ВИДЯХ_СГРОМОЛЯСВАНЕТО_ИМ_1994г_Волфганг_Бретхолц

ДВАМАТА АНТОНЕСКУ 99 м у са убедени, ме това би било възм ож но сам о след свалянето на диктаторския режим и изолирането на двамата Антонеску. При това Маниу си осигурява сътрудничеството на голям брой висши служители от външното министерство, най-вече на шефа на отдела за шифриране Никулеску-Буцеши, който след държав­ ния преврат поема външното министерство в първото правител­ ство. За разлика от Маниу крал Михай залага на своите довере­ ни лица сред висшите офицери. Т ака през втората половина на 1943 г. започва фантастич- на надпревара за мир. В нея групата на Антонеску, от една, и Трупата на Маниу, от друга страна се стремяха към една и съ­ щ а цел по различни пътища. Навярно те щяха да постигнат та­ зи цел, ако бяха обединили усилията си. Вместо това те се опит­ ваха да спечелят преднина пред другата група и на всяка цена първи да стигнат до целта. При това двете групи действаха не само водени от патриотизъм, но и от страх. Групата около М а­ ниу се боеше, че диктатурата би продължила съществуването си и както монархията, така и партиите биха останали и занапред изключени от политическия живот, ако групата около Антоне­ ску стигне първа до целта. Двамата Антонеску пък знаеха мно­ го добре, че господството им ще свърши, ако групата около М а­ ниу постигнеше преди тях споразумение с англо-американците. Единствените, които извлякоха полза от тази препирня, бяха руснаците. Те се погрижиха за това нито една от групите да не постигне целта си. През октомври 1943 г. групата около М аниу изпрати Алек- сандер Крециану като посланик в Анкара, за да влезе във връз­ ка с представителите на Великобритания и Съединените щати. След дълги безрезултатни преговори Западните съюзници пока­ ниха през м ар т 1944 г. една румънска делегация на преговори за военно примирие в Кайро. Предварително обаче заявиха с най- го л ям а решителност, че биха могли д а действат сам о в абсолю т- но разбирателство със Съветския съюз, който щял да участва в преговорите. Принц Барбу Стирбей,.един от най-старите и най- опитни румънски дипломати, се отправя за Кайро, където го последва след няколко седмици бившият румънски посланик във Варшава Константин Вишояну. Преговорите не напредват ни на йота, защ ото руснаците поставят все нови и по-сурови условия. Най-неприемливото беше Румъния да гарантира на съветско- руските войски върху своята територия „пълна свобода на при­

100 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 движването“ . Едва през юни се взема окончателно решение и в Кайро се установяват общите условия на Великобритания, на Съединените щати и на Съветския съюз за военно примирие с Румъния. Междувременно и групата около Антонеску не е стояла със скръстени ръце. Тя Също, през октомври 1943 г., е изпратила шефа на протокола във външното министерство Фредерик На- ну като румънски посланик в Стокхолм със задачата да започ­ не от своя страна светкавични преговори за мир със Съюзници­ те. Н а последния се удава онова, което не се удало на предста­ вителите на групата около Маниу в Анкара и Кайро: да пробие единния фронт на съюзниците и да преговаря само с един от тях — със Съветския съюз. Чрез някакъв мистериозен посредник руската посланичка в Стокхолм, госпожа Александра Колонтай, излиза с предложение пред Нану за преки преговори за прими­ рие между Румъния и Съветския съюз. Единственото условие на М осква е, за тези преговори да не научат нито англо-американ- ците, нито румънската опозиция. И докато представителите на групата около Маниу в Кайро не е разговаряла нито веднъж с англо-американците без присъствието на руския представител, то в Стокхолм, Съветският съюз е преговарял зад гърба на за­ падните си съюзници с представителя на групата около Анто­ неску. Отгоре на всичко това в Стокхолм той е значително по- мек и по-отстъпчив, отколкото в Кайро. Ако тук се е настоява­ ло за незабавното участие на Румъния във войната срещу Гер­ мания, то там болшевиките се задоволяват с неутралитета на Ру­ мъния. И ако тук се е изисквало свободно поле за Червената ар­ мия, то там са били готови да признаят една определена област като седалище на румънското правителство, която не бива да се престъпва от съветско-руските военни части. От началото на юни надпреварата за мира става все по- драматична. Докато Съветският,съюз нарежда на групата око­ ло Антонеску чрез пратеника й Нану в Стокхолм веднага да из­ прати в Москва официална делегация за военно примирие, то групата около Маниу споделя чрез своите представители в Кай­ ро със съюзниците, че отсега нататък била реш ила твърдо да свали Антонеску, да образува ново правителство и да приеме услови*ята за военно примирие от Кайро. Докато групата около Антонеску неочаквано се колебае да сключи военно примирие въз основа на условията от Стокходм — по всяка вероятност за­

НЕ ВОЕННО ПРИМИРИЕ, А ДИКТАТ! 101 щ ото м арш алът в последния миг го обземат съмнения все пак доколко е разумно да заложи всичко върху руската карта — М а­ ниу изпраща една подир друга настоятелни телеграми, за да по­ лучи одобрението на съюзниците за държавен преврат. На нито една от телеграмите си не получава отговор.' Н а 23 август групата около Антонеску под натиска на ка- тастрофалното положение на фронта решава да изпрати наро­ чен куриер в Стокхолм, който да предаде на посланика Нану пълномощия да определи с госпожа Колонтай времето и мя­ стото на преговорите за военно примирие. Това е сигналът за действие на групата около Маниу. Защото ако още се изчаква, то разговорите в Стокхолм могат да приключат далеч преди раз­ говорите в Кайро. А това вече означава победа за групата око­ ло Антонеску и окончателното изолиране на краля и на опози­ цията. Без да се дочака отговорът от Кайро, решаващият удар срещу двамата Антонеску, който първоначално трябвало да бъ­ де нанесен на 26 август, се измества напред, за 23 август. В т о ­ зи ден крал Михай приема в четири часа следобед маршала Ан­ тонеску, който идва заедно с външния министър Антонеску, и го обявява за свален заедно с цялото му правителство. Когато м арш алът се опълчва, той нарежда двамата Антонеску да бъдат арестувани от чакащата в едно съседно помещение Кралска гвардия. Румънският „държавен водач“, който — също както Му­ солини в подобно положение — в началото не разбира какво става, не оказва никаква съпротива. Когато един офицер понеч- ва да претърси джобовете му за оръжие, той извиква: „М аршал Антонеску никога не носи оръжие със себе си. Неговият автори­ тет не почива върху един револвер!“ Отвеждайки го по стълби­ те, срещат коменданта на Кралската гвардия. М аршалът извик­ ва: „Нещастници! Утре ще наредя вас всичките да ви раз­ стрелят!“ Така завършва надпреварата за мира между групата око­ ло Антонеску и групата около Маниу. Когато нарочният куриер пристига с пълномощията за посланика в Стокхолм, неговите възложители са вече свалени и арестувани и е образувано ново­ то румънско правителство начело с генерал Санатеску, подгот­ вено от месеци насам. Какво би се случило, ако групата около М аниу не беше нанесла удара си в последния миг и с това не бе­ ше обрекла на провал преговорите в Стокхолм, никой не може­

102 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 ше да каже. Съществува основание за предположението, че рус­ наците са водили преговорите в Стокхолм само, за да осуетят успешния край на преговорите в Кайро. Като насъскваха група­ та около Антонеску срещу групата около Маниу, като обещава­ ха на първата по-добри условия, отколкото на втората, и се пре­ струваха сякаш искаха да си имат работа само с едната или са­ мо с другата, те изобщо попречиха на военното примирие. Още през нощта след свалянето на Антонеску новото пра­ вителство даде указанието на делегатите в Кайро веднага да под­ пишат военното примирие със съюзниците. Същевременно крал Михай издаде заповед на румънската армия да преустанови сра­ женията срещу съветските войски. В този момент нито в Кайро, нито на фронта знаеха нещо за някакво военно примирие. На делегатите беше съобщ ено, че при досегашните преговори ста­ вало д у м а сам о за необвързващ и разговори и че румънското правителство трябвало да прати нова делегация в Москва, ако желаело да приеме истинските условия за едно военно прими­ рие. Червената армия продължи войната срещу румънските войски, сякаш не беше се случило нищо и взе в плен войниците, които престанаха д а се сражават. Едва на 12 септември, след ка­ то руснаците бяха окупирали по-голямата част от Румъния и столицата, в М осква беше подписано военното примирие. То не съдържаше нищо от условията от Кайро, а още по-малко от спо­ разуменията от Стокхолм. На румънската делегация, в която влизаха двамата представители от Кайро и четирима делегати от Букурещ, се представи предварително готов текст, който те имаха право да проучват, в течение на двадесет и четири часа, но не можеха да изменят нищо в нито една точка. Не им разре­ шиха дори да влязат във връзка с правителството в Букурещ. НАЙ-ВАЖНИТЕ РАЗПОРЕЖДАНИЯ НА ВОЕННОТО ПРИМИРИЕ МЕЖДУ РУМЪНИЯ И СЪЮЗНИЦИТЕ О Т 12 С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. 1. Рум ъния п р од ъ л ж ава войната на страната на съюзените сили срещу Германия и Унгария за възстановяването на соб­ ствената си независимост и суверенитет. За тази цел Румъ­

НЕ ВОЕННО ПРИМИРИЕ, А ДИКТАТ! 103 ния предоставя на разположение най-малко дванадесет пе­ хотни дивизии. Военните операции се намират под ръко­ водството на Съветско-руското (съюзническо) върховно командване. 3. Рум ъния обезпечава на съветско-руските и на другите съю зе­ ни войски свободата на придвижване върху румънска зе­ мя във всички посоки, ако военното положение го изисква. За тези придвижвания Румъния оказва всички възможни облекчения, като предоставя на разположение всичките си транспортни средства по суша, по море и във въздуха на свои разноски. 4. У становената между Съветския съюз и Румъния по договора от 28 юни 1940 г. граница се възобновява. 5. П о време на военното примирие се предоставят на р а зп о л о ­ жение на съветско-руските и съюзените войски румънски­ те въздушни бази и летища и морски съоръжения за тяхна собствена употреба, както и всички казарми, продовол­ ствени складове, летища и транспортни съоръжения в до­ бро състояние с необходимия персонал и се поддържат в готовност за продължаването на войната. 7. Румъния се задълж ава д а предостави на Съветско-руското (съ­ юзническо) върховно командване като плячка всички на­ миращ и се в момента в нейно притежание оръжия и скла­ дове на муниции на Германия и нейните сателити, вклю­ чително намиращите се в момента в румънски води кора­ би на германците и техните сателити. 9. Рум ъния се зад ълж ава д а предостави на Съветско-руското (съ­ юзническо) върховно командване всички намиращи се в румънски пристанища кораби независимо под какъв флаг стоят те в настояще време. 10. Рум ъния е задълж ена редовно в румънска валута д а за п л а ­ ща изискваните от Съветско-руското (съюзническо) глав- но командване суми за провеждането на тези условия на военното примирие. Румъния се задълж ава по-нататък в случай на необходимост да предостави на разположение всички индустриални съоръжения, транспортни средства, обществени услуги, запаси от горивни материали, храни­ телни стоки и други материали върху румънска земя. Ру­ мънските търговски кораби в Румъния и в чужди води са подвластни на контрол от страна на Съветско-руското (съ­

104 Р У М Ъ Н И Я СЕ С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р -Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 юзническо) главно командване, което обезпечава тяхното използване във взаимен интерес. 11. Възникналите в Съветския съю з от военни действия и от ру­ мънската окупация щети се възстановяват от Румъния. К а ­ то се им а предвид, че Румъния не е излязла от войната, а я продължава на страната на съюзниците срещу Германия и У нгария, се уговаря, че Румъния не трябва да покрива тези щети напълно, а само частично. Подлежащата на из­ плащ ане от Румъния сума възлиза на 300 милиона д о л а ­ ра, които трябва да се изплатят в рамките на шест години в стоки, а именно в петрол, жито, кораби, маш ини и т. н. 12. Рум ъния се зад ъл ж ава д а възмезди напълно на Съветския съюз всички разрушени ценности и имоти, като фабрични съоръжения, локомотиви, железопътни вагони, историче­ ски ценности и т. н., на правителството, на обществените и кооперативните организации, и на частните собственици. 14. Румъния се зад ъ л ж ава д а сътрудничи със Съветско-руското (съюзническо) главно командване при арестуването на лич­ ности, които са обвинени в извършване на военни пре­ стъпления. 15. Румъния се зад ъл ж ава да разтури всички съществуващи вър­ ху румънска земя фашистки и дружелюбно настроени към Хитлер организации, както и всички други, чиято дейност е враждебна към Обединените нации и особено на Съвет­ ския съюз. 16. И зд аването, вносът и разпространението на вестници и спи­ сания, производството на филми и поставянето на театрал­ ни пиеси, предаванията на радиостанциите, осъществява­ нето на пощенска, телеграфна и телефонна дейност в Ру­ мъния се надзирава в съгласие със Съветско-руското (съ­ юзническо) главно командване. 17. Рум ънското цивилно управление се възобновява върху цяла­ та територия на Румъния в случай, че местните условия позволяват, като се изключи областта, която се намира на разстояние не по-малко от 50 до 100 килом етра от ф р о н ­ товата линия. Румънското управление се води в интерес на сигурността и мира в съгласие със Съветско-руското (съ­ юзническо) главно командване. 18. Е дна Съюзническа контролна комисия, която действа в съ­ гласие със Съветско-руското (съюзническо) главно коман­

НЕ ВОЕННО ПРИМИРИЕ, А ДИКТАТ! 105 дване, се поставя за контрол на изпълнението на условия­ та на военното примирие и ще действа до подписването на мира. Съюзническата контролна комисия може да назна­ чава по свое усмотрение собствени офицери в различните части на Румъния. Седалището на Контролната комисия е Букурещ. „Онова, което ни представиха в Москва, не беше никакъв договор за военно примирие, а един диктат, който предоставя­ ше Румъния безмилостно на Съветския съюз — така ми заяви Константин Вишояну. — Опитах се да наложа поне приемане­ то на една клауза, с която Съветският съюз се задължаваше да изтегли войските си незабавно от Румъния след приключването на военните действия. М о л о то в обясни, че едно подобно разпо­ реждане било излишно. Когато аз настоявах на моето искане, американският посланик в М осква се раздразни д отам , че за пръв път взе думата и ми се соина: „Умолявам румънските де­ легати да не настояват повече. Съображението на М олотов е съ­ вършено правилно.“ Британският посланик пък обясни: „И във Франция се намират британски и американски войски, но френ­ ското правителство никога не е искало от нас едно подобно уве­ рение.“ „Идваше ми да му извикам на драго сърце“, така про­ дължи патилата си Вишояну: „Господин посланик за съжаление ние нямаме работа с британски и американски войски!“ Дикта­ тът беше подписан в своята първоначална форма, без ни най- малкото изменение или допълнение. Съветският маршал Ма- линовски го подписа не само от името на Съветския съюз, но и от името на Великобритания и Съединените щати. В Москва пред Съветския съюз капитулира не само м алката и немощ на Румъния, а и двете големи и могъщи западни демокрации.“ Действително твърде скоро се оказва, че Съветският съюз използва д оговора за военното примирие не само като инстру­ мент срещу съставеното от краля след държавния преврат пра­ вителство, но и като средство за болшевизирането на Румъния. Докато насъсканата от комунистически агенти тълпа демон­ стрираше по улиците на Букурещ срещу „правителството на ге­ нералите“ и крещеше за някакво „правителство на народа“, то т. нар. Съюзническа контролна комисия, която трябваше да над­ зирава военното примирие и в която англичаните и американ­ ците не решаваха нищо, а руснаците, се разпореждаха с всичко,

106 Р У М Ъ Н И Я СЕ С П Л О Т ЯВ А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 подаваше един подир друг меморандуми, в които се изреждаха оплаквания за „неизпълнение на условията на военното прими­ рие“ . Единият път се възразяваше, че погасяването на обезще­ тенията ставало прекалено бавно, другия път — че правител­ ството не проявявало достатъчно усърдие при преследването на „ф аш исти“ и „колаборац и он и сти “ , третия път — че д ърж авният апарат не се прочиствал достатъчно бързо от „антисъветски еле­ менти“. Под двойния натиск на тълпите на улицата и на руснаци­ те в Контролната комисия в началото на ноември, по време на пребиваването ми в Букурещ, се стигна до първата тежка криза вътре в Национално-демократичния фронт и в правителството. Юлиу Маниу и Константин Братиану, които непрекъснато бяха подложени на разюздани нападки от страна на комунистите, из­ лязоха със своите две партии от Национално-демократичния фронт и като министри от правителството. По този начин Национално-демократичният фронт се превърна в инструмент в ръцете на комунистите. Освен Социалистическата и Комуни­ стическата партия в него влизаха още само комунистически по­ слушни и прикрити организации, като т. нар. Ф ронт на селски­ те орачи — едно следвоенно образувание на крайно подозрител­ ния политик Петре Гроза, който като един от най-отвратител- ните и отблъскващи комунистически агенти щеше да играе важ- на роля в по-нататъшното развитие на Румъния. Появиха се и някаква разпокъсана група на Либералната партия начело с бив­ шия външен министър Татареску и две също така ръководени от комунистически агенти организации — Патриотичният съюз и Патриотични защита. П о такъв начин руснаците бяха постигнали първата си цел: двете демократични партии бяха изтласкани в глуха линия и мо­ жеха без задръжки да се нападат като „реакционни“ , „фашист­ ки“, „дружелюбни към Хитлер“ и „антисъветски“. Така обеди­ нените в Национално-демократичния фронт групи, необезпокоя­ вани, си присвоиха привилегиите на „напредничавост“, на „ан­ тифашистки“ и на „дружелюбни към Съветите“. Започнаха да се кичат с лаврите на истинските представители на румънския на­ род и да претендират за поемането на властта. Обстоятелство­ то, че зад двете „исторически“ партии стоеше почти целокупният румънски народ, а зад комунистите и техните сателитни органи­ зации само нищ ожно малцинство, не играеше никаква роля.

Ш А Р Л А Т А Н И Я Т А С Н А Ц И О Н А Л Н О - Д Е М О К Р А Т И Ч Н В И Я Ф Р О НТ 107 Червената армия беше тук, за да направи от мнозинството м ал­ цинство и от малцинството мнозинство. При преобразуването на правителството на 4 ноември на краля се удаде още веднъж да спаси най-важните министерства от посегателството на комунистите. Генерал Санатеску остана министър-председател. Той обаче трябваше да търпи до себе си ползващия се с лош а слава Петре Гроза като заместник-предсе­ дател на Министерския съвет. По-нататък комунистите овладя­ ха освен Министерството на правосъдието, още и Министер­ ството на възпитанието, транспортното министерство и Мини­ стерството на националните малцинства. Особено жестоко на­ паданият вътрешен министър Алдеа трябваше наистина да бъ­ де пожертван. Мястото му беше заето от демократичния поли­ тик, партиен приятел на Маниу, Николае Пенеску. Срещу него, най-вече през следващите седмици, се насочиха обединените ата­ ки на комунистите и съветските руснаци. Само няколко месеца по-късно, през м ар т 1945 г., ми беше съдено да стана свидетел на пряката намеса на Съветския съюз. Правителствената власт беше взета от ръцете на защитниците на демокрацията и беше предадена на нейните най-заклети противници. Петре Гроза чрез ултиматум на Вишински стана румънски министър-председател. Впечатленията, натрупани в Букурещ, обобщих в телегра­ фен отчет за моите вестници. В него описах положението в „ос­ вободена“ Румъния съвсем не в розови краски. Разказах за на­ силията на руските окупационни войски и за терора на комуни­ стите, за шарлатанията с Национално-демократичния фронт и за отчаяната борба на демократичните партии. Описах пред­ историята на румънското военно примирие и капитулацията на англо-американците пред Съветския съюз. Дадох израз на убеж­ дението си, че както са тръгнали нещата, Румъния ще загуби по­ следния остатък от своята независимост и суверенитет. Обърнах внимание на факта, че ако западните сили не интервенират по най-бързия начин и не попречат на намесата на Съветите във вътрешните работи на страната, тя ще бъде превърната в съвет­ ска република. От написването на една телеграма до нейното изпращане тогава в Румъния се изминаваше дълъг път. Руснаците — опи­ райки се върху едно разпореждане на военното примирие, бяха въвели строга цензура не само за всички румънски вестници и списания, филми, театрални пиеси и радиопредавания, но и за

108 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 писма, телеграми и телефонни разговори в страната и чужбина. По онова време още не бяха възстановени телефонните връзки с чужбина. Всеки журналист, който желаеше да изпрати телегра­ ма до вестника си, трябваше да се отправи със своя ръкопис към съветското посолство, в което Контролната комисия беше на­ станила главната си квартира. Там колеше и бесеше някакъв дребничък, закръглен, владеещ само руски език господин на име Дангалов, заобиколен от множество преводачи и преводачки. Предадох моя обстоен ръкопис на една от секретарките. Предупреден за чакащите ме патила от вече натрупалите по-бо­ гат опит колеги, събрах сили за дългото чакане. Не бяха мина­ ли и десетина минути, докато ме извикаха при съветско-руския диктатор по печата. Докато подготвях чудесна защитна реч за свободата изобщо и за свободата на печата в частност, той ме прие с изцяло учтивия, но изненадващ въпрос как всъщност съм бил пристигнал в Букурещ. М оето обяснение, че това е станало по железницата с валиден паспорт и изготвена от румънското посолство в Анкара виза по абсолютно легален и нормален на­ чин, не направи на руснака никакво впечатление. За да се при­ стигнело изобщо и особено като чуждестранен журналист в Ру­ мъния, човек се нуждаел — така ме просвети той — от специално разрешение на Съюзническа контролна комисия. Според дого­ вора за военното примирие само тя притежавала изключител­ ното право да разпорежда кой можел да влезе и излезе от Ру­ мъния. Румънското посолство в Анкара ми било издало нева­ лидна виза. Тъкмо моят случаи показвал и доказвал колко пра­ вилен и необходим бил този контрол. Не било в интерес на „съ­ юзените“, нито на румънския народ в Букурещ да пристигат ре­ портери на уж неутрални, в действителност обаче „фашистки“ вестници, за да предават на света фалшиви и тенденциозни съ­ общения за положението в „освободена“ Румъния. Краткият смисъл на дъ л гата реч беше, че трябва д а напусна Румъния по най-бързия начин, най-късно до двадесет и четири часа. Опитах едно последно средство: позволението за влизане би трябвало все пак да може да се получава и на самото място, щ ом като човек легално или нелегално вече се намира в страна­ та, а аз съм готов незабавно да подам съответната молба. „Вие, изглежда, още не сте проумели вашето положение, заяви моят събеседник с получаваща вежливост. За да подадете такава молба в Букурещ, би трябвало най-напред да сте в Буку-

ЕДНА ТЕЛЕГРАМА, КОЯТО НЕ БЕШЕ ИЗПРАТЕНА 109 рещ. За нас обаче вие не сте в Букурещ!“ С леко заплашителна нотка в гласа си той добави: „Би било по-добре за вас, ако дей­ ствително ви няма тук.“ С тези думи ме освободиха и аз се намерих на улицата с прелестната си телеграма в ръката. Понеже още не бях довър­ шил работата си в Букурещ, искаше ми се все пак да опитам да отложа руското изгонване поне с няколко дни, най-вече да про­ веря дали руснаците действително в това отношение бяха не­ ограничените и пълни господари на Румъния. Същия ден имах разговор с Константин Вишояну, който беше поел външното министерство във второто правителство на Санатеску на мястото на Григоре Никулеску-Буцещи. Разказах му за приключението с руснаците, но министърът ми възрази, че господин Д ангалов бил в правото си. Най-умното, което съм можел да предприема, за да нямам неприятности, било незабав­ но да отпътувам. До преди няколко дни румънското правител­ ство не знаело, че издаване на входни и изходни визи е право на окупационната власт. И той бил принуден да даде указание на всички румънски посолства в целия свят да не издават повече визи за пътуване без разрешение на Контролната комисия. „Не мислете, каза външният министър, че това разпореж ­ дане се отнася само до чужденци. То важи и за румънски пода­ ници, дори за членове на правителството и дипломати. Ако аз пожелая днес да замина със самолет за Лондон или Вашингтон, то ще трябва да попитам руснаците. И ако аз, тъкмо вчера бе­ ше случаят, наредя на някой румънски дипломат да пристигне в Букурещ, то зависи от руснаците дали ще може да дойде или не и, което е още по-лошото, дали ще може наново да напусне Румъния, за да се върне обратно на своя пост.“ „Ние знаехме още в Москва, добави Вишояну, че военно­ то примирие е истинска катастрофа. Тепърва научаваме това, какво означава то в действителност? Б оя се, че сме още само в началото на горчивите си преживелици.“ Митарствата ми по-нататък водеха към англичаните и аме­ риканците. Техните военни мисии междувременно като членове на Съюзническата контролна комисия се бяха настанили в бив- шите-сгради на посолствата. Сред двете делегации имах прия­ тели, които по време на войната бяха в Анкара, а после преме­ стени в Букурещ. И при двете мисии получих едно и също убеж­ дение, че са напълно безвластни и изобщ о ням ат думата.

110 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ , О К Т О М В Р И 1944 „Н и м а не забелязахте, че са ни слож или в скоби?“ , попита ме отговарящият по печата британски офицер и извади един ек­ земпляр от договора за военното примирие. „Разгледайте ско­ бите, които бодат очите, и тогава ще разберете най-добре в как­ ва ситуация се намираме в Букурещ.“ И той ми показа с ръка подчертаните с червено места в документа, където всеки път, ко­ гато се споменаваше Съветско-руското главно командване, в скоби зад „съветско-руско“ следваше думичката „съюзническо“. „Дали нашите посланици при преговорите в М осква не са забе­ лязали скобите или не са пожелали да ги забележат, не мога да ви кажа. Плачевната роля, която играем, отговаря точно на те­ зи два писмени знака. Сложиха ни в скоби и ние повече няма да излезем от тях.“ При американците получих същите неутешителни новини, само дето там се натъкнах не само на ирония, но и на гняв и възмущение. „Ние знаем точно какво се разиграва в тази стра­ на, така ми обясни шефът на американската делегация, но са ни вързани ръцете чрез военното примирие. Н ай-лош ото е, че п о­ следното дава на руснаците правото да действат от името на тримата съюзници. Но, повярвайте ми, не всеки ден е Великден. Ние няма да търпим тук и в другите „освободени“ от руснаци­ те страни да се потъпква с крака свободата, заради която вою­ ваха и победихме.“ Впрочем англичаните и американците ми обърнаха внима­ ние върху обстоятелството, че биха м огли да се застъпят за мен, но се страхуваха, че по този начин навярно мож еш е да постиг­ нат противоположния успех. „Нашите руски съюзници започват да гледат на всеки човек, за когото се застъпваме, като на „ан­ гло-американски агент“. Това определение за тях е равнозначно на „фашистки агент“. В края на краищата ми се удаде чрез личната намеса на един служител в Министерството на пропагандата, който имаше добри връзки с комунистите, да постигна отлагане на изгонването ми с три дни. Използвах ги за още много разгово­ ри, които само затвърдих впечатлението, което вече бях натру­ пал. Преди да напусна Букурещ научих нови подробности за събитията, които се бяха разиграли през дните на държавния преврат в германското посолство в Букурещ. Там като предста­ вител на Третия райх управляваше до края оня водач от СА Ман-

ЗАСКОБЕНИТЕ СЪЮЗНИЦИ 111 фред фон Килингер, който в дните на метежа на Рьом с голямо усилие избегна екзекуцията и по-късно беше взет на дипломати­ ческа служба от Рибентроп. В Букурещ той си беше спечелил из­ вестна слава преди всичко със своите груби изрази и ругатни, със своето пренебрежение към изискванията на протокола, със своите пиянски гуляи и оргии в кръга'на повече или по-малко хубави жени. По време на цялата война по поръчение на Хитле- рова Германия беше изкупувал в Румъния и в другите балкан­ ски страни невероятни количества златни монети. Той беше на­ правил всичко, за да натрупа сам баснословни суми от тъмни сделки. За румънската политика не се интересуваше. Д окато М и ­ хай Антонеску от едната, а Маниу и кралят от другата страна, ковяха плановете си за откъсването на Румъния от опеката на Германия, господин фон Килингер ходеше на лов за мечки в най-затънтените гори на Карпатите и по цели седмици с него не можеше да се разговаря, защ ото просто го нямаше. К огато през лятото на 1944 г. му обърнаха внимание вър­ ху опасността, заплашваща германската народностна група в Румъния при евентуален преврат в Букурещ, той се засмя над­ менно: обясни, че докато начело стоял марш ал Антонеску, не м о ж е л о д а се случи нищо. И когато на 23 август вечерта шефът на румънската тайна служба Кристеску му съобщи за арестува­ нето на Антонеску чрез групата на краля, Килингер все още не вярващ, отсича: „Глупост!“ В този момент все още е било въз- м ож но да се спасят голяма част от германските цивилни и вой­ ници, на които новото румънско правителство беше готово да разреши да се оттеглят безпрепятствено. Килингер изпада в не­ обуздан гняв щом се убеждава в истинността на съобщението. Опитва се дори в отговор на заповедите, които Хитлер предава по телефона, да потуши метежа с помощта на прекалено слаби­ те, разположени около Букурещ германски въоръжени сили и да освободи Антонеску. Безсмисленото бомбардиране и обстрел­ ване на Букурещ от германски самолети и оръдия предизвика на 25 август обявяването на войната на Германия, което пък дове­ де до интернирането на стотици хиляди германски цивилни и войници. Голяма част от тях по-късно бяха отвлечени от русна­ ците. Много загинаха още по време на транспортирането им към лагерите за пленници или като принудителни работници в Ук­ райна и Сибир. И тази си съдба те дължат до голяма степен на германския дипломат от СА Манфред фон Килингер.

112 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Ш , О К Т О М В Р И 1944 Той самият, заедно с останалия персонал на посолството и още няколкостотин германци, потърсили там убежище, живее­ ха като пленници в сградата на посолството на „Каля Викто­ рия“, охранявано от румънската полиция. След нахлуването на руснаците, войници от Червената армия проникнаха в посол­ ството. След като беше застрелял секретарката си госпожица Пе- терсън, с която поддържаше връзка, известна на целия град, Ки- лингер си тегли куршум в главата. Всички останали служители и офицери, намиращи се в германското посолство, бяха депор­ тирани в Съветския съюз. • Румъния напуснах по същия начин, по който бях пристиг­ нал — в нещо като подобие на влак. Пресякох Дунав между Гюргево и Русчук вече не с ферибот, а с жалка моторница, коя­ то отчаяно се бореше със силното течение на широката, жълте­ никаво кафява река. За пътуването си през България избрах от­ сечката до София. Исках да се запозная с по-нататъшното раз­ витие на събитията там през изтеклия месец. В София също ме очакваше изненада. И Б ългария на 28 октомври 1944 г. в М о с ­ ква беше подписала военно примирие със Съветския съюз, Ве­ ликобритания и Съединените щати. В много отношения то се покриваше с румънския договор. Имаше обаче една значителна разлика: в българския текст сега Съюзниците стояха на първо, а Съветите на второ място и в скоби. Руснаците тълкуваха тази ф орм улировка по свой собствен начин, а именно, че съветското главно командване в България трябвало да представлява всич­ ките трима съюзници. С подписването на военното примирие и в България пра­ вото да се издават входни и изходни визи беше дадено на съю з­ ническата, разбирай, съветско-руската контролна комисия. И ако от Румъния, където исках да остана по-дълго, ме изгониха, защото нямах входна виза на контролната комисия, то в Бъл­ гария, където исках да остана съвсем кратко, не ме пускаха да изляза наново. Обяснението беше, че ням ам изходна виза на К онтролната комисия. Наложи се в българското външно мини­ стерство д а попълня купчина ф ормуляри. Обясниха ми, че Б ъ л ­ гария ням ала нищо общ о с цялата тази история и че ре­ шението на въпроса зависело от руснаците. Изчаках седмица и отидох отново във външното министерство. Там естествено са­ мо свиха рамене. Осмелих се да отида направо в устата на лъ­ ва, в Съветско-руското главно командване, което беше подело-

ИГРАТА С ОЛОВНИТЕ ВОЙНИЦИ 113 нено в някаква конфискувана банкова сграда. Дори да се приб­ лижеше човек до нея беше трудно и свързано с опасност за жи­ вота. Цивилните граждани трябваше да заобикалят около зат­ ворения с бодлива тел тротоар пред сградата. Само за миг да забавеха вървежа си, виждаха насочени срещу себе си съветски пушки. Във вътрешността на сградата цареше още по-суров ред. Минаха часове преди да успея, придружен от тежковъоръжен Червеноармеец пред мен и втори зад гърба ми, да се докопам до горния етаж при някакъв офицер, който беше казал по теле­ фона, че ще ме приеме. Поднесох му оплакванията си от за б а ­ вянето на изходната ми виза. той предпочете да върне топката у българите, но аз бях подготвен за този отговор: „България е и подир сключването на военното примирие суверенна държава и Съветският съюз не се меси в нейните вътрешни работи, към кои­ то спада и издаването на визи за пътуване“, обясни ми офице­ рът. После се изправи на крака, заведе ме до вратата и ме пре­ даде на двамата караули, които чакаха в коридора. Когато раз­ казах всичко в българското външно министерство, служителите изпопадаха от смях. Обясниха, че са изпратили стотици м олби и ходатайства до съветското командване, но още не са получи­ ли отговор на нито едно от прошенията. Не оставаше нищо друго освен да отида отново при ан­ гличаните. Те бяха изпратили нова военна мисия в София, коя­ то също както и американската, влизаше в Съюзническата кон- тролна комисия. Този път руснаците не можаха наново да я из­ гонят. В някаква бивша училищна сграда бяха подслонени ан­ гличани и американци. Тук срещнах британски полковник, ко­ гото познавах добре от Турция. Докато му излагах моя случай, той ме слушаше безмълвно и когато накрая го попитах: „Може­ те ли да направите нещо за мен?“ , той отговори спокойно: „Раз­ бира се, да ви поканя на обяд.“ После навлече шинела, сложи си шапката и ме откара в конфискуваната вила на някакъв „ко- лаборационист“ или „военен престъпник“ ведно от предградия­ та на София. ■ Приземният етаж на дом а се състоеше от две помещения, които бяха разделени помежду си със стъклена врата. Едното от тях беше с няколко стъпала по-високо от другото. К огато се отместеше настрана стъклената врата, се разкриваше дълга за­ ла, чиято половина беше повдигната като подиум. Освен маса- s.

114 Р У М Ъ Н И Я СЕ С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р -Б У К У Р Е Щ . О К Т О М В Р И 1944 та за хранене, поставена в най-крайния ъгъл на горното поме­ щение, нямаше никакви други мебели. Когато пристъпих прага, не повярвах на очите си. Британ­ ският офицер беше изкупил от дюкяните на София стотици олов­ ни войници, военна техника и съоръжения, железопътни вагони и миньорски вагонетки, товарни и леки автомобили, военни ко­ раби и самолети. Беше подредил всичко това в абсолютен боен1 ред според най-модерните стратегически гледища. Не липсваха дори двете главни квартири на противниковите армии с офице­ рите в различни униформи, летищата с бомбардировачите и из­ требителите, ремонтните работилници, тежката и леката арти­ лерия, както и изнесените напред наблюдателни постове. И м а­ ше градове и села, които можеха да се бомбардират или об­ стрелват, имаше откъслек морски бряг за провеждането на де­ сантни маневри, имаше полски лазарети с болнични коли и са­ молети, които бяха обозначени с Червения кръст, имаше желе­ зопътни линии и шосета, по които можеха да се откарват муни­ ции и боеприпаси към фронтовата линия, имаше гъсто обрасла с гори планина, в която лежаха скрили се партизани. Твърде бързо приключихме с обяда и остатъка от след­ обеда и прекарахме като лазехме на четири крака по пода и се сражавахме като деца, жънехме победи и търпяхме пораже­ ния. Беше един превъзходен следобед. За моята изходна виза повече не говорихме. Само когато полковникът вечерта ме вър­ на обратно в хотел „България“, каза: „Така, сега поне знаете в какво се състои смисълът на дейността на един британски офи­ цер при Съюзническата — скоба: Съветска контролна комисия в България. Повярвайте, това е не само една по-очарователна, но и една по-продуктивна дейност, отколкото да се пишат про­ тестни ноти до съветското командване или отчети до британ­ ското правителство. Чаках вече три седмици изходната си виза. Получих я ед­ ва, когато тогавашният български външен министър професор Петко Стайнов изложи моя и няколко други спешни случаи лич- но на руснаците и наложи тяхното незабавно приключване и уреждане. Други чужденци трябваше да чакат дълго, като например турският консул от Скопие. Той искаше да замине за Анкара и въпреки дипломатическия му паспорт и многократните интер-

ОТ БУКУРЕЩ ИЗГОНЕН, В СОФИЯ ЗАДЪРЖАН 115 венции на турското правителство в София и Москва прекара много месеци като неволен гост в хотел „България“. Когато този път напусках България, гарата на Свиленград беше вече окупирана от многобройни Червеноармейски части, които бяха поели очевидно „защитата на българската граница' и изчакваха отпътуването на „Ориент-експрес“-а за Истанбул, в който бях единственият пътник. Когато влакът потегли, те ми завикаха ухилени до ушите: „Довиждане в Истанбул!“ По всяка вероятност офицерите им бяха разправяли, че в близко време ще продължат „победоносното си шествие“ чак до Босфора и след румънския и българския щели да освободят от игото на капи­ талистите и фашистите и турския народ. Но поне този път се бяха излъгали. ПО-ВАЖНИТЕ РАЗПОРЕЖДАНИЯ НА ВОЕННОТО ПРИМИРИЕ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И СЪЮЗНИЦИТЕ О Т 28 О К Т О М В Р И 1944 Г. 1. а) След приключване на военните действия срещу СС СР на 9 септември 1944 г. и след скъсване на отнош енията с Г ер­ мания на 6 септември 1944 г. и с У нгария на 26 септември 1944 г. България приключи военните действия срещу всич­ ки останали Обединени нации. б) Правителството се задължава да разоръжи германските вой­ ски, които се намират в България, и да ги предаде като военнопленници. Правителството на България се задълж а­ ва да интернира германски поданици и поданиците на ней­ ните сателитни държави. в) П равителството на България се задълж ава да п оддърж а су­ хопътни, морски и въздушни военни сили и да ги предо­ стави на разположение на общото съюзническо (съветско- руско) главно командване. Тези въоръжени сили могат да се използват единствено след единодушно съгласие на съ­ юзниците. г) След приключване на военните действия срещу Германия бъл­ гарските въоръжени сили трябва да се демобилизират и да се преведат в мирновременно състояние под надзора на Съюзническата контролна комисия.

116 Р У М Ъ Н И Я СЕ С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р -Б У К У Р Е Щ , О К Т О М В Р И 1944 2. С ъ о б р азн о подписаното от правителството на Б ъл гари я на 11 октомври 1944 г. споразумение българските въоръжени си­ ли и чиновници трябва да се евакуират от Гърция и Ю го­ славия в определените срокове. Българските власти тряб- ’ ва да вземат незабавно мерки за евакуирането на българи­ те, които на 1 януари 1941 г. са притежавали българско по­ данство в гръцките и югославските територии; да отменят всички законодателни и управленско-технически разпо­ реждания, които се отнасят до анексията или присвоява­ нето на гръцка и югославска територия и да ги обявят за невалидни. 3. П равителството на Б ългария ще гарантира на съветско-рус- ките и останали съюзнически войски възможността да предприемат на българска територия прегрупирания в п роизволна посока в случай, че това се изисква от военно­ то положение според становището на съюзническото (съ­ ветско-руско) главно командване. При това българското правителство се задължава да предоставя на разположе­ ние и на свои разноски транспортните средства по суша, по вода и въздух. 6. Б ъ л гари я ще сътрудничи при задържането на личности, об­ винени в извършването на военни престъпления, както и при тяхното осъждане. 7. П равителството на България се зад ълж ава д а разтури всички съществуващи на българска територия дружелюбни към Хитлер и други фашистки политически, военни, милита- ристични организации, които водят враждебна на Обеди­ нените нации пропаганда и в бъдеще да не допуска съще­ ствуването на подобни организации. 8. Публикуването, издаването, вносът и разпространението на редовно и на нередовно излизащата литература, поста­ вянето на театрални пиеси и прожектирането на филми, дейността на радиосдруженията, на пощенското, телеграф­ ното и телефонното дело трябва да се извършва в съгла­ сие със съюзническото (съветско-руското) главно команд­ ване. 9. П равителството на България ще върне цялото имущество на Обединените нации и неговите граждани, включително гръцкото и югославското имущество. Репарации, чиито размер ще бъде определен впоследствие, за всички загуби

OT БУКУРЕЩ ИЗГОНЕН, В СОФИЯ ЗАДЪРЖАН 117 и щети, които са били нанесени на Обединените нации, включително на Гърция и на Югославия, ще бъдат изпла­ тени. 12. П равителството на Б ългария се з ад ъл ж ава да предостави ка­ то военна плячка на съюзническото (съветско-руското) главно командване цялата намиращ а се на българска те­ ритория военна собственост на Германия и нейните сате­ литни държави. 15. П равителството на Б ъл гари я трябва д а п л ащ а редовно па­ рични вноски в българска валута и да доставя на разполо­ жение стоки като горивни материали, хранителни стоки и тем подобни (по-нататък производствени средства и услу­ ги), от които има нужда Съюзническото (сьветско-руско- то) главно командване за упражняването на своите функ­ ции. 17. П равителството на България в случай на нужда ще обезпе­ чи използването на намиращ ите се върху българска тери­ тория индустриални и транспортни фирми, както тран­ спортни средства, силови централи, държавни институции и съоръжения, складове за горивни материали и други ма­ териали според изискванията на издадените по времето на военното примирие нареждания от Съюзническото (съвет­ ско-руското) главно командване. 18. За цялото времетраене на военното примирие в Б ългария се назначава една съюзническа контролна комисия, която ще регулира и надзирава провеждането на условията на воен­ ното примирие под председателството на Съюзническото (съветско-руското) главно командване при участие на представители на Обединеното кралство и на Съединени­ те щати.

118 Р У М Ъ Н И Я СЕ С П Л О Т Я В А ЗА ОТП О Р ПЪТЯТ НА РУМЪНИЯ ОТ КАТАСТРОФА КЪМ КАТАСТРОФА 1939 г. 6 септември Румъния прокламира своя неутралитет 19 септември през Втората световна война. 1949 г. 26 юни Членовете на полското правителство, които подир окупацията на Полша от 30 август страна на Германия и Съветския съюз избягват в Румъния, са интернирани. 4 септември Първа капитулация: Съветският съюз 6 септември настоява пред Румъния с германско съ­ гласие за отстъпването на Бесарабия и 7 септември Северна Буковина. Румъния опразва две­ те провинции. 12 октомври Втора капитулация: Германия и Ита­ 23 ноември. лия настояват във Виенското арбит- раж но решение отстъпването на Север­ 1941 г. 5 април ' ното Семиградие на Унгария. Румъния приема арбитражното решение. Крал Карол IIназначава генерал Йон Ан­ тонеску за министър-председател с из­ вънредни пълно мощия. Последният раз­ т уря парламента и се провъзгласява да „кондукаторул“ ( държавен водач). Крал Карол I I се отказва от престола в полза на сина си М ихай и напуска Ру­ мъния. Трета капитулация: Румъния отстъпва на България Ю ж на Добрудж а. Щабовете на германската военна мисия пристигат в Букурещ. Румъния се присъединява към Три­ странния пакт. Румъния се обявява за неутрална в гер­ манската военна кампания на Балкани­ те срещу Ю гославия и Гърция.

ПЪТЯТ НА РУМЪНИЯ ОТ КАТАСТРОФА КЪМ КАТАСТРОФА 119 22 юни Румъния участва в германската военна кампания срещу Съветския съюз. 26 юли Бесарабия и Северна Буковина са върна­ ти обратно. 30 август Областта меж ду Днестър и Б уг се при­ съединява към Румъния като провинция „ Транснистрия\". 25 ноември Влизането на Румъния в Антикомин- терновския пакт. 6 декември Великобритания обявява война на Румъ­ ния. 12 декември Румъния обявява война на Съединените американски щати. 1942 г. 19 ноември Началото на катастрофата на румън­ ската армия пред Сталинград. 1943 г. Уюли Първи опити за мир. Румънският вън­ шен министър М ихай Антонеску пред­ лага при посещение в Рим на М усолини от името на всички съюзници на Герма­ ния да направи предложение за мир на англо-американците. 8 септември Капитулацията на Италия. 1 ноември Седем румънски дивизии са отрязани на Кримския полуостров. 24 декември Втори опити за мир: начало на румън­ ските тайни преговори със Съветския съюз в Ст окхолм. 1944 г. 26 януари Хитлер дава заповедта за изработване­ то на планове за окупирането на Румъ­ ния в случай на „предателство“ па Ан­ тонеску. 17 март Трети опит за мир: начало на румън­ ските тайни преговори с англо-амери­ канците в Кайро.

Р У М Ъ Н И Я СЕ СП Л О ТЯВА ЗА ОТПОР 5 август Дванадесето и последно посещение на маршал Антонеску при Хитлер от на­ чалото на войната. 23 август Червената армия пресича румънската граница и окупира Яш, Кишинев и Акер- ман. 23 август Държавен преврат па крал М ихай. М ар­ шал Антонеску е свален и арестуван. Ново правителство под водачеството на генерал Константин Санатеску с участие на четири опозиционни партии. 24 август Обстрелване и бомбардиране на Буку­ рещ от страна на германците. 25 август Румъния обявява войната на Германия. 31 август Навлизането на съветско-руските вой­ ски в Букурещ. 12 септември Подписване на военното примирие меж ­ ду Румъния, от една страна, Съветския съюз, Великобритания и Съединените щати, от друга страна, в Москва. 4 ноември Оставка на първото правителство на Санатеску заради нападките на кому­ нистите срещу некомунистическите министри. Съставяне на второто пра­ вителство на Санатеску. 4 декември Оставка на второто правителство на Санатеску. 7 декември Генерал Николае Радеску образува'ново­ то правителство, което ще бъде свале­ но през март 1945 г. чрез намесата на Вишински.

ВТОРА ГЛАВА ГОЛЕМИТЕ И МАЛКИТЕ ЗИМА 1944-1945 ГОДИНА с ъс зимат а на 1944— 1945 г. краят па войната вече се предусещаше. Никой не се съмняваше, че тази шеста военна зима е последната. Настъплението се провеждаше от четири посоки. От Франция и И т алия напират па запад англо-американските войски, от Полша и Украйна па север, от Румъния и Унгария на изт ок настъпват армиите на Съветския съюз. Германия, макар и улучена смъртоносно, продължава да воюва с дързостта на от­ чаянието, с надеждата за „великото чудо“ на едно ненадейно го­ тово за хвърляне в боя тайно оръжие или на внезапно разпадане на сговора меж ду Западните сили и Съветския съюз. П рез тази зима става прозрачно ясно, че англо-американци- те напредват по-бавио от руснаците. От края на септември до средата па декември 1944 г. съюзниците са продължили нападения­ та си срещу германските главни позиции западно от Рейн, без да са постигнали завидни успехи. В западпото направление герман­ ският фронт е издържал. В средата па декември фелдмаршал Фон Рундщедт дори преминава в настъпление в Ардените. С Це­ ната на теж ки загуби той постигна съществени първоначални у с ­ пехи. Съюзниците са принудени да отстъпят и прегрупират сили­ те си. Едва в началото па февруари 1945 г. те отнйво са в гот ов­ ност да продължат офанзивата, но минава още един месец, дока­ то на 2 март достигат Рейн. Обратно на т ях руснаците още в средата на януари преми­ наха в Полш а в голям о настъпление пробиха фронт па широчина

122 Г О Л Е М И Т Е И М А Л К И Т Е - ЗИ М А 1944-1945 от 400 километра и нахлуха неудържимо през зейналата дупка. Д о 19 януари завладяха Варшава, Лодз и Краков, до 20 януари Тилзит , Инстербург и Таненбург. На 23 януари войските на мар­ шал Конев достигнаха на широк фронт близо до Вроцлав на река Одер. На 25 януари падна Глайвиц, а на 28 в техни ръце е и Ка­ товице. На ю гоизт ок на 13 февруари след двумесечна обсада на­ пълно е завладяна Будапеща. Така пътят за Берлин, Виена и Пра­ га пред т ях е вече отворен. Такова беше военното полож ение в първата половина на фе­ вруари 1945 г., когато Рузвелт, Чърчил и Сталин, придружени от шефовете на генералните щабове, от външните министри, от по­ литическите и военните съветници, се срещнаха в Я лт а на Крим­ ския полуостров, за да разработят „плановете за пълното пора­ жение на общия враг и да създадат здравите основи за един траен м и р “. Англо-американскит е войски още не б яха дори на Рейн, до­ като руските бяха вече на Дунав и на Одер. Западните сили ос­ вободиха Франция за французите, Италия за италианците, Бел­ гия за белгийците и Холандия за холандците. Съветският съюз противно на т ях завладя за себе си Балтийските държави и П ол­ ша, Румъния, България и Унгария. Имайки предвид създалото се полож ение, представителите на двете западни демокрации, седнали заедно с диктатора на Съ­ ветския съюз в голямат а бална зала накнякогашния царски дво­ рец в Ливадия да решават съдбините на човечеството, се изпра­ виха пред една от иай-невероятните и най-трудните задачи, пред които световната история някога е изправяла държавници. Зада­ чата с всички средства — политически и военни, да парират лам- теж а за експанзия и завоевателния натиск на Съветския съюз, да попречат на последния да смени Хитлер в борбата м у срещу Европа, какт о и да получат сигурни гаранции за това, че не прин­ ципът па насилието, което Сталин въплъщаваше, а принципът на свободата и правото, който възвестяваше Западът, трябва да за­ легне в основата на бъдещия мирен порядък. Тази задача Рузвелт и Чърчил не реш иха в Я лт а. Нещо по­ вече — те дори не се опитаха да я решат. М акар и да знаеха, че т ук за последен път им се отдаваше възможност да разговарят със Ст алин па основата па равнопоставеност преди пълното р а з­ биване на германската военна машина. Закостенялото им придър­ ж ане към политически безсмислената формула на „безусловната к апит улация“, твърдоглавият им отказ да разговарят с гермап-

ПАГУБИАТА КРИМСКА КОНФЕРЕНЦИЯ 123 ците, правещи всичко възможио да свалят Хитлер и с това да станат естествени съюзници на Запада, т яхнот о безразличие спрямо демократичните сили в Източна и Югоизточна Европа, т яхнат а решимост в крайна сметка да спасят на всяка цена воен­ ния съюз със Съветска Русия за мирио време — всичко това до­ казва, че демократичните водачи не б яха осъзнали историческа­ та си задача или пък, което е по-лошо — не са били дорасли за нея. Вместо с общ и всеобхватен план за новата уредба на Ев­ ропа и света след края на войната Рузвелт и Чърчил пристигна­ ха в Я лт а с напълно различни концепции, но с еднаквата готов­ ност за отстъпки пред Сталин, даже и когато последните бяха за сметка на принципите, заради които се водеше войната. Д ва­ мата бяха готови па отстъпки най-вече, за да облекчат бреме­ то на войната след неимоверното напрежение и изразходване на сили и жертви. При това Чърчил мислеше преди всичко за поло­ жението в Европа, а Рузвелт за положението в Далечния изток, където според становището на американския генерален щаб уча­ стието на рускат а армия беше крайно необходимо за една по-бър­ за победа пад Я пония. Вън от всичко Рузвелт вярваше, че т ряб­ ва да спечели чрез концесии съгласието на Сталин за великия проект, фиксидеята за който го беше завладяла през последните месеци от живота му. Това беше проектът за опази всеобхва­ щаща световна организация на „Обединените нации\", която един­ ствено трябваше да гарантира на човечеството вечен мир. За Р узвелт не означаваха почти нищо териториалните проблеми на Европа, разделението на Германия, съдбата на няколко милиона поляци, чехи, румънци или българи пред ж еланието да получи съг­ ласието на Uncle Joe , че Съветският съюз ще участ ва в новия световен съюз на народите. За това съгласие Рузвелт беше готов да заплати всякаква цена. В осъществяването на идеята за Обе­ динените нации той виждаше венеца на ж итейското си дело и ак­ тът, с който искаше да влезе в историята. Чърчил пък от своя страна видя, че е дошъл моментът, в който Съединените щати след капитулацията на Германия ще изт еглят войските си от Европа и ще ги насочат към военния те- 1 Американският президент Фраиклин Делаио Рузвелт умира още преди кани- • тулацията на Германия 2 Uncle Joe Чичо Дж о (англ.)> ш еговито название на Сталин по аналогия на чи­ чо Сам

124 Г О Л Е М И Т Е И М А Л К И Т Е - З И М А 1 9 4 4 - 1 9 4 5 атър в Далечния изток. При това положение Великобритания ще­ ше да остане сама на Европейския континент срещу военното надмощие на Съветите. За да е подготвен за този м иг, британ­ ският премиер беше готов да прави концесии със Сталин. Той пред­ ставляваше старата британска световна империя, която по- стоянно се стараеше да избегне заплашващи конфликти с други империалистически сили чрез разграничаването на сферите на ин­ тересите. За него най-доброто разрешение на следвоенните проб­ леми беше в един компромис с Москва — Западна Европа на Запа­ да, Източна и Ю гоизт очна Европа — с изключение на Гърция и Турция — на руснаците. Ако реалистът Чърчил беше скептично настроен спрямо плановете за световен мир на идеалиста Рузвелт , то той със свои­ те планове за подялбата на света се натъкна на съпротивата па антиколониалния и антиимпериалистическия президент на Съе­ динените щати, който не искаше и да чуе за разграничаване на сферите иа интересите меж ду Запада и Изтока. При тези об­ стоятелства иа Сталин не му оставаше да предприема нищо по­ вече освен да използва готовността за отстъпки на двамата си партньори. Той обеща иа Рузвелт сътрудничество в неговите Обе­ динени нации и участ иет о във войната срещу Я пония, а пък на Чърчил зачитане на западната сфера иа интереси. По този начин той самият се сдоби с конкретните предимства, които един­ ствено го интересуваха: в Европа — разширяване па съветската зона иа влияние чак до Елба и в Далечния изток — възобновяване на руското опекунство над М андж урия. От Елба той възнаме­ ряваш е да подчини на комунизма Германия и Европа, а от М ан­ джурия Китай и Азия. Резултатите от Ялтеиската конференция бяха оповесте­ ни на света на 11 февруари в едно словоохотливо комюнике. Те, както и готовността за концесии иа западните водачи спрямо не­ ограничените претенции за власт на Сталин, свидетелстваха на­ пълно за липсата па каквото и да е разбирателство и единство. Освен едно необуздано изявление за борба и мъст срещу герман­ ския милитаризъм и иацизъм, в което вече се възвестяваше раз­ делението на Германия на окупационни зони и перманентния над­ зор от страна на една Междусъюзническа коитролна комисия, с един таен протокол за по-късно участ ие иа Съветския съюз във войната срещу Я пония и няколко празни фзрази за „единството във войната, както в мирно време\", комюникето от Я лт а не съ­

МАГИЧЕСКАТА ФОРМУЛА НА ЯЛТА 125 държаше нищо освен временното споразумение за създаването на едно събрание на Обединените нации, както и т. нар. Декларация за освобождението па европейските народи. Двет е са изпълнени с добри намерения, по са лишени от всякаква задължителност и об­ вързаност и представляваха един почти детински опит да се пре­ кърши съветската воля за власт с красиви думи и общовалидни принципи. Те създадоха онази двусмислена, замъглена и вече заре­ дена с всички бъдещи конфликти атмосфера, от която един ден със съдбоносна необходимост трябваше да възникне „студената в о й н а “. Скалъпената от Рузвелт, Чърчил и Сталин формула за „ос­ вободените“ народи на Европа гласеше: „Трите правителства ще окажат заедно помощ па всички народи в освободените държави и в бившите васални държави от Оста в Европа, в които според тяхнот о становище положение­ то изисква следното: а) възстановяването на мирновременното състояние вътре в страната; б ) провеждането на специални целенасочени мероприятия за смек­ чаване на мизерията; в) създаване на привременна правителствена власт и апарат, в които върху широка основа са представени всички демокра­ тични елемент и на населението и които са задълж ени, кол­ кото се мож е по-бързо въз основа на свободни избори да съз­ дадат едно правителство, което съответства на волят а на народа; г ) навсякъде, където това с необходимо, на народите да се ока­ же съдействие при провеждането на такива свободни избо­ ри. Според становището на трите правителства, ако полож е­ нието в някоя от освободените европейски държави или в някоя от предишните васални държави от Оста в Европа направи необ­ ходима една подобна процедура, то трите правителства в изпъл­ нение на съвместно поетото в това изявление задължение неза­ бавно да се консултират помеж ду си за вземане на нуж ните мер­ ки.“ Същността на магическата формула от Ялта следовател­ но се състоеше в това, че в „освободените ст рани“ на Европа всич­

126 Г О Л Е М И Т Е И М А Л К И Т Е - ЗИ М А 1944-1945 ки партии, групи и организации, които не бяха сътрудничили с окупаторите или по други причини не бяха предварително заклей­ мени и дамгосани като „ф аш ист ки“ — последното ще рече ком у­ нисти, социалисти, селски партии, лявобуржоазни и национални партии, политически и военни съпротивителни организации, проф­ съюзи и тем подобни — би следвало да бъдат включени на широ­ ка основа в създаването на едно временно правителство. По този начин партийните и класовите противоречия, борбите между прозападните и произточните тенденции щ яха да бъдат загладе­ ни и надмогнати. По-късно би следвало народите в свободни избо­ ри да вземат решение от кого в действителност ж елаят да бъ­ дат управлявани. Двете страни, в които трите „велики“ незабавно, като из­ хож даха от Ялта, изпробваха своята магическа формула, бяха Полша и Ю гославия. По онова време те имаха по две правител­ ства. Полша прозападното, антикомунистическо правителство в изгнание начело с водача на Селската партия М иколайчик в Лон­ дон, и в Люблин комунистическото, скалъпено от емигранти в М осква привременно правителство начело с Биерут . За Ю госла­ вия имаше кралското правителство в изгнание начело със Суба- шич в Лондон и комунистическото правителство на маршал Ти­ то в Белград. Придържайки се към своята съвместна „освободи­ телна декларация“, Рузвелт , Чърчил и Сталин реш иха в Я лт а на седем от техните осем пленарни заседания полския и югославския въпрос, оповестявайки, че както двете полски, така и двете ю го­ славски правителства трябва да се обединят в принудителен брак, без да си дават сметка за абсурдността на натрапеното съжи­ телство. „Освободителната декларация“ беше приета без дълго об­ съждане. „Като цяло съм съгласен с н е я “, каза Сталин. „Особе­ но важно е, че даваме на народите възможност за провеждане­ то на свободни избори“, заяви Рузвелт . Чърчил обаче се открои с едно от остроумията си: „Изборите в Полша и другите освобо­ дени страни трябва да бъдат такива като ж ената на Цезар. Аз наистина не съм я познавал, но нейната репут ация била неприкос­ новена.“ На което Сталин със с м я х отвърнал: „Това се твърди от ваша страна, но сигурно и т я е имала своите прегреш ения.“ Четиринадесет дни след Ялт а Съветският съюз извърши първото си „прегрешение“ срещу духа и буквата на Декларация­ та за освобождение на европейските народи. Чрез насилствен акт

ПЪРВОТО „ПРЕГРЕШЕНИЕ“ 127 против волят а па краля и па народа той наложи в Румъния ко­ мунистически реж им , без да се консултира с представителите на Великобритания и Съединените щати. Рузвелт реагира, като изпрати беззъба протестна нота до М осква, защото — както той заяви — „положението в Румъния въобще не представлява важ ен пробен камък за нашето отношение към Съветския съюз“. Чърчил не намери сили дори за протестна нота. Той се чувства­ ше обвързан към споразумението със Ст алин от октомври 1944 г., според което руснаците в Румъния и България, а англичаните в Гърция трябваше да имат свобода на действията и развързани ръце. И тъй като Сталин си беше мълчал за британската интер­ венция в Ат ина през декември 1944 г., то Чърчил знаеше, че т ряб ­ ва да си мълчи за съветското насилие в Румъния през март 1945 година. „Аз получих в Ялт а всичко, което исках да получа, и не за­ плат их за него прекалено скъпо“, заяви президентът на Съедине­ ните щати на сътрудниците си по времето на обратпото плава­ не на борда на военния кораб „Куипсей“, а в доклада си за К рим ­ ската конференция пред американския конгрес на 1 март 1945 го­ дина заяви: „Конференцията от Ялта означава края на система­ та на едностранните акции, на затворените съюзи, на сферите на влияние, на равновесието на силите и на всичките други помощ­ ни средства, които от години насам се изпробваха и всеки път търпяха крах.“ В действителност малкото, което беше получил в Я лт а, Рузвелт го заплати с участта на стотици милиони ев­ ропейци, които предаде на Съветския съюз, като тържествено приветства „едностранните акции“ па руснаците в предоставе­ ната им „зона на влияние“ и се съгласи със съдбоносното небива­ ло в историята разделение на един континент. И Чърчил защитаваше пред Долната камара резултата от Я лт а с целия си темперамент. „Аз добих в Я лт а и при всички по- предишни срещи впечатлението, заяви той на 27 февруари, че мар­ шал Сталин и останалите съветско-руски водачи ж елаят да ж и­ веят в друж ба и почтено равенство със западните демокрации. А з им ам също така чувството, че те се чувстват обвързани от своята дума. О т хвърлям да бъда въвлечен т ук в дискусия за правдоподобността на тезе твърдения по отношение на руснаци­ те. Несъмнено от тези неща зависи бъдещето на света и съдба­ та на човечеството би била мрачна, ако се стигне до едно разцеп­ ление меж ду западните демокрации и Съветския съюз.“

128 Г О Л Е М И Т Е И М А Л К И Т Е - З И М А 19 4 4 - 1 9 4 5 В своите мемоари британският премиер твърди, че се чув­ ствал задължен да оповести своето доверие в добронамереност­ та па Съветите, защото се надявал по такъв начин „да провоки­ р а “ точно това. Било лесно, пише той, днес, когато германците били победени да се проклинат онези, които направили всичко спо­ ред силите си, за да ободрят руснаците и тяхнот о военно напре­ жение и да поддържат хармонични връзки с „нашия велик съюз­ ник, който пострада по толкова уж асен начин.“ „Какво щеше да се с лу ч и “ — пита той, за да оправдае държанието си в Я лт а — „ако се б яхм е скарали сруснацит е, докато германците притеж а­ ваха още двеста или триста дивизии по бойните фронтове?“ И допълва: „Нашите оптимистични очаквания трябваше твърде скоро да бъдат излъгани. За съжаление в онази епоха те бяха един­ ствено възмож ните.“ Междувременно от документи и книжнина, държани цели десет години боязливо в тайна от обществеността, от мемоар- ни творби, които участ ницит е обнародваха за собственото си оневиняване и за обвиняването на другите, най-вече от уж аспо- то време на „студената война“ светът е научил цялата истина за Я лт а. Стана ясно, че онези, които се наричаха „голем ит е“, бяха големи и велики само в своите заблуди и грешки, а малки и дребнави в своето самовластие и самонадеяност. Светът научи, че конференцията, която трябваше да реши съдбата на човече­ ството след най-жестоката война в историята му, не е била ни­ що друго освен една оргия па личната суета, на цинизма и па по­ литическото безразсъдство, при която примадоните на светов­ ната полит ика са се надигравали помеж ду си. Светът научи, че представителите на западните демокрации без нуж да са предо­ ставили Европа чак до Елба и М андж урия на съветското господ­ ство, само защото не са имали граж данския кураж да признаят пред себе си и пред народите си, че Западът мож еше да осъществи търж ествено възвестените от него цели на мира не със Съвет­ ския съюз, а и без него и срещу него.

КАК БЕШЕ СПАСЕНА ГЪРЦИЯ А ТИ Н А, Д Е К Е М В Р И 1944 Г О Д И Н А „Сватбата определена началото декември точка Очаквам те непременно страшно бързо поздрави Боби.“ Това беше текстът на телеграмата, която донесе пощен­ ският раздавач в стаята ми в парк-хотела в Истанбул. Известно време я разглеждах недоумяващо. Едва когато прочетох, че ид­ ва от Атина, ми стана ясно какво означаваше. Излязох на терасата и дълго съзерцавах уникалната пано­ рама, която се откриваше пред очите ми в този райски кът на Европа. Пред мен лежеше Босфорът, проточил се като огромна река. Издаваше го единствено тъмносиният цвят на водата, въл­ ните и гребените пяна. Само те потвърждаваха, че той е ивица­ та, която разделя двата континента и свързва студените прили­ ви на Черно море с топлите на Средиземно море. Пъргави мал­ ки кораби сновяха насам-натам между Европа и Азия, пътува­ ха на север към малките рибарски селища и летовища на Бос­ фора и на юг към Принцовите острови в М раморно море. Ня­ колко големи товарни парахода бавно и някак си надуто се ус­ тремяват към пристанището на Истанбул. От дясната страна се извисяваше старият Константинопол с почернелите дървени къ­ щи, белите джамии и стройни минарета, със зеления нисък нос, върху който лежаха дворците и харемите на султаните. От дру­ гата, азиатската страна на морския ръкав, проблясваше Юзкю- дар, старинният Скутари, зад който започваше безкрайната шир на новия континент. Беше ми трудно да отделя поглед от тази гледка, чието ве­ личествено спокойствие никога преди не беше ме поразявало толкова дълбоко. Зад мен върху масата лежеше телеграмата от Атина. Нейното съдържание означаваше почти веднага да се сбогувам с Истанбул. Сам о преди няколко дни се бях завърнал от последното си пътуване из Балканите, от Румъния и България. Турция ми се стори рая на спокойствието и мира. Най-сетне бях в една стра­ на, която не беше „освобождавана“ и в която човек беше в без­ опасност от червеноармейците, които, тежко въоръжени и пия­ ни, нахълтваха посред нощ в хотелските стаи. Страна, в която нощем можеше да се излезе на улицата, без де попадне в дива

130 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И 1944 Г. престрелка, и в която не всеки Божи ден крещящи и озверени тълпи шестваха по улиците и демонстрираха за или срещу не­ що. Бях написал и изпратил репортажите и статиите за моите вестници, бях анализирал положението на турските журналисти, които с изгарящо любопитство чакаха всяко, макар и нищожно пряко съобщение от балканските страни. Бях говорил и на мои­ те приятели, мнозина от които още живееха със своите „антифа­ шистки“ илюзии, за онова, което се разиграва в страните, в кои­ то германските окупационни войски бяха подменени от руски­ те. Няколко седмици до Коледа възнамерявах да остана в Тур­ ция и после в началото на новата година да предприема след­ ващото си пътуване в останалите страни от Източна и Ю го­ източна Европа. Телеграмата от Атина обаче обърна с краката нагоре пла­ новете ми. Нейното съдърж ание означаваше, че в Гърция пред­ стояха важни политически събития и че аз, ако желаех да бъде свидетел, трябваше по най-бързия начин да отпътувам за Ати­ на. С един английски колега, с когото бяхме заедно в Букурещ и София, се уговорихме да обменим информация чрез кодира­ ни телеграми, които бяха недостъпни за цензурата. Още в нача­ лото на ноември неговият вестник го беше изпратил от София в Атина. Още тогава се разбрахме, че в Л ондон, където интере­ сът към Гърция бе значително по-голям, отколкото към Бълга­ рия или Румъния, явно държат сметка за сериозните политиче­ ски събития в Атина. Ето защо бях го помолил веднага да ми съобщи ако ситуацията заплашваше да стане критична. Форму­ лировката със „сватбата“, която беше избрал, беше най-неот- л о ж н а та от всички. Тя означаваше, че бурята можеш е д а избух­ не всеки м иг и че не бива да губя нито ден. През онези седмици да се стигне от Истанбул до Атина бе­ ше всичко друго, но не и лесна работа. Естествено все още ня­ маше въздушна линия между двете страни, а аз не желаех да пъ­ тувам през Тракия и Македония до Солун и оттам до Атина след всичко, което бях изживял преди няколко седмици в Север­ на Гърция. М ожех добре да си представя какво би се разиграло там в мига, когато в столицата се стигне до решаващи сблъсъ­ ци. В тези области комунистите бяха неограничените от нищо и с нищо господари. Така че ми оставаше само връзката по море. Но по него още от началото на войната не пътуваха никакви пътнически ко­

ПРЕЗ Д Л Р Д А Н Е Л И Т Е ЗА П И Р Е Я 131 раби. Освен това Егейско море беше минирано. Единствената ми надежда беше да намеря някой турски товарен параход, кой­ то тръгваш е от И станбул за Пирея. Знаех, че има такива. Една част от храните, които Червеният кръст изпращаше по време на цялата война за Гърция, за да пооблекчи върлуващия там глад, бяха превозвани по този път от турски кораби. Но дали тъкмо сега наново подобен кораб щеше да отплава и да ме вземе, бе­ ше въпрос на късмет. И той ме споходи! В управлението на пристанището в Истанбул узнах, че някакъв кораб бил готов да отплува за П и ­ рея с нов товар храни и щял да излезе в открито море през един от следващите дни. Прекарах целия следващ ден в безкрайно ти­ чане насам-натам, за да си осигуря място на кораба. Когато по­ следното ми се удаде, научих, че бих м огъл д а получа разреш е­ нието да пътувам като пасажер на борда на такъв кораб само от меродавните инстанции в Анкара. Естествено, защото не бях минал през съответните паспортни и митнически процедури. Още същата вечер отпътувах с „Анадолу-експрес“ за Анкара. Там намерих, както винаги, разбиране и готовност да се пом ог­ не от страна на турските правителствени служби и още на след­ ващото утро се завърнах обратно в Истанбул, снабден с всички особени разрешения. Вечерта в шест часа започна пътуването ми за Гърция. Това беше наистина едно превъзходно пътуване през Мра- морно море, Дарданелите и Егейско море. Минавахме край гръцките острови, някои от които бяха още окупирани от гер­ мански войски, задържали се по тях чак до края на войната. Съ­ юзнически самолети многократно пикираха пл Мно над кораба, разпознаваха Червения кръст и турския полумесец и ни оставя­ ха необезпокоявани да се провираме покрай мините, които виж­ дахме да се олюляват върху водната повърхност. Използвах пътуването, за да си възстановя развитието на политическите събития в Гърция през последните три и полови­ на години, с други думи, предпоставките на събитията, които отивах да наблюдавам на място. По-тежко от всяка друга страна — навярно с изключение само на Полша — Гърция много по-рано и по-бурно беше по­ страдала от войната. Тук беше започнала да се разгръщ а съ­ противата срещу окупационните власти. Страданията на гръц­ кия н а р о д трогваха преди всичко заради това, че страната, коя­

132 К А К Б Е Ш Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И 1944 Г. то никога не можеше да се изхранва от продуктите на собстве­ ната си бедна земя, ненадейно беше отрязана от всички отвъд­ м орски притоци. П рез зим ата на 1941 —1942 г. това доведе до глад, който нямаше равен на себе си в съвременната история на европейските страни. Всеки ден в Атина и другите по-големи градове хиляди хора се строполяваха от недояждане и изтоще­ ние, а катафалките напомняха за отдавна отминалите времена на чумата. М а ка р че Англия през януари 1942 г вдигна б л о к а д а ­ та на Гърция, която тегнеше над целия Европейски континент, и м ак ар че Червеният кръст с шведски, швейцарски и турски ко­ раби изпращаше храни колкото беше възможно, за Гърция гла­ дът продължи чак до края на войната и според официални дан­ ни прати в гроба кръгло четиристотин хиляди души. Заедно с избухването на глада в Гърция започна и съпро­ тивата на народа срещу чуждите окупационни войски. В заро­ диш то наистина беше всеобща национална съпротива. Същи­ ната на едно от най-големите постижения на съпротивителното движение се състоеше в това, че една забележително ефикасно работеща нелегална организация пред очите на германските оку­ пационни власти изпращаше хиляди гръцки офицери и войници от малките пристанища на материка и на островите в рибарски лодки през Егейско море в Турция. Англичаните ги поемаха и ги откарваха в Близкия изток, там гръцката чуждестранна ар­ мия се отличи бляскаво при сраженията в Северна Африка, на остров Сицилия и в Италия. Двете най-добри единици „Планин­ ската бригада“ и „Свещеният легион“ щяха да играят по-ната­ тък важна роля при събитията, довели до избухването на граж­ данската война. В са м а та Г ърция още през есента на 1941 г. се образува първото съпротивително движение, наречено ЕАМ — това са първоначалните букви на гръцките думи за Национален Осво­ бодителен Фронт. В него влязоха ляво ориентирани поли­ тически партии и групи под водачеството на комунистите. Тях- ната военна организация се назоваваше E L A S , което означава­ ше Народна Армия за Национално Освобождение. Тъй като Е А М и E L A S първоначално умело съумяваха да се прикриват като чисто национални движения, бяха снабдявани от англи­ чаните обилно с пари и оръжия. След капитулацията на Ита­ лия през септември 1943 г. завладяха и една го л ям а част от оръжията на италианските окупационни войски. Те бяха не са­

ПРЕЗ Д А Р Д Л И Е Л И ТЕ ЗА П И Р ЕЯ 133 мо мислено най-силните, но и отлично въоръжени. Още през ля­ тото на 1943 г. кон тролираха повече от една трета от цялата гръцка територия. Твърде скоро в Гърция протече същото развитие, както във всички други окупирани страни на Европа. Е А М и E LA S из­ падаха все повече и повече под влияние на комунистите и се пре­ връщаха в ударна войска за бъдещата гражданска война. Чрез тях комунистите възнамеряваха след оттеглянето на окупацион­ ните войски да заграбят властта. Онези, които не бяха съгласни с едно такова развитие на нещата, се отцепиха и основаха соб­ ствени партизански единици, от които най-важната беше т. нар. EDES — Гръцка национална освободителна армия, под вода­ чеството на генерал Наполеон Зервас. Тя беше подкрепяна от англичаните с пари и оръжия и там, както при комунистическа­ та ELAS, имаше британски офицери за свръзка. Така от съвме­ стната освободителна война лека-полека, колкото повече при­ ближаваше краят, се слагаше началото на една ожесточена бра- тоубийствена война, която вече не опираше до освобождението на отечеството, а до подготовката за бъдещото заграбване на властта. К огато през октомври 1943 г. избухнаха първите кървави сблъсъци между ELAS и EDES, англичаните преустановиха под­ крепата за двете групи. Постараха се да ги сдобрят и подтикнат да продължат борбата срещу германците. В действителност ус­ пяха да постигнат споразумение между комунистическия гене­ рал Серафис, водача на ELAS, и националистическия генерал Зервас, водача на EDES, единствено по разграничаването на опе­ рационните области на двете партизански армии. Но мирът трая само няколко месеца. След това борбата между тях продължи с още по-голяма ожесточеност. Двете партизански армии в края на краищата бяха заети само с това да воюват помежду си. То­ ва улесни германските окупационни войски да се изтеглят от Гърция почти необезпокоявани. Междувременно гръцкият крал Георг II, който заедно с министър-председателят Емануелис Цудерос и останалите чле­ нове на кабинета беше избягал в Англия, водеше в Лондон жи­ вота на монарх в изгнание. Той лека-полека губи връзката с ро­ дината си без да е сигурен дали някога изобщо ще се върне на трона. Различни делегации, които пристигаха от Гърция в Кай­ ро и Лондон, настояват пред него да се върне в Гърция едва то­

134 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И 1944 Г. гава, когато народът реши чрез плебисцит дали желае да живее в монархия или в република. Кралят отказа да се подчини на това настояване, защ ото вярваше, че само комунистите са сре­ щу него. Той отхвърли също така да замени кабинета на Цуде- рос, който го беше последвал в изгнание, с правителство, в кое­ то биха били предоставени всички политически партии и съпро­ тивителни движения. П рез април 1944 г. избухва страхотен метеж сред гръцки­ те матроси в Египет, насочен срещу краля и правителството в изгнание. Метежът е потушен предимно от британските войски и са издадени множество смъртни присъди за водачите на заго­ вора. Този факт заставя краля да преосмисля цялата сериозност на положението и го принуждава към отстъпки. Под британско давление той декларира, че е готов д а се завърне в родината ед­ ва след допитване до народа за бъдещата форма на управление. Едва тогава е възможно да назначи ново „представително“ пра­ вителство. П рез май 1944 г. близо до Бейрут се свиква конференция на всички гръцки партии и съпротивителни движения под пред­ седателството на новоназначения министър-председател Геор- гиу Папандреу. Събират се множество делегати от окупираната Гърция, сред които и представителите на комунистическата Е А М . Те вече са образували контраправителство в контролира­ ната от тях средногръцка планинска част на страната. В начало­ то те отказаха да влязат в назначено от краля правителство на националното единство, но през август 1944 г., няколко седми­ ци преди освобождението, все пак поеха петте министерства, за­ пазени за тях. По този начин и Гърция се сдоби с правителство на Народния фронт, в което влизаха представители на всички партии — от най-крайната десница до екстремистката левица и от най-убедените монархисти до най-необузданите и отявлени републиканци. Т ова беше правителството, което на 18 о к т о м ­ ври, шест дни след оттеглянето на германските войски, дебар- кира в Пирея. То беше посрещнато с въодушевление от населе­ нието и тържествено влезе в Атина. Същевременно в Гърция де- баркираха слаби британски и гръцки бойни единици, като през ноември ги последваха и „Планинската бригада“, и „Свещеният батальон“. На борда на турския товарен кораб между Истанбул и Пи­ рея тази събития още бягаха пред очите ми. Имах чувството, че

ОТ ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА КЪМ БРАТОУБИЙСТВЕНА ВОЙНА 135 чета прелюдията на една драма, за чието първо действие заве­ сата щеше да се вдигне още с пристигането ми в Гърция. В един от последните дни на ноември 1944 г. корабът вле­ зе в пристанището на Пирея, която представляваше жалка глед­ ка на разрушението. Стените на кея на много места бяха нащ ър­ бени и порутени. В залива на пристанището от водата стърчаха мачтите и комините на потопени кораби. Складове и силози бя­ ха бомбардирани и превърнати в развалини. В мизерна дърве­ на барака се извършваха митническите и паспортните проверки. Там ми иззеха всички писма и ръкописни бележки, но с уговор­ ката и обещ анието, че ще ми ги върнат, след като ги провери военната цензура. Успях да намеря кола, която за фантастична цена ме отка­ ра от Пирея до Атина по правата като конец улица, която свър­ зва града с морето. Докато пътувах покрай мръсните къщи на предградията, малките фабрики и работилници отляво съзрях благородния силует на Акропола, а пък отдясно — високите ко­ лони на Олимпиона. По буквите и знаците на изписаните отго­ ре до д олу стени и зидове разпознах, че войната на надписите и лозунгите беше вече в разгара си. Комунистическите знаци Е А М и E L A S, придружени от неизменните сърп и чук, преобладава­ ха. Редом с тях обаче видях и X на монархистите, ED ES на на­ ционалистите и гамата от цветови със синята корона отгоре — знакът на крал Георг II. В Атина двата най-големи и модерни, разположени в цен­ търа на града хотели „Кинг Джордж“ и „Гранд Бретан“ на­ истина не бяха повредени. Затова пък бяха конфискувани от ан­ гличаните за тяхната военна мисия и не даваха никакви стаи. След продължилата часове препирня с един британски офицер по печата успях да получа стая в „Гранд Бретан“. В него бяха настанени повечето от чуждестранните репортери и журналисти. По-късно упоритостта, с която извоювах още първия ден подслоняването си тъкмо в този хотел, беше възнаградена от развитието на наближаващите събития. По всяка вероятност не бих имал тази възможност, ако се бях оставил да ме отпратят в затънтения хотел „Акрополис“. През първата вечер от престоя ми в Атина се запознах с Елена, стройна гръцка девойка с класически профил под тъмни­ те коси. Тя стана моя екскурзоводка в Гърция тогава и при всич­ ките ми по-късни посещения. П ридружаваш е ме не само по кра­

136 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И 1944 Г. сивите и антични места на Пелопонес, по гръцките островй и на материка нагоре, чак до Епир, Тесалия и в планините на Олимп, но и през лабиринта на гръцката политика и в потайностите на гръцкия народностен характер. Ако разбрах или понеси вярвах, че разбирам какво се разиграваше по онова време и през след­ ващите години в Гърция, то го дължа до голяма степен на прия­ телството си с Елена. Защото още по-малко, отколкото в други страни, не бе достатъчно в Гърция да се проумее онова, което наричаха политика, само от разговори с политици и държавни­ ци, с ходене в парламента или на партийни събирания и с чете­ не на вестници. Човек трябваше да се опита да опознае душата на този своеобразен народ. В нея до ден днешен обитават плът- но един до друг не само великите, но и преди всичко дребнави­ те страсти и качества на античното единство: фанатичният пат­ риотизъм бе съчетан с едно почти анархистично презрение към собствената държава и нейните институции, а крайната жертво- готовност за отечеството се покриваше с най-дребнавия, мислещ за собствената си изгода и облага търговски дух и нюх. Необуз­ даната любов и стремеж към свободата се преливаше в един сти­ гащ до екстремизъм индивидуализъм, напредничавост и духов- на зрялост, пропити от примитивно суеверие и податливост за масови психози, едно невероятно самосъзнание и национална гордост, готови всеки миг да се превърнат в пълна пасивност и сляпо упование на чужда помощ. Ако човек искаше да научи какво мислеха и чувстваха гър­ ците през онези седмици и месеци, през които бяха заложени на карта тяхната свобода и съществуване, как се отнасяха към ко­ мунизма и англичаните, дали желаеха да се върИе кралят им или предпочитаха да живеят в република, не беше достатъчно да се седи в бара на хотел „Кинг Джордж“ или на „Гранд Бретан“ и да се водят политически дискусии. Не беше достатъчно също та­ ка да се ходи на светски вечеринки с коктейли в „К олонаки“ , жи­ лищния квартал на богатите и състоятелни атиняни, на които си даваха среща британски и гръцки антикомунисти или британ­ ски и гръцки салонни болшевики. За тази цел човек би трябва­ ло да отиде в прашните и мръсни пролетарски квартали на Ати­ на и да седне в таверните на предградията и пристанищните кръчми на Пирея. За тази цел би трябвало да се обходят на­ родните пазарища. Само там можеше да се усети борбата на широките маси от народа ад насъщния хляб. Би трябвало д а се

НОВА СРЕЩА С АКРОПОЛА 137 отпътува за селата и малките пристанища на Атика, до някой от малките острови и да се прекара поне един ден с рибарите в открито море или с жените и децата в техните бедняшки коли­ би. По всички тези пътища нито един чужденец не може да тръгне сам. Дори да говори гръцки той ще се наслаждава на го­ стоприемство, но не и на доверие, което получих благодарение на моята придружителка Елена. Тя самата беше типично дете на този народ, който човек не може да обикне, без да го е раз­ бирал и не може да разбере, без да го е обикнал. По-късно често разговаряхме за тази първа вечер, в която се запознахме, и за своеобразното настроение, което цареше то­ гава в Атина. Прекарахме вечерта в една от онези таверни в цен­ търа на града, в които не само тогава, след освобождението и първите опити на правителството за възстановяването на нор­ мални отношения, но и по време на цялата война и най-големия недоимък човек е можело да се нахрани до насита, стига да е плащал със злато или долари. Нашият домакин беше един от моите гръцки приятели от довоенното време, един професор от университета в Атина, комуто тутакси се обадих по телефона, след като станах щастлив наемател на стая в хотел „Гранд Бре- тан“. Половин час след обаждането ми той беше вече в хотела. Неразменили и по десетина думи, т^й, без да даде възможност за възражение, каза, че гръцкото гостоприемство изисква завръ­ щ ането ми в Атина да се полее. Но кой ли предполагаш е, че т о ­ ва беше един от последните дни за празнуване. Веднага отиде при телефона и събра цяла тайфа от приятели и познати, които покани в таверната. Сред тях бяха редом с няколко гръцки жур­ налисти и политици и двете дъщери на един близък на домаки­ на полковник от гръцката армия, откаран като заложник в Гер­ мания. Именно едната от тях беше Елена. „Тя може да ви раз­ каже, така ми обясни моят приятел, едно-друго за всичко, кое­ то са свършили гръцките жени по време на окупацията.“ Настроението, което цареше през онази вечер в претъпка­ ната таверна, беше една своеобразна смесица от веселие и страх, от жизнерадостност и тревожност, каквито се изживяват иначе само в сънищата. Веселие и възбуденост изпълваха хората, за­ щото ужасът и страхотиите от времето на окупацията бяха зад гърба им, защото най-свирепият глад беше отминал, защото от три и половина години насам се чувстваха в безопасност от по-

138 К А К Б Е Ш Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И 1944 Г. стоянната заплаха, че следващ ата утрин ще бъдат взети като за­ ложници или хвърлени в затвора, ще бъдат откарани в Герма­ ния или разстреляни. Чувството на едно действително и истин­ ско свободно съществуване се примесваше с предчувствието за предстоящото зло, което обаче не парализираше радостта от жи­ вота, а я разпалваше. Х ората искаха да се наслаждават на сво­ бодата не само защото бяха живели години наред със смъртта очи в очи, но и защ о то усещаха, че утре или вдругиден своб о­ дата и животът им щяха да бъдат застрашени отново, и то мо­ же би още по-силно. В разговорите, които се водеха тази вечер, това настрое­ ние имаше ясен и недвусмислен израз. Говореше се за минала- то като за кош мар, който най-сетне се беше разсеял, разказваха за ролята, която всеки е играл по време на борбата срещу оку- пационната власт, за своите малки или големи геройства. Нй- кой н.е се хвалеше със стореното. Днес то им изглеждаше като нещо разбиращ о се от само себе си. Елена разказваше за ръч­ ните гранати, за пистолети и патрони, които пренасяла в пазар­ ската си чанта под картофите или белия боб от Пирея и разпре­ деляла в Атина сред познати партизани. Или за нощните пъту­ вания до малките рибарски пристанища на източното крайбре­ жие на Атика, за да снабдява с храна укрилите се в пещерите офицери и войници, чакаи^ с дни или седмици лодките за Тур­ ция. Чух за авантюристичните експедиции в планинските ме­ стности на Парнас и Пелопонес, на жени и момичета. Завърза­ ли върху гърба си тежки чували, се изкачвали горе в планините, за д а доставят на партизаните храна и оръжие. Разказваше се през тази нощ и за ужасната зима на свирепия глад, през която всеки давал последното, което притежавал — семейни украше­ ния, одежди, обуща и мебели, за малко храна. През тази зима най-ценното нямало стойност, ако не можело да утоли глада. Разказваха ми и за онези гърци, които използвали нужда­ та на другите, за да се обогатят, за луксозните ресторанти, кои­ то имало и през най-лошото време на глада в Атина и в които сядали не само офицерите на окупационната власт, но и гръцки спекуланти и черноборсаджии. Д ом а к и н ъ т ни разказа за събитията през м арт 1943 г. В чужбина за тях бяха стигнали само смътни слухове, в които той самият играел важна роля. Те са един от редките случаи, в кои­ то населението на една окупирана страна успяват да изтръгнат

ЕЛЕНА 139 еднозначна победа от окупационната власт. Тогава германците възнамерявали в Гърция — също както във Франция, Холандия и Полша — да проведат мобилизация сред цивилното населе­ ние и да го депортират за принудителна работа в Германия. К огато вестта се разнесла из Атина, масови демонстрации и генерална стачка били умело подготвени от таен комитет. То­ ва толкова изненадало и притиснало окупационните власти, че те се отказали от намеренията си и отменили заповедта за при­ нудителната мобилизация на гръцките работници. Колкото и с охота да говореха за близкото минало, за преодолените опасности и надмогнатите страдания, разговорът отново и отново се връщаше към днес, утре и близкото бъдеще. О нова, което долавях, ми подсказваше, че съм точно навреме в Атина. В разговора се застъпваха най-различни политически ста­ новища. Това е страната, в която на драго сърце всеки избира­ тел би учредил своя собствена партия. Спореха за това дали пра- вилната държавна форма за Гърция би била монархията или ре­ публиката, дали била за предпочитане диктатура като при Ме- таксас или демокрация като при Венизелос. В едно всички бяха единодушни: че завземането на властта от комунистите би озн а ­ чавало катастрофа за страната и за всеки гражданин. Тъкмо та­ зи опасност беше обстоятелството, което беше надвиснало за­ страшително над страната и с което всички се съобразяваха. Не съществуваше никакво съмнение, че „кукуе“ — така наричаха в Гърция общо взето комунистите според началните букви на тях- ното гръцко название на партията „Комунистико кома = пар­ тия, Еладос = Гърция“ — бяха направили всички приготовле­ ния за разпалването на гражданска война. От разговорите узнах, че правителството на П апандреу бе­ ше разпоредил о на 10 декември разоръж аването на двете пар­ тизански армии — на комунистическата E LA S и на антикому­ нистическата EDES. Комунистическите министри заплашвали да излязат от правителството на Националното единство, ако се проведяло това разпореждане. Знаеше се, че от доста дни на­ сам от всички части на Гърция въоръжените банди на „кукуе“ се бяха насочили към Атина. Няколкото хиляди англичани, кои­ то полицейски сили и малкото войници на „Свещеният ба­ тальон“ и на „Планинската бригада“ не бяха достатъчни, за да устоят на 70 000 до 100 000 бойци на E L A S . Един събеседник от наш ата компания, който преди няколко дни се беше върнал от

140 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И 1944 Г. Пелопонес, разказа за терористичните актове и ужасиите, на кои­ то комунистите подлагали всички другояче мислещи. Присъ­ стващ ите бяха единодуш ни, че комунистите биха упражнили свирепо отмъщение върху противниците си и в Атина. Ще се бият ли англичаните за свободата на Гърция, ако комунистите преминат в настъпление? Така гласеше боязливият въпрос, който отново и отново изникваше и се тълкуваше. Знае­ ше се, че комунистите твърдо разчитаха на ненамесата на ан­ гличаните с оглед на своите съветско-руски съюзници. След ви­ дяното в Румъния и Б ългария боях се, че те имаха право за опа­ сенията си. Останахме заедно чак до зори, а след като се разделихме, отпътувах с Елена нагоре към Акроиола, тъй като не исках по­ вече да отлагам новата си среща с най-красивите паметници на света, които бях приветствал на бърза ръка мимоходом при пъ­ туването от Пирея за Атина. И тук, горе ни обгръщаше същото като сън настроение, което беше царило цялата вечер. Пред нас в първата заря на настъпващия ден лежеше огромното море от атински къщи, потънали в спокойствие и мирен сън. На насрещ­ ния хълм Ликавето се очертаваше бялата като сняг църква „Све­ ти Георги“. По-нататък се извисяваха голите хребети на Химе- то, които атиняни наричаха „Трело Вуни“ (“Побърканият б а и р “ ). Те наподобяваха застраш аващ о града чудовище. Няколко дни по-късно, на 3 декември бурята избухна. Предната вечер комунистическите министри бяха излезли от правителството на Папандреу, защото не беше прието тяхното искане ведно с двете партизански армии E LA S и ED ES да бъдат разтурени и разоръжени и завърналите си от чужбина гръцки полкове „Планинската бригада“ и „Свещеният батальон“. С то­ ва картонената кула на „националното единство“ се сгромоля­ са. Нещо, което беше съзидано с големи усилия на конференция­ та в Ливан. Трети декември беше лъчезарно хубав неделен ден и пър­ вия, който прекарах в Атина. Когато сутринта напуснах хотела, бях смаян от тържествената тишина, която цареше по иначе из­ пълнените от шумен и забързан живот улици на централната част на града. На „Синтагма“ — площада на конституцията, близо до хотел „Гранд Бретан“, седяха празнично облечени хо­ ра върху пейки и столове, подскачаха деца около дърветата, бо­ ричкаха се няколко ваксаджийчета и вестникопродавачи. В да­

БУРЯТА ИЗБУХВА 141 лечината отекнаха на неделното богослужение камбаните на ня­ каква църква. Ненадейно викове и тропот нарушиха тишината. От една от тесните улици, които водеха към площад „Синтагма“, идва­ ше шествие от мъже и жени, младежи, девойки и деца. Скоро широкият правоъгълник на площада, водещ нагоре към стария кралски дворец, беше нлътно изпълнен с крещящи и жестикули­ ращи хора. М ного от тях носеха червени знамена със сърп и чук и лозунги, върху които стояха същите пароли, които тълпата крещеше: „Долу Папандреу!“, „Долу британските интервенти!“, „Смърт на фашистите и колаборационистите!“ . Чуваха се и ви­ кове: „Долу Георг Глюксбург!“, тъй като това беше подиграва­ телното име, дадено от комунистите на Георг II, който произ­ хождаше от рода Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург. След като крещяха около час в хор лозунгите си, демон­ странтите изслушаха няколко речи на комунистически водачи и, разбира се, наново се юрнаха в демонстрационно шествие, кое­ то тръгна в посока на широката Университетска улица. Начело на шествието крачеха невръстни младежи и момичета, които но­ сеха знамена и лозунги. При извивката на площад „Синтагма“ към Университетската улица трябваше да се мине покрай глав- ната квартира на полицията. Тя се охраняваше от няколко ду­ зини въоръжени полицаи. На терасата стояха офицери от поли­ цията. От другата страна на „Гранд Бретан“ и пред бара на Яна- кис стояхме с още няколко журналисти. Дузина зрители гледа­ ха равнодушно или с неодобрение приближаването на шествие­ то. Всичко, което последва в следващите минути, беше недей­ ствително, изненадващо, стъписващо и фантастично. Имах чув­ ството, че това не е сцена, която се разиграва пред очите ми, а абсурден филм. Усетих някаква силна детонация, идваща от не­ посредствена близост. После от всички страни започна да тре­ щи. Отекнаха пронизителни викове, преминали в див крясък на хиляди човешки гърла, разпокъсани от залпове. В челото на ше­ ствието, което остана за няколко мига на едно място като вка­ менено, лежаха около стотина души, онемели и безжизнени или крещящи и охкащи. Върху асфалта се разливаха червени локви кръв. Докато траеха изстрелите, тълпата, сякаш събудила се от вцепенението си, се разпиля, затърси укритие зад дърветата и във входовете на домовете. Неколцина грабнаха мъртвите и ра­

142 К А К Б Е Ш Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И 1944 Г. нените за ръцете или краката, отнесоха ги върху тротоара, по­ бягнаха назад и отново взеха да напират напред, докато нови жертви, улучени от изстрелите или прегазени от останалите, се завъргаляха по улицата. Какво се беше разиграло в тези мигове, не можеше да ка­ же със сигурност никой от нас, въпреки че бяхме непосредстве­ ни свидетели. Едни твърдяха, че видели как от демонстрантите била хвърлена граната срещу полицейския участък. Други на­ стояваха, че чули заповедта д а се открие огън по тълпата, даде­ на от офицер от полицията. Едните бяха уверени, че д ем о н ­ странтите, другите — че полицията е стреляла първа, по-късно според изявленията на комунистите броят на убитите възлизал на двадесет и двама души, на ранените надхвърляше неколко- стотин, а от полицаите бил убил един и имало доста ранени. След около половин час заглъхнаха изстрелите. Мъртвите бяха отнесени встрани. Виковете на ранените утихнаха. Ние ве­ че знаехме, че с тази ужасна сцена бе сложено началото на гръц ­ ката гражданска война. С малки прекъсвания тя щеше да трае цели пет години и да вземе дйсетки хиляди жертви. Една война, която едва не изправи света пред ръба на нов международен кон­ фликт. Само няколко часа-след инцидента в центъра на Атина ко­ мунистите се хвърлиха в настъпление в предградията и покрай­ нините. Превземайки един след друг полицейските участъци, за­ стрелваха на място защитниците или ги отвличаха. Те окупира­ ха във всички квартали на Атина ъгловите къщи, пъдеха обита­ телите им и ги превръщаха в малки крепости, в картечни гнез­ да. От тези ъглови къщи те владееха целите улици. Дълги годи­ ни след потушаването на въстанието в Атина стърчаха техните развалини. Когато градът се прочистваше от метежниците, в много случаи се налагаше те да бъдат обсаждани и превземани след дъжд от гранати или след канонада от танкови оръдия. Още на следващия ден комунистите организираха нова де­ монстрация. Начело на шествието вървеше оркестър, който сви­ реше траурни маршове, а подир него носеха двадесет и двата ковчега с жертвите от стрелбата в неделя. „Смърт за убийците!“, „Мъст за предателите!“, „Народът иска разплата за новите жерт­ ви“ — така гласяха този път лозунгите и скандиранията. Демон­ страцията премина без премеждия. За този ден комунистите бя­ ха обявили генерална стачка. Тъй като и противниците от страх

ДВАДЕСЕТ И ДВА КОВЧЕГА 143 пред терора последваха повика за стачка, то в Атина и Пирея нямаше нито газ, нито електричество. Всички магазини, дюкя­ ни, ресторанти, кина и кръчми бяха затворени, трамваите и ав­ тобусите бяха спрени. Градът беше напълно парализиран и от стачката, и от страха. За Атина и Пирея беше обявено обсадно положение. Беше забранено движението по улиците след шест часа вечерта. М и­ нистър-председателят Папандреу беше подготвил за тази вечер голяма реч, в която възнамеряваше да направи равносметка на последните събития и да отправи последен апел към комуни­ стите. Това беше хубава, проникновена, изпълнена с патриоти­ чен патос реч, но... никой не я чу. Тъй като нямаше електриче­ ство, радиото не работеше, а и вестниците не излизаха. На П а­ пандреу не му оставаше нищо друго освен да раздаде речта си в няколко дузини екземпляри на журналистите. Същ ата вечер имах своеобразно преживяване. Връщах се в хотела по тъмните, неосветени, останали без жива душа улици от телеграфната служба, където бях изпратил статия до моите вестници. Изведнъж насреща ми изскочи м лад мъж, обърна се към мене с името ми и на развален и безпомощен английски ме помоли да го последвам. Още щом попитах за какво става ду­ ма, той обясни, че „водачите на гръцкото освободително дви­ жение“ желаят да разговарят с мен и да ме посветят в целите на борбата. Заради „терора на англичаните и на гръцките фаши­ сти“ не били намерили никакъв друг начин да ми предадат своя­ та покана. Последвах мъжа, тъй като знаех от колеги, че това през онези дни беше обичайният метод на комунистите да об­ щуват с чуждестранни кореспонденти. Придружителят ме отве­ де по околен път до главната квартира на комунистите, която се намираше недалеч от площада „Синтагма“ на улица „Хер- мес“. Броени дни по-късно тя беше щурмувана от англичаните, които с тежък танк разбиха барикадирания главен вход на къ­ щата. Междувременно водачите на въстанието бяха офейкали. Тайнственият придружител ме въведе в голяма стая, ос- къдно осветена от димящи петролни лампи. Върху дълга вър­ волица столове пред продълговатата маса седяха водещите мъ­ же на Гръцката комунистическа партия. Бях им представен по ред: Георг Сиантос — партийният секретар, Димитри Парцали- дес — секретар на Централния комитет на ЕА М , двама работ­ ници в някаква тютюнева фабрика, Милитиадес Порфирогенес

144 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И , 1944 Г. — генерален секретар на ЕАМ , Александер Сволос — професор в Атинския университет, който беше избран за министър-пред­ седател на бъдещото комунистическо правителство. До излиза­ нето на комунистите той беше министър на финансите в прави­ телството на Папандреу. Сред обществото от истински проле­ тарии и работници се намираха и множество представители на гръцката „Jntelligentia“, дори и на състоятелните кръгове. Има­ ше и една красива като изписана икона млада жена. Вече бях чу­ вал за нея и не бях изненадан, че я срещ ам в главната квартира на комунистите. Беше Миранда Папандреу — дъщеря на съпру­ гата на гръцкия министър-председател, една от най-добрите и известните актриси на Атина и запалена комунистка. Всичко, което в навечерието на битката за Атина, ми се на­ ложи да чуя от събраните величия на гръцкия комунизъм, не бе­ ше нищо повече от обичайните фрази, които познавах до втръс­ ване от Букурещ и София. Че комунистите се борят за свобода­ та и независимостта на отечеството и срещу остатъците от фа­ ш изм а и диктатурата, че възнамеряват д а изградят с в о б о д о л ю ­ бив и.демократичен режим, че п р е об лад аващ ото м нозинство от гръцкия н арод стои зад тях, че Папандреу е фашист, убиец и пре­ дател, че англичаните искат да натрапят на гърците омразния крал, който оставил страната си на произвола на съдбата и страхливо офейкал. На въпроса ми какво възнамеряват да пред­ приемат комунистите, получих ясния отговор: „Без да броим жертвите, ще се бием срещу гръцките фашисти, а ако се наложи и срещу англичаните, докато вземем властта в наши ръце.“ С връщ ането ми в хотела научих, че англичаните най-сет­ не са взели становище да застанат срещу комунистическите бун­ товници на страната на легалното правителство. Генерал Ско­ би, главнокомандващ на британските въоръжени сили в Гърция, вечерта на 4 декември беше поставил на комунистическите сили ултим атум в течение на 72 часа д а опразнят об ластта на Атина и Пирея. В противен случай щели да бъдат третирани от англи­ чаните като неприятелски войски и с всички сили сломени. То­ гава още не беше известно, че генерал Скоби действаше под пря­ кото указание на британския министър-председател. В своите мемоари Чърчил е обнародвал в пълен текст телеграмата, коя­ то е изпратил на 3 декември 1944 г. от Л ондон. В нея им а две особено важни показателни фрази: „Не се колебайте да дей­ ствате така, сякаш се намирате в завладян град, в който е избух­

ТРИДЕСЕТТЕ УЖАСНИ Д Н И НА АТИ Н А 145 нал местен метеж.“; „Вие трябва да държите и владеете Атина. Това би било за вас велико дело, ако го постигнете по възмож­ ност без кръвопролитие, но и с кръвопролитие, ако е неизбеж­ но.“ Тридесетте ужасни дни, които започнаха, няма да се за­ бравят никога от онзи, който ги е преживял. Бавно, но с неот­ разима мощ комунистическите банди напредваха от предградия­ та на Атина към центъра на града. Завладяваха полицейски уча­ стъци, жилищни кооперации и градските квартали един след друг. Британските и гръцките войски оказваха отчаяна съпроти­ ва, понякога изтласкваха назад метежниците и задържаха на­ предването им, но бяха прекалено слаби и лошо въоръжени, за да потушат въстанието и да разкъсат обръча, който се стягаше все по-тясно около централната част на града, където беше и хо­ телът „Гранд Бретан“. В него още от началото на уличните бое­ ве се беше приютило цялото гръцко правителство. Министър- председателят Папандреу провеждаше заседания на кабинета и приемаше журналистите в спалнята си. Папандреу беше строен мъж, с високо чело, посивяла коса и умни очи. Той изглеждаше по-скоро като професор. В критичните дни обаче показа сърца­ тост, спокойствие и решителност. Генерал Скоби също живееше в „Гранд Бретан“ и ни осведомяваше за военното положение. Със своето малко лице и светли очи той изглеждаше точно та­ ка, както съм си представял британския офицер. Генерал Скоби не криеше, че задачата, която трябва да изпълни, му е против- на. Въпреки това я провеждаше енергично, съвестно и спокой­ но. Н а 10 декември уличните боеве се водеха в непосредстве­ на близост до хотела. Ние ги наблюдавахме от прозорците на стаите. Денем и нощем се стреляше, денем и нощем бълваха оръ­ дията, с които англичаните обстрелваха позициите на комуни­ стите. Отново и отново се чуваха тежки експлозии — или кога­ то бунтовниците вдигаха във въздуха къщи, или когато британ­ ски самолети засипваха с бомби техните позиции. Нощите бяха озарени от сиянието на горящи сгради. Хотелът „Гранд Бретан“ все повече заприличваше на об­ садена крепост. Една от трапезариите беше превърната в „поле­ ви“ лазарет за ранените войници и цивилни граждани. Салонът беше превърнат в спалня за войниците, които трябваше да за­ щитават хотела от комунистическо нападение. В друга зала бя- ю.

146 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И , 1944 Г. ха подслонени стотици бегълци, които тук търсеха закрила от комунистическите банди. В крайна сметка хотелът побра над хи­ ляди души. Храните, предимно консерви, привършваха и даж­ бите трябваше драстично да се намалят. Най-тежък беше обаче недостигът на вода. Разбунтувалите се бяха прекъснали водоп­ ровода към центъра на града. Хотелът разчиташе само на соб­ ствения си резервоар. Всяка вечер обитателите трябваше да взе­ мат своята дажба вода, която се състоеше от половин галон (малко повече от два литра) дневно на човек. Британските офи­ цери, които бяха воювали в пустините на Африка, ни научиха как да разпределяме това количество, за да имаме достатъчно за пиене, за чай, за бръснене и миене. Електрическо осветление също нямаше. Вечер „Гранд Бретан“ изглеждаше призрачен и недействителен на мъждукащото сияние на восъчните свещи. В средата на декември кризата достигна връхната си точ­ ка. От един британски офицер, с когото се бях сприятелил, уз­ нах, че храната за обсадените в центъра на Атина войници и ци­ вилни щяла да стигне за още шест дни, а мунициите за три. Връз­ ката с пристанището на Пирея и двете летища на Атина беше прекъсната. Говореше се сериозно за възможността британски­ те войски да се предадат на бунтовниците. Какво щеше да озна­ чава това за британските, гръцките и чуждестранните обитате­ ли на хотела „Гранд Бретан“, на всички нас беше ясно. Имахме точни сведения за това как комунистите се отнасяха с пленници и заложници. Бяхме разговаряли с войници и цивилни гражда­ ни, които, след като били зверски изтезавани и присъствали на масови екзекуции, успели да се спасят с бягство в „Гранд Бре­ тан“. Обратът настъпи, след като фелдмаршал Александер, вър­ ховен главнокомандващ на британските войски в Средния из­ ток, дойде лично в Атина и се убеди с очите си в отчаяното по­ ложение на защитниците на градския център. До този миг въ­ преки постоянното настояване на Чърчил, той се беше колебал да изтегли по-големи сили от италианския фронт и да ги изпра­ ти в Гърция. Налагаха се енергични мерки, за да се избегне ка­ тастрофата и беше решено през следващите дни да бъде създа­ ден въздушен мост между Италия и Гърция. За няколко дни в Атина пристигнаха 1650 самолетни пратки с оръжие и муниции. Четвъртата британска дивизия, която се намираше на път от Египет за И т а л и я, беше изпратена в Гърция. Н а 17 декември

ТРИДЕСЕТТЕ УЖАСНИ ДН И НА АТИНА 147 британските войски, които от четиринадесет дни насам се нами­ раха иостоянно в отбрана, предприеха първата си настъпателна акция. Успяха да очистят шосето от Пирея за Атина от въста­ ниците. По този начин беше подсигурена доставката на оръ­ жие и храни в обсадения градски център. Въпреки това трябва­ ше да минат още три седмици, изпълнени с тежки боеве, ужас- на нужда и неописуем терор, преди действително да бъде от­ странена опасността от завладяването на Атина от комунисти­ те. Н а 24 декември настроението в „Г р ан д Б р етан “ падна до най-ниската си точка, хотелът беше студен, мръсен и пренасе­ лен. Слухът, че за Коледните дни било сключено военно прим и­ рие с бунтовниците, не се потвърди. Върху черната дъска в са­ л он а на хотела беше закрепено съобщение на генерал Скоби, че „но военни причини не било възможно да се отпразнува К олед ­ ния празник по обичайния начин.“ Х о р ата разбраха, че боевете ще продължат дори и на Бъдни вечер и през всичките дни на Коледните празници. През същия ден грохотът на уличните боеве се засили и ся­ каш приближи. Разпространи се тревожно съобщение, че ком у­ нистическите войски пробили на две места британските от­ бранителни линии и че няколко стотин въстанали се п риближ а­ ват към хотела. Наистина, когато излязох на улицата, лаят на картечниците отекна в непосредствена близост. Една граната, която експлодира от отсрещната страна на улицата, ме подго­ ни обратно в салона. След обед огънят се отдалечи отново и хо­ рата решиха, че англичаните са отблъснали напредващите кому­ нисти. Други слухове пък твърдяха, че една българска армия проникнала в Северна Гърция, побратимила се с гръцките ко­ мунистически войски и заедно с тях се насочила срещу Атина, за да подкрепи „борците за свобода“ . Това се оказа същ о така навярно, както и твърдението, че британското правителство под специално американско и руско давление взело решение да из­ тегли войските си от Гърция. Всички тези слухове засилваха още повече напрежението и нервността, които царяха в обсадения хо­ тел. С падането на здрача си представих как ще изглежда Бъд­ ни вечер в душната, отвратително воняща и от няколко свещи оскъдно осветена банкетна зала на „Гранд Бретан“. Реших да потърся Елена. За нея не бях чул нищо откакто градският квар­

148 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И , 1944 Г. тал, в който тя живееше, беше завладян от комунистическите банди и отрязан от центъра. Взех в ръцете си някаква карта на Атина, разтворих я на колене и помолих един британски офи­ цер да ми покаже колкото може по-точно къде минават бойни­ те линии, на кои улици и около кои жилищни кооперации осо­ бено ожесточено се воюва и кои бяха относително спокойни. И з­ брах по картата път, който донякъде ми се стори безопасен. П о ­ сле натъпках джобовете си с няколко консерви, кейкове, шоко­ лади и цигари, които бях съхранил като „неприкосновен запас“, и тръгнах. Навън беше студено и толкова тъмно, че трябваше д а по­ ложа неимоверни усилия да намеря избрания път. Избягнах ши­ рокия булевард на кралица София, който беше постоянно об­ стрелван. Предпочетох да мина по тесните улички на Колона- ки, а после покрай подножието на хълма Ликавето. Този район беше прочистен от въстаниците през двата последни дни. М и­ нах покрай взривени къщи, препъвах се в празни гилзи от гра­ нати, катерих се по изоставена барикада от чували с пясък, про­ бивах си път с мъка през бодлива тел. След около десетина ми­ нути бях спрян за пръв път от войнишки патрул, който изплува като призрак в тъмнината. Заповядаха ми на гръцки език да спра на място. Оказаха се гръцки полицаи, които претърсваха улици­ те за саботьори. Показах им документа за самоличност. Те ме пуснаха, но ми обърнаха внимание, че на по-следващ ия ъгъл з а ­ почвала „ничията зе м я “ между двете вою ващ и армии и че съсед­ ните улици се намирали в ръцете на комунистите. Въпреки всич­ ко продължих нататък, но все по-плътно покрай стените на къ­ щите. Стигнах невредим Евангелистката болница, която вече се намираше върху земята на ELAS. Пресякох градинката, която води надолу към булеварда на кралица София. От дясната ми страна затракаха картечници, а когато за миг занемяха, дочух стъпки, които идваха към мен. Скочих встрани зад едно дърво и видях от мрака да излизат трима войници, които разговаряха помежду си на гръцки. Не можеха да бъдат други освен размир­ ници. Стоях скрит, докато отминат. Преди да стигна до улица­ та се натъкнах на тъмна грамада, която първоначално ми се сто­ ри като естествена неравност. Когато се взрях по-отблизо, раз­ брах, че става дума за трупове, нахвърляни един върху друг. Мъртвите бяха в цивилни дрехи, явно жертви на комунистиче­ ския терор. Такива грамади от трупове след сраженията бяха на­