Самоувереност - Ралф Уолдо Емерсън

РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН САМОУВЕРЕНОСТ Мъдростта на Ралф Уолдо Емерсън – вдъхновение за всекидневния живот Превод от английски: Ина Мерджанова ИК „Кибеа”, 2002 Ralph Waldo Emerson Self-Reliance, 1841, 1844, 1847

АНОТАЦИЯ ЕСЕТАТА НА РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН, публику- вани тук под заглавие „САМОУВЕРЕНОСТ: Мъдростта на Ралф Уолдо Емерсън – Вдъхновение за всеки- дневния живот” са сред най-добрите образци на американската проза и представят идеите на един от най-задълбочените мислители на Новия конти- нент. Емерсън не е академичен философ или бого- слов, по-скоро е мъдрец, който пише със страст и красноречие. Изпълнени с оптимизъм, есетата на Емерсън са прекрасни спътници в житейските изпитания, защо- то са празник на вдъхновението и прозрението. Да четеш Емерсън е като да приемаш силен еликсир, който освежава душата, възвръща надеж- дата и съживява вярата. „Най-висшето откровение – пише Емерсън в своя дневник – е, че Бог е във всеки човек.” Същ- ността на философията на Емерсън може да бъде обобщена така: всеки е способен да има пряк до- стъп до вселенската душа и чрез нея – до вселен- ската истина. Най-важната задача в живота за всекиго от нас – може би смисълът на живота – е да се стремим да усъвършенстваме този достъп така, че прозре- нията, които той ни дава, да ръководят всички наши мисли и действия. -2-

Емерсън е категоричен: „Човекът е фасадата на храм, В който обитават иглата мъдрост и цялата доброта”. > Емерсън е най-сладостният певец ни съкрове- ното в нас. За всеки, търсещ опора в мъдростта на Емерсън, тази книга, обединила най-сияйните състояния на неговия дух, е извор на възторг и вдъхновение. Нико Лиър Есетата на Емерсън. едновременно строги и приласкаващи, звучат забележително съвременно със своята мъдрост. Подбрани с много любов и вещина от Ричард Уилан, те излъчват неугасваща светлина. > Роджър Роузенблат -3-

Съдържание Ралф Уолдо Емерсън: Биографични бележки Предговор Бележка относно текста ЕСЕТА Духовни закони Свръхдушата Самоувереност Отплата История Приятелство Благоразумие Героизъм Кръгове Интелект Опит Характер Дарове Природа Политика Трансценденталистът > -4-

Ралф Уолдо Емерсън Биографични бележки РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН е роден в Бостън, Ма- сачусетс, на 25 май 1803. Неговият баща, препо- добният Уилям Емерсън, който води своето потекло от един от пуританските основатели на Конкорд, Масачусетс, е унитариански пастор на модерната бостънска Първа църква. (За разлика от традици- онните протестанти, унитарианците отхвърлят уче- нието за Светата Троица; те вярват, че Иисус е пра- тен от Бог, но не че сам Той всъщност е Бог. Те от- хвърлят също и калвинисткото учение, поддържа- що, че мнозина още от рождението са обречени на вечно проклятие и никакви техни усилия не могат да променят съдбата им). От осемте деца на Уилям Емерсън само пет – все момчета, едно от тях с ду- шевно разстройство – надживяват детската възраст. Сред тях Ралф Уолдо Емерсън е вторият по години. Двама от по-младите му братя умират от туберку- лоза на по двадесет и няколко години. -5-

През 1811 г., когато Ралф е едва осемгоди- шен, баща му умира (най-вероятно от рак на сто- маха, макар че е възможно да е и от туберкулоза). Тъй като не оставя някакво значително наследство, неговата съпруга, Рут Хаскинс Емерсън, е изправена пред задачата да отгледа петте си момчета в ари- стократична бедност. Въпреки че бива финансово подкрепяна от паството на своя покоен съпруг, тя е принудена, за да свързва двата края, да отвори пансион. Към нея като глава на домакинството се присъединява сестрата на Уилям Емерсън, Мери Муди Емерсън, ексцентрична и темпераментна жена със страстни калвинистки религиозни убеждения. От 1812 до 1817 Ралф Уолдо Емерсън е ученик в бостънското държавно латинско училище. През 1817, четиринадесетгодишен, той става най-млади- ят член на випуск 1821 от Харвардския колеж. Той си изкарва прехраната, работейки като дневален при президента на колежа, обслужвайки масите в столовата на колежа и преподавайки през вакан- циите в училището на чичо си Самюъл Рипли в Уол- тъм. Макар че спечелва втори награди за есетата си върху Сократ и по етическа философия, неговите постижения в Харвард не са особено значителни: той завършва тридесети в клас от петдесет и де- ветима. Дълго време Ралф Уолдо Емерсън възнамерява да тръгне по стъпките на баща си и да стане пастор. Но обстоятелствата го принуждават да отложи с четири години своето записване в Харвардското Бо- гословско училище, през което време преподава в различни средни училища в Бостън и околността. През целия този период той чете жадно религиозна -6-

и философска литература и започва да разгръща идеите, които ще станат основата на цялото му сет- нешно творчество. През 1825 г., Ралф Уолдо Емерсън постъпва в Харвардското Богословско училище. Въпреки че проблеми с очите и ревматизъм прекъсват неговото обучение, през октомври 1826 г. той е достатъчно напреднал, за да получи временно свидетелство за проповедник. Преподобният Ралф Уолдо Емерсън държи първата си проповед още същия месец, но почти веднага развива симптоми на туберкулоза. Неговият чичо Самюъл Рипли му заема пари, за да прекара една зима в Чарлстън, южна Каролина и в Сент Огъстин, Флорида. След като оздравява, през юни 1827 г. Ралф Уолдо Емерсън се завръща в Бостън. Той подновява своето следване в Харвард и си изкарва хляба като пътуващ проповедник, като какъвто прекарва ня- колко седмици през декември същата година в Кон- корд, Ню Хампшир. Там двадесет и четири годиш- ният Ралф Уолдо Емерсън се влюбва в едно сериоз- но шестнадесетгодишно момиче на име Елън Тъюр, болна от туберкулоза. Въпреки нейната болест, те се сгодяват през следващия декември и се венчават през септември 1829 година. Преди това, през съ- щата 1829 година Ралф Уолдо Емерсън бива ръко- положен и определен за младши пастор на втората църква в Бостън. През февруари 1831 г., след само шестнадесет месеца щастлив брак, Елън Тъкър Емерсън умира от туберкулоза. Ралф Уолдо Емерсън, който я обожава и дълбоко цени нейната одухотвореност, е съкру- -7-

шен. Смъртта на неговия „ангел” го кара да се съм- нява по-силно от всякога във всичко, включително и в своята пасторска дейност. Към средата на 1832 година той решава, че тайнството причастие няма божествена санкция или въздействие, и че за него би било лицемерие да продължи да го изпълнява. По-късно през същата година, когато неговата църква отхвърля това становище, той се оттегля от пастирството и отплува за Европа. По-голямата част от 1833 той прекарва като посещава Малта, Сици- лия, Неапол, Рим, Флоренция, Венеция, Париж и Лондон. Докато е във Великобритания, успява да срещне някои от своите литературни и философски герои: Уилям Уърдсуърт, Самюъл Тейлър Колридж и Томас Карлайл. От първите двама е разочарован, но с Карлайл стават приятели за цял живот. След завръщането си в Бостън през октомври 1833 г., Ралф Уолдо Емерсън подновява старото си занятие на пътуващ проповедник; през следващите няколко години изнася проповеди почти всяка не- деля някъде в Бостън и района на Бостън, та дори чак в Плимут или Бедфорд. Тъкмо в Плимут среща една благочестива жена на име Лидия Джаксън (ко- ято той винаги нарича „Лидиан”). Те се оженват през септември 1835 г. Едно скромно наследство от починалата му жена позволява на Ралф Уолдо Емер- сън да купи къща в Конкорд, Масачусетс и му оси- гурява малък годишен доход. През ноември 1833, месец след завръщането си от Европа, Ралф Уолдо Емерсън изнася първата си нерелигиозна лекция „Ползите от естествената история” пред Обществото за естествена история в Бостън. Като се започне от 1835 г., всяка зима той -8-

чете по една нова серия от лекции пред публика в Бостън. (Той никога не импровизира, нито от амво- на, нито от катедрата.) в своите лекции той се занимава с теми като живота на велики мъже, „Ан- глийската литература”, „Философията на история- та”, „Човешката култура” и „Днешната епоха”. Тъй като през 1830-те неговата популярност се разрас- тва, той е поканен да повтори тези лекции в градо- вете около Бостън. През 1836 г. Ралф Уолдо Емерсън публикува анонимно своята малка книга, наречена „Природа”, в която изразява своята философия на природата като въплъщение на божествения закон. През съ- щата година, жена му ражда син, когото те наричат Уолдо (името, с което Емерсън предпочита да се обръщат към самия него). След две години, Емерсън изнася реч пред Харвардското Богословско училище, бастион на унитарианизма, в която напада духовната и инте- лектуална разпуснатост на повечето унитариански пастори. Цели тридесет години след това е persona non grata в Харвард. Бурята, предизвикана от него- вата реч, довежда до окончателния разрив на Ралф Уолдо Емерсън с Унитарианската църква. През март 1841 г. в Бостън бива публикувана първата поредица от неговите „Есета”. През същата пролет, Емерсън поканва Хенри Дейвид Торо, него- вия двадесет и четири годишен съсед в Конкорд, да се премести в къщата му като градинар и момче за всичко срещу стая и храна. Януари 1842 г. донася нова голяма трагедия за Ралф Уолдо Емерсън: неговият петгодишен син -9-

Уолдо умира от скарлатина. Два месеца по-късно той пише в дневника си по този повод: „Не разби- рам нищо от този факт, освен неговата горчивина. Нямам никакво обяснение, нито утеха ...; само бяг- ство от спомена; само забрава и преследване на но- ви цели.” (По това време Емерсън вече има две дру- ги деца: Елън, родена през 1839, и Едит, родена през 1841 година. След две години, през 1844 г., се ражда и Едуард.) През годината, когато умира синът му, Ралф Уолдо Емерсън се заема с различни дейности, които да разсеят неговата мъка. Поема издаването на спи- санието за трансцендентална литература и филосо- фия The Dial и изнася лекции пред все по-широки кръгове. През следващата година изнася серии от лекции в Ню Йорк, Бруклин, Ню Арк, Балтимор, Хартфърд и Провидънс, както и в района около Бос- тън. От тези лекции се поражда книгата „Есета: втора поредица”, публикувана през октомври 1844 година. През същата година, Емерсън купува парче земя край бреговете на езерото Уолдън, а след- ващата година разрешава на Торо да построи там колиба. Макар че днес Ралф Уолдо Емерсън е известен преди всичко със своите есета, през целия си живот той пише и поезия; през 1846 г. публикува първия от няколкото тома свои стихотворения. През октомври 1847 г. Емерсън отплува за Ве- ликобритания, където е поканен да изнесе лекции в Ливърпул, Манчестър, Единбърг и други градове. Той остава във Великобритания до юли (без да бро- им три седмици през май, прекарани в Париж), като - 10 -

през това време се среща с мнозина от най-изтък- натите личности на британската култура и поли- тика. През 50-те години Емерсън поддържа едно ам- бициозно разписание от лекции, които изнася в гра- довете в източните и среднозападните щати, гово- рейки по темите „житейско поведение” и „Англий- ският характер”, като и двете поредици след това развива в книги. Той заема и една все по-енергична позиция за премахване на робството. Продължавай- ки активно със своите лекции по време на Граж- данската война, Емерсън отначало критикува Лин- кълн, задето изглежда повече загрижен да запази съюза, отколкото да премахне робството. През 1866 г., почти тридесет години след реч- та му в Богословското училище, която изправя сре- щу него повечето от тамошните преподаватели, Ралф Уолдо Емерсън най-накрая е поканен отново в Харвард и награден с почетна степен. Скоро бива избран в университетския Надзорен съвет и става един от водещите членове на комитета, който се заема да модернизира академичната програма. В края на 60-те години на XIX в. Емерсън до- стига върха на своята кариера, изнася по осемдесет лекции годишно и пътува на запад чак до Минесота и Айова. Около 1870 г. обаче той започва да страда от сериозна загуба на паметта. След едно пътуване до Калифорния със своето семейство през 1871 г., той прави последен тур от лекции из Средния изток и се пенсионира. През юли 1872 г. покривът и горните етажи в къщата на Емерсън са почти напълно разрушени от - 11 -

пожар. Приятели бързо събират голяма сума пари за възстановяването на къщата и за шестмесечното пътуване на Емерсън заедно с дъщеря му Елън в Европа и Египет, докато възстановителните работи приключат. (Жена му предпочита да остане в Конкорд при приятели). Когато Ралф Уолдо Емерсън се завръща в Конкорд през май 1873 г., няколко дни след седемдесетия си рожден ден, целият град се стича да го посрещне. Емерсън умира от пневмония на 27 април 1882 година и бива погребан в гробището Sleepy Hollow в Конкорд. > Ричард Уилан Предговор 1991 ГОДИНА БЕЛЕЖИ 150-тата годишнина от първата публикация на поредицата „Есета” от Ралф Уолдо Емерсън, която е сред най-добрите образци на прозата в Америка и представя идеите на един от най-задълбочените американски мислители. Ем- ерсън, който напуска пасторството в Унитарианска- та църква, за да стане независим учен, сам е онова, което казва, че всеки проповедник трябва да бъде: „поет, проникнат с любов към хармониите на нрав- ствената природа”. Той не е академичен философ или богослов; по-скоро е мъдър човек, който пише със страст и красноречие, опитва се да възпламени сърцата на своите съграждани с разбиране за жи- - 12 -

вота, гарантиращо истинска свобода, достойнство и възможности за себереализация. Читателят, който си мисли, че за пръв път се среща с Емерсън, вероятно ще остане изненадан, колко познат му е той, защото много от неговите знаменити изрази са станали неизменна част от на- шия говорим език. И наистина, повече от осем стра- ници в книгата на Бартлет „Любими цитати” са по- светени на Емерсън; никой друг американец не за- ема повече място. „Болестта, с която сега се бори човешкият дух, е липсата на вяра”, пише Емерсън, изразя- вайки възглед, който днес намира все повече при- върженици. Той се стреми да се справи с тази ситуация, проповядвайки вяра, обърната към вси- чко творческо, великодушно и благородно в чо- вешкия дух. Като прави това, той ни напомня за същностните добродетели – любовта, приятелство- то, честта, благоразумието, героизма и умереност- та – които, за наше огромно съжаление, са ста- нали такава голяма рядкост в модерния свят. Ако нещо може да върне тези добродетели в нашия живот, и в съвестта на нашата нация, то това е именно визията на Емерсън за един свят „пропит с божественост и с [духовен] закон”. Пълни с оптимизъм и идеализъм, есетата на Емерсън са прекрасни спътници в житейските изпи- тания, защото съставляват празник на вдъхновение- то и прозрението. Да четеш Емерсън е като да при- емаш силен еликсир, който освежава душата, въз- връща надеждата и съживява вярата. - 13 -

Обикнах тези есета още от първата си среща с тях, в колежа, преди двадесет и пет години. През годините, винаги когато се чувствах тъжен или об- езкуражен, се обръщах към моята стара книжка ка- то към стар приятел или дълбоко уважаван и дове- рен наставник, на когото мога да разчитам, че ще произнесе нужните думи за утеха и насърчение. Неусетно определени пасажи ми станаха особено любими, и за да облекча тяхното откриване в моето издание с дребен шрифт, започнах да ги подчер- тавам. Скоро открих, че съм подчертал толкова много, щото мога да чета само тези пасажи, да пре- живявам есето много по-интензивно и да го раз- бирам много по-ясно, отколкото ако прочета цялото есе. Това бе най-важното от Емерсън и пасажите така пасваха един с друг, сякаш нищо не е било пропуснато. Започнах да възприемам есетата като гради- ни, в които подчертаните пасажи бяха великолепни цветя – а всичко останало бе необуздан и задуша- ващ растеж на риторични плевели, пълзящи расте- ния от XIX век, които бе най-добре да се изкоренят и подкастрят. Тогава осъзнах, че едно съкратено из- дание на есетата би могло да представи Емерсън и да направи земната му мъдрост достъпна за чита- тели, които иначе могат да бъдат отблъснати от неговите понякога дълги, трудно разбираеми, пре- калено витиевати пасажи. За да отхвърля обвиненията в непочтителност и безочливост, ще цитирам една бележка от днев- - 14 -

ник на Емерсън, датираща от 7 октомври 1840, ко- гато той подготвя своя ръкопис за печат: Писах с известни усилия есета на различни теми, като един вид извинение към моята страна заради явното ми безделие. Но когато се опитвах да ги завърша, слабите творби започваха да изгле- ждат все по-слаби с всеки изминат ден. Моят та- лант явно ме напуска при такава механична рабо- та. Онова, което пиша, за да запълня празнотите в някоя глава, е трудно и студено, граматика и ло- гика; в него няма магия, и аз не искам да го виждам повече. Може би Емерсън е чувствал, че трябва да предложи на своите читатели, привикнали към без- крайни проповеди, нещо, отговарящо на парите, които плащат. Или може би е чувствал, че една значима идея ще остане, само ако я набие в главите на читателите чрез повторения и витиеватост. Във всеки случай неговите усилия често подлагат на из- питание нашето търпение, затъмнявайки красотата, яснотата и силата на първоначалното прозрение. Но когато „трудните и студени” пасажи се премахнат, още по-ясно се откроява магията на онова, което остава. Ето един краен случай: есето, озаглавено „Об- носки” може спокойно – без нещо да загуби, а всъ- щност само печелейки – да бъде сведено до едно- единствено от своите изречения: „Липсата на добри обноски обикновено е липса на изтънчено възприе- мане”. Това ще рече, че бихме се отнасяли към ближните си по-добре, ако по-ясно разбираме, че чрез тях действа Божият дух. Тъкмо духът, а не - 15 -

рангът или богатството, заслужава нашето уваже- ние. Както се изразява Емерсън в един дневников запис от февруари 1836 г.: „Бог, Който се явява в плътта на всеки човек, е съвършено правило за об- ществения живот. Оправдайте се пред едно без- гранично Същество в лицето на коняря, дендито, странника и никога няма да съжалявате.” все пак, Емерсън не успява да изрази такова обяснение в своето есе. Вместо това, той се впуска във витие- вато (и обезсмислящо) разговаряне за джентълме- на, вежливостта и модата. Това е фокусничество, но тъкмо това имам предвид. Есето е изкуствено; то е „трудно и студено”, а освен това, „в него няма магия”. Това есе, заедно с още няколко, е про- пуснато в настоящото издание. Онова, което остава, е същностното у Емер- сън. Ако отворите това издание на която и да било страница, ще откриете великолепието на Емерсъно- вите мъдрост и красноречие. Много от това, което той има предвид, е самоочевидно и неговите най- велики пасажи здраво стоят на своите места. Но за читателите, които биха искали да получат някаква представа относно философията на Емерсън като цяло, следващите страници могат да предложат рамка, в която да възприемат есетата. ФИЛОСОФИЯТА НА ЕМЕРСЪН Емерсън вярва, че една сила, която може да бъде наречена единствено божествена, прониква всеки атом във вселената и неизменната същност на тази сила определя всеки детайл в човешкия живот, историята и природата. Това е така, защото вселе- - 16 -

ната и всичко в нея образуват единствена, единна органична система, която е самоизразяване на все- ленската душа, Бога, Едното. (Емерсън използва термина „Бог”, като обозначаващ не човекоподобно божество, а по-скоро абстрактна сила). Материал- ната вселена е създадена и изцяло е проникната от вселенската душа, съставлявайки, всъщност, тяло- то, в което тя обитава и чрез което действа. Освен това, структурата на всяка частица съ- държа структурата на цялото. Основните закони, всеобщите истини са вътрешно вписани във всяка субстанция, същество, и събитие. Ако разглеждаш някоя част с достатъчно разбиране, ще доловиш природата на цялото. Емерсън страстно вярва, че ако разбереш тази основна истина, „всеки момент и всеки предмет ще те учат на нещо: защото мъдрост- та изпълва всяка форма” („Природа”). Като разгръ- ща това твърдение в пълната му сила, Емерсън хра- бро заявява, че „светът съществува за възпитанието на всеки човек”. „Всяко химическо вещество, всяко растение, всяко животно в своя растеж – възхищава се Емер- сън – ни посочва единството на причината, много- образието на проявите” („История”). Онова, което той проповядва, е живот, живян в пълно и посто- янно съзнание за това „единство на причината”. Значи, мъдър е онзи, който гледа през явленията в материалния свят и съзира зад тях божия дух, вис- шия разум и неговите закони – Идеята, която фор- мира и направлява. Точно в този смисъл Емерсън се нарича идеалист. Понеже вярва, че Идеята транс- цендира своите материални проявления, той се на- рича и Трансценденталист. - 17 -

Емерсън чувства, че основните принципи на неговата философия са дотам самоочевидни, че ни- кой, притежаващ истинска интелигентност и чувст- вителност, не би могъл да не ги достигне. „Ние научаваме, че Бог Е, че Той е в мен, и че всички не- ща са Негови сенки”, тържествува авторът („Кръго- ве”). В онези моменти, когато индивидуалната ду- ша, която е Бог, владее вашето съзнание и опреде- ля вашите действия, тогава вие не само осъщест- вявате акт на най-дълбоко почитание, но същински съучаствувате в божественото. Или, както пише Ем- ерсън: Дори най-простият човек, който в своята чи- стота се прекланя пред Бога, става Бог.” („Свръх- душата”). Иначе казано, „Бог в нас почита Бога.” (Дневник, 15 юли 1831 г.). Вселенската душа е върховното Аз – абсолют- но независимо, напълно спонтанно, във висша сте- пен разумно и властно. То е напълно Самоупова- ващо се. Като отразяваща същността на вселенска- та душа, вселената е една безкрайно самоконтроли- раща и саморегулираща се система. Тя винаги е в състояние на динамично равновесие. Както отбе- лязва Емерсън, „Едни съвършени везни се грижат за нейното равновесие във всички области на живота. Божиите зарове са винаги приготвени. Светът из- глежда като таблица за умножение или математи- ческо уравнение, които, каквото и да ги правите, винаги се уравновесяват.” („Отплата”). Емерсън е оптимист и твърдо вярва, че Божият дух е милосърден. Той заявява: „Цялата природа е скоротечният поток на благото, което се осъщест- вява и организира.” („Кръгове”). Злото е само вън- шно явление; мъдрият човек, който вижда дълбо- - 18 -

ката истина, разбира, че доброто винаги в крайна сметка тържествува. Този оптимизъм никъде не е изразен така ясно, както в един пасаж от есето на Емерсън относно френския философ от XVI век Ми- шел дьо Монтен (включено в Емерсъновата книга „Забележителни личности”), пасаж, пряко говорещ за обезсърчението, което е така трудно да бъде избегнато днес, когато гледаме света край нас, в който корупцията и насилието често вземат връх. Нещата изглежда са тръгнали надолу: да се оправдае без-надеждността, да се поощряват мо- шениците, да се унищожи справедливостта; но все пак, чрез измамниците, като чрез мъченици, спра- ведливата кауза се продължава. Въпреки че из- мамниците печелят във всяка политическа борба, въпреки че обществото сякаш преминава от ръце- те на едни престъпници в ръцете на други пре- стъпници, със скоростта, с която се сменя при всяка смяна на правителството, а ходът на циви- лизацията е поредица от углавни престъпления, основните цели все пак биват някак си постигнати. Ние виждаме сега да се предизвикват събития, които видимо забавят или влошават цивилизова- ността, наложена от вековете. Но световният дух е добър плувец: бурите и вълните не могат да го унищожат. Той щраква с пръсти към законите: та- ка, през цялата история, небето сякаш поразява низките и долни средства. Една велика и благо- творна тенденция неустоимо струи през елемен- тите и атомите. На друго място, Емерсън изразява тази идея по-сбито и по-загадъчно, когато казва: „Нека побе- дата отива, при когото си иска, ние винаги сме на - 19 -

тази страна.” („Природа”). Той има предвид, че оно- ва, което се случва, е винаги за най-голямото благо на вселенската душа, а онова, което е благо за нея, то е благо и за всички нейни въплъщения. Като вяр- ва в тази неизменна истина, нашата душа „се успо- коява, знаейки, че всичко върви добре” („Самоуве- реност”). Всеки от нас потенциално е микрокосмос на връзката между вселенската душа и вселената; главно предизвикателство в живота е колкото се може по-пълното осъществява-не на тази потенци- алност. Ключът към това е в познанието, че си про- никнат от вселенското Аз, че Бог е във всеки и във всичко. Когато съзираш Бог във всички дела на све- та, естествено ще придобиеш вярата, че всичко, което се случва, е за най-доброто. Така например, колкото и горчиви да са, кризата и трагедията често са най-мощните катализатори за положителна про- мяна. Колкото по-пълно осъзнаеш тези истини и колкото по-постоянно действуваш с тези мисли в своя дух, толкова повече ставаш като вселенската душа, това ще рече, че се сдоби-ваш все повече със самоувереност. А когато имаш самоупование, ти осъществяваш божествения потенциал в теб самия. Ти уподобяваш Бога, а не може да има по-голямо благо от това. ВЯРАТА ВЪВ ВСЕЛЕНСКАТА ДУША е ключът към самоосъществяването. Ако имаш такава вяра, твоят живот се изпълва с духовна светлина. Тогава - 20 -

действаш с мъдростта, куража, силата и любовта, които дава тази светлина. Когато откриеш вселенската душа във всички личности и във всички събития, ставаш просветлен, което значи, че живееш в светлината. Това е тол- кова просто. Не е нужно да изучаваш санскрит или да следваш езотеричен режим на медитация и само- отричане, за да станеш просветлен. Всъщност, та- кива упражнения са често само начини за отлагане на просветлението, което е винаги в „тук и сега” на обикновеното и всекидневното. Да бъдеш просвет- лен е естествено, а да бъдеш непросветлен е не- естествено. Ако живееш в светлината, ще преминеш през своя живот с чувство за сигурност, защото ще имаш усещането за просперитет и благоденствие, които не зависят от твоето материално положение. Но онези, които отказват да признаят Божието при- съствие, се осъждат на безплоден живот, незави- симо от своите постижения. „Ако той не е намерил своя дом в Бога, тогава неговите обноски, формите на неговата реч, строежът на неговите изречения, бих казал дори, формирането на всичките му въз- гледи, неволно ще свидетелстват за това, колкото и да не го интересува. Ако обаче той е открил своя център, Бог ще сияе през него, през всичките маски на невежество, недобросърдечност, неблагоприятни обстоятелства.” („Свръхдушата”). Онзи, който признава Божия дух, „няма вече да води живот, съшит от парчета и кръпки, а ще живее с Божието единство. Той ще се отдели от не- достойното и незначителното в своя живот, ще бъде - 21 -

удовлетворен от всяко място и всяка служба, която може да изпълнява. Ще срещне утрото спокойно, с небрежността на онази вяра, която носи Бога със себе си и така вече съдържа цялото бъдеще в дъ- ното на сърцето” („Свръхдушата”). ЕДНА ОТ ЦЕНТРАЛНИТЕ ИДЕИ на самия Емер- сън е, че всеки от нас трябва да следва Божия глас в себе си. Но как разпознаваме гласа на Бога в нас? Как разпознаваме истината, когато ни се разкрива от душата? Душата долавя и разкрива истината. Ние познаваме истината, когато я видим, каквото и да казват скептиците и безбожниците. Когато каз- вате нещо, което не искат да чуят, глупавите хора ви питат: „Откъде сте сигурни, че това е истината, а не ваша собствена заблуда?”. Ние знаем истината като различна от заблудата, по същия начин, както знаем кога сме будни и кога спим.” („Свръхдуша- та”). Ние разпознаваме истината, когато тя идва при нас, защото вселенската душа ни е дарила със способностите, необходими за такова разпознаване. Когато възприемаме една истина – без значение дали тя е всеобщ принцип или просто разрешението на лична дилема – това е като прозрение, изриг- ващо в съзнанието с такава сила и убедителност, че изглежда така, сякаш го чуваме от другиго. Онова, което Емерсън описва, може всъщност да бъде проникване на всекиго до неговото безсъзнателно. Той би казал, че „безсъзнателното” е просто друго име на вселенската душа в нас. - 22 -

Бог е в нас и откровението е вселенската ду- ша, говореща на нас и чрез нас. Ако използваме една досадно опростенческа и анахронична, но, на- дявам се, полезна аналогия, бихме могли да кажем, че Божият дух е като радиостанция. Ние прекар- ваме голяма част от времето си, действайки така, сякаш сме лошо настроени радиоапарати, сякаш на- шето приемане на божия сигнал е повече или по- малко заглушено от намесата на статично електри- чество или на други станции. Когато накрая на- строим точно приемника, сигналът е висок и отчет- лив, а посланието му – вдъхновяващо и мотивира- що. Най-добрият начин да приемаме ясно Божия сигнал е да слушаме в безмълвен размисъл. Точно заради откриването на тази тишина, Емерсън ни препоръчва периоди на самота. Той не предписва метод или формула, а препоръчва безмълвно съзер- цание или медитация, задълбочено изучаване и об- щуване с природата. Той открива, че откровението идва бързо в тишината, но по-трудно е да бъде открито и приложено в живота сред шума и блъска- ницата на всекидневните ни дела. „Онези гласове, които чуваме в самота, стават слаби и недоловими, когато излезем сред хората.” („Самоувереност”). През 30-те години на XIX век, Емерсън е силно повлиян от квакерите, при чиито богослужения все- ки седи безмълвен, очаквайки вътрешния глас, вът- решната светлина. Когато сте буквално изпълнени с духа, започвате да говорите, което значи, че по- зволявате на Божия дух да огласи своята мъдрост чрез вас. Така прозренията, постигнати в тишина, се смятат за „вести” от Духа Божи. Те могат да - 23 -

бъдат доста прости или много задълбочени, твърде абстрактни или съвсем конкретни. Ние имаме заслуга за истините, огласени чрез нас, не повече отколкото един редиоприемник има заслуга за програмата, която приема. „Ние лежим в скута на необятен разум, който ни прави органи на своята дейност и приемници на своята истина. Ко- гато различаваме справедливостта и истината, ние самите не правим нищо, освен да осигуряваме про- ход за неговите лъчи.” („Самоувереност”). По такъв начин, колкото по-велико е едно ху- дожествено произведение или едно научно откри- тие, толкова по-цялостно творецът или ученият е позволил на вселенската душа да говори чрез него. В едно от своите стихотворения, в редовете, издъл- бани върху надгробната му плоча, Емерсън обоб- щава рецептивното естество на висшето творчество: Един пасивен художник зае своята ръка на чрез него творящата вселенска душа. ЕМЕРСЪН ПОДДЪРЖА, че изричането на исти- ната, както я виждаш, е акт на почитание, какъвто е също почитането на безкрайните тълкувания, при- лагания на истината от другите. Той осъжда тежне- нието на хората „да се въвличат в безразсъдни бра- кове и да научават онези истини, които знаят, отри- чайки също толкова други истини” („Консерва- торът”). „Ако живееш в светлината, духът ти ще бъде открит, и твоята вяра няма да бъде застрашавана от нови открития и прозрения. Доблестта се състои в - 24 -

способността за самовъзстановяване ... Това може да стане само, ако човек предпочете истината пред своето предишно разбиране за истина и ако бъде постоянно готов да я приеме, откъдето и да идва тя.” („Кръгове”). В служба на истината трябва да бъдеш готов да изтърпиш хулите и презрението на онези „жалки души”, които лелеят „глупавата по- следователност.” („Самоувереност”). „Ако ще да бъдеш личност, говори днес това, което мислиш днес, с думи, тежки като гюмета, а утре говори оно- ва, което мислиш утре, отново с тежки думи, дори ако противоречиш на всичко, което си казал днес.” („Самоувереност”). Един от водещите принципи на Емерсън е бил: избягвай компанията на онези, с които не можеш да бъдеш напълно откровен. Бъди искрен или мълчи. Казвай цялата истина, такава, каквато я виждаш, или не говори изобщо. Той смята, че е по-добре да бъдеш сам, отколкото да си заобиколен от хора, с които не можеш да бъдеш истински и цялостно ти самият. Емерсън цени искреността повече от всички други добродетели. Да бъдеш искрен означава да изразяваш, честно и пряко, същността на своята личност, откликвайки на обстоятелствата в настоя- щия момент. Да бъдеш искрен означава да от- хвърляш онова, което е втора употреба, чисто ус- ловното и произволното, да презираш лицемерието, преструвките и предразсъдъците. Да бъдеш искрен означава да бъдеш верен на себе си, както в ми- слите, така и в словата. Означава да Бъдеш, а не само да Изглеждаш. Да бъдеш искрен означава да - 25 -

осъществиш своя от Бога даден потенциал, и да приемеш своята от Бога дадена роля. Да бъдеш искрен, според Емерсън, означава, следователно, да изпълняваш акт на почитание пред Божия дух. Ето го централния парадокс в ин- дивидуализма на Емерсън: да бъдеш искрен (тоест, да бъдеш истински индивид) означава да отбягваш себичността и самопревъзнасянето; да бъдеш ис- крен означава да допуснеш Божия дух да се прояви чрез индивида. Както казва Емерсън: „Самоувере- ността, висотата и съвършенството на човека е уве- реност в Бога.” Емерсън призовава всекиго от нас изцяло да прегърне уникалната и конкретна реалност на сво- ето съществуване – пресичането на специфичните способности и ограничения със специфичните об- стоятелства. Той ни съветва да не пропиляваме жи- вота си в мечтания да бъдем нещо различно от оно- ва, което сме. В духовното развитие на всеки човек идва време, когато той стига до убеждението, че зави- стта е невежество; че подражанието е самоубий- ство; че трябва да приеме самия себе си, за добро или зло, като своя участ. Вярвай в самия себе си: всяко сърце тупти според това желязно правило. Приеми мястото, което Божието Провидение ти е отредило: обществото на своите съвременници, връзката между събитията. („Самоувереност”) В светлината на нашите реални възможности всеки от нас трябва да прави това, което може да прави най-ефективно и най-пълноценно. Нашите - 26 -

действителни обстоятелства диктуват кои аспекти от нашия потенциал ще бъдат използвани и разви- вани. Както казва испанският философ Хосе Орте- га-и-Гасет: „Аз съм аз самият и моите обстоятел- ства”. Емерсън учи, че Божият дух се проявява чрез нашите разгръщащи се жизнени обстоятелства. Зна- чи, просветленият живот е постоянен процес на разумен отклик спрямо непосредствените особено- сти на реалността. По такъв начин, практическото внушение на Емерсъновия индивидуализъм е: ако не можете да правите онова, което искате, то тряб- ва да се научите да искате онова, което можете. Всеки от нас трябва винаги да се опитва да се съсредоточава върху доброто, което настоящият момент има да ни предложи. „Без никаква сянка на съмнение, сред този вихър от събития и действия, аз все по-твърдо се придържам към убеждението, че не трябва да отлагаме, да се позоваваме и да искаме, а да отдадем дължимото на мястото, където сме, на хората, с които си имаме работа, приемайки нашите настоящи партньори и обстоятелства, кол- кото и скромни или неприятни да бъдат, като ми- стични служители, на които вселената е поверила цялата си наслада от нас.” („Опит”). „Не прахосвайте себе си в отхвърляне”, пише Емерсън, „не вийте срещу злото, а възпявайте кра- сотата на доброто.” (Дневник, юли 1841 г.). Ако оставате при своето недоволство, вие винаги ще си тръгвате с празни ръце, когато сте можели да по- лучите значителна печалба или наслада, макар на- вярно не от вида, или пък в степента, за които сте - 27 -

се надявали. Ако винаги се съсредоточавате върху онова, което нямате, и постоянно сте заети с доби- ването на повече, ще свършите без да имате нищо наистина ценно. Емерсън по никой начин не ни подтиква нито към сервилна пасивност, нито към отчаяно прими- рение. Нито има предвид, че не трябва да се опит- ваш да подобриш своето положение, ако то е по- тискащо или незадоволително – доколкото това усилие не те прави сляп за положителните аспекти на настоящето. Животът трябва да се живее в тукашното и сегашното. Да постъпваш другояче значи да живееш непълноценно. Освен това, какво- то и да е нашето положение, наша отговорност е да признаем Божия дух във всички личности и във всички събития. Да видиш ближния си като изява на Божия дух означава да обичаш ближния си. Когато живееш в светлината, разбираш, че най-голямото удоволствие в живота е да можеш да видиш изключителността на онова, което за другите може да изглежда съвсем обичайно, да съзреш ця- лата история и цялата човешка природа във все- кидневното, а Божия дух – в обикновеното. Ние би трябвало да се опитаме, следователно, както Емер- сън много поетично казва, да обитаваме с „времето, което тече в момента, преживявайки обикновения ден с цялата му сериозност – поради настоящия мо- мент и своята смиреност [душата] е пропусклива за мисълта и поглъща морето от светлина” („Свръх- душа”). Но Емерсън не е нечувствителен към ужасното усещане за обезсърчение, което тъй лесно може да отрови живота. В есето си за Монтен той пише: - 28 -

Божието Провидение ... е показало небето и земята на всяко дете и го е изпълнило с копнеж за цялото; копнеж, бушуващ и безпределен; глад, като онзи на пространство то да бъде изпълнено с планети; вик на жажда, като жаждата на дяволите за души. За удовлетворяването на този копнеж обаче всекиму е отредена една глътка, капка роса живителна сила на ден – чаша, голяма като кос- моса, и само една глътка от водата на живота в нея. Едно от най-големите предизвикателства, с което се сблъсква всяко човешко същество, е нуж- дата да преодолее яростта, която такова мъчение поражда. Като се научим да приемаме – с примире- ние, ако не дори и с пълно равнодушие – огромното разминаване между нашите желания и действител- ността, ние извършваме пределния акт на вяра в непостижимата мъдрост на Божия дух. КОГАТО ТАЛАНТЪТ И ДОБРИЯТ СЛУЧАЙ СЕ ПРЕСЕКАТ, разбирате, че сте открили вашето при- звание. Откриването на таланта, за който това ва- жи, е много повече въпрос на мълчаливо съгласие, отколкото на амбиция. Дори само малко замисляне над онова, което се случва около нас всеки ден, ще ни покаже, че закон, по-висш от нашата воля, управлява съби- тията... че сме силни само в нашето леко, просто, спонтанно действие, а когато се смирим, се при- ближаваме до Бога. (Духовни закони”) - 29 -

Такава покорност е едновременно самоотрича- не и само-осъществяване. Разбира се, действителното изпълнение на Бо- жиите побели изисква усилие, самодисциплина, по- стоянство, смелост. Но ако живееш в светлината, Божественият дух ще ти даде тези качества заедно със своите побели, защото истинското разбиране притежава такава сила, че не остава само интелек- туално; веднага се чувстваме заставени да превър- нем своето прозрение в действие. „Силата да раз- бираме не е отделена от волята да действаме.” („Свръхдушата”) Веднъж след като сме разбрали, че Божият дух действа чрез нас, ако му позволим да го прави, вече усещаме голяма отговорност винаги да бъдем открити за неговите подтици и да ги осъществява- ме. Но със знанието, че сме само оръдия на Бога, нам ни е дадено също и дълбоко чувство за сигур- ност. В съзнанието, че Бог действа чрез нас, откри- ваме решимост, смелост и сила. Туй, за което сме може би прекалено страхливи, или пък прекалено мързеливи да направим за себе си, извършваме за Бог в нас. ЧОВЕК, КОЙТО ОБИЧА БОЖИЯ ДУХ, е мъдър и добродетелен, обичлив, искрен, почтен, самоуве- рен, самодисциплиниран, щедър, миролюбив. Такъв човек действа отговорно и разумно и прави онова, което трябва да се направи. Той е способен да се самоуправлява, не само нравствено, но и политиче- ски. - 30 -

Този извод бе приеман за себепонятен от ба- щите-основатели на Съединените щати, и той лежи в основата на философията на Емерсън. Само онези хора, които се самоуправляват (тоест вярват и раз- читат на себе си и са самодисциплинирани), са спо- собни на самоуправление в политически смисъл. Демокрацията игнорира тази абсолютно основопо- лагаща и вечна истина, излагайки така на опасност собственото си съществуване. Сега, когато толкова много от американската култура се основава върху алчността, себеугаждането, невежеството и пороч- ната разрушителна страст, трябва да разберем, че нация, в която мнозинството хора са поробени и де- градирали от такава култура, автоматично ще за- губи своята способност да се управлява демокра- тично. Когато човек се отдава на егоистични подбуди и апетити, това го осъжда на робство и гнет, за- щото, когато сляпата себичност стане господствува- ща, се стига до хаос; в отговор на хаоса нациите винаги стигат до силно авторитарни – всъщност, аб- солютистки – управления с надеждата, че те ще на- ложат и поддържат законност и порядък. Самодис- циплината, самоконтролът, разумността и умере- ността, чиито корени са в любовта към Божия дух, осигуряват ключовете към свободата – единстве- ните ключове към истинската свобода. Това е същностен аспект от посланието на Емерсън. Сега повече от всякога имаме нужда да се вслушаме в него. СЪЩНОСТТА НА ФИЛОСОФИЯТА на Емерсън може да бъде обобщена така: всеки човек е спо- - 31 -

собен да има пряк достъп до вселенската душа и чрез нея – до вселенската истина. Най-важната за- дача в живота – всъщност, може би целият смисъл на живота – за всекиго от нас е да се стреми да усъ- вършенства този достъп така, че прозренията, които той ни дава, да ръководят всички наши мисли и действия. Или с една дума: обичай вселенската ду- ша и бъди непринуден. Духовното израстване и личностното развитие са присъщи за всеки живот, живян със съзнанието за Божия дух, действащ чрез нас. Голямото приклю- чение на живота е да открием, как духът ще се из- рази чрез нас и по какви пътища ще ни поведе. Както казва Емерсън за всеки човек: „Силата, която обитава в него, е нова по своето естество, и никой освен него самия не знае, какво е това, което той може да стори, а и той не го знае, преди да е опитал.” („Самоувереност”). „Най-висшето откровение”, пише Емерсън в своя дневник, „е, че Бог е във всеки човек”. Той вярва, че всяка индивидуална душа е проток на вселенската душа, че всяка личност е съсъд на Божията светлина, дори ако не позволява на тази светлина да блести в него. По такъв начин, когато се вслушваме в подтиците на нашата душа – това ще рече, когато действаме по такъв начин, че да почитаме Божия дух в нас и във всеки друг човек – тогава позволяваме на Духа да се проявява чрез нас. „Есета” на Емерсън представляват набор от вариации върху тези основни теми. Всяко есе раз- вива основните авторови понятия по отношение на - 32 -

различни аспекти от живота, но тези теми са така дълбоко свързани, че есетата отправят по принцип едно и също послание. Емерсън не се интересува от създаването на разгърната философска теория. Вместо това, той се задоволява да изследва няколко жизненоважни истини – онези, които се отнасят до живота такъв, какъвто действително го живеем. Той гледа на тези истини така, сякаш разглежда краси- ви предмети, обръщайки всяка от тях на всички страни, наслаждавайки се на всичките й качества и споделяйки удоволствието, което получава от свои- те наблюдения. Никой философ не е писал някога по-красноречиво или по-решително за това, как да живеем, изпълнени с духовна светлина. > Ричард Уилан Бележка относно текста ТЕКСТЪТ НА ПУБЛИКУВАНИТЕ ТУК ЕСЕТА от книгата на Емерсън „Есета: първа серия” (публику- вана за първи път през 1841 г. само като „Есета”) се основава най-вече върху второто издание (1847 г.), предвид което авторът внимателно преработва и поправя първото издание. Като преработва текста, Емерсън задрасква много повтарящи се фрази и изречения, а в други случаи изяснява някои форму- лировки. Обаче понякога той отива твърде далече, преобразувайки поезията от първото издание в проза. При настоящото издание, съставителят се е върнал, където това е било необходимо, към първо- - 33 -

началния вариант. Но в случая с „Есета: втора серия”, първото издание (1844 г.) е най-задоволи- телното. Съдържанието и поредността на включените творби в двата тома на „Есета”, при първоначалното им публикуване, са следните: ПЪРВИ ТОМ История Самоувереност Отплата Духовни закони Любов Приятелство Благоразумие Героизъм Свръхдушата Кръгове Интелект Изкуство ВТОРИ ТОМ Поетът Опит Характер Обноски Дарове Природа Политика Номиналист и реалист - 34 -

Реформатори от Нова Англия (лекция) Не включих есетата „Любов”, „Изкуство”, „По- етът” и „Номиналист и реалист”, а също „Обноски” и лекцията „Реформатори от Нова Англия”. Сторих това, понеже имах чувството, че нито по съдържа- ние, нито по стил те отговарят на равнището на другите есета. Също така добавих една лекция, „Трансцен- денталистът”, която обичайно не се включва в изданията на „Есета”. Емерсън публикува „Трансценденталистът” за пръв път в своята книга „Природа: Беседи и лек- ции” (1849 г.). Не се придържах към реда, в който есетата са публикувани в първоначалните издания. Подредих ги отново, така че читателят да се запознае в на- чалото с есетата, които най-ясно и най-силно из- лагат основните идеи на Емерсън. При някои от есетата размених също последователността на оп- ределени части от текста, за да придам по-голяма логическа последователност на идеите. В интерес на четивността извърших някои дребни текстови промени, които по никой начин не изопачават духа на текста. Най-често тези промени са свързани с пунктуацията, която осъвремених, където прецених, че използваните от Емерсън пре- пинателни знаци могат да объркат читателя или не- оправдано да привлекат към себе си неговото вни- мание. В други някои случаи (отново, само там, където в противен случай можеше да възникне из- - 35 -

лишно объркване), поставих съвременния еквива- лент на използваната от Емерсън дума; (най-забе- лежимият пример за това са онези случаи, в които Емерсън използва думата somewhat, където днес бихме поставили something (както в: „There is somewhat wonderful about...”). Аз използвах също съвременния начин за изписване на собствени име- на: например Shakespeare, вместо Емерсъновото Shakspeare. Емерсън по различен начин изписва ед- ни и същи думи, например neighborhood и neigh- bourhoud. Аз предпочетох навсякъде съвременния американски правопис. Където съм добавил тук-там по някоя дума, за да подпомогна разбирането, тези добавки са поста- вени в скоби и изписани в курсив. Понеже Емерсън може да бъде толкова изобретателен и своеобразен по отношение на езика, колкото и Емили Дикинсън, вмъкнах кратко обяснение непосредствено след ня- кои особено загадъчни фрази и изречения. Такива обяснения също са поставени в скоби и са изписани в курсив. Не съм използвал означения, за да посоча, къде съм пропуснал част от текста или съм съе- динил части от различни изречения. Когато съм ма- хал уводни думи или фрази от някое изречение, съм използвал главна буква без скоби. По принцип, раз- стоянията със звездички между тях показват про- пускането на голяма част от текста, но в някои слу- чаи съм използвал такова разстояние там, където Емерсън внезапно променя хода на своите мисли. Такава промяна може да стане и по средата на някой параграф от оригиналния текст. В други слу- чаи, когато обратите у Емерсън не са дотам дра- - 36 -

стични, просто съм разделил един от неговите пре- трупани параграфи на два или повече параграфа. Нека уверя читателя, че макар всичко казано дотук да звучи така, сякаш съм променил Емерсън до неузнаваемост, случаят съвсем не е такъв. Всички промени, които предприех, целяха да на- правят Емерсън по-достъпен за съвременния чита- тел, като не само неговата мъдрост, но също и него- вият глас прозвучат колкото се може по-ясно. >> Р.У. ЕСЕТА Духовни закони ДОРИ САМО МАЛКО замисляне над онова, кое- то всеки ден се случва около нас, стига, за да ни покаже, че закон, по-висш от нашата воля, упра- влява събитията; че нашите мъчителни усилия са съвсем излишни и напълно безплодни; и че сме силни само в нашето леко, просто, спонтанно дейст- вие; че само смирението ни приближава до Бога. Вяра и любов – вярващата любов ще ни освободи от бремето на грижите. Братя мои, Бог съществува. Ед- на душа стои в сърцевината на природата и упра- - 37 -

влява волята на всеки човек, така че никой от нас не може да стори зло на вселената. Тя така е из- пълнила природата със силното си обаяние, че ко- гато следваме нейния съвет, процъфтяваме, а ко- гато се опитаме да нараним нейните творения, ръ- цете ни отмаляват или удрят собственото ни тяло. Целият ход на нещата ни учи да вярваме. Трябва само да се подчиняваме. За всекиго от нас има напътствие, и ако се вслушаме смирено, ще дочуем истинното слово. Защо трябва с толкова усилия да избирате дом и работа, приятели, начини на действие и развлечения? Със сигурност, за нас има възможен образец, който изключва съдбовните колебания и произволния избор. За вас има дейст- вителност, точно място и подходящи занимания. За- станете в средата на потока от сила и мъдрост, който протича през вас като живота, застанете в са- мия център на този поток: тогава без усилие ще до- стигате до истината, до доброто и до съвършеното удовлетворение. Казвам ви – не избирайте; но това е преносен израз, чрез който обозначавам нещото, обикновено наричано избор: едно частично действие – изборът на ръцете, на окото, на вкусовете, а не цялостно действие на човека. Онова, което наричам правил- но или добро, е избор на моята личност; онова, кое- то наричам рай и към което душата ми се стреми, е желаното от моята личност състояние на нещата; работата пък, която се опитвам да върша през це- лия си живот, е свързана с моите способности. Трябва да държим човека отговорен пред разума за избора на неговото всекидневно занимание или професия. Делата му повече не могат да бъдат из- - 38 -

винявани с това, че са част от неговия занаят. Защо се е захванал с лош занаят? Няма ли призвание в своя характер? Всеки човек има своето призвание. Талантът е призвание. Има една посока, в която цялото про- странство е открито пред него. Той притежава спо- собности, които безмълвно го приканват нататък към неспирно усилие. Той е като кораб в река; пре- одолява препятствия от всички страни, освен от ед- на – от тази страна всички пречки са премахнати и той се носи спокойно по все по-дълбокото русло към безкрайното море. Този талант и това призва- ние зависят от неговата устроеност, или от начина, по който общата душа се въплъщава в него. Той е склонен да върши нещо, което му се удава лесно и му носи добри резултати, но което никой друг не може да направи. Той няма съперник. Защото кол- кото по-искрено се опира върху своите способно- сти, толкова повече ще се различава неговата ра- бота от работата на всекиго другиго. Неговата амбиция е право пропорционална на неговите способности. Височината на кулата се определя от ширината на основата. Всеки човек има своето призвание да прави нещо уникално, и никой няма друго призвание. Претенцията, че има друго призвание, бидейки посочен поименно и лично из- бран, а външни знаци „го белязват с изключител- ност и го издигат над масата от обикновени хора”, е фанатизъм и издава неспособността му да разбере, че във всички индивиди има една душа; оттам идва и липсата на уважение към другите. - 39 -

Като си върши работата, човек усеща нужда- та, която може да задоволи, и създава блага, за които получава признание. Като си върши собстве- ната работа, човек се разгръща. ›› & ‹‹ НАШАТА НРАВСТВЕНА ПРИРОДА се опорочава от всяка намеса на нашата воля. Хората представят добродетелта като борба и си придават голяма важ- ност заради своите постижения. Но винаги, когато се възхвалява благородна природа, възниква и въ- просът, дали не е по-добър онзи, който се бори с изкушението? Но спорът е безполезен. Бог или го има, или го няма. Ние толкова повече обичаме хо- рата, колкото повече те са импулсивни и спонтанни. Колкото по-малко мисли или знае човек за своите добродетели, толкова повече го харесваме. Не по-малко явен е и превесът на природата над волята в целия практически живот. В историята има по-малко целенасоченост, отколкото й припис- ваме. Ние предполагаме у Цезар и Наполеон об- стойно обмислени далновидни планове; центърът на тяхната сила обаче е в природата, не в тях самите. Хората с изключителни успехи винаги, в мигове на откровение, си тананикат: „Не нам, не нам ...”. В зависимост от вярата на своето време, те строят олтари на Фортуна или на Съдбата, или на Св. Юлиан. Успехът им се крие в тяхното хармониране с движението на мисълта, открила в тях безпрепят- ствен проток; и чудесата, чиито видими проводници те са, изглеждат плод на техните дела. Нима жиците пораждат галбанизма? Дори в тях има по-малко - 40 -

неща, над които те да размишляват, отколкото у други; както достойнството на тръбата е да бъде гладка и куха. Онова, което външно прилича на во- ля и непоколебимост, всъщност е готовност и себе- отрицание. Един велик човек не знае, че е велик. Трябва да минат едно или две столетия, та този факт да се прояви. Това, което прави, той го прави, защото така трябва; това е най-естественото нещо на света и произтича от моментните обстоятелства. ›› & ‹‹ ДУШАТА НЕ ПОЗНАВА нито уродливостта, нито болката. Ако в часове на прозрение изречем най- суровата истина, ще трябва да кажем, че никога не сме правили жертви. В тези часове умът изглежда дотам велик, че не може да ни се отнеме нищо, което да изглежда значимо. Всяка загуба, всяка болка е особена; вселената остава в сърцевината си непокътната. Нито огорчения, нито нещастия могат да накърнят нашето упование. Никой никога не описва своите скърби тъй безгрижно, както би мо- гъл. Ще чуете преувеличения дори от най-търпели- вия и изнурен черноработник. Защото само край- ното се труди и страда; безкрайното леки в сладък покой. ›› & ‹‹ ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ ЖИВОТ може да бъде за- пазен чист и здравословен, ако човек живее приро- - 41 -

досъобразно и не затормозява ума си с проблеми, които не са за него. Човек не трябва да се оплита в своите умозрения. Нека прави и казва онова, което му е собствено по силите и, макар невежа за мъд- ростта на книгите, неговата природа не ще го на- товари с умозрителни проблеми и съмнения. ›› & ‹‹ ТЕЗИ НАБЛЮДЕНИЯ несъмнено показват, че нашият живот може да бъде по-лесен и по-прост, отколкото го правим; че светът може да бъде по- щастливо място, отколкото представлява; че няма нужда от борби, сътресения и отчаяния, кършене на ръце и скърцане със зъби; че ние правим насила зло на самите себе си. Ние възпрепятстваме опти- мизма на природата; защото винаги, когато вземем като отправна точка миналото или някой по-мъдър ум в настоящето, успяваме да различим, че сме заобиколени от действащи духовни закони. Ликът на външната природа ни дава същия урок с безстрастно превъзходство. Природата не ис- ка ние да се терзаем и гневим. Тя не харесва на- шата благосклонност или нашето послушание пове- че от нашите мошеничества и войни. Когато изле- зем от партийния клуб, банката или събранието за премахване на робството, митинга на въздържате- лите или клуба на трансценденталистите, и се от- правим към полята и горите, тя ни казва: „Горещо е, нали, драги господине?”. ›› & ‹‹ - 42 -

АКО ПОГЛЕДНЕМ ПО-НАШИРОКО, всички неща си приличат; закони, литература, вярвания, начини на живот – всички те изглеждат изопачаване на ис- тината. Нашето общество е задръстено от тромави механизми, напомнящи безкрайните акведукти, ко- ито римляните строят над хълмове и долини, преди да бъде открит законът, че водата се издига до нивото на своя избор. То е китайска стена, която всеки пъргав татарин може да прескочи. То е поста- вена в готовност армия, не толкова добра, колкото е мирът. То е квалифицирана, титулувана, имаща огромно чиновничество империя, твърде излишна, щом градските събрания биха свършили същата ра- бота. Нека се поучим от природата, която винаги действа по късите пътища. Когато плодът узрява, той пада от дървото. Когато плодовете са откъс- нати, опадат и листата. Простотата на вселената е твърде различна от простотата на една машина. Онзи, който съзира нравствената природа все извън себе си и добре знае как се придобива познанието и как се формира характерът, е педант. Простотата на природата не е онова, което лесно може да бъде разгадано, тя е неизчерпаема. Едно окончателно заключение не съ- държа мъдрост. Съдим за мъдростта на човека спо- ред неговата надежда, знаейки, че възприемането на неизчерпаемостта на природата е безсмъртна младост. ›› & ‹‹ - 43 -

КАКВОТО ЧОВЕК ПРАВИ, това и получава. Как- во да прави с надеждата или страха? Мощта му е в самия него. Нека не смята за благо нищо извън собствената си природа, извън онова, което трябва да израсне от самия него, докато той съществува. Благата на Фортуна идват и си отиват като летните листа; човек трябва да ги пръсне по вятъра, като мимолетни знаци на своята безкрайна продуктив- ност. ›› & ‹‹ ДУХЪТ НА ЧОВЕКА, качеството, което го отли- чава от всеки друг, податливостта на един вид вли- яния, подбирането на онова, което му подхожда, отхвърлянето на неподхождащото, определя за него характера на вселената. Човек е последователност, постепенно формиране; принцип на избор, събиращ онова, което му прилича, където и да отиде. Той взема само своето от многообразието, което се носи и кръжи около него. Той е като онези баражи, които се поставят по реките, за да хващат плаващите дървета, или като магнит сред късове стомана. Фактите, думите, личностите, които обитават в неговата памет, без той да може да каже защо, ос- тават, защото са съотнесени с него по битие, макар и неразбираемо. За него те са ценни символи, до- колкото могат да изтълкуват моменти от неговото съзнание, за които той напразно би търсил думи в обичайните образи на книгите и на другите съ- знания. Онова, което привлича моето внимание, го получава, също така, както аз отивам при човека, който хлопа на моята врата, докато хиляди други - 44 -

хора, не по-малко стойностни, минават покрай нея, хора, на които аз не обръщам внимание. Напълно достатъчно е, че точно тези детайли ми говорят. Ня- колко шеги, няколко черти на характера, обноски, лице, няколко случки, се запечатват в твоята памет напук на цялата си привидна незначителност, ако ги отмерваш с обичайните стандарти. Те са свър- зани с твоето дарование. Отдай им нужното внима- ние и не ги отхвърляй, за да се ровиш трескаво за примери и факти, по-често срещани в литературата. Отнасяй се с уважение към тях, защото те произ- лизат от дълбините на природата. Онова, което сър- цето ти смята за велико, е наистина велико. Онова ударение, което поставя душата, винаги е правил- но. ›› & ‹‹ ЕДНО ВЗАИМНО РАЗБИРАНЕ винаги е най- здравата връзка. Нищо не изглежда по-лесно от то- ва, да говориш и да бъдеш разбиран. Ала все пак, човек може да открие, че да бъдеш разбиран е най- силната от всички защити и връзки; онзи пък, който е възприел някакво мнение, може да го намира за най-неприятната връзка. Ако един преподавател има мнение, което иска да прикрие, неговите ученици ще бъдат също така дълбоко проникнати от него, както и от въз- гледите, които той изразява открито. Ако наливате вода в съд със сложна форма, изградена от спирали и ъгли, напусто ще бъде да кажете: „Аз ще налея водата само тук или там”. Тя ще проникне нався- къде. Хората чувстват и следват вашето учение, без - 45 -

да могат да го покажат. Ако покажете част от крива, един добър математик ще очертае цялата фигура. Винаги разсъждаваме от видимото към невидимото. Оттук идва съвършеното разбиране между мъдрите хора в отдалечени по време епохи. Човек не може да погребе мислите си толкова дълбоко в своите книги, та времето и мислещите по сходен начин да не ги открият. Никой не може да научи онова, за чието на- учаване не е подготвен, колкото и близо да е то до неговия поглед. Един химик може да сподели най- ценните си тайни с дърводелец, който съвсем няма да помъдрее от това; същите тайни обаче не би споделил със свой колега дори за цяло състояние. Бог все ни предпазва от идеи, за които не сме готови. Очите ни остават затворени за неща, които са пред нас, докато не дойде часът, когато умът е съзрял: тогава ги откриваме, и времето, през което не сме ги вижда-ли, е като сън. Не в природата, а в човека са цялата красота и цялото богатство, които той открива. Светът е празен и за всичко, с което се гордее, е длъжник на душата, която го разкрасява и възвисява. „Деца мои”, казал един старец на своите момчета, упла- шени от силует в тъмния вход, „деца мои, никога няма да видите нещо по-лошо от вас самите”. Както в сънищата, така и в ежедневните преживявания, човек се вижда в гигантски размери, без да знае, че това е той самият. Онези добро и зло, които вижда, могат да се сравнят с доброто и злото в него самия. Та какво можем да видим или добием, освен онова, което сме? Видели сте някой учен човек да чете Вергилий. Да, но този автор е издаден в хиляди - 46 -

книги за хиляди хора. Вземете книгата във вашите ръце и я прочетете с вашите очи; никога не ще от- криете в нея онова, което аз откривам. ›› & ‹‹ ИМАМЕ ГЛУПОСТТА ДА МИСЛИМ, в нашето гре- ховно време, че трябва да избираме приятелите си съобразно обичаите на обществото, общовъзприе- тите начини на обличане, възпитание и оценка за нещата. Но мой приятел може да бъде само онази душа, която срещам по моя собствен път, онази душа, до която нито аз снизхождам, нито тя до мен снизхожда, ами, обитавайки същата небесна сфера, повтаря по свой собствен начин целия мой опит. Една и съща действителност пронизва всяко учение. Човек може да поучава с дела, не другояче. Ако може да се изразява, може и да поучава, но не с думи. Учител е онзи, който дава, ученик е онзи, който получава. Няма учение, преди ученикът да е стигнал до същото състояние или до същия прин- цип, в който вие пребивавате; получава се прели- ване: той е вие, вие сте той; тогава имаме учение и нито неблагоприятен случай, нито лоша компания могат да отнемат изцяло на ученика наученото. Ала вашите изказвания влизат през едното ухо и из- лизат през другото. ›› & ‹‹ ЕФЕКТЪТ НА ВСЯКО ПИСАНИЕ върху публика- та е математически измерим според неговата дълбо- - 47 -

чина на мисълта. Колко е изкараната от кладенеца вода? Ако ви подтиква да мислите, ако ви изправя на крака с високия глас на красноречието, тогава въздействието му е широко, бавно, постоянно. Ако страниците не ви казват нищо ново, те ще умрат като мухи-еднодневки. Начинът на говорене и пи- сане, който никога няма да излезе от мода, е да се говори и пише искрено. Достойни да станат публич- но достояние са само онези мисли, до които сте до- стигнали, опитвайки се да задоволите собственото си любопитство. Само животът може да дава живот; дори да не ни харесва, можем да бъдем ценени само тогава, когато наистина придобием стойност. Няма щастие в литературната слава. Онези, които произ- насят крайната присъда за всяка книга, не са при- страстните и шумни читатели от времето, когато тя се появява; съдилище сякаш от ангели, аудитория, която не може да бъде подкупена, увещавана или заплашена, решава относно претенциите на всеки човек за слаба. Остават само книгите, които заслу- жават да пребъдат. Позлатените ръбове, тънкият пергамент, марокенът и представителните екзем- пляри за всички библиотеки, няма да запазят кни- гата в обращение отвъд отреденото й време. ›› & ‹‹ ХАРАКТЕРЪТ НА ЧОВЕКА постоянно се себе- проявява. Дори най-мимолетните дела и думи, са- мият начин, да се върши нещо, съкровените жела- ния – всички те изразяват характера. Когато дейст- вате, когато седите неподвижно, дори когато спите – показвате вашия характер. Вие мислите, че поне- - 48 -

же нищо не казвате, когато другите говорят, и по- неже не сте изразили мнение за съвремието, за църквата, за робството, за брака, за социализма, за тайните общества, за колежа, за партиите и за личностите, то околните все още очакват вашата оценка с любопитство – като сдържана мъдрост. Тъкмо обратното: вашето мълчание е гръмогласен отговор. Вие нямате каква истина да изречете и околните научават, че не можете да им помогнете; защото оракулите говорят. Нима мъдростта не се провиква, нима разбирането не привежда в дейст- вие нейния глас? Човек минава за онова, което струва. Всяко любопитство относно мнението на другите за нас е съвсем празно, както са напразни и всички страхове да не останем неизвестни. Ако човек знае, че може да направи нещо – че може да го направи по-добре от всеки друг – той ще получи признание за този факт от всички останали. Колкото добродетели има, толкова се и про- явяват; колкото доброта има, толкова е и почитта, която тя предизвиква. Всички дяволи почитат до- бродетелта. Възвишената, щедрата, себеотрицател- ната общност винаги поучава и направлява човече- ството. Никога искрената дума не е безвъзвратно пропиляна. Никога едно великодушие не пропада, а винаги има някое сърце, което неочаквано да го по- срещне и приеме. Човек минава за онова, което струва. Онова, което той е, се отпечатва с искрящи знаци върху неговото лице, върху неговата фигура, върху неговата съдба. Прикриването не му дава нищо, нито самохвалството. Нашият поглед, нашите усмивки, начинът, по който поздравяваме или по- - 49 -

даваме ръка, съдържат самопризнание. Греховете на човека го омърсяват, развалят цялото му добро излъчване. Той не знае, защо околните не му се до- веряват. Лошият нрав се отразява в неговите очи, издълбава върху лицето му бръчките на подло из- ражение, притиска носа, поставя знака на звяра върху тила и изписва върху челото на царя: „Глу- пак! Глупак!”. Ако не искате да стане известно нещо, което сте направили, никога не го правете. От друга страна, героят не се страхува, че, ако не огласи признанието за някое справедливо или безстрашно дело, то ще отмине неизвестно и непочитано. Той сам го знае, и то му гарантира сладостта на покоя и благородството на целта, които накрая ще се ока- жат по-добро огласяване, отколкото разказът за случая. Добродетел е да се придържаме в действията си към природата на нещата, и природата на не- щата прави добродетелта преобладаваща. Тя се из- разява в непрестанно заменяне на видимото с ре- алното и, възвишено уместно, Бог се описва като казващ „АЗ СЪМ”. Урокът, който всички тези на- блюдения предават, е: бъди, а не изглеждай. ›› & ‹‹ ЦЕЛТА НА ЧОВЕКА е да накара дневната светлина да засияе през него, да позволи на закона да прекоси безпрепятствено цялото му същество, така щото, върху което и от делата му да падне нашият поглед, то да свидетелства истинно за него- - 50 -