ВИДЯХ_СГРОМОЛЯСВАНЕТО_ИМ_1994г_Волфганг_Бретхолц

ЗАПАДЕН СЪЮЗ И АТЛАНТИЧЕСКИ ПАКТ 299 волството щ яха да се задълбочат, а това щеше да засили левия екстремизъм, който подкопаваше отвътре онова, което възнаме­ р ява ха да защитават по границите. Естествено, Съединените щати бяха предлож или на европейските народи своята помощ чрез „плана М а р ш а л“. Но много европейци се пит аха, дали прие­ мането на американската помощ не би означавало друга форма на зависимост и търсеха от двойното затруднено положение ня­ какъв изход в пасивна неутралност. При това полож ение през 1948 година наново възникна идея­ та за Европа. Тя се подсили от разбирането, че свободните наро­ ди на континента мож аха да се опазят само тогава, когато се сплотят политически, икономически и военно, когато съумеят да противопоставят па единния Източен блок един единен Западен блок и когато помощта, която предлагаха Съединените щати, не я приемат поотделно и индивидуално, а като Европейска общ­ ност. Западен съюз и Атлантически пакт Ш естнадесет европейски държави б яха се съгласили със свое­ то участие в плана М аршал и бяха приети в началото на януари 1948 година в съставената програма за оказване помощ на Евро­ па (E R P — European Recovery Program). Това бяха — с изключе­ ние на Финландия, Германия и Испания — всички държави, кои­ то се намираха западно от Ж елязнат а завеса: на север — Ислан­ дия, Норвегия, Швеция и Дания, после трите държави от Бене- люкса — Белгия, Люксембург и Холандия, Франция, Великобри­ т ания и Ирландия, Швейцария и Австрия и на Ю г — П орт уга­ лия, Италия, Гърция и Турция. Тези страни, наречени E R P -стра­ ни, се събраха през март в Париж на своята първа конференция. Резултатът от нея беше спогодбата за икономическо сътрудни­ чество, която е известна с обозначението ОЕЕС — спогодба ( Organization fo r European Economic Cooperation). Малцина бяха наясно тогава какво всъщност означаваше тази първа стъпка в обединяването на свободните страни на Европа в икономическа­ та област. Ако от днешна гледна точка се хвърли поглед назад към развитието от 1948 година насам, не остава скрито, че зад прозаичните и непонятни за много хора букви E R P и О ЕЕС се крие формулата, която даде възможността и гарантира новия възход на Европа, за преодоляването на безработицата, нуж да­ та и отчаянието в следвоенните години. . 1 ОЕЕС — Организация на Европейско икономическо сътрудничество

300 В Е Л И К И Я Т О Б Р А Т - Г О Д И Н А Т А 1948 Ръка за ръка с икономическото, вървеше политическото и военното обединяване, което наистина се ограничи в по-малък брой страни. На 17 март 1948 година то намери своя пръв израз в сключването на Брюкселския пакт на петте сили. Чрез него Фран­ ция, Великобрит ания и трите държави от Бенелюкса се обедини­ ха в така наречения Западен съюз. Петте страни се задължава­ ха да си оказват военна помощ и всяка необходима подкрепа, ако някоя от т я х станеше мишена на въоръжено нападение в Евро­ па. С подписването на Брюкселския пакт, човек все още не м о­ жеше да предвиди, че с него беше слож ена основата на новия въз­ ход на Западна Европа. От него най-напред възникна постоянна- та Комисия за отбрана на Западния съюз. В нея се обединиха през септември 1948 година министрите на отбраната на петте дър­ жави — членки, после Европейският съвет, за чието съставяне външните министри взеха своето първо решение през януари 1949 година. Неговият състав беше определен през май 1949 година с лондонския Пакт на десетте, като към петте страни на Запад­ ния съюз се присъединиха още Д ания, Ирландия, Норвегия и Шве­ ция, и накрая Европейската отбранителна общност през май 1952 година, която представляваше едно разширение на Брюкселския пакт. Западният съюз стана и фундамента на Атлантическия пакт. Чак сега Съединените щати най-сетне намериха един парт­ ньор в Европа, с когото мож еха да работят заедно политически и военно. През септември 1948 година започнаха консултациите меж ду представители на Западния съюз, на Съединените щати и на Канада. Те продължиха месеци наред. В крайна сметка на 4 ап­ ри л 1949 година, във Вашингтон, беше подписан Североатланти- ческият пакт. Освен петте страни от Западния съюз, Съедине­ ните щати и Канада в него влизаха още Дания, Исландия, Ита­ лия, Норвегия и П орт угалия, към които по-късно се присъедини­ ха още Гърция и Турция. Тези държави се обединиха, за „да обез­ печат свободата, целокупното наследство и цивилизацията на своите народи, крепящи се върху принципите на демокрацията, на индивидуалната свобода и зачитане на човешкото право“. Държ а­ вите — членки се задълж аваха, „да разглеж дат едно въоръжено нападение срещу една или повечето от т ях в Европа или Северна Америка като нападение срещу всички т я х “. Сключването на А т ­ лантическия пакт, от който произлезе Н А ТО (North Atlantic Tready Organization) като обща военна организация на подписали­

ЗАПАДЕН СЪЮЗ И АТЛАНТИЧЕСКИ ПАКТ 301 те страни, представляваше края иа процеса, започнал с доктри­ ната Труман, плана М аршал и Западния съюз. Несъмнено това бе­ ше първото пай-важно събитие в развитието па Западния свят след края иа Втората световна война. Западен съюз и Ат лант и­ чески пакт След стопанското обединяване в ОЕЕС и политико-военно- то в Брюкселския пакт, страните на Западна Европа се заловиха с разрешението на проблема за Германия. Беше ясно, че след без­ плодните преговори със Съветския съюз през изт еклит е три го­ дини не беше възможио да се намери в едно западио-източно об­ що решение съдбата иа Германия. Включването иа трите запад­ ни окупационни зони най-напред в икономическа, а по-късно и в по- литико-военна общност на Западна Европа вече представляваше една необходимост. През февруари 194S година трите западни окупационни власти се събраха в Лондон иа своята първа конфе­ ренция за Германия без Съветския съюз. Към нея бяха привлече­ ни и трите държави от Бенелюкса. С много прекъсвания и след преодоляването на значителни противоречия, преди всичко м еж ­ ду Франция от една страна и Великобритания и Съедииениете ща­ ти от друта страна, конференцията стигна на 3 юни до редица решения. Те поставиха началото на една напълно нова политика на Запада към Германия. Освен сливането на френската с англо- американската двойна зона и включването на така възникналата западна зона в програмата ERP, беше прието решението за съз­ даване на западногерманско Учредително събрание, правителство и издаването на декрет за окупационния статут. Решенията на лондонската конференция иа шестте сили за Германия бяха из- ричио обозначени като „част от една по-голяма съвкупност“, към която спадаха и планът Маршал, Брюкселският пакт и подго­ товките за Атлантическия пакт. Една от най-важните мерки в новата политика иа Запад­ ните сили към Германия беше паричиата реформа, която трите военни правителства проведоха на 20 юни 194S година за западни­ те зони и за западните сектори на Берлин. Именно с нея се съз­ дадоха предпоставките за стопански подем иа Западна Германия. Тя даде същевременно повода за първото голямо премерване на си­ лите меж ду Запада и Изтока след края на войната с блокадата на Берлин от руснаците и утвърж даването, опазването и нала­ гането на Берлин чрез съюзническия „въздушен м о ст “. С нараст­ ваща неприязън Съветският съюз беше следил усилият а за пости­

302 В Е Л И К И Я Т О Б Р А Т - Г О Д И Н А Т А 1948 гане на единение на Западно-европейските държави и новата поли­ тика на съюзниците към Германия. Особено Лондонската конфе­ ренция на шестте сили за Германия отприщи в страните от Из­ точния блок най-острите протести, които получиха израз в свик­ ването на една конференция на външните министри на Полша, Че­ хословакия и Ю гославия в Прага през февруари 1948 година. За­ падните сили не удостоиха тези протести с внимание. В отговор на което на 20 март 1948 година Съветският съюз взриви М еж ­ дусъюзническия контролен съвет, който беше създаден в Ялт а и напоследък съществуваше само привидно. Когато паричната ре­ форма в западните зони беше извършена без участие на руснаци­ те, последните парализираха и спряха междузоново движение за хора и стоки, с намерението да ум орят от глад населението на берлинските западни сектори. При създаденото положение Западните сили се реш иха на извънредна мярка. Те започнаха да снабдяват Западен Берлин с ж изненоваж ни стоки по въздушен мост и по този начин да про­ бият спуснатата от руснаците блокада. Дръзкият и сърцат ек­ сперимент успя. За 398-те дни, през които съществуваше берлин­ ският „въздушен м о ст “ — от 26 юни 1948 до 29 юли 1949 годи­ на, бяха превозени над два милиона тона стоки от западните зо­ ни в Западен Берлин, при което бяха прелетяни повече от 170 ми­ лиона километри. Берлин беше спасен. Така беше демонстрирана реш имост т а на Запада да не търпии насилническите актове на Съветския съюз. Особено през първите седмици на „въздушния м ост “ све­ тът стоеше плътно изправен пред ръба на нова световна вой­ на. „Ако въобще още съществува някакъв шанс да се избегне Тре­ тата световна война“, заяви тогава Уипстън Чърчил, „то той е залож ен в твърдото и решително държане на Запада спрямо Съ­ ветския съюз“. А британският военен министър Ш инуел излож и на едно партийно събрание следното: „Ако за нещастие отново бъдем забъркани в една по-голяма война, то мога да ви уверя, че британската армия е готова отново да изпълни своя дълг.“ Но Западът беше вече единен и изправен, безкомпромисен и твърд пред новата военна опасност. Зад акцията на берлинския „въздушен м ост “ стоеше икономически оздравялата и политиче­ ски обединената Западна Европа, подкрепена и свързана с военна­ та мощ на Съединените щати. Западът вече не пращаше, както през изминалите години, протестни ноти, а действаше. Съвет-

ВЪЗДУШНИЯТ м о с т - П Ъ Р В О Т О П Р Е М Е Р В А Н Е Н А С И Л И Т Е М Е Ж Д У З А П А Д А И И З Т О К А 303 скияш съюз прозря, че и западните сектори на Берлин са състав­ ни части на една готова и способна на съпротива общност. Четири седмици след подписването на Атлантическия пакт през май 1949 година Москва прекъсна Берлинската блокада и зая­ ви, че е готова за възобновяването на четиристранните прегово­ ри за Германия. М ож еш е да се каж е, че Западът беше издържал успешно своето първо премерване на силите с И зт ока. За пръв път от края на войната комунистит е отстъпиха. За пръв път се ви­ дя в каква голям а степен годината 1948 беше ознаменувала един обрат. В Изт очния блок по същото време настъпиха събития от голяма важност, които щ яха решително да повлияят върху по­ литическото положение на света. В края на септември 1947 го­ дина в малкия силезийски курорт Шрайберхау, който сега вече принадлежеше на П олш а и се наричаше Склиярска Поремба, се събраха представителите на девет комунистически партии от Европа, за да дадат живот па Комунистическото информацион- но бюро, наречено „К омипф орм“. Задачата му беше „да организи­ ра обмяната на опит и, ако е необходимо, уеднаквяването на дей­ ността на комунистическите партии въз основа на взаимно осве­ домяване\". За седалище на Коминформа беше определен Белград и бе взето решение за издаването на списание със заглавието „За траен мир и за пародна дем окрация“. На Запад първоначално не знаеха точно какво щеше да озна­ чава това ново образувание. Общото мнение беше, че става дума за възстановяване на Комунистическия Интернационал, който Ст алин разт ури по време на войната, и същевременно за някакъв нов инструмент, с който Съветският съюз възнамеряваше да дър­ ж и в юзди и контролира своите сателитни държави. Впрочем ре­ чите, които се произнесоха при съвещанието в Ш райберхау, съдър­ ж аха остри нападки срещу „империалистическия блок под вода­ чеството на Съединените щ ат и“ и потвърдиха по този начин р а з­ делението на света на два враждебни лагера. П рез януари 1948 година се стигна до изненадващи събития вътре в Източния блок. От края на войната двамата комуни­ стически водачи на Ю гославия и България, маршал Тито и Геор­ ги Димитров, бяха подготвяли обединението па своите страни в Балканска федерация, в която по-късно да бъдат привлечени и дру­ ги „народни демокрации“. На конференция в Блед през август 1947 година бяха взети решения, които чертаеха скорошното осъще-

304 В Е Л И К И Я Т О Б Р А Т - Г О Д И Н А Т А 1948 ствяваие на плана, за който се вярваше, че е одобрен и насърчаван от М осква. М алко по-късно, през януари 1948 година, на прескон­ ференция в Букурещ Димитров даде изявлението, че един прекра­ сен ден „неизбеж но“ щяло да се стигне до федеративното обеди­ нение на всички „народни демокрации“, като освен България и Ю гославия той назова още и Чехословакия, Полша, Унгария, Ру­ мъния, Албания и дори Гърция. Точно по това време комунист и­ ческата армия на генерал М аркос в граж данската война в Гър­ ция се намираше на върха на успехит е си и беше образувала някакво „свободно контраправителст во“. Д им ит ров допълни, че народите на балканските и дунавските страни „самост оят ел­ но ще реш ат , така както го изисква т ехният собствен инт ерес“ въпроса за федерацията. С тия изявления Димитров, един от най-старите функционери на световния комунизъм, беше порицан от Москва. Вестник „Правда“ характеризира развитите от не­ го „федеративни“ планове като „съмнителни и изкуствени“ и заяви, че балканските и дунавските страни се нуж даели по-нало- жително от „консолидирането и защитата на своята незави­ сим ост “, от колкот о от някакви проблематични федерации. Димитров оттегли веднага думите си, казани в Букурещ, като заяви, че направената м у забележ ка от М осква е „ценна поука и полезно предупреж дение“. Тито напротив не се остави да го за­ блудят и продължи своята политика на независимост спрямо Москва. И бомбата не закъсня. . П рез юни 1948 година бюрото на Коминформа на поредно заседание в Букурещ взе решение, с което Комунистическата пар­ т ия на Ю гославия след като се обвиняваше в национализъм и ан- тисъветизъм, в предателство към интернационалната солидар­ ност на работническата класа и извращение на Марксизма-Лени­ низма, се изключваше от „обединения комунистически ф ронт “. Същевременно комунистит е на Ю гославия б яха призовавани да се освободят от сегашните си водачи и да „съставят едно ново ин- тернационалистическо ръководство на парт ият а“. Тито отхвър­ ли енергично обвиненията на Бюрото на Коминформа и от своя страна отправи тежки упреци срещу Съветския съюз. Предвид­ ливо той се отърва на бърза ръка от няколко съратници, които се обявиха срещу него в полза на Москва. На последвалия конгрес на Комунистическата партия на Ю гославия изрично се потвърди до­ верието в неговата политика.

КОНФЛИКТ С КОМИНФОРМ 305 Западът, който беше свикнал да гледа на Ю гославия като на най-сигурния и най-верен член на Източния блок не обърна до- статъчно внимание на фактите, показали волят а на Тито за не­ зависимост спрямо М осква. Първоначално се предполож и, че всич­ ко опира до някаква задкулисна игра меж ду Белград и Москва. С мят аш е се, че със съгласието на Тито, Сталин е инсценирал це­ лия конфликт, за да всее несигурност, обърканост и да вкара кон- трабандно Ю гославия като „Троянския кон“ в антикомунисти­ ческия лагер. Едва когато през 1948 година отношенията меж ду Ю гославия и останалите народни демокрации започнаха непрекъс­ нато да се влошават, а Тито очевидно работеше за одобряване със Запада и дори преустанови поддръжката на комунистически­ те партизани в Гърция, западните политици постепенно си дадо­ ха смет ка, че действително се касаеше за един разрив в комуни­ стическия лагер. С него се променяше не само полож ението на Балканите, но и цялата политическа и стратегическа ситуация. Докато демокрациите, политически, военно и стопански у к ­ репнали, се бяха сплотили по-здраво, приеха Западна Германия в своята общност и в борбата за Берлин бяха издържали първото си изпит ание, то Съветският съюз, отслабен от конфликта с Ю гославия, се видя изправен пред нов проблем наречен „титои- зъм “. Той застрашаваше скалъпеното с насилие единство и пара­ лизира неговата настъпателна сила. За пръв път човек мож еше да се надява, че развитието, започнало с Я лт а и Пот сдам, бе на­ мерило свой край със завладяването на Чехословакия от комуни­ стите.

КОМУНИСТИЧЕСКИЯТ МЕТЕЖ В ПРАГА Ф ЕВ РУ А РИ 1948 Г О Д И Н А Ехтяха изстрели, а няколко куршума изсивстяха покрай мен. Чувах заповеди и кучешки лай. Подразделение униформе­ ни премина бегом и се устреми към мястото, където останал без дъх, лежах на земята. Знаех, че изстрелите им бяха предназначе­ ни за мен и че аз съм оня, на когото ловците на хора бяха уст­ роили хайка. Те вече не можеха да ме стигнат, а от изстрелите им бях прикрит зад дебело дърво. За да ме хванат, ще трябва­ ше да прекосят границата и да навлязат в чужда територия. Ако бяха ме открили малко по-рано, когато в утринната мъгла бя­ гах с животински подскоци през откритото поле към горичката, в чийто край минава границата, всичко щеше да бъде загубено. Сега те идваха твърде късно. Помотаха се известно време по протежението на границата, като с мъка удържаха кучетата, и се върнаха обратно. Бях в безопасност. Бях спасен. Бавно се отърсвах от страха, който от дни насам беше мой постоянен спътник. Лека-полека осъзнавах, че животът продъл­ жава и че отново съм свободен човек. Никога преди това ж иво­ тът и свободата не бяха ми изглеждали толкова скъпи както през този ден. Много пъти бях изпадал в безнадеждни ситуации и за пръв път ми се налагаше да бягам от някоя страна, за да спася живо­ та си. Не за пръв път бях пресичал нелегално граница, там, ко­ гато нямаше никой който би бил готов да сложи излишни печа­ ти в паспорта ми и да провери багажа ми. Никога положение­ то не ми беше изглеждало толкова безнадеждно както през она­ зи вечер на 13 м ар т 1948 година, когато сам о с онова, което н о ­ сех на гърба си, без паспорт и документи, напуснах хотела в П р а ­ га, за да се опитам да прекося границата между Чехословакия и американската зона на Германия. Рискувах, знаейки че грани­ цата се охранява от специални подразделения на армията и по­ лицията по най-строг начин така, че и пиле не можеше да пре- хвръкне. Този граничен режим установиха комунистите след преврата на 25 февруари и се самонастаниха като неограничени господари на страната. С това целяха да пресекат пътя към чуж­ бина на всички свои противници. Знаех същ о, че във всички вла­ кове, автобуси и автомобили, които пътуваха по посока към гра­

И ЧУДОТО СТАНА 307 ницата, се правят проверки и че на разстояние от петнадесетина километра преди границата беше обявена за забранена зона, в която никой не можеше да влезе без специално разрешение. К о ­ гато напуснах П рага, знаех вече, че на следващ ото утро ще б ъ ­ да арестуван като „съзаклятник“. Нямах никакъв друг избор ос­ вен да заложа на карта свободата и живота си. Напуснах Прага пешком. Избегнах големите гари, които строго се охраняваха. На някаква спирка в предгтарията се ка­ чих на невероятно бавен влак, с който се добрах по-близо до границата. После се прехвърлях от автобус на автобус, които пътуваха от едно село до друго. Така избегнах непрекъснатите проверки. Пътувах и със селски каруци до най-близката гара. Качвах се на местни влакове и накрая отново пеша, докато стиг­ нах до град Егер. Тук се изправих пред най-голямата трудност. Трябваше да реша как да стигна до Аш, където имах адреси на верни хора. При тях можех да се скрия в краен случай, докато стане възможно бягството ми през границата. Между Егер и Аш беше забранената зона, която не можеше да се заобиколи и в която влакове, автобуси и всички други превозни средства се претърсваха най-обстойно. Нерешителен стоях на спирката на автобуса, който пъту­ ваше от Егер за Аш. Беше шест часа сутринта и студен ситен дъжд шибаше в лицето ми. Имах невероятно изморен вид. М о­ же би тъкмо затова биех по-малко на очи. Исках да измина с автобуса няколко спирки, да сляза преди проверката и после да опитам да си пробия път до Аш. Беше ми ясно, че щеше д а б ъ ­ де чудо, ако премина кордона. И чудото стана. Докато чаках автобуса, на спирката дой­ де група от петнадесет души, които също като мене будеха мал­ ко доверие. Те носеха в ръцете си изтъркани куфарчета или вър­ зопи на рамо. Чух че говорят на полски. От водача им узнах, че са евреи от Полш а. Те искаха да се доберат до Палестина. Точ- но по това време, през пролетта на 1948 година, предстоеше ре­ шаващата битка за създаване на еврейската държава и непрекъс­ нат поток от нелегални изселници от всички европейски страни се изливаше към Палестина. Англичаните с всички средства се опитваха да затворят границата на страната, но нищо не беше в състояние да спре постоянно прииждащите десетки хиляди ев­ реи. Те бяха решени да отвоюват бъдещата си държава от ан­ гличаните и да я защитят от арабите. Новите комунистически

308 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р А Г А - Ф Е В Р У А Р И 1948 Г. режими в източно- и югоизточно-европейските страни си затва­ ряха очите пред британските протести за тази организирана ак­ ция. По този начин те целяха да се отърват от евреите, оцеляли през Хитлеровия режим и в същото време потриваха ръце от ра­ дост, че допълнително затрудняват „английските империали- сти“. Групата се беше сдобила с един крайно подозрителен д о ­ кумент издаден от чехословашкото вътрешно министерство, в който се изброяваха имената на петнадесетината души и се по­ твърж даваш е, че преминават транзит през Чехословакия без п а­ спорти на път от П олш а за Палестина. Най-отдолу се мъдреха печат и подпис, чиято автентичност предпочетох да не проверя­ вам твърде внимателно. Не се подвоумих нито за миг да опиша на водача на групата положението си и го помолих да ме вземе със своите хора до Аш. Той веднага се съгласи. Един поглед, с който ме измери от глава до пети му беше достатъчен да го убе­ ди, че ням а да бия на очи. За повече сигурност ми нахлупи на главата смачкана шапка с козирка и ми бутна в ръцете завързан денк. В списъка си записа нечетливо с молив някакво шестнаде­ сето име. „Не знам, дали ще ни пропуснат“ , каза той, „но някак- си ще се оправим “ . Когато му споменах за пари, които можех да му дам оттатък границата, той обидено махна с ръка. Петнадесет километра преди Аш автобусът спря. Трима полицаи в тъмната униформа на специалната полиция застана­ ха пред вратата. Двама влязоха в автобуса и започнаха да про­ веряват книжата и паспортите с тягостна педантичност. Всеки, който нямаше специално разрешение за влизането в забранена­ та зона им изглеждаше подозрителен и беше измъкван безми­ лостно навън. Когато стигнаха до нашата група, свалените бя­ ха вече пет или шест. Нашият „ръководител“ показа документа и се обърна на полски към единия от полицаите. Той погледна документа, обърна го насам и натам и явно остана впечатлен от него. С думи и жестове се опита да ни обясни, че с него не м о ­ же д а п р о д ъ л ж и м за Аш, и че трябва да напуснем автобуса. В края на краищата, когато водачът ни продължи да настоява на своето, той извика втория полицай и му обясни на чешки за как­ во става дума. Естествено разбрах всяка дума. Той се усъмнява- ше, че все пак сред хората може д а има чешки фашисти, и че трябва всички да бъдат подложени на по-обстойна проверка. Другият обаче явно под влиянието на пет години Хитлерова про­

И ЧУДОТО СТАНА ' 309 паганда беше станал антисемит. Той даде на своя колега да раз­ бере с най-просташкия израз, който съществува в чешкия език, че „тази сган“ трябва да се натири колкото може по-бързо. След това със знаци обясниха, че мож ем д а продълж им пътуването си, но трябва да напуснем по най-краткия път страната. Нещо, към което ние самите изцяло се стремяхме. Така стигнахме без­ препятствено до Аш. Преди да се разделя със спътниците си разказах на водача на групата на какво дължим успешното си преминаване. Той са­ мо вдигна ръце към небето и възкликна: „Велики боже, сега трябва д а ти б л агод ари м , че на този свят има и антисемити!“ После ме покани в Палестина. „Когато приключите с всичко, елате ни на гости в нашата нова държава!“ Като военен коре­ спондент два месеца по-късно наистина бях в Израел и посетих изнесена напред позиция на еврейско-египетския фронт. В майо­ ра от израелската армия, който командуваше там, разпознах мъ­ жа, с чиято помощ стигнах от Егер до Аш. Отбелязахме както подобава новата си среща сред пушечната стрелба и тътена на канонадата. Не се осмелих да мина заедно с еврейските емигранти през норм алния чешки граничен пункт, защ ото подозирах, че П рага вече е уведомила съответните институции за бягството ми и щ я­ ха да ме разпознаят по отличителните белези описани в паспор­ та. Предпочетох да извървя сам последния етап и подирих хо­ рата, чийто адрес бях взел. Те бяха добродушни чешки селяни, които притежаваха имот недалеч от Аш, близо до границата. Ситуацията в момента беше крайно неблагоприятна. През це­ лия ден и н ощ на къси интервали патрулираха караули и, както се казва, пиле не можеше да прехвръкне камо ли човек. Те ме подслониха в една плевня, за която бяха сигурни, че ням а да се претърсва от полицията. Обещаха да ми се обадят, щ ом за ня­ колко часа караулите се оттеглят. Две нощи и един ден се крих в плевнята. Нямах нищо за четене, а и да имах нещо под ръка, нямаше да е достатъчна оскъдната светлина, която проникваше през един отвор. Нощем, когато вече не издържах в душното по­ мещение, се осмелявах да изляза за малко на открито, но не хо­ дех чак до града, в който полицията непрекъснато правеше хай­ ки. На втората сутрин селянката дойде при мен и ми каза, че ка­ раулите се оттеглили. Показа ми най-късия път до горичката, на края на която минаваше границата. Към шест часа, когато гъ­

310 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р АГА - Ф ЕВ РУА РИ 1948 Г. ста утринна мъгла се стелеше над полето, което щях да преко­ ся, предприех рискованото преминаване. Ставаше дума само за няколко стотин метра, които деляха плевнята от границата, но те ми се сториха най-дългият път, който някога съм извървявал. Оставаха ми само няколко скока до спасителната горичка, ко­ гато един караул ме забеляза и вдигна тревога. Щом чух първи­ те изстрели, вече лежах на сигурно място оттатък границата скрит в горичката. Сега, когато всичко свърши благополучно, не съжалявах, че се впуснах в авантю рата на това пътуване в Чехословакия. Онова, което преживях за малкото седмици от пристигането ми в Прага до бягството ми от нея представляваше логическият за­ вършек на пътя, който бях изминал през изтеклите години. По­ следното действие приключи. Играта свърши. И завесата пад­ на. Моето чехословашко приключение започна в Пресбург , където престоях няколко дни на път от Виена за Прага. Още във Виена от доверено лице, в чиято честност нямаше никакво съм­ нение, получих информация, че в комунистическите кръгове зад Желязната завеса е решено най-късно до март да бъде заграбе­ на властта в Чехословакия. В Пресбург се убедих в истинност­ та на тази информация. Нещо повече по-рано отколкото в П ра­ га комунистите тук бяха започнали офанзивата си срещу демо­ кратичните партии, която се оказа прелюдия към Пражкия ме­ теж. С края на войната Словакия се беше превърнала в огнище на размирици, които причиняваха големи главоболия на управ­ ляващ ите в Прага. Г олям а част от словашкото население все още не можеше да забрави времето на привидната сам остоятел­ ност през войната, когато тяхната страна въпреки германското „закрилящо господство“ имаше свой собствен парламент, свое правителство, своя собствена армия и свои дипломати. В нова­ та държ ава на чехи и словаци те се чувстваха отново като граж ­ дани втора категория. Настроението „Долу Прага“ ставаше тол­ кова по-силно, колкото по-ясно се забелязваше комунистиче­ ското влияние в Пражкото централно правителство. Сред пре­ димно селското и крайно католическото население на Словакия влиянието на комунистите беше незначително. Дясно ориенти- 1 Немското название на Братислава.

РАЗМИРИЛ СЛОВАКИЯ 311 раната Демократическа партия беше обединила около себе си преобладаващото мнозинство на гласовете при първите парла­ ментарни избори и държеше министър-председателският пост в сл оваш кото местно правителство, в ‘което комунистите играеха второстепенна роля. Новите властници в Прага допуснаха грешка, като отмъст­ иха жестоко на хората, които по време на войната стояха наче­ ло на Словакия. Срещу тези изстъпления дори самият Бенеш, в разрез със своя хуманен мироглед, не посмя да се опълчи. Бив­ шият държавен президент доктор Йозеф Тисо и бившият мини­ стър-председател Бела Тука през 1947 година бяха осъдени на смърт и екзекутирани. Свещеническото расо не мож а да спаси Тисо от бесилката. Някогашният външен министър на Слова­ кия, Фердинанд Дурчански, също беше осъден на смърт, но той вече беше емигрирал. С ожесточена непримиримост от чужбина той воюваше и с комунистическите властници в родината и с де­ мократично настроените чехословаци в изгнание. Друг побор­ ник за словашката независимост, бившият посланик на прави­ телството на Тисо в Берлин, Матус Чернак, успя да избяга в чужбина едва след комунистическия метеж. Преди това излежа в Пресбург присъда с двегодишно лишаване от свобода. В еми­ грация той продължи борбата за самостоятелността на своята страна. През 1955 година стана жертва на бомбен атентат в Мюнхен. Екзекуцията на Тисо и Тука засили сепаратистките тенден­ ции в Словакия. По тоя повод Бенеш предупреди със забелйки- телна откровеност, че Словакия „ще падне в ръцете на руснаци­ те“ , ако се отдели от чехите и се опита отново да стане сам о­ стоятелна д ърж ава. През зим ата на 1946—1947 година в планин­ ските части на страната се образуваха антикомунистически от­ ряди. Те се съюзиха с така наречените „бендеровци“, една украт инска, носеща името на нейния комендант, армия от добровол­ ци. Особено след слабата реколта през 1947 година снабдяване­ то с храни беше особено трудно и страната бе заплашена от глад, хаос и гражданска война. Че по онова време в Словакия имаше заговори срещу П ра­ га и срещу комунистите и че от най-високо м ясто в правител­ ството в Пресбург поддържаха връзки със словашките емигран­ ти в чужбина, е много вероятно. Комунистите използваха ситу­ ацията, както по изпитания вече в Унгария метод. Откриваха и

312 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р А Г А - Ф ЕВ РУ А РИ 1948 Г. ликвидираха една след друга „фашистки съзаклятнически гру­ пи“. Чрез тези „чистки“ те успяха лека-полека да постигнат пре­ вес в антикомунистическа Словакия и да изтласкат демократич­ ните сили в отбрана. Когато в края на януари напуснах Прес- бург, за да продължа за Прага, комунистите в Словакия бяха до то л к о в а вече господари на положението, че не се страхуваха от решаващия сблъсък в Прага. В една неделна вечер пристигнах на гарата „Уилсън“ в Прага. Отидох в отсрещния хотел „Еспланде“, в който постоян- но отсядах. Посрещането беше странно. Портиерът и шефът на настаняването, които познавах от много години, ме изгледаха смутено и неуверено. Забелязах, че искаха да ми кажат нещо, но не смееха. Направих една разходка по Вацлавския площад и околно­ стите. Останах с убеждението, че тук съм в един съвсем спокоен и нормален град. Нищо не вещаеше предстоящите съдбоносни събития. По главните улици цареше обичайната неделна суетня. От кината, в които прожектираха много американски и малко руски филми, излизаха тълпи хора. Кафенетата и ресторантите бяха препълнени. На улиците не сновяха повече полицаи откол­ кото обичайно, не за политически новини, а да научат резулта­ тите от неделните футболни мачове. След последното ми посе­ щение само снабдяването с хранителни стоки се беше влошило. В кафенетата пражани седяха пред чаша кафе от сушени смоки­ ни с половин бучка захарин. В заведенията на самообслужване стойха на опашка за няколко наденички. За тях им отрязваха чет­ въртинка от дажбата месо от продоволствената карта. В „офи­ циалните“ ресторанти без карти нямаше нищо за ядене, но и с карти предлагаха малко неща. В „черните“ ресторанти се пла­ щаха фантастични цени за храна и напитки. Валутата се беше сгромолясала поради кризата в снабдяването. За един долар на черния пазар се получаваха многократно повече отколкото по официални курс. Когато се завърнах от разходката си в хотела отново ми­ нах край смутения, боязливо поглеждащ портиер. Качих се в стаята си. Телефонът звънна. Обади се женски глас и ме пом о­ ли да сляза в бара, за да ми предадат важно съобщение. Каза ми, че трябва д а попитам за госпожица Божена. Слязох в бар „Ест“, който преди войната беше най-преле- стния и най-елегантния в Прага. Не ми беше трудно да намеря

МОМИЧЕТО ОТ БАРА „ЕСТ\" 313 сред малкото посетители Божена. Седнах с нея на една от мно­ гото свободни маси и поръчах „черна“ бутилка вино и няколко още „по-черни“ сандвичи, които в крони струваха приблизител­ но толкова, колкото един министър получава месечно. Божена беше много привлекателна и прекалено елегантна за тогавашна- та Прага млада дама. Говореше чешки, немски и английски и удивително много знаеше за мен. По поръчение на „добри прия­ тели“ тя ми съобщ и, че полицията ме търси и нощес или на след­ ващото утро ще пристигне и ще ми отнеме паспорта, за да ми попречи отново да напусна Чехословакия. Не ме арестували още, защото искали най-напред да видят с кого ще вляза във връзка. В мое лице виждали важен куриер, който носел на „ре­ акционните“ партии и политици тайни послания от техните приятели на Запад. За пристигането ми било съобщено още от границата и от Пресбург. Божена ме посъветва да напусна вед­ нага Прага, без да се връщам отново в хотелската си стая. Да црекося границата, нелегално, разбира се, тъй като всички гра­ нични пунктове имали нареждането да попречат на излизането ми от страната. Само по този начин можело да взема със себе си поне паспорта и парите си. След няколко дни щяло да бъде късно за всичко. Кои бяха „добрите приятели“, които по толкова любезен начин ме предупреждаваха, Божена не каза. По-късно ми при­ зна, че работи за една пражка тайна служба и получила задача да влезе във връзка с мен. В случай, че въпреки предупреждение­ то реша да остана в Прага, трябвало да сътрудничи с мен, в пол­ за за двете страни. — Каквото узная, може да е ценно за нейни­ те възложители, а каквото тя научи, може да е от полза за мен. Още първата вечер Божена, която беше много по-привле1 кателна отколкото интелигентна, се опита да изкопчи от мен въз- можно повече. Защо съм пристигнал тъкмо сега в Прага? Защ о­ то са ме изпратили от редакциите на моите вестници. С ко­ го съм възнамерявал да разговарям? С всичките си приятели и познати. От кого съм научил, че в Чехословакия предстоят важни събития? Моят журналистически нюх. През следващи­ те седмици, когато се срещнах почти всеки ден с Божена, узнах от нея значително повече отколкото тя от мен. Тя беше и чо­ векът, който накрая ми каза на ухо, кога ще бъда арестуван и с това ме подтикна да избягам своевременно от града. Божена отхвърли поканата ми да изчака заедно с мен по­

314 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р АГА - Ф ЕВ РУА РИ 1948 Г. лицията до следващото утро. Нямало да е добре, ако ни зава­ рят заедно. Това щяло само да попречи на бъдещото ни сътруд­ ничество. Обеща обаче да се обади отново по телефона, за да чуе, как е минало всичко. Тръгнах от бара към стаята си и пътьом попитах портие­ ра дали е смутен, защото полицията се е осведомявала за мен и го е предупредила да не ми казва. Той чистосърдечно призна и повече не се съмнявах във вярната информация на Божена. Дей­ ствително на следващото утро, в шест часа, двама полицейски служители в цивилни дрехи ме събудиха и претърсиха книжата ми. Със себе си взеха паспорта ми, „с цел да проверят визата“ . Знаех какво предвещаваха такива мерки. Слуховете за предстоящия държавен преврат на комунистите не можеха да се потвърдят по-красноречиво. Така или иначе си въобразявах, че имам още няколко седмици на разположение и не се тревожех прекалено много за собствената си участ. Чехословакия беше все още правова държава, Бенеш неин президент и Масарик неин външен министър. Пред произвола на комунистите бяха поста­ вени бариери. Дори и да владееха полицията, те още не бяха ус­ пели да превземат правосъдието и да изолират съдилищата. . Още пър'вите дни в Прага се отбих при моите приятели във външното министерство, в канцеларията на президента на ре­ публиката, в редакциите на големите вестници. Онова, което чух от тях, потвърди обезпокояващите слухове и нямаше никакво съмнение, че реш аващ ата битка за чехословашката демокрация дствено предстоеше. През пролетта в Чехословакия трябваше да се проведат нови избори за парламент. Комунистите знаеха, че ги чака тежко поражение, ако народът гласува свободно. На че­ хите им беше дошло до гуша от терористическите методи на ко­ мунистическата полиция, „чистките“ и разкритите „съзаклятия“, опекунството на Москва, попречило на Чехословакия да участ­ ва в плана Маршал. Беше им омръзнало ежедневно комунисти­ те да ги поучават, — както писа един пражки вестник — „да ядат три пъти седмично съветска кнедла, съветски хляб и съветски бу- лочки“ . П оражение на изборите не можаха да си позволят нито чехословашките комунисти, нито пък Съветският съюз можеше да го допусне. За него тъкмо в този момент, предвид на запла­ шителните тенденции за независимост на Тито, на карта се по­ ставяше цялата система, както и влиянието върху сателитните държави. Единственото средство срещу застрашаващото избор-

„НЕ СМ Е Д О С Т О Й Н И ЗА СВОБОДАТА, АКО НЕ Я ЗА Щ И ТИ М “ 315 но поражение оставаше комунистическият метеж. Чрез него ще­ ше да се попречи на изборите, щеше да се взриви коалиционно- то правителство, а антикомунистическите партии да се разтурят и да се отстранят ориентираните към Запада държавници. Пражките ми приятели, с които разговарях тогава, бяха наясно относно предстоящия сблъсък. Те бяха обзети от такава решителност д а се борят, че аз отново се обнадеждих. У знах, че големите антикомунистически партии, преди всичко народните социалисти, са подготвяли за бойна готовност кадрите си в ця­ л а та страна, че ръководството и преоб лад аващ ото мнозинство на членовете на голямата национална спортна организация на „Соколите“, са твърдо решени да защитават демокрацията. При социал-демократите воденото от Лаушман антикомунистическо крило все повече се налагаше над прокомунистическата група на Фирлингер. Всички се осланяха на Бенеш. „Президентът обеща, че ще издърж и“ , ми каза един от некомунистическите министри. „Бенеш няма да отстъпи“, ме увери неговият секретар. През онези дни разговарях многократно и с един от най- близките ми приятели в Прага, със заместника на шефа на гене­ ралния щаб Хелидор Пика, когото познавах добре от Румъния и Турция. Преди войната той беше чехословашки военен аташе. „Не сме достойни за свободата, ако не я защ и ти м “ , бяха него­ вите уверения, както и факта, че благонадеждните офицери и въ­ оръжените сили на армията били готови да потушат един кому­ нистически метеж. Най-вече военно-въздушните единици без из­ ключение били на страната на демократите. Вярно е, каза той, че министърът на отбраната, генерал Лудвиг Свобода, и шефът на генералния щаб, генерал Бочек, били „по-меки“ и склонни да капитулират пред комунистите вместо да водят битка с тях, но върховният главнокомандващ на армията е президентът Бенеш и от него зависи, дали в решителния миг ще хвърли войските в защ и та на демокрацията. Пика беше убеден, че Бенеш ням а д а капитулира. От другата страна на барикадата стояха комунистите с два­ мата си водачи Клемент Готвалд и Антонин Запотоцки. Запоз­ нах се с тях в тйя критични дни на масов митинг на пражкия Староградски пръстен. Там те за пръв път открито заплашиха с гражданска война, ако Бенеш не приеме техните искания. Г от­ валд беше истинския „мъж от народа“. Неговият външен вид, начин на говорене и жестове трябваше да впечатлят обикнове­

316 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р А Г А - Ф Е В Р У А Р И 1948 Г. ните чешки хора. Със своето широко лице, на което две малки хитри очички непрекъснато шареха, със своето набито и добре охранено тяло и своите къси крака, със своя прост начин на из­ разяване и с една сполучлива смесица от твърдост и безобидно изглеждаща скромност, той беше огледалния образ на онези, на които говореше и които се увличаха и въодушевяваха от него. Пражани разправяха вицове за него и още повече за жена му. На нея не и отивали нито скъпите дрехи, които обличаше като съпруга на министър-председателя, нито изисканата вила, коя­ то обитаваше след обрата. Вицовете бяха само едно доказател­ ство за популярността, на която той се радваше не само сред членовете на Комунистическата партия, но и сред широките ма­ си. Готвалд, въпреки немското си име, произхождаше от бедно, престаро чешко семейство. На младини бил чирак — дърводе­ лец и както Тито и Ракоши служил в австро-унгарската армия. Още в републиката на Масарик той е един от водачите на Ко­ мунистическата партия, а от 1929 година депутат. В противопо­ лож ност на съпартийците му от балканските страни на него не му се налага да напуска страната си до нахлуването на герман­ ците. Дотогава Комунистическата партия водеше легално съ­ ществуване. Едва през 1939 година той зам инава за М осква, къ­ дето представя Чехословакия в Комунистическия интернацио­ нал. С него преговаряше Бенеш за принципите на комунистичес- ко-демократическата коалиционна политика в освободена Че­ хословакия. В началото Готвалд беше заместник министър- председател в правителството на Фирлингер и от юли 1946 го­ дина става шеф на кабинета. Първоначално с голям успех играе ролята на отстъпчивия, готов за компромиси коалиционен парт­ ньор и се преструваше, че безусловно се подчинява на големия авторитет и държавническата мъдрост на Бенеш. Сега изведнъж си показа зъбите. Бенеш беше принуден да направи онова, кое­ то Готвалд налагаше, ако искаше да разчита на понататъшното му сътрудничество. Не се ли съгласеше, предстоеше гражданска война! Втората, но може би още по-важна фигура на чешките ко­ мунисти беше Антонин Запотоцки. Той беше шеф на могъщата теоретична надпартийна и в действителност предопределена за класовата борба профсъюзна организация УРО. Тя наброяваше около два милиона членове и с нейна помощ комунистите мо­ жеха да парализират целия икономически живот на страната. За-

ГОТВАЛД ЗАПЛАШВА С ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА 317 потоцки произхождаше от чешки селяни. Със своята кльощава фигура, със своето восъчно-бледо, набръчкано лице, с износени костюми той правеше по-скоро впечатление на селски учител, отколкото на народен трибун. Когато човек го слушаше да го­ вори ставаше ясно, че този истински апостол на класовата б о р ­ ба беше по всяко време готов да превърне в дела заплахите, кои­ то изричаше и нямаше да се спре пред нищо, за да постигне своя­ та цел — диктатурата на пролетариета. Третият и най-опасният в комунистическия съюз беше Ру- долф Слански. В действителност се казваше Залцман. Той про­ изхождаше от състоятелно пражко еврейско семейство и при­ надлежеше към особено голямата в Чехословакия група от ин­ телектуалци, отдали се отрано с душа и сърце на комунизма. Т о­ зи сорт комунисти му служеха с по-голям фанатизъм и по-дива омраза в борбата срещу „класовия враг“ , към който те самите спадаха. От май 1945 година Слански беше генерален секретар На Комунистическата партия и сигурно най-ненавижданият чо­ век в Чехословакия. Знаеше се, че той беше човекът, който п ро­ веждаше чистките в министерствата и изготвяше списъците на „враговете на държавата“. Намразен беше дори от своите соб­ ствени съпартийци, които обиждаше с арогантното си и надмен­ но държ ане. Не беше тайна също, че в П рага Слански беше д о ­ верено лице на Москва и особено на Берия. Дори Готвалд и За- потоцки не смееха да се противопоставят на неговите указания и заповеди. Че Слански беше човекът, който подготви и прове­ де в действие плана за комунистическия метеж през февруари във всичките му детайли, узнах едва по-късно. През първата половина на февруари положението в Пра­ га се изостри застрашително. Комунисти и антикомунисти се бя­ ха изправили едни срещу други и само чакаха кой пръв ще пре­ мине в атака. В крайна сметка демократическите партии бяха те­ зи, които доведоха конфликта до избухване. В знак на протест срещу произволното назначаване на комунистически офицери в полицията от вътрешния министър, дванадесетте некомунисти- чески м инистри излязоха на 20 февруари от коалиционното п р а ­ вителство. Те се надяваха по този начин да предизвикат не са­ мо падане на министър-председателя Готвалд и даване възмож­ ност на президента Бенеш да назначи „неполитическо“ прави­ телство, в което комунистите да не бъдат представени и което да гарантира съобразеното със закона провеждане на изборите.

318 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р АГА - Ф ЕВ РУА РИ /948 Г. За комунистите оставката на демократичните министри бе­ ше сигналът за контранастъпление. То последва с такава ярост, че разтърси и разцепи редиците на техните противници. Вся страх и несигурност. Още същия ден беше разкрито първото „ре­ акционно съзаклятие“ и се предприеха множество арести в П ра­ га и провинцията. На следващия ден комунистите организира­ ха на Староградския пръстен в Прага масов митинг, на който се настоя за ликвидиране на демократичните партии и замяна­ та на подалите оставка министри с „напредничави“ хора. Съ­ щевременно в цялата страна се образуваха така наречените „ко­ митети за действие“. В тях влязоха изключително комунисти. Как се образуваха тези „комитети за действие“ , по чия по­ ръчка протичаше тяхната дейност, откъде вземаха своите неог­ раничени пълном ощ ия, за всичко това не питаше никой. Те п р о ­ сто съществуваха, изникнали като изпод земята за една нощ, навсякъде, във всяка фабрика и във всяко министерство, в поли­ тическите партии, в съдилищата, във всяко обединение, спортен съюз, футболен и шахматен клуб, в университети и училища, в театрите, хотелите и ресторантите, дори в дипломатическите представителства на Чехословакия в чужбина. В образуването на съставът й всеки член знаеше точно своята задача. Най-глав- ната от тях Рудолф Слански формулира по следния начин: „да се отстранят всички подривни, реакционни елементи от длъж ­ ност, в икономическия и културния живот, в политическите пар­ тии и в целия обществен живот“. В хотела, в който живеех, „ко­ митетът за действие“ беше образуван от един помощник-пор- тиер, от един келнер и един огняр. Те тутакси свикаха производ­ ствено събрание и настояха всички служители да влязат в К о­ мунистическата партия. В противен случай, както през сълзи ми разказа моята камериерка, щели да бъдат уволнени без преду­ преждение. Където „комитетите за действие“ се натъкваха на съпротива, имаха право да викат за помощ полицията или ко­ мунистическите ударни отряди, които светкавично се появяваха. . Всичко в тези решаващи дни зависеше от един-единствен човек: от президента на републиката Бенеш. Той можеше да приеме или да отхвърли оставката на дванадесетте министри, той можеше да подпише или да върне новия, очистен от всички „реакционни“ министри списък на кабинета, който му натрап­ ваше Готвалд. Само той можеше да издаде заповедта и вярна- та част на армията щеше да излезе на улицата. На негово раз­

СИГНАЛЪТ ОТПАДНА 319 положение щяха да бъдат водачите на демократичните партии за образуването на правителство без комунисти. Пет дни устоя Бенеш на постоянно растящия натиск и на все по-безогледните изнудвания на Готвалд, на когото при един от последните раз­ говори извика: „Вие се отнасяте към мене по-лошо, отколкото Хитлер се отнесе с Хаха.“ Цели пет дни той уверяваше всички­ те си приятели, че ням а д а отстъпи. Н а 24 февруари комунисти­ те обявиха едночасова генерална стачка, а за следващия ден опо­ вестиха безсрочната в случай, че Бенеш не приеме оставката на некомунистическите министри и не назначи новото правител­ ство на Готвалд. Президентът отправи умоляващ апел към свои­ те противници да не разцепват нацията на два враждуващи ла­ гера и показа покъртителна привързаност към демокрацията. „Аз трябва да остана верен на моето демократично верую“, на­ писа той във вечерните часове на 24 февруари на Г о тв а л д “ , за ­ щото демокрацията по мое убеждение съставлява единствената здрава и трайна основа за едно почтено и достойно за човека съществуване.“ Обръщението към нацията, оповестено от Бенеш за същата вечер по радиото, беше отменено в последния момент. Демонстрационното шествие на демократичните студенти, иска­ ше да се изкачи до Храдчани и да подкрепи президента в съ­ противата му срещу комунистическите искания беше разгонено от полицията. В сряда, на 25 февруари, преди обяд бях при генерал П и ­ ка. Видях го за пръв път сломен и обезкуражен. Знаехме, че ре­ шението трябваше да се вземе през този ден. От това, което П и ­ ка ми разказа, разбрах, че вече е взето. Ц ял ата н ощ и целия пре- диобяд той беше чакал напразно уговорения сигнал на Бенеш, с чийто кабинет беше свързан с пряка тайна телефонна връзка. Тя не минаваше през никаква централа и от никого не можеше да се подслушва или да се прекъсне. След този сигнал Пика ще­ ше да даде заповедта на верните полкове да окупират най-важ­ ните сгради на Прага, министерствата, гарите и пощите, ради­ останцията, вестниците и партийните централи и да розаръжат нередовните войски. Вероятно щеше да се стигне до улични бое­ ве и проливане на кръв, но генерал Пика беше сигурен, че армия­ та за броени часове щеше да вземе надмошие и да възстанови реда и спокойствието. Уговореният сигнал на Бенеш не беше да­ ден. „Ако днес до обяд не пристигне, ще бъде твърде късно“ , призна ми той.

320 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р А Г А - Ф ЕВРУАРИ 1948 Г. От сградата на генералния щаб в Дейвице отидох нагоре към Храдчани при един приятел, който работеше в канцелария­ та на президента. От него узнах, че през нощта охраната на за­ мъка, която дотогава се състоеше от надеждни демократи, била отстранена и заменена с комунисти. Готвалд и Слански усили­ ли натиска върху президента и открито му поставили ултима­ тум. Бенеш все още се съпротивлявал, но бил пред припадък. В ранния следобяд видяхме от прозореца колата на прези­ дента да влиза в двора на замъка. Изтичахме надолу. Няколко минути по-късно автомобилът се върна на бавен ход. Н адник­ нах вътре и видях президента. Той беше поставил глава в скута на жена си, която седеше до него. Не знаех дали го е направил от физическа слабост или за да не гледа комунистическата стра­ жа на зам ъ ка или — защ ото ридаеше. В този миг разбрах, че всичко е загубено. Президентът отказал се от борбата, капиту­ лира пред комунистите! Не след дълго пристигна потвържданието. Бенеш беше подписал оставката на некомунистическите министри и одобрил представената му от Готвалд министерска листа. Той беше пре­ дал държавната власт на враговете на демокрацията. Какво се е разиграло в последните часове преди решение­ то в душата на Бенеш и какво в крайна сметка го е тласнало към тази изневяра на самия себе си, на своите убеждения и на свои­ те приятели, светът никога няма да узнае. Един от най-близки­ те му сътрудници ми каза, че се изплашил д а поеме отговорност­ та за гражданската война и проливане на кръв. Друга версия твърди, че при последния разговор Г о тв ал д го заплаш ил с на­ хлуването на руснаците, а Бенеш знаел, че не може да разчита на никаква помощ от Запада. Несъмнено и неговото здраво- словно състояние играеше важна роля. През лятото на 1947 го­ дина, Москва забрани на Чехословакия да участва в плана М ар­ шал. Оттогава насам той не оздравя напълно. Ако за всичко можеше да се намери някакво обяснение, ед­ но оставаше непонятно. Едновременно с назначаването на Гот­ валд Бенеш не оповести собствената си оставка. По този начин щеше д а покаже на собствения си н арод и на целия свят, че е от­ стъпил само пред насилието. Никой от малкото хора, с които Бенеш беше разговарял след 25 февруари, не м ож а д а даде съ­ стоятелно обяснение за неговото поведение. От близките си при­ ятели той не е видял никого повече.

К РАЯТ НА Я Н М АС АРИК 321 В единственото послание изпратено от Бенеш след февру­ арските събития до приятели в чужбина, не се говори за роля­ та, която той самият е играл. Този човек, от чиято уста никога не бяха излезли груби изрази, характеризира в него комунисти­ те като гангстери и ги обвинява в предателство към собствено­ то отечество. Н а 25 февруари след обяд Бенеш напусна Пражкия замък и се отправи към своето имение в Сецимово Усти. Само още два пъти той посещ ава П рага. Н а 7 юни 1948 година, цели четири месеца по-късно той си подаде официално оставката като пре­ зидент на републиката. Бенеш отказа да подпише новата „на- родно-демократична“ конституция на Чехословакия, която окончателно правеше от страната му комунистическа диктатор- ска държ ава. Н а 3 септември 1948 година той умря във вилата си самотен, огорчен и отчаян от политическото развитие. Бенеш го предвиди, но не успя да го предотврати. За разлика от него, Ян Масарик не надживя катастрофата, която сполетя страната му и разруши творението на баща му. Две седмици след образуването на комунистическото правител­ ство, в което той самият все още влизаше като външен мини­ стър, в ранните часове на 10 м арт намериха трупа му в д в о р а на двореца „Чернин“, точно под прозореца на неговото служебно жилище, разположено на третия етаж. Комунистическите вла­ стници твърдяха, че се е самоубил, по всяка вероятност „ сло­ мен“ заради враждебната си реакция, по време на февруарските събития. Как в действителност е починал Масарик, навярно ни­ кога няма да се изясни. • Единственото, което със сигурност научих беше, че след- обяда преди смЪртта си посетил президента Бенеш в Сецимово Усти. За какво са говорили ученика и сина на Т. Г. Масарик ни­ кой не узна. Последната нощ Ян Масарик прекарва сам в жи­ лището си в двореца „Чернин“. Само който го познаваше, знае­ ше до каква степен зад неговото свободно държане, солени ви­ цове и саркастични изказвания се криеше един мек и сантимен­ тален, често пъти меланхоличен характер. Няма да изключи въз­ м ож ността, че през тази н ощ е надвило отчаянието и го е тлас­ нало към самоубийството. Десетките хиляди хора, които мина­ ваха покрай изложените му за поклонение тленни останки се убеждаваха с очите си, че по лицето и главата му нямаш е никак­ ви външни наранявания. Фактът, че огледът на трупа бил пред- 21.

322 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р А Г А - Ф ЕВРУАРИ 1948 Г. приет изключително от лекари, известни като отявлени комуни­ сти, засилваш е подозренията. Разправяш е се, че новите властни­ ци убили Масарик, за да му попречат да избяга в чужбина, къ­ дето щял да се изяви като най-опасният обивинител срещу новия режим. Вечерта на 25 февруари се прибрах от Храдчани в хотела. Знаех какво означава заграбването на властта от комунистите за страната, за хиляди хора както и за самия мен. В центъра на гра­ да се натъкнах на първите демонстрационни шествия, които се отправяха към Вацлавския площад за големите комунистически тържества на победата. Там чух още веднъж и за последен път Готвалд да говори. Гласът му този път звучеше по-различно от преди. К о гато го огледах по-внимателно, забелязах, че се олю- ляваш е н асам -натам пред м икроф она и че го подкрепяха някол­ ко другари, които стояха плътно до него и зад него. Нямаше ни­ какво съмнение: Човекът, който само няколко месеца по-късно, на 14 юни 1948 година щеше да поеме длъж ността, която преди него изпълняваха един Т. Г. Масарик и един Едвард Бенеш, бе­ ше пиян. В хотела се замислих за собственото си положение. Не си правех никакви илюзии. Беше ясно като бял ден, че никога ня­ маше да видя паспорта си и не можех да напусна легално Че­ хословакия. Опитът да си набавя друГ паспорт, беше безсмис­ лен, тъй като веднага след метежа комунистите направиха всич­ ки пътувания в чужбина зависими от една специална изходна ви­ за, която издаваше вътрешното министерство и която никога ня­ маше да получа. Да вляза във връзка с мои приятели в някое от западните посолства, беше невъзможно, тъй като сградите се ох­ раняваха строго. С подобно посещение само щях да насоча още повече вниманието към себе си. Имаше само един изход: бяг­ ството в чужбина. То трябваше сигурно да се подготви. Не знаех колко време им ам още на разположение. От Бож ена узнах, че не фигурирам в първия списък на „враговете на държавата“ , кои­ то трябваше да бъдат арестувани веднага. Реших да се държа невъзмутимо и да изчакам най-благоприятния момент за бяг­ ството. Всичко, което се разигра през следващите дни в Прага, бе­ ше точното повторение на онова, което вече няколко пъти бях преживявал: арести и самоубийства, разтуряне на демократиче­ ските партии и забрана на некомунистическите вестници, чист­

ЗАЩОТО СПАСИ ЖИВОТА НА Е Д И Н НЕМ ЕЦ 323 ка на управленческия апарат и на армията, отстраняване на опо­ зиционните кметове, полицейски коменданти и съдии, терор по селата и в градовете. В тези дни на тревога и отчаяние имах една среща, която никога няма да забравя. Една вечер напуснах хотела за кратка разходка. Някакво момче, което явно ме чакаше, ми бутна в ръ­ ката бележка, върху която нямаше нищо друго освен адрес и час. Познавах почерка и знаех от кого идва посланието. Беше Ми- хал Мареш, приятел и колега, с когото дълги години делих гри­ жите и радостите в един и същи вестник и чиито написани на ръка статии много пъти редактирах. През критичните седмици преди преврата го срещнах много пъти. Той знаеше в какво по­ ложение се намирах и обеща да ми прати известие, ако нещата вземат лош обрат. Същата нощ отидох на посочения адрес, след като се убе­ дих, че никой не върви по петите ми. В едно жилище в старата част на Прага, скрит при верни приятели Михал Мареш ме по­ срещна с усмивка на широкото си, типично чешко лице. Неот­ стъпно лулата беше в устата му, както и няколкото бутилки би­ ра до него. Все още склонен към солени шеги, той беше ме из­ викал по две причини: от една страна, за да обсъди с мен въз­ можността за съвместно бягство, и от друга, да ми разкаже — както той каза: на един-единствен човек — своята история. „Ако се измъкнеш жив, а на мен не ми провърви, напиши я! М оже би ще послужи на някои хора като поука“, промърмори под носа си той. Изпълних желанието му, години по-късно, когато бях уверен, че отпечатването на онова, което ми разказа ням а да му навреди. Михал Мареш беше комунист още от края на Първата све­ товна война. Вярваше, че интересите на „малкия човек“ , какъв­ то той самият се чувстваше и към когото беше насочен целият му интерес и цялата му любов, най-добре ще се защитават от Комунистическата партия и защ ото последната — тогава! — не беше националистическа. За хора и партии, които оценяваха чо­ века според това дали е немец или чех, М ареш не искаше и да чуе. Той беше истински чешки патриот. Същевременно беше тяс- но свързан с интелектуалните кръгове на пражкото германство. Статиите му излизаха както в чешки, така и в германски вестни­ ци. Него самия го интересуваше само човекът. Когато Хитлер окупира Чехословакия, Мареш се оттегли

324 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р АГА - Ф ЕВРУАРИ 1948 Г. в М а р и е н б а д 1. Т ам имаше м ал ка къщичка и беше еднакво попу­ лярен, както сред немците така и сред чехите. От само себе си се разбираш е, че вземаше участие в съпротивителното движение, заедно с антихитлеристките германци и чехи. Той винаги е под­ чертавал, че германските членове на групата му не са били по- лоши бойни другари от чешките. П рез май 1945 година, когато германското господство над „протектората“ отмина безвъзвратно Мареш дойде отново в Прага. Това бяха дните, в които все още пражкото население вярваше, че трябва да отмъсти на всеки немец, когото можеше да залови, за всичко, което гестапо и СС бяха причинили на че­ хите през изминалите седем години. Не се правеше никаква раз­ лика. Всеки германец, независимо дали е бил за или срещу Хит­ лер, независимо дали беше воювал с чехите или срещу тях, бе­ ше извън закона. Всеки, който не успееше да намери сигурно убежище, биваше убит или хвърлен в концентрационен лагер. В този хаотичен момент германски колега, воювал в съща­ та съпротивителна група, отива при Мареш и го моли за под­ слон. За М ареш е ясно, че откаже ли пращ а го на сигурна смърт. Така го подслонява при себе си. На следващия ден отива при руснаците, новите господари на Прага, и им доверява случая с германския колега с молба да получи документ, който да го предпази от репресии, независимо от чешка или руска страна. Руснаците не пожелават да го разберат. По формулата: „Tbi-шпион!“ арестуват Мареш и го влачат с месеци от затвор в затвор, без да го разпитат. Откарват го дълбоко във вътреш­ ността на Полша. „Безкрайни дни и нощи прекарах с руснаци и германци, чехи и поляци, виновни и невинни в конски вагони или мръсни затворнически килии, изтезаваха ме и трябваше да гледам как изтезаваха други. Всички физически страдания и ли­ шения не бяха нищо в сравнение с душевните терзания, че „дру­ гарите“, „освободителите“ бяха хората, които причиниха на мен и на още хиляди като мен такива злини“. Това са думи на М а­ реш. В края на краищата, в Катовице, един руски офицер казва на М ареш, че ще бъде разстрелян заради сътрудничество с „ге- стаповски агент“. Тогава у него изригва гневът, разочарование­ то, отчаянието и той изкрещява на офицера в очите, че се сра­ 1 Немското название на Марианске Лазне, намира се в Западна Чехия

ШЕФ НА ГЕН ЕРАЛНИЯ ЩАБ УМИРА НА БЕСИЛКАТА 325 мува д а каже, че някога е бил комунист и че е вярвал в Съвет­ ския съюз. Него и подобните му Мареш нарича предатели на со­ циалистическата идея и съветския режим. Само представители на престъпна власт могат да арестуват без причина, да отвли­ чат и малтретират. На руския офицер изглежда му харесало безстрашието на задържания. Няколко дни по-късно М ареш бил освободен и се връща в Прага. К ато член на Комунистическата партия, той все още се опитваше всичко сполетяло него и много други, да обясни с из­ ключителните времена и липсата на опит на руснаците в общу­ ването с други народи. Но когато започна да разказва истината на „другарите“, да критикува разрастващите се нередности в партията и нейната погрешна политика, от него поискаха „да се подчини на партийната дисциплина“. Последното означаваше да мълчи и да се откаже от убежденията си. Той не се съгласи и заедно с няколко съмишленици беше изключен от Комунисти­ ческата партия. ' От този момент Мареш поде борбата, или по-точно каза­ но — продължи борбата, която беше водил през целия си жи­ вот за „малкия човек от народа“ за справедливост и човечност, срещу терора и тиранията. Негова трибуна стана седмичното списание „Днешек“ („Д нес“ ), което през годините от 1945 до 1948 се превърна в съвестта на нацията. В него той разкриваше всич­ ко онова, което никой друг чешки вестник не смееше да пише: неправдата, която беше извършена през дните на обрата, теро­ ра на комунистите срещу другояче мислещи, скандалните отно­ шения в изпразнените от германците и окупирани от чешките „златотърсачи“ гранични области на страната. Понякога Мареш изчезваше за няколко седмици. Тогава отсядаше в някакво юж- ночешко или моравско градче и проверяваше „случая“, разпит­ ваше свидетели, проучваше документи. Той никога не пишеше, без да има под ръка целия доказателствен материал. Не беше негова вината, че онези, които нападаше, в повечето случаи бя­ ха комунисти, а онези, които защитаваше, бяха техни противни­ ци и жертви. „Всичко това свърши“, каза Мареш. Списанието „Днешек“ е забранено. Ако не бях избягал на време при приятели щях да лежа вече в затвора. Не искам да влизам там втори път. Искам да продължа да се боря, ако не в страната, то тогава отвън.“

326 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р А Г А - Ф Е В Р У А Р И 1948 Г. Обсъдихме възможностите за бягството. От времето на съпротивата Мареш имаше добри връзки в граничните райони. Той ми даде не само адреси на приятели, към които можех да се обърна, но и паролите, за да спечеля тяхното доверие, в слу­ чай че тръгна без него. Решихме по възмож ност да предприемем заедно бягството. Мареш искаше да изчака още няколко дни. Уговорихме как да поддържаме връзка, кога и къде да се срещ­ нем. Получих още едно съобщение от него, че бил готов и аз го уведомих в деня, в който напуснах Прага, за часа и мястото, къ­ дето ще го чакам. Той не дойде. През ноември 1948 година М а ­ реш беше осъден от един пражки съд на седем години затвор, отнемане на гражданските права и конфискация на имущество­ то. От информациите за процеса, които публикуваха чешките вестници научих, че бил арестуван в деня, в който се бяхме уго­ ворили да бягаме. Осъден беше за „престъплението“ извършено през май 1945 година — за дадения подслон на един приятел и съратник от съпротивителното движение, на един чешки журна­ лист от германски произход. Няколко дни след разговора ми с Мареш, Божена ми съ­ общ и, че на следващ ия ден ще ме арестуват. К ато предлог щ я­ л а да се използва тясната ми дружба с генерал Пика, заместни­ ка на началника на Генералния щаб. На комунистите наистина беше известно, че по време на войната поддърж ахме връзка по­ меж ду си в Румъния и Турция и че в П рага влизах и излизах от канцеларията му, както у дома си. Ето защо възнамеряваха да направят от мен „съзаклятник“ и „човек за свръзка“ и заедно с него да ме изправят пред съда. Не бях виждал генерала от по­ следния ни разговор на 25 февруари, тъй като същия ден той се разболя и бе откаран в болница. Веднага след като заграбиха властта комунистите го обявиха за арестуван и наредиха бол- ничната му стая да се охранява денем и нощем. Те искаха да си отмъстят на човека, който като доверено лице на Бенеш в армия­ та беше направил всичко, за да предотврати комунистическия метеж. Почти една година след арестуването на Пика, в края на януари 1949 година, се проведе процеса срещу него пред военен съд. Той трая два дни и завърши с осъждането му на смърт чрез обесване заради „сътрудничество с британската тайна служба „Интелижанс Сървис“, заради „предаване на важни военни тай­

■ ЗАВРЪЩАНЕ В СВОБОДАТА 327 ни на Съветския съюз на Западните сили“ и „саботиране на ра­ ботата на чехословаш ката арм ия в Русия“ . Н а 21 юни генерал Хелиодор Пика, един от най-доблестните мъже, които е родила Чехословакия, беше обесен в Прага. Бягство от Прага ми даде възможността пръв като очеви­ дец да разкажа за чехословашката трагедия през мрачните фе­ вруарски дни на 1948 година. Така дадох своя принос да не ос­ тане нечут сигналът за тревога към целия свободен свят. От горичката, която беше моето спасение, до най-близкия германски граничен пост разстоянието не беше далеч. Никога през живота ми една униформа не е изглеждала толкова надеж­ дна и будеща доверие като онази на германските митничари, на които се обадих. Те бяха наблюдавали моето преследване и смя­ таха, че съм имал голям късмет. Един от тях каза с презрение: „Ония оттатък не умеят дори да стрелят!“ ' Един американски военен автомобил ме откара от грани­ цата до Нюрнберг, където бях ходил много пъти като репортер при процесите срещу военнопрестъпниците. Тук познавах добре и един американски офицер. В началото не ме позна, което ни­ как не ме учуди. После веднага ме покани при себе си и ми пре­ достави своята баня, своята самобръсначка и своя телефон. То­ ва никога няма да забравя. От Нюрнберг продължих пътуване­ то за Франкфурт, където веднага бях акредитиран като чужде­ странен кореспондент. Настаних се в обзаведения като дом на печата и журналистите, Парк-хотел. Наред с това трябваше да се решат редица технически проблеми, тъй като в П рага беше останал не само паспорта ми, но й цялото ми имущество. Най- трудният и неотложен проблем беше набавянето на пишеща ма­ шина. К огато успях да я намеря, зарязах всичко останало и се оттеглих в стаята си и писах три дни и нощи моите наблюдения на комунистическия метеж и преживяванията ми в Праг.а. П о ­ сле запретнах ръкави да направя от себе си отново цивилизован човек, защото дрехите и бельото, които носех на гърбдси не м о­ жех да се покажа пред хората. В германските магазини преди паричната реформа не можеше да се намери нищо. За нещастие и в американските специални магазини нямаше нищо от онова, което най-много ми трябваше. Една телефонистка от дома на печата в крайна сметка ме спаси. Срещу известни количества ци­ гари тя съумя да намери една бяла риза, която всъщност беше риза за фрак и при това прекалено голяма, както и най-необхо­

328 К О М У Н И С Т И Ч Е С К И Я Т М Е Т Е Ж В П Р А ГА - Ф ЕВ РУ АРИ 1948 Г. димото бельо. Получаването на временен документ за пътуване беше следващата задача. С него се сдобих след много тичане. Така най-сетне можех да се завърна в Швейцария, където преди няколко месеца се бях преместил за постоянно местоживеене след Турция. В Берн получих нов паспорт вместо стария, който остана в Прага. Събитията в Чехословакия представляваха повратна точ­ ка и за мен, и за моята дейност. Казвам повратна, защото със заграбването на властта от комунистите в Прага, Желязната за­ веса се беше спуснала окончателно. Страните, йоито останаха зад нея, вече бяха и за мен недостижими. Впрочем онова, което се разигра през следващите години в тях, не будеше вече същ ият интерес както в периода след края на войната. Цялата опозиция беше разбита, всички водачи на съпротивата срещу комунисти­ те отстранени или ликвидирани. Великият сблъсък за свобода и независимост беше приключил. Над всички сателитни държави се спусна унищожителната сивота на комунистическото ежедне­ вие. В монотонното еднообразие на управляваното от всеси- лието на държава и партия, строго регулирано чрез дву-, три- и пет-годишни планове и с неумолима твърдост контролирано от Москва развитие на страните от Източна и Югоизточна Евро­ па, след 1948 година имаше само един епизод, за който светът наостри слух — кървавите сблъсъци вътре в комунистическата върхушка през годините 1949, 1950 и 1951 с големите показни процеси в София, Будапеща и Прага. В тях се предаваха на па­ лача вече не осъждани антикомунистически борци за свобо­ да, а високопоставени и изявени величия на комунистическите партии. Тези последни конвулсии на тиранията на Сталин и Берия, можах да проследя от Югославия, където бяха най-доб­ ре осведомени за тях. Няколко месеца след като Желязната за­ веса беше паднала окончателно пред другите страни от Източ­ на и Югоизточна Европа, пред Югославия, чието ръководство се беше освободило от всяка зависимост от Москва, тя се вдиг­ на. Междувременно обаче възникнаха нови задачи. Веднага след завръщането ми от Чехословакия отпътувах за Италия. Там предизборната борба беше в разгара си. Нейният изход беше ре­ шаващ за съдбата на тази страна. Комунисти и леви социалис­ ти се бяха вдигнали на щурм срещу позициите на буржоазните

БЯГСТВО В СВОБОДАТА 329 партии и се опитваха да заграбят властта с легалното средство на изборната бюлетина. Италианските гласоподаватели бяха разбрали сигнала за тревога от февруарските събития в Чехо­ словакия и на 18 април 1948 година гласуваха за онези партии, които им изглеждаха най-надеждната крепост срещу комуниз­ ма. От Рим отлетях за Атина. Там междувременно отново раз­ палената, подклаждана и действително поддържана от Албания, Югославия и България гражданска война беше достигнала връх­ ната си точка и заплашваше да залее цялата страна. Още преди да добия ясна картина за положението в Гърция за битката меж­ ду правителствените войски и бунтовниците, се случиха други не по-малко опасни събития. В източния край на Средиземно море заплашваше да избухне война, която щеше да хвърли в смут и размирици целия арабско-мохамедански свят от Близкия до Средния изток, от Багдад до Кайро и от Алено до Риад. Докато от прозореца на самолета, който ме отнасяше към новите опасности, приключения и проблеми, поглеждах надолу към вълните на Средиземно море, имах чувството като че ли от бягството ми от П рага ме разделяха не само два месеца, а го­ дини.

ВОЙНА СРЕЩУ ИЗРАЕЛ Т Е Л АВИ В И К А Й РО , Л Я ТО 1948 Г О Д И Н А К огато в първите майски дни на 1948 година получих от редакциите на моите вестниците поръчението да отлетя възмож- но най-бързо от Атина за Близкия Изток, където всеки момент можеше да избухне откритата война между араби и евреи, се оказах изправен пред много трудни въпроси. На коя страна трябваше да отида, при арабите или при евреите? В Кайро ли, откъдето можеше да се стигне лесно до другите арабски столи­ ци Аман, Дамаск, Багдад и Бейрут или в Тел Авив? Повечето колеги предпочетоха да зам инат за К айро, защ ото смятаха, че арабите ще нахлуят от всички страни в Палестина и много ско­ ро ще окупират тясната брегова ивица, на която евреите искаха да изградят своята нова държава. Всички очакваха да се стигне до ужасни кланета, не само срещу евреите, но и срещу всички европейци. П о-благоразумното и по-надеждното било да се наб­ людава войната от арабска страна. Аз реших да зимана за Тел Авив, столицата на бъдещата държава. Не вярвах в бързото завладяване на Палестина от ара­ бите и най-вече исках да присъствувам, на момента когато на ге­ ографската карта, на която видах да изчезват толкова много са­ мостоятелни държави, вероятно щеше да възникне една нова държ ава и как тази държ ава щеше да се защ итава срещу наше­ ствениците. За посещение в арабските страни по-късно щях да имам предостатъчно време. Не беше никак лесно да се стигне от Атина до Палестина. Нямаше никой, който можеше да издаде виза. Англичаните бя­ ха оповестили за 15 май отказа си от м анд ата за П алестина и вече бяха започнали изтеглянето на войските си. Те се обявиха за некомпетентни. Официално представителство на еврейската държава още нямаше. Атинският представител на „Йевиш Аген- си“, предшественикът на израелското правителство, ми написа, тъй като още нямаше печат, на ръка виза в паспорта. Тя беше куриозна, тъй като даваше право на влизане в една държава, която въобще не съществуваше. Беше трудно да се намери и въз- душна връзка. Големите международни компании бяха прекра­ тили полетите си до Палестина, откакто летището на Лида бе­ ше застраш ено. Знаех, че евреите с п о м о щ та на една ю ж ноаф ри­

СТРАННА БЕШЕ ТАЗИ „СВЕЩЕНА ВОЙНА\" 331 канска авиокомпания бяха изградили своего рода въздушен мост между Европа и Палестина. По него прехвърляха в стра­ ната колкото може повече годни мъже за война. В един от тези самолети, направил междинно кацане в Атина, отлетях от Ев­ ропа за Азия. С утринта на 15 май се приземих на м алкото летище в Хай- фа, което заместваше по-голямото на Лида. Бях посрещнат с из­ вестна тържественост от еврейските войници, които охраняваха летището, и от служителите, които оправяха формалностите по влизането. „Ние ви поздравяваме като първия чужденец, който влиза в държ авата И зраел“, обърна се към мен един от тях и обясни, че в паспорта ми, за първи път слага новия печат на древноеврейски език с Давидовата звезда като емблема за суве- ринитета на новата държава. Вечерта преди пристигането ми на 14 май 1948 година, в Тел Авив беше провъзгласена независимата еврейска държава под името Израел. В действителност британският мандат за Па­ лестина изтичаше на 15 май в полунощ, но 15 май беше събота и новата държ ава се съобразяваше с ортодоксалните евреи, за които от залез слънце в петък чак до залез слънце в събота бе­ ше забранена всякаква дейност. Провъзгласяването на еврейска­ та държава съответствуваше на решението на пленарното засе­ дание на Обединените нации от 29 ноември 1947 година. То пред­ виждаше за времето след изтичането на срока на британския мандат за Палестина разделянето на предишната мандатна об­ ласт на две самостоятелни държави, една еврейска и една араб­ ска. Градът Йерусалим с неговите свещени места трябваше да се интернационализира и да се подчинява на назначен от ООН губарнатор. Едновременно с провъзгласяването на новата дър­ жава встъпи в длъжност първото правителство на Израел, наче­ ло с Давид Бен Гурион като министър-председател и Моше Шерток като външен министър. И докато изпълнените с гордост представители на една все още нямаща и двадесет и четири часа държавна власт изпълня­ ваха на летището в Хайфа първите си административни задъл­ жения, ми разказаха, че новата държ ава И зраел от полунощ се намира в състояние на война с всичките си съседни арабски стра­ ни — Египет, Трансйордания, Ирак, Сирия и Ливан. Войските на тези държави без обявяване на война престъпили границите, установени от ООН. Кралят на Трансйордания Абдулах бил

332 В О Й Н А СРЕЩ У И ЗР А Е Л - Т Е Л А В И В И КАЙ РО, Л Я Т О 1948 Г. поел върховното командуване на арабските въоръжени сили. Както в Йерусалим, така и на египетската и сирийската грани­ ца вече се стигнало до тежки сражения. М ладите мъже на лети­ щето в Хайфа, които до един принадлежаха към „Хаганах“, на досега нелегалната, но вече официална еврейска армия, въобще не се тревожеха. Те бяха твърдо убедени, че настъплението на арабските армии ще бъде отблъснато без трудности, а някои до­ ри говореха за скорошното навлизане в съседните арабски стра­ ни. От летището отпътувах за Хайфа, която бях посетил за последен път по време на войната. Дойдох от Турция, когато Палестина беше още здраво в ръцете на англичаните и беше ед­ на от най-важните военни опорни точки на съюзниците в Близ­ кия изток. Големият и оживен пристанищен град предлагаше нормална гледка. Само множеството разрушени къщи в араб­ ския квартал свидетелствуваха за тежките боеве, които се бяха разиграли тук през изминалите седмици. На дългото стотина ки­ лометра крайбрежно шосе, по което продължих пътуването си от Хайфа за Тел Авив, цивилното и военното движение проти­ чаше н орм ал н о и безопасно. Едва в Тел Авив забелязах, че дей­ ствително се водеше война. В момента, когато пристъпих прага на моя хотел на улица „Якон“, която се простираше по край бре­ га на морето, сирените възвестиха първата въздушна тревога. Действително малко след това се появиха два египетски сам о­ лета. Противовъздушната отбрана влезе в ролята си. Не след дълго се чу грохота от падането на бомби. Жителите на Тел Авив не се отнесоха сериозно към въздушната тревога и наблю ­ даваха от улицата и от терасите на кафенетата как три израел­ ски изтребители се вдигнаха във въздуха, връхлетяха стремител­ но двата египетски бомбардировача и свалиха единия от тях. Другият изчезна по най-бързия начин. Водеше се една странна война. За нея трябваше да съоб­ щавам с телеграми ежедневно през следващите седмици. Спо­ ред всяка разумна и логична сметка арабите още в първите дни трябваше или да прегазят цялата еврейска държава или най-мал­ ко да нахлуят до морето и по този начин да я разкъсат на две части. Цялата територия на новата държава се състоеше от ед­ на изтеглена брегова ивица, която на някои места е широка са­ мо петнайсетина километра. Такива граници е трудно да се за­ щитят. На Ю г настъпваха 6000 до 7000 войници на египетската

СТРАННА БЕШЕ ТАЗИ „СВЕЩЕНА ВОЙНА“ 333 армия, от Изток напредваха приблизително също толкова тран- сйордански войници на добре обучения от англичаните и въо­ ръжен Арабски легион, на северната граница стояха 2500 до 3000 иракски, 1500 ливански и 3000 сирийски войници. Всички взети заедно около 20 000 души. Еврейската армия, до учредяването на държавата не беше нищо друго освен нелегална войска от те­ рористи. Вщачалото на сраженията вероятно тя не наброяваше и половината от противниковите сили. Ако се сравнеше и броят на населението, то тогава в истинския смисъл на думата става­ ше война между Давид и Голиат. Еврейското население на Па­ лестина тогава не възлизаше и 600 000 души, защото по време на своето мандатно господство англичаните бяха направили всичко, за да ограничат еврейската емиграция. От своя страна петте арабски страни, които бяха започнали войната срещу Из­ раел, наброяваха заедно около 30 милиона жители. Въпреки то­ ва арабските армии не успяха нито в началото, нито в послед­ валите боеве да проникнат на еврейска територия. Единствени­ те по-големи сражения в Палестинската война се разиграха в Стария град на Йерусалим и в областта на Латрун, на полови­ ната път по шосето Тел Авив — Йерусалим. Битката се водеше между еврейските войски и Арабския легион. Нито египетската армия на Юг, ливанската, сирийската и иракската армия на Се­ вер, не успяха да предприемат някакви по-големи военни дей­ ствия. Обяснението на тази загадка получих, когато няколко дни по-късно посетих изнесената напред позиция на Южния фронт, където войските на Израел отблъснаха египтяните. Последните идвайки от Газа през първите дни на войната бяха напреднали малко по крайбрежното шосе в северна посока срещу Яфа и Тел Авив, но много скоро бяха спрени. Сега вече евреите приижда­ ха от изток, от вътрешността на страната, за да ги изтласкат об- ратно. Еврейската позиция се намираше недалеч от едно из­ оставено и разрушено арабско село в малка горичка от смоки­ нови дървета. Защитена беше само с няколко чувала пясък, с три м алки полски оръдия и се бранеше от тридесетина войници. Плътно пред позицията започваше голата жълта пустиня, коя­ то на запад се издигаше до една ниска пясъчна дюна. Зад тази пясъчна дюна, между пустинята и морето, въоръжени с танко­ ве, картечници и оръдия, стояха египтяните с няколко стотин ду­ ши.

334 В О Й Н А СРЕЩ У И ЗР АЕ Л - Т Е Л А ВИ В И КАЙ РО. Л Я Т О 1948 Г. Три дни и три нощи прекарах на тази позиция. През това време поне няколко пъти се повтори един и същи спектакъл. На височината на дю ната най-напред се появяват няколко танка. Зад тях в пясъка пълзяха египетските войници. Те се различава­ ха ясно с бинокъл. В този миг евреите откриваха огън. Тъй ка­ то нямаха много муниции, те се задоволяваха с няколко изстре­ ла. Близо до мястото, на което се бяха появили египтяните, шсъкът се вдигаше във вихрушка, но беше прекалено далеч, за да бъде дори ранен някой от вражеските войници. Тутакси след първия изстрел египтяните изчезваха зад ръба на дюната. Меж­ ду другото човек можеше да наблюдава следната картина. Тан­ ковете се опразваха от екипажите и просто се оставяха на място. Едва след няколко часа отново няколко души дръзваха да се по­ кажат зад ръба на дюната, за да приберат обратно танковете. После същият спектакъл се повтаряше със същия успех и резул­ тат. Ако египтяните бяха атакували със своите танкове еврей­ ската позиция, те щяха с лекота да я превземат и да избият м а­ лобройните й защитници. Но те не атакуваха, а изчезваха, щом като чуеха дори само няколко изстрела. Те не искаха да се бият. „Свещената война“ срещу евреите, към която бяха призовани, явно не им беше достатъчно свещена, за д а залагат на карта ж и­ вота си. Второто обяснение на загадката за арабската слабост и бездействие във войната срещу Израел получих едва когато след сключването на военното примирие отлетях за Кайро, Аман, Да­ маск и Багдад. Там чак си дадох сметка за пагубното разедине­ ние, което цареше в арабския лагер, за ревността, с която се деб­ неха кралят на Египет Фарук и кралят на Трансйордания Абду- лах, за корупцията, дезорганизацията и изостаналостта, които парализираха бойната сила на арабските армии. Във всеки случай след първите четиринадесет дни за изхо-- да на войната нямаше вече никакво съмнение. М ладата държ а­ ва беше издържала бойното си кръщение. Тя дължеше възник­ ването си на решението на ООН, но със своя действен акт не­ посредствено след прокламирането на Израел като държава, постигна своето истинско учредяване. Междувременно Съветът за сигурност на Обединените на­ ции се беше занимал с положението в Палестина и първоначал- но настоя воюващите страни да сключат военно примирие за че­ тири седмици. Граф Фолке Бернадот, президентът на Шведския

С ГРАФ БЕРНАДОТЕ В САМОЛЕТА НА ООН 335 Червен кръст и племенник на шведския крал, беше назначен за посредник в конфликта между евреи и араби. Бях срещал граф Бернадот в Гърция и дори летяхме с него заедно от Атина за Патрас. Там той направи първата копка на финансираната от шведския Червен кръст болница. Видях го отново на 31 май 1948 година, когато пристигна в Тел Авив, за да преговаря с Бен Гу- рион и Шерток за военното примирие. „Ш алом“ — ми каза той — „Беше първата древноеврейска дума, която чух при моето пристигане в Израел, и тя означава не само „Аз ви поздравя­ вам“, но и „мир“. Приемам това като добра поличба за моята мисия да се възстанови мира в тази част на света.“ С граф Бернадот прекарах заедно много време през след­ ващите седмици и месеци. Летях в неговия белоснежен самолет на ООН от една столица на Близкия изток в друга. По-късно многократно го посещавах на райския остров Родос, където бе­ ше разположил Главната квартира на своята мисия за контрол на военното примирие в Палестина. Той беше истински идеа­ лист и един искрен посредник на човечността и на мира. Голям на ръст, рус и синеок, с високо чело и открит поглед графът бе­ ше човек от Севера. Между другото представляваше странна гледка да се наблю дава как спокойно и с чувство на превъзход­ ство преговаря с постоянно възбудените, постоянно жестикули­ ращите ориенталци. В началото той стоеше безпомощен и недо­ умяващ пред проблемите на арабския свят и специфичните за него политически и социални напрежения, конфликти и дребна­ ви ревнувания между династии и клики, с вечното противоречие между големи думи и малки дела. Но той бързо навлезе в съ­ щ ината на новата си задача и разбра, че в Ориента от всяко чи­ сло, което човек чува, трябва да се задраскат няколко нули, а от всяко искане, което се повдига, трябва да се вярва само на по­ лови н ата и най-вече, че след всяка окончателно последна дума човек трябва да очаква още няколко други последни думи. От­ критата война в Близкия изток приключи преди всичко за това, защото на арабите им мина желанието да воюват, когато видя­ ха, че не става дума за една „разходка до Тел Авив и Х айф а“ , а за истинска военна кампания. Все пак заслугата на Бернадот за заглаждането на конфликта е неоспорима. Своята мисия като безпристрастен посредник на Обединените нации той заплати с живота си. Н а 17 септември 1948 година той беше убит в Й еру­ салим от членове на една еврейска терористическа група, наре­

336 ВО Й Н А СРЕЩ У И ЗР А Е Л - Т Е Л А В И В И КАЙРО, Л Я Т О 1948 Г. чена „Банда Звезда“, когато тъкмо беше започнал да разработ­ ва нов д о к л а д за О О Н , за който се предполагаш е, че е неизгоден за Израел. Бернадот даде на воюващите страни един първоначален срок за приемане на военното примирие, който изтичаше през нощта на 1 срещу 2 юни в 3 часа палестинско време. Двете стра­ ни бяха приели условията, но дали наистина в уговорения час по всички фронтове щеше да спре огънят, оставаше чак до по­ следния миг неизвестно. Тази нощ прекарах на най-предната ли­ ния на Централния фронт. Преживяхме мигове на драматично напрежение. След полунощ оръдейният и пушечен огън, който до тогава продължаваше почти непрекъснато с променлива си­ ла, лека-полека отслабна и към три часа напълно заглъхна. Не­ надейната тишина, нарушавана само от лая на кучета в изоста­ вените арабски селища и от виенето на чакали, въздействуваше почти злокобно. „Отсега нататък“, така ми обясни един еврей­ ски офицер, „важи наш ата заповед, че може да стреляме само тогава, когато разпознаем бялото в очите на арабите.“ Когато в зори напуснахме фронтовия участък, който се намираше на не повече от половин час с кола от Тел Авив, имахме впечатлени­ ето, че усилията на Бернадот за едно временно примирие се увен­ чаха с успех. За съжаление още на следващия ден войната про­ дължи с удвоено ожесточение. Най-напред арабите, а после и евреите отмениха заповедта си за спирането на огъня. Двете страни заявиха, че тя почивала на едно недоразумение. А раб и ­ те поставиха условието, че по време на военното примирие в И з­ раел не бивало да се преселват годни за войници евреи, за да не се нарушавало съотношението на силите между двете воюващи страни. Евреите отхвърлиха това условие, в което виждаха ог­ раничаване на суверинитета на своята държава и опасен прецен- дент за бъдещето. Отново Бернадот хвърчеше от една столица до друга, преговаряше с крале и президенти, политически и во­ енни водачи, докато в крайна сметка постигна целта си. Н а 11 юни в 9 часа сутринта действително влезе в сила военно прими­ рие за срок от четири седмици. Завърши първата фаза на араб- ско-еврейската война. Тя беше продължила 27 дни и струваше на двете страни около 6000 убити и ранени. Използвах военното примирие за едно пътуване до Йеру­ салим. Арабите бяха окупирали отсечка от старото шосе между Тел Авиви и Йерусалим и той до тогава беше напълно отрязан

ПО „ БУ РМ А-РО АД“ ЗА Й Е РУ С АЛ И М 337 от останалата територия на новата държава. Само за две сед­ мици под градушката от Снаряди на арабските оръдия евреите бяха построили новото шосе, наречено „Бурма — Роад“ на П а­ лестина. То минаваше изключително през еврейска територия и не можеше да бъде нито отрязано, нито контролирано от ара­ бите. Строежът и завършването на шосето, по което най-сетне можеха да се превозват спешно необходимите храни за бедству- ващото еврейско население в Йерусалим, до тогава се пазеха в строга тайна. Сега с влизането в сила на военното примирие, за пръв път се пусна малка група журналисти в конвой, и то но­ щем. Пътуването за Йерусалим беше с условието, че всеки и м а­ ше своя собствена кола и се задължаваше да вземе със себе си пет чувала брашно. Това беше една истинска авантюра. Арабите въпреки во­ енното примирие бяха заплашили с обстрел следващия конвой. Ние трябваше да прекосим застрашените участъци възможно най-бързо, по-безшумно и без запалени фарове. Дори пушенето беше забранено. На места шосето правеше остри завои, мина­ ваше плътно до скали и урви, през дива планинска местност. Ре­ гулировчиците, които бяха поставени по дължината на шесето трябваше да подвикват на водачите и да им дават точни указа­ ния за следващата част от пътя. На нас ни трябваха цели едина­ десет часа за пътуването от Тел Авив до Йерусалим, което в мирни времена трае почти един час. Денят, който прекарах в Йерусалим ми стигна, за да по­ луча представа за големите щети, които беше понесъл Свеще­ ният град както и за ужасните лишения на населението. Араб­ ският легион на крал Абдулах успял да окупира целия Стар град на Йерусалим. Преди избухване на войната в него живееха ня­ колко хиляди евреи в едно своего рода доброволно гето. Сега градът беше разцепен на две части: арабската част, обхващаща територията от вътрешната страна на старинните градски стени с почти всички свещени места на християни, мохамедани и ев­ реи. Всичко това беше здраво в ръцете на арабите. Модерният Йерусалим с неговите давани под наем кооперации в търговски къщи, вилни квартали и широки булеварди принадлежеше на ев­ реите. Там арабите не посмяха да влязат. Всяка връзка между двете части на града беше прекъсната, улиците, които водеха от еврейската в арабската част, бяха затворени със съоръжения с бодлива тел и се охраняваха строго от еврейски войници. 22.

338 В О Й Н А С Р Е Щ У И З Р А Е Л - Т Е Л А В И В И К А Й Р О , Л Я Т О 1948 Г. Въпреки усилията на Бернадот и неговите приемници все пак да бъде осъществено взетото от ООН решение за интерна­ ционализирането на Йерусалим, до ден днешен в Йерусалим всичко е така, както го заварих тогава, в средата на юни 1948 година. Градът все още е разделен на две части. Евреите превър­ наха Нови Йерусалим в столица на своята държава, в която имат своето седалище президентът, правителството и парламентът. Крал Абдулах присъедини стария град на Йерусалим заедно с арабската част на някогашната мандатна област Палестина към своето кралство. То вече не се нарича Трансйордания, а Й о р д а ­ ния, защото лежеше от двете страни на реката Йордан. На тая „луда“ граница, разделяща Йерусалим, от време на време се сти­ га до инциденти и престрелки. Временното и тук се оказва трай­ но. Тъй като нито евреите, нито йорданците имат намерение да д адат частта от Свещения град, която се намира в техни ръце, означава, че сега засега навярно нищо няма да се промени. Преди да напусна Израел, за да видя втората фаза на Па­ лестинската война тоя път от арабска страна, в Тел Авив станах свидетел на първата тежка криза на младата еврейска държава. Тя застраши нейното съществуване по-сериозно от настъпление­ то на армиите на петте арабски страни. На 22 юни на плаж а на Тел Авив, на няколко стотин метра от моя хотел, хвърли котва един голям кораб. Той се наричаше „А талена“ и на м ачтата му се вееше синьобелият флаг на държавата Израел. Пристигането на кораба направи огромно впечатление в града. Хиляди се сте­ коха на брега, за да наблюдават, как от борда на кораба на бре­ га скочиха няколко дузини снабдени със стоманени каски и ав­ томатични пушки войници и издигнаха истинско предмостово укрепление. Няколко минути по-късно пристигнаха големи под­ разделения на еврейската армия. Те освободиха плажа от всич­ ки зяпачи и обградиха цялата територия. Стана известно, че ко­ рабът беше натоварен догоре с военен материал и принадлеже­ ше на опозиционната еврейска терористическа организация „Ир- гун Цвай Л ойми“, която както „Бандата звезда“ безкомпромис­ но воюваше със собственото си правителство и отхвърляше во­ енното примирие. Двете екстремистки организациии искаха вой­ ната срещу арабите да се продължи настъпателно и да се завою ­ ва не само арабската част на Палестина, но и Трансйордания. М акар че правителството на Израел се беше задълж ило по вре­ ме на военното примирие да не внася никакъв нов военен мате-

Г О Р Я Щ И Я Т КОРАБ С М У Н И Ц И И НА П Л А Ж А НА ТЕЛ АВИВ 339 риал в страната, хората на „Иргун“ възнамеряваха и то пред очите на населението и наблюдателите от ООН, да разтоварят от „Аталена“ оръжие и муниции. Правителството на Израел беше принудено да вземе край­ ни мерки, не само за д а не наруши военното примирие, но пре­ ди всичко, за да утвърди своя авторитет пред екстремистите. То разпореди редовните войски да използуват дори оръжие, но да попречат на хората от „Иргун“, да изпълнят замисъла си. През целия ден се водеха тежки боеве на Плажа на Тел Авив. И дока­ то войната срещу арабите беше прекъсната само от едно крат- косрочно примирие, тук евреи стреляха срещу евреи. В крайна сметка правителството постави ултиматум на екипажа да се предаде и предостави кораба заедно с оръжието на армията. „Иргун“ отхвърли ултиматума, и по всичко изглеж­ даше, че иска д а си премери силите с правителството. Неочак­ вано видях, от балкона на стаята си в хотела, как от средата на кораба към небето се вдигнаха гъсти облаци пушек. Няколко минути rio-късно той потъна в дим и пламъци. Членовете на еки­ пажа се хвърлиха в морето и с плаване се опитваха да стигнат до брега. Правителствените войски бяха улучили със снаряд „Аталена“ и я бяха потопили. Тел Авив преживя кошмарна нощ. Целият разположен покрай морето градски квартал беше опразнен, защ ото се стра­ хуваха от експлозията на военния материал. А в самия град се стигна до тежки сблъсъци и престрелки. Няколко дни над м ла­ дата държава витаеше опасността от гражданска война, тъй ка­ то симпатиите на голяма част от населението бяха не на страна­ та на правителството, а на двете радикални и екстремистки ор­ ганизации. М ож е би беше щастие за евреите, че м алко по-късно при­ мирието приключи и военните действия с арабите се възобнови­ ха. В борбата срещу външните врагове на държавата всички граждани на Израел бяха единни. При защита на границите ре­ довните войски се биеха рамо до рамо с хората на „И ргун“ и членовете на „Бандата Звезда“. В деня, в който напуснах Израел, за да отлетя най-напред при граф Бернадот на остров Родос и после за Атина, успях да разговарям с един от командирите на еврейската армия. Те бя­ ха запазили навика си от времето на нелегалността да излизат пред обществеността само под булото на анонимността. А на

340 В О Й Н А С Р Е Щ У И З Р А Е Л - Т Е Л А В И В И К А Й Р О , Л Я Т О 1948 Г. въпроса как се казват, отговаряха, че имали доста имена и зато ­ ва нито едно. След като офицерът ми обясни военното положе­ ние в случай, че сраженията се възобновят, аз го попитах, как си обяснява успешният отпор даден от евреската армия на петте арабски армии. „За това м ога да ви изброя две причини“ , отговори той, „една естествена и една свръхестествена. Че Бог, Праведният, е със своя народ, е естествено. Но че евреите м о гат и д а стрелят — това е чудо?“ Н а 9 юли 1948 година, в деня, когато изтичаха четирите седмици на първото военно примирие, кацнах на летището в Кайро. Египетската виза си набавих в Атина благодарение на една хитрина за, която бях принуден, тъй като всички арабски страни отказаваха да пуснат на територията си хора, които има­ ха в паспорта си виза или входен печат на държавата Израел. Грижливо залепих страниците на паспорта си, на които се на­ мираха деликатните регистрации. Така те отбягнаха от погледа на служителите в египетското посолство. След всичко преживяно и видяно дотогова, в К айро ми се стори, че съм попаднал в истинска лудница. Египтяните бяха о б ­ зети от истинска треска да воюват и побеждават. Те посрещна­ ха края на военното примирие с ликуващо въодушевление. От висопоставените чиновници във външното министерство чак до последния ваксаджия на улицата никой не се съмняваше, че се­ га вече „ционистите“ щяха да бъдат победени и Тел Авив, Хай­ фа и Йерусалим щяха да бъдат завладяни от победоносните арабски армии. През деветте дни, докато трая втората фаза на Палестинската война, всеки ден в египетските и във всички дру­ ги арабски вестници можеха да се прочетат най-невероятните съ­ общения за победи и най-словоохотливите репортажи за подви­ зите на армията и въздушните сили. От двама убити еврейски войника се правеха двеста или две хиляди и от няколко хвърле­ ни над Тел Авив петдесетфунтови бомби ставаше цял „килим от бомби“. Дори през дните, когато по фронтовете всичко беше спокойно, египетското, трансйорданското или сирийското воен­ но комюнике съдържаше най-малко двеста думи което се чете­ ше като приказка от „Хилада и една нощ“. Н а 15 юли Съветът за сигурност на О О Н издаде заповед до двете воюващи страни незабавно да спрат сраженията. В про­ тивен случай се предупреждаваше със санкции. В К айро и всич­

УЖАСНИ ДН И В КАЙРО 341 ки други арабски столици отекна единодушно и възмутено „Ни­ кога“. След горчивия опит с първото военно примирие, заявя­ ваха отговорните държавници в речи и декларации, и дума не може да става за приемане на повторно примирие. Вестниците пишеха, че арабските народи ще предпочетат по-скоро да се бият „до последна капка кръв“ , вместо още веднъж да се подчинят“ на диктата на дружелюбно настроените към евреите Велики си­ ли.“ Който не познаваше манталитета на Ориента, беше твърдо убеден, че арабите ще отхвърлят второто военно примирие и ще продължат да се бият. Няколко часа преди изтичането на срока главният редактор на един от най-големите египетски вестници ми предложи д а се об залож им на гол ям а сума, че военното при­ мирие няма да се приеме. Стъписан за миг се поколебах. В действителност арабските страни се радваха, че имат предлог за достойно приключване на войната, която особено във втората си фаза им беше донесла само поражения. От граф Бернадот знаех, че както кралят на Т рансйордания Абдулах, който беше постигнал военната си цел, така и кралят на Египет Фарук, се страхуваха от инвазия на еврейската армия. Те копнее­ ха горещо за това да бъдат принудени със заповед на ООН да спрат военните действия. Н а 19 юли сутринта населението на К айро научи от вест­ ниците, че Египет и останалите арабски държ ави са приели вто­ рото военно примирие. Всичко изпадна в невиждана възбуда. Чрез насъскване във вестниците и чрез агенти, които се смесиха с народа, краля и правителството още тогава предотвратиха за­ плашващата революция и насочиха народния гняв към евреи, чужденци и друговерци. Вечерта на 19 юли бях излязъл на разходка с кола. Един приятел дипломат ме придружи до пирамидите на Гиза. Оттам Кайро се виждаше като на длан. Докато седяхме върху огром ­ ните, разядени от четири и половина хилядолетия каменни бло­ кове на Хеопсовата пирамида и се наслаждавахме на тишината, която цареше тук, ненадейно в Кайро завиха алармените сире­ ни и избухна неорганизирана канонада на зенитните оръдия. Тя трая почти цял час, без да се появи нито един самолет на ясно­ то нощно небе. Когато се връщахме в града, имахме чувството, че адът се е преместил на Земята. Огромни човешки маси кре­ щящи и викащи шествуваха като обезумели по улиците и деря­ ха гърла с псувни и ругатни срещу евреите, срещу Западните си­

342 В О Й Н А С Р Е Щ У И З Р А Е Л - Т Е Л А В И В И К А Й Р О , Л Я Т О 1948 Г. ли и срещу ООН. С мъка си пробивахме път през тълпите. М но­ го пъти ни спираха, ругаеха и замерваха с камъни. Полицията и военните, от които обикновено гъмжеше в Кайро, бяха изчезна­ ли от улиците. Когато пристигнахме в центъра, видяхме доста големи къщи в пламъци. Двата най-големи универсални мага­ зина.в египетската столица бяха хвърлени във въздуха. По-къс­ но правителството оповести, че били улучени от „въздушно т о р ­ педо“ , което било хвърлено от „неиндитифициран самолет“. От автомобила наблюдавахме как фанатизираната сган разграбваше чуждестранните магазини и се нахвърляше на всич­ ки облечени по европейски хора. Някакъв човек, целия облян в кръв и с разкъсан на парчета костюм успяхме да вкараме в ко­ лата и да спасим от развилнялата се паплач. През странична врата влязох в хотел „Шепхийрд“, в който живеех, и чийто гла­ вен вход няколкостотин египтяни се опитваха да го превземат с щурм. Няколко служители и гости, които дадоха два-три из­ стрела във въздуха, се удаде да отблъснат пристъпа. Няколко години по-късно, на 26 януари 1952 година, най-знаменитият хо­ тел на Близкия изток, при нови изстъпления срещу чужденците беше превзет и подпален. През следващите три дни и нощи в Кайро властвуваше тълпата. Един служител от външното министерство, когото бях предупредил по телефона за посещението си, изрично настоя да не напускам хотела. Въпреки предупреждението излизах всеки ден по улиците на Кайро с приятеля дипломат, за да видя с очи­ те си размера на изстъпленията. Най-страшните сцени се разиг­ раха в еврейския квартал на Кайро. Там тълпата шествуваше от къща на къща и организираше в тесните криволичещи улички същински хайки за мъже, жени и деца. По улиците на централ­ ната част на града бяха нападнати множество европейци, пова­ лени на земята с камъни или ранени с нож. В много случаи има­ ше стъпкани и убити. Сред жертвите бяха американци и англичани, гърци, ита­ лианци и французи. Един американски специалист на име Хаас, поканен от самото египетско правителство в страната, беше из­ м ъкнат насилствено от колата и толкова дълго бит, че тряб в а­ ше да бъде отнесен тежко ранен в най-близкия полицейски уча­ стък. Там хвърлиха тялото му на каменния под и го оставиха да умре без лекарска помощ пред очите на жена му. Френският треньор по бокс Анри Гаяр, който беше извикан официално в

УЖА СНИ Д Н И В КА ЙРО 343 Кайро да подготви египетския олимпийски отбор, беше намуш­ кан с нож и убит на излизане от едно кино в центъра на града. Доста европейски облечени, египтяни попаднаха сред жертвите. Един офицер от полицията в Кайро беше пребит от бой, защо­ то не м о ж а да убеди тълпата, че служители от полицията м огат да се движат и пеша и в цивилни дрехи по улиците на града. В крайна сметка той успя да избяга и да извика на помощ дваде­ сетина униформени полицаи, с които се завърна на мястото на нападението и жестоко си отмъсти на демонстрантите, които за­ вари там. Едва когато няколко чуждестранни посолства отправиха остър протест, а англичаните, които тогава бяха още на Суец- кия канал, заплашиха с военна интервенция, правителството на­ реди на полицията и войската да се намеси и за няколко часа ре­ дът и спокойствието бяха възстановени. От дипломатически из­ точници се твърдеше, че броят на жертвите възлиза на двеста и петдесет души. Официалните египетски институции отказваха да дадат каквато и да е информация. Нито египетските вестници, нито акредитираните в Кайро чуждестранни кореспонденти има­ ха право да споменават размириците. Едва няколко дни по-къс­ но от Истанбул можах да телеграфирам моите репортажи за ужасните дни в Кайро. Тогава, през юли 1948 година, разговарях за пръв път с краля на Египет Фарук, който носеше главната вина за полити­ ческия, военния и морален упадък на страната. Кралят ме прие на кратка аудиенция. Беше ми строго забранено да задавам как­ вито и да е политически въпроси. Така разговорът се ограничи до няколко баналности. Важното за мене беше да видя отблизо този тип на оринеталски деспот. За него само на ухо, бях слу­ шал достатъчно, за да преценя неговия характер. Личното впе­ чатление, което добих, потвърди всичко чуто. По онова време той нямаше още тридесет години, но тежеше поне сто и дваде­ сет килограма, и правеше впечатление на петдесетгодишен. От разплутите му черти на които той напразно се опитваше да да­ де свиреп вид, лъхаше произвол, жестокост, отмъстителност и алчност. Повече не се съмнявах в достоверността на всичките скандални истории, които се разправяха за Фарук, както и твър­ денията, че на съвестта му лежат доста убийства и слуховете за безбройните му любовни афери, за огромните му сбирки от пор­ нографски книги, картини и скулптури, за безскруполните му

344 В О Й Н А СР ЕЩ У И ЗР А Е Л - Т Е Л А В И В И КАЙ РО, Л Я Т О 1948 Г. финансови гешефти. Видях още много пъти крал Фарук в лук­ созните ресторанти и нощни локали, чийто собственик и най-ре- довен клиент беше той самия. Най-често го придружаваше неа- политанския авантюрист и някогашен камериер Антонио Пуло. Сега той беше неговия най-интимен приятел и доверено лице. Както изглеждаше корумпирания двор на краля, такова беше и положението в политическите партии на Египет, чиито водачи също мислеха само за своето благо и не за благото на народа. Те се радваха, когато гневът на масите се насочваше сре­ щу евреи и чужденци, а не срещу тях самите. Още тогова в Кайро чух името на генерала М охамед Н а­ гиб. За него се говореше с голямо уважение особено в кръгове­ те на младите офицери. Той бил, така ми разказаха, три пъти ранен в Палестинската война. Като единствен командир успял да удържи своята линия на фронта и попречил на подчинените му полкове да отстъпят при първия изстрел. Той и няколко съ­ мишленици офицери щели да поискат сметка от краля и от пра­ вителството за нечуваните неуредици, излезли наяве във военна­ та кампания. О казало се, че муницията не съвпадала с калибъ­ ра на оръдията, пушките и картечниците не функционирали, оръ­ дията експлодирали и разкъсвали на парчета обслужващите ги, а обозните, санитарните и съобщителните служби претърпели пълен провал. За всичко това били виновни дворът и правител­ ството, които безкрайно се облажили и забогатяли при съмни­ телните военни доставки. Веднага след края на Палестинската война тайното сдру­ жение на „Свободните офицери“, създадено в Египет още по вре­ ме на Втората световна война, взема решението при първата бла- гоприятна възможност да свали прогнилия режим на краля и на партиите и да заграби властта. Точно четири години по-късно, на 23 юли 1952 година, то превърна в дело своя план под ръко­ водството на генерал Нагиб и полковник Насър. Когато в края на юли 1948 година напусках Кайро, никой не би проявил то л ­ кова дързост д ори да предположи, че в близко бъдеще шепа ни- скопоставени и неизвестни офицери щяха дад:валят от трона кра­ ля на Египат Фарук и да го изгонят от страната. От Кайро отлетях за Аман. Краля на Трансйордания Аб- дулах, бях посещавал още по време на Втората световна война, когато още не беше крал, а само емир. Умният и любезен м о ­ нарх с хитро и живо проблясващите очички, единствен беше из­

ФАРУК, КРАЛЯТ БЕЗ ДОСТОЙНСТВО 345 влякъл полза от войната срещу държавата на евреите. Той бе­ ше уголемил кралството си с цяла Източна Палестина. Абдулах не криеше, че войната за него била приклю чила и че ням ал ни­ що против да се споразумее с новия си съсед, държавата Израел. За своя „кралски събрат“ Фарук, той говореше със сарказъм и ирония и заяви, че с удоволствие щял да му изпрати на пом ощ войските си, за да му спести едно срамно поражение. Както през 1943 година и този път, той говореше за л ю б и м ат а си идея, за обединението на собственото си кралство с Ирак, Сирия и Ли­ ван в една великосирийска държава с един владетел от династия­ та на хашемитите, към която самият той принадлежеше и коя­ то иризходжаше пряко от рода на пророка Мохамед. Тъкмо те­ зи честолюбиви планове изиграха фатална роля в живота на крал Абдулах през юли 1951 година. Той беше убит върху стъ­ палата на джамията „Омар“ в Йерусалим. Бейрут, столицата на космополитната крайбрежна страна Ливан, и Дамаск, седалището на арабско-националистическата Сирия, бяха следващите и последни спирки на тогавашното ми пътуване из Близкия изток. От него се завърнах с убеждението, че войната между араби и евреи беше война без край. Тя наис­ тина беше прекъсната с военно примирие, но не беше приклю­ чена с мирен договор. Така както беше сигурно, че д ърж авата И зраел вече не можеше да се изтрие от лицето на Земята, така беше и вън от съмнение, че арабските страни нямаш е нито да я признаят, нито да се примирят с нейното същестувване. „Ние притежаваме едно тайно оръжие“ — сподели с мен тогавашният генерален секретар на Арабската лига Азам Паша, когото посе­ тих в Алай в планината на Ливан — „Едно тайно, оръжие, с кое­ то умеем да боравим по-добре отколкото с картечници и оръ­ дия, и това тайно оръжие е времето.“ Намесата на Обединените нации действително сложи край на кръвопролитието, но доведе до това, че нито една от двете страни не победи и нито една от двете не загуби. И двете бяха убедени, че щяха да победят, ако ги бяха оставили да п р о д ъ л ­ жат да се бият. Войната на Близкия изток беше война без победители и без победени, война без мир, война без край.

ТИТО ПРОТИВ СТАЛИН Б Е Л Г РА Д , ЕСЕН 1948 Г О Д И Н А С усилие овладях обзелото ме вълнение, когато от прозо­ реца на самолета, Цюрих — Белград видях как в далечината из­ плува „белият град“, столицата на Югославия. Новата среща с тази страна, с която се бях сбогувал преди година и половина винаги ми изглеждаше непонятна и обезпокояваща. Трябваше да си призная, че във вълнението ми се примесваше и мъничко страх. Как щяха да ме посрещнат на летището в Земун? Не стое­ ше ли там все още името ми в някакъв стар „черен списък“ на­ ред с имената на всички други противници на режима, които трябваше да бъдат арестувани начаса или отново изгонени от страната? Заради тези опасения бях предпочел да не пътувам с кола, а със самолет. Струваше ми се, че ще бъде по-леко сам да изясня евентуалното „недоразумение“ в столицата, отколкото някъде на граничен пункт с второстепенни държавни чиновни­ ци. За моя изненада всичко мина много гладко и напълно есте­ ствено. Митническите и паспортните служители на летището оформиха формалностите с такава образцова учтивост, както ако бях кацнал в Париж или Рим. Паспорта си получих обрат- но след няколко минути, а куфарите въобще не се наложи да ги отварям. От подозрителността и враждебността, с която се от­ несоха към мен при последното ми излитане от Белград, няма­ ше и помен. Въпреки това бях нащрек, на път от летището за града. Пред мен лежеше „Нови Белград“, комунистическата сто­ лица на бъдещето. Тя щеше да бъде издигната в блатистата ме­ стност между реките Дунав и Сава. „Дома от хиляда стаи“ бе­ ше огромна постройка от стомана и бетон, която щеше да под­ слони най-висшите чиновници на Ю гославия. Сега тя вече се из­ висяваше полуготова. Присъствах на една пресконференция, на която югославски архитект ни престави плановете за строежа на „Нови Белград“, с неговите театри и спортни площадки, хотели и училища, университет и студентски квартал, с жилищни сгра­ ди за няколко милиона души. Спомних си, как архитектът из­ падна в гняв, когато го попитах, колко би струвало осъществя­ ването на целия проект и откъде възнамеряват да вземат пари­

НЕПРЕДВИДЕНА НОВА СРЕЩА С БЕЛГРАД 347 те. Той троснато се обърна към мене, че такъв въпрос можел да зададе само човек, намиращ се в плен на капиталистическото мислене. За една социалистическа държава като Югославия та­ къв проблем не съществувал. Друг западен журналист след мен постави въпроса, как всъщност възнамеряват да излязат на гла­ ва с природата и как ще издигнат жилищните колоси върху та­ зи блатиста местност. „В случая ще укрепим земята като излеем в нея бетон“, отговори архитектът. Когато сега минавах с кола покрай „Н ови Б ел гр ад “ , констатирах, че все още се работи, м а ­ кар и вече с много по-малко работници. Две години по-късно Тито даде заповед да се спрат всички работи по неговия „град на бъдещ ето“ . Той беше разбрал, че м аниакалният проект н ад ­ хвърля силите на страната му. Това беше едно от решенията, за които му се възхищавах. До ден днешен между Земун и Белград стърчи бетонният скелет на „Дома от хилядата стаи“ със свои­ те зеещи дупки за прозорците. Той стои като символ на дръзкия и безрасъден опит, които нямат нищо общо с капитализма и со­ циализма. Прекосих клатещ ият се импровизиран мост. Той бейте вдигнат над Сава на мястото на стария каменен мост, разрушен през войната. С него югославяните особено се гордеят, защ ото го построиха с най-примитивни средства веднага след освобож­ дението. П ред мен лежеше Белградската гара, която с нищо не се беше променила от полагането на първия релсов път в столица­ та на тогавашното кралство Сърбия. Стигнах „Балканска“, ули­ цата на Балканите, която води от гарата нагоре към центъра на града, и която справедливо носи името си. На нейния край се намираше хотел „Москва“, в който постоянно отсядах в Бел­ град. Старият портиер ме посрещна с думите: „Щом идвате от­ ново в Белград, това е добър знак.“ Едва вечерта се разходих по „Терезия“. Плътен поток от хора се стичаше както винаги за вечерната разходка на та­ зи селска улица издигната до ранга на булевард в голям град. Седнах на терасата на кафене „М осква“ и пих първото си тур­ ско кафе, което вече не миришеше толкова лош о на печен грах, както преди година и половина.С първите приятели, които отново намерих, се разположихме в едно от малките добре познати ресторантчета в предградията. Поръчахме едно от силно подправените сръбски национални ястия. Новата среща

348 Т И Т О П Р О Т И В С Т А Л И Н - Б Е Л Г Р А Д , Е С Е Н 1948 Г. с Белград не ми изглеждаше вече толкова несигурна и непонят­ на. Беше есента на 1948 година, в началото на която ком уни­ стите се бяха наложили в Чехословакия. Деляха ме точно шест месеца от бягството ми от П р ага и вярвах, че отсега нататък всички страни от Източния блок са затворени завинаги за мен. Тъкмо през това лято в света зад Желязната завеса се беше раз­ играло едно от най-сензационните събития в политическото раз­ витие след края на Втората световна война. Комунистическата партия на Югославия беше изключена от общността на светов­ ния комунизъм. Тито и останалите водачи на Югославия бяха обявени от М осква за еретици, отцепници и анатемосани. Н а 28 юни излезе комюнике на Коминформ-бюрото, учредено едва през септември 1947 година при участието на Ю гославия. Него­ во седалище беше Белград. Представителите на включените в него Комунистически партии на тайна конференция в Букурещ единодушно взели решение за изключването на Комунистиче­ ската партия на Югославия, чиито ръководители изневерили на принципни въпроси на м арксизма-ленинизма и били .в плен на един пагубен национализъм. Тази новина ме настигна в Близкия изток, в разгара на вой­ ната между араби и евреи. Нямах никаква възможност да раз­ бера повече подробности и да проверя тяхната истинност и важ­ ност. Спомних си за всички подробности и наблюдения по вре­ ме на моите посещения в Югославия. Моите разговори с мар­ шал Тито, различията между Югославия и останалите страни от Източния блок ме бяха впечатлили още в самото начало. Раз­ ривът между Белград и Москва ми се стори като логично про­ дължение на създадената ситуация. Тя можеше да завърши са­ мо с отстраняването на Тито от Съветите или с неговото опъл- чване срещу тях. Широко разпространеното тогава на Запад ста­ новище, че става дум а за задкулисна игра между Сталин и Т и­ то за заблуда на световното обществено мнение ми се стори м ал ­ ко вероятно. Току-що завърнал се от Близкия изток в Швейцария, изра­ зих пред моята редакция желание колкото може по-скоро да за­ мина за Ю гославия. Исках да се осведомя на място за истин­ ската причина на конфликта между Тито и Москва. Споменах и вероятността никога вече да не получа югославска виза, след ка­ то вече веднъж ми бяха отказали. Така или иначе решихме да се