият човек е Държавата. Той няма нужда от армия, крепост или флота – обича хората прека- лено много; не му трябват подкупи, пиршества, дво- рци, за да печели приятели; нито пък удобни по- зиции или благоприятни обстоятелства. Той не се нуждае от библиотека, защото е зрял мислител; ни- то от църква, защото е пророк; нито от устави, за- щото е законодател; нито от пари, защото е цен- ност; нито от път, защото е у дома там, където пре- бивава; нито от опит, защото животът на създателя преминава през него и струи в неговите очи. Той няма близки приятели, защото онзи, който има вла- стта да привлича молитвите и благочестието на вси- чки хора, не се нуждае от съпруг, а възпитава не- колцина, за да споделят с него избрания и поетичен живот. Неговото отношение към хората е ангелско; неговата памет е миро за тях; неговото присъствие – тамян и цветя. Ние смятаме, че нашата цивилизация е набли- жила своя апогей, но всъщност сме едва в нейната зора. В нашето варварско общество влиянието на характера е незначително. Неговото присъствие ка- то политическа сила, като законен господар, който трябва да свали всички управници от техните тро- нове, надали все още се подозира. ›› & ‹‹ ТЪКМО ПОНЕЖЕ ЗНАЕМ колко много се очаква от нас, сме нетърпеливи да покажем някоя незначи- телна дарба като заместител на истинското достойн- ство. - 181 -

Преследвани от съзнанието за това право на величие на характера, ние все му изневеряваме. Но всеки от нас има някаква дарба – може да прави нещо полезно, или изящно, или трудно, или заба- вно, или доходно. Ние го правим като извинение към другите и себе си самите, задето не сме по- стигнали целта за добър и равен живот. Но то не ни удовлетворява, докато го натрапваме на внимание- то на нашите партньори. То може да им хвърли прах в очите, но не може да залъже нас самите, или пък да ни даде спокойствието на силните, когато се раз- хождаме навън. Ние все се покайваме. Нашата дар- ба е своеобразно изкупление и сме принудени да размишляваме за нашия блестящ успех с известно унижение, като за нещо прекалено хубаво, а не като за едно от многото действия, хубав израз на нашата несекваща енергия. Сенатори и президенти са се изкачили толкова високо с много усилия не защото смятат мястото за особено приятно, а като извинение за липсата на истинско достойнство и за да защитят в нашите очи своето мъжество. Това биещо на очи кресло е тях- ната самокомпенсация, задето притежават бедна, студена, жестока същност. Ако човек се смята толкова богато надарен, че би могъл да постигне близки отношения с най- добрите и да направи живота около себе си ведър чрез своето достойно и добро-сърдечно поведение, би ли могъл да си позволи мошеничества, та да спе- чели благосклонността на местния партиен комитет и пресата, или да се въвлече в толкова празни и надути тайни връзки, като тези на политика? Със - 182 -

сигурност никой, който би могъл да си позволи да бъде искрен, не би бил шарлатан. Тенденциите на съвремието благоприятстват идеята за самоуправление, оставяйки индивида, не- зависимо от всички закони, на наградите и наказа- нията на неговата собствена конституция, която ра- боти с повече енергия, отколкото си мислим, докато ние зависим от изкуствени ограничения. Много оче- бийно е движението в тази посока в съвременната история. Ред неща са били слепи и позорни, но същността на революцията не е засегната от поро- ците на бунтарите, защото това е чисто нравствена сила. Никога в историята обаче тя не е била приета от никоя партия, нито може да бъде приета. Рево- люцията отделя индивида от цялата партия и, съще- временно, го свързва с човечеството. Тя обещава признаване на по-висши права от онези на личната свобода или от защитата на собствеността. Човек има право да бъде полезен, да му вярват, да бъде обичан, да бъде почитан. Силата на любовта, като фундамент на държа- вата, никога не е била изпитана. Не трябва да си представяме, че всички неща ще изпаднат в хаос, ако всеки чувствителен протестиращ не бъде при- нуден да понася своята собствена роля в определе- ни обществени условности: несъмнено, пътища мо- гат да бъдат построени, писма могат да бъдат раз- несени, а плодовете на труда – осигурени, когато управлението на силата е в своя залез. Нима на- шите сегашни методи са толкова съвършени, че вся- какво съперничество е безнадеждно? Нима една на- ция от приятели не би могла да изнамери по-добри начини? От друга страна, нека най-консервативните - 183 -

и най-боязливите да не се страхуват от преждевре- менна капитулация пред оръжието и пред системата на насилие. Защото, според реда на природата, който е много по-висш от нашата воля, нещата сто- ят така: където хората са себични, винаги ще има управление на силата; когато обаче са достатъчно чисти, за да отхвърлят закона на силата, те ще бъдат и достатъчно мъдри, за да разберат, как мо- гат да бъдат задоволени тези публични нужди от пощенски станции, от шосета, от търговия, от раз- мяна на собственост, от музеи и библиотеки, от ин- ституции на изкуството и науката. Ние живеем в съвсем нисше състояние на све- та и плащаме нежелан данък на правителства, ос- новани върху сила. Сред най-религиозните и обра- зовани хора на най-религиозните и цивилизовани нации няма опора върху моралното чувство и доста- тъчно вяра в единството на нещата, която да ги убеди, че обществото може да съществува без из- куствени ограничения, както слънчевата система; или че частният гражданин би могъл да бъде разу- мен и добър съсед, без намек за затвор или за кон- фискация. Странно е също, че никога у никого не е имало достатъчно вяра в силата на високата нрав- ственост, която да го вдъхнови с широкия замисъл за обновяване на Държавата върху принципа на правото и любовта. Всички онези, които са се пра- вели, че имат този замисъл, са били частични ре- форматори и по някакъв начин са приемали върхо- венството на лошата Държава. [Но] аз току-що раз- говарях с човек, когото никакъв противоположен опит не ще накара дори за миг да му изглежда не- възможно хиляди човешки същества да се отнасят един към друг с най-великите и най-простите чув- - 184 -

ства, също като група приятели или любовна двой- ка. > Тансценденталистът9 ТОВА, КОЕТО ОБИКНОВЕНО наричаме по-меж- ду си трансцендентализъм, е идеализъм; такъв иде- ализъм, какъвто изглежда през 1842 година. Според начина си на мислене хората винаги са се делели на две секти, материалисти и идеалисти; първите се основават върху опита, вторите – върху съзнанието; първите мислят, изхождайки от сетивните факти, докато вторите смятат, че сетивата не са нещо окончателно, те ни дават представи за нещата но не могат да кажат какво са самите неща. Материалис- тът поставя ударението върху фактите, върху исто- рията, върху силата на обстоятелствата и върху жи- вотинските потребности на човека; идеалистът, от своя страна, – върху силата на мисълта и на волята, върху вдъхновението, върху чудото и върху индиви- дуалната култура. Тези два вида мислене са еднакво естествени, но идеалистът поддържа, че неговият начин на ми- слене е от по-висше естество. Той приема всичко, което другият твърди, признава сетивните впечат- 9 „Трансцендаталистът” е лекция, която Емерсън изнася в Бос- тън през януари 1842 . Макар да не е публикувана в първия или във втория том на „Есета”, тя е включена тук, защото представлява важно изложение на някои ключови идеи на Емерсън. – Бел. съст. - 185 -

ления, приема тяхната съгласуваност, тяхната полза и красота, а след това пита материалиста за него- вите основания да уверява, че нещата са такива, каквито неговите сетива ги представят. Убеден във верността на сетивните усещания, материалистът осмива добре натъкмените теории, звездобройците и мечтателите, и вярва, че неговият живот е непоклатим, че той поне не приема нищо за даденост, а знае, къде стои и какво прави. Толкова лесно е обаче да му покажем, че той също е при- зрак, който се движи и действа сред призраци, че трябва само да си зададе един-два въпроса извън ежедневните, за да види, как неговата непоклатима вселена пред очите му става замъглена и неосезае- ма. Упоритият капиталист, независимо колко дълбо- ко и решително поставя гранитните основи на своя- та банка или борса, трябва да ги полага в крайна сметка не върху куб, съответстващ на ъглите в не- говата постройка, а върху маса от непознати мате- риали с неясна устойчивост, нажежени до червено или може би до бяло в сърцевината, купчина, която оформя почти съвършена сферична форма и се носи в мекия въздух, продължавайки да се върти, вла- чейки със себе си банката и банкера, със скорост от хиляди мили в час, без той да знае накъде – заблу- ден куршум, който ту проблясва, ту се скрива в малкото кубично пространство по ръба на невъо- бразима бездна от пустота. Ала този неуправляем балон, върху който е натоварено цялото му състоя- ние, е само символ на неговото истинско състояние и способности. ›› & ‹‹ - 186 -

[ИДЕАЛИСТЪТ] УТВЪРЖДАВА ФАКТИ, непо- влияни от сетивните илюзии, факти, имащи същото естество като способността, която ги отразява, и неподлежащи на съмнение; факти, които, още кога- то за пръв път ни се явяват, придобиват изначално превъзходство над материалните факти, принизя- вайки ги до език, чрез който да бъдат изразени; факти, за чието различаване е нужно само дистан- циране от сетивата. Когато говори за събитията, идеалистът ги разглежда като духове. Той по никой начин не отрича сетивния факт; но не иска да вижда само него. Не отрича наличието на тази маса, този стол и стените в тази стая, но разглежда тези неща като обратната страна на гоблена, като другия край; всеки от тях е продължение или осъществяване на духовния факт, който го засяга. ›› & ‹‹ ПРИ СВОЯ РАЗМИСЪЛ, материалистът тръгва от външния свят и оценява човека като негово по- рождение. Идеалистът пък взема за отправна точка своето съзнание и разглежда света като явление. Материалистът уважава разумните хора, Общество- то, Правителството, социалното изкуство, лукса, всяка установеност, всяка маса – множество члено- ве, било то пространствен обхват или количеството обекти, всяко обществено действие. Обаче идеалистът има друга мяра, която е метафизическа, а именно ранга, който нещата зае- мат в неговото съзнание, а съвсем не размера или - 187 -

видимостта. Умът е единствената действителност, на която хората и всички други създания са по-добри или по-лоши отразители. Природа, литература, ис- тория са само субективни явления. Макар че в сво- ето действие е подчинен на неговите закони, и така работейки в близко сътрудничество с хората, дори ги предпочита пред самия себе си, когато говори научно или според порядъка на мисълта, идеалис- тът е принуден да свежда личностите до представи- тели на истината. Той не зачита труда или порожде- нията на труда, а именно собствеността, по друг на- чин освен като многолик символ, с възхитителна точност на детайла илюстриращ законите на битие- то; той уважава правителството, само доколкото то преповтаря закона на неговото съзнание; не зачита църквата, нито благотворителността, нито изкуст- вата заради самите тях; той обаче слуша, сякаш от голямо разстояние, това, което те казват, сякаш не- говото съзнание разговаря с него пантомимически. Неговата мисъл – това е вселената. Неговият опит го кара да види онази поредица от факти, коя- то наричаме свят, като непрестанно извиращи от невидим, недоловим център в него, център, както негов, така и техен, който го принуждава да раз- глежда всички неща като имащи субективно или от- носително съществуване, спрямо гореспоменатия негов Непознат Център. От този пренос на света в съзнанието, от това съзиране на всички неща в ума, непосредствено следва и цялата етика на идеалиста. По-просто е да зависиш само от самия себе си. Висотата, божест- веността на човека е да бъде самодостатъчен, да няма нужда от никакъв дар, от никаква чужда по- - 188 -

мощ. Обществото е добро, когато не накърнява мо- ята личност; най-добро обаче то е тогава, когато най-много наподобява самотното съществуване. Всичко действително е самосъществуващо. Всичко божествено споделя Божието самосъществуване. ›› & ‹‹ БЕЛЕГ НА НАШЕТО ВРЕМЕ, знаменателен дори за най-непроницателния наблюдател, е, че много интелигентни и религиозни личности се отдръпват от съвместната работа, от съревнованията на пазара и местния партиен клуб, отдават се на уединен и строг начин на живот, от което все още не се е по- явил значителен резултат, който да оправдае тяхно- то усамотяване. Те се държат резервирано: чувст- ват несъответствието между своите способности и работата, която им се предлага, като предпочитат да бродят из полето и да загиват от скука пред уни- жението на онези подаяния и амбиции, които гра- дът може да им предложи. Те отхвърлят работата и плачат за нещо стойностно. Те са самотни; духът на техните писания и разговор е самотен; те отблъскват чуждите влия- ния; отбягват обществото; склонни са да се затва- рят в своята стая, да живеят на село, а не в града, да търсят своите цели и удоволствия в самота. Със сигурност обществото не харесва особено това. То казва: „Който се разхожда сам, обвинява целия свят; той обявява всички за неподходящи да му бъ- дат компания; това е много невъзпитано, дори обидно; Обществото ще си отмъсти.” - 189 -

Но междувременно, това отдръпване не произ- тича от някаква прищявка на тези хора; ако някой си направи труда да поговори с тях, ще открие, че те са избрали тази роля както поради темперамент, така и поради принципи; също така, с известна го- товност, като избор на по-малката от две злини; защото тези хора не са по природа меланхолични, озлобени и необщителни; те не са сурови или же- стоки, а жизнерадостни, чувствителни, нежни; те дори искат повече от другите да бъдат обичани. Ка- то младия Моцарт, те са склонни да се разплакват по десет пъти на ден: „Но сигурни ли сте, че ме обичате?”. Дори да ви кажат всичко, което мислят, те ще премълчат, че любовта им изглежда сетният и върховен дар на природата; че има личности, за чието съществуване те всеки ден благодарят в душата си – личности, чиито лица може би са им не- познати, но чиято слава и дух са проникнали тях- ното усамотение – и заради които те искат да съ- ществуват. Да съзреш красотата на другиго, който пораж- да нов интерес към теб самия; да съзреш красотата в някое човешко същество с такава живост на въз- приятието, че веднага да хукнеш към къщи, за да провериш, дали не си самата уродливост; да съзреш у другия израз на любов, толкова възвишена, че се самоудостоверява дори и пред мен, срещу всяка възможна опасност, освен моята недостойност – то- ва са степените в скалата на човешко щастие, до които те са се издигнали; именно верността към то- ва чувство е направила за тях обикновената връзка отблъскваща. Те желаят справедливо и равностойно общение, или никакво общение. - 190 -

При тази страст към великото и изключител- ното няма нищо чудно, че те се отвращават от гру- бостта и глупостта на хората. Те си казват: „По-до- бре да бъдеш сам, отколкото в лоша компания”. Тъкмо желанието за общуване – желанието да на- мерят подходящо за тяхната надежда и религия об- щество – ги подтиква да отбягват онова, което се нарича общество. Те чувстват, че никога не са тол- кова готови за приятелство, колкото когато са на- пуснали света и сами са си станали приятели. Кар- тина, книга, любимо място по хълмовете или в го- рата, което те могат да населят с красивите и до- стойни създания на фантазията, може често да ги обгради с толкова живи образи, че някое време те да им изглеждат действителни, а обществото – илю- зорно. Но, за да се приближим още малко до тайната на тези хора, трябва да кажем, че за тях е сякаш много лесно да отговорят на упреците на светския човек, но не им е толкова лесно да се изложат на съмнения и възражения, които ги спохождат. Те се упражняват във вътрешни духовни търсения, които ги запознават с всяко нещастие и с изпитанията на най-смелите герои. Когато ги питам за техния личен опит, те отговарят горе-долу по следния начин: Не може да се отрече, че трябва да има голяма разлика между моята вяра и чуждата; моята е кратко преживяване, което ме изненада по пътя или на пазара, на някое място, по някое време – дали тялом или духом, Бог знае – като ме накара да осъзная, че през цялото време съм се правил на глупец с глупци, но че за- конът съществува за мен и за всички; че ми е отре- - 191 -

дена доверчивост, детска доверчивост и покорност, и преклонение пред идеите, та никога повече не ще бъда глупец. Е, може би за около час бях паднал от тази висота; бях при старите си привички – себичен член на себично общество. Моят живот е повърхно- стен, няма корени в духовния свят; питам се: Кога ще умра и ще бъда избавен от отговорността да гле- дам една вселена, от която нямам полза? Аз искам да сменя тази постоянна дневна светлина с блясва- ща като светкавица вяра, този мек климат с изга- ряща жега. Тези два начина на мислене се разделят във всеки момент и са в яростно противоречие. На онзи, който гледа живота си откъм тези моменти на про- светление, ще му се струва, че се измъква и играе посредствена, безпомощна, второстепенна роля в света. Трябва да се направи онова, за което той ня- ма умения, или да се каже онова, което други могат да кажат по-добре, и той бездейства или се залъгва с нещо, докато часът му удари отново. Голяма част от нашето четене, голяма част от нашите усилия, е просто очакване: те не са онова, за което сме родени. Всеки би могъл да го стори съ- що толкова добре, или още по-добре. Толкова мал- ко умения участват в тези дела, толкова слабо са свързани те с божествения живот, че наистина има много слабо значение, какво правим – дали въртим точилото, дали яздим, дали тичаме, дали трупаме богатства, или пък управляваме държавата. Най-лошата черта на това двояко съзнание е, че двата живота, които водим, на разума и на ду- шата, наистина изглеждат много слабо свързани, - 192 -

никога не се срещат и не се преценяват един друг: единият преобладава сега, целият шум и грохот; другият преобладава утре, целият безбрежност и рай; сетне в живота, те не показват по-голяма склонност за помирение. Ала все пак, какво е моята вяра? Какво съм аз? Какво освен ведра и свободна мисъл, обител в дълбокото синьо небе? Сега облаците отново се сгъ- стяват; обаче ние запазваме вярата, че това малко платно, което тъчем, най-накрая ще бъде изпъст- рено и замрежено със сини жилки, че миговете ще определят характера на дните. Това, което ни трябва значи, е търпение, на- ли? Търпение и пак търпение. Когато преминем, както не след дълго, в някоя нова безкрайност, да- леч от този Остров на отрицанията, ще се радваме да мислим, че макар да сме имали малко доброде- тели или утешения, сме били търпеливи към своята нищета и никога не сме се опитвали да се справим с нея чрез притворство или каквито и да било лъжов- ни средства. Ralph Waldo Emerson, Self-Reliance, 1841, 1844, 1847 - 193 -