ВИДЯХ_СГРОМОЛЯСВАНЕТО_ИМ_1994г_Волфганг_Бретхолц

„ЗЛАТОТЪРСА ЧИ\" В СУДЕТИТЕ 249 дебността си към комунизма. Черноборсаджийството вилнееше и тъй като заплатите и възнагражденията не стигаха, то всеки се опитваше да припечели нещо. Появи се дори една нова дума — „шмелинари“, която намери място и в писмения език. С нея на­ ричаха черноборсаджиите. Дори най-добрите етимолози не м о ­ жаха да я обяснят другояче освен, че произхож да от еврейската дума „шмех“, която означава нещо като нечисти сделки. Ново­ създаденото Министерство на пропагандата се пое от един от * най-злите, завърнали се от М осква комунисти. П олуграм отният литератор от кафенетата Вацлав Коиецки разпростря пипалата си над печата и радиото, киното и литературата. Той заля стра­ ната не само с примитивна пропаганда за Съветския съюз, но и с лъжите и полуистините за повече или по-малко легендарните герои от съпротивата . В армията вилнееше тиха, но ожесточе­ на битка между овладяното от комунистите министерство на от­ браната и западно ориентирания Генерален щаб. Във външно- то министерство се водеше друга война между приятелите по убеждение на Масарик и марионетките на неговия червен дър­ жавен секретар Клементис. Профсъюзната организация „УРО“ с нейните два милиона членове, под ръководството на Антонин Запотоцки се превръщаше в боен инструмент в ръцете на кому­ нистите. Предпазливо и внимателно, без да свалят маската на непретенциозния коалиционен партньор, те подкопаваха пози­ цията на Бенеш и неговите западно ориентирани съратници и подготвяха деня за тотално заграбване на властта. К огато в края на 1945 година напуснах Чехословакия, за да се завърна през Германия, Швейцария и Италия в Турция, красивата фасада на държавата на Масарик и Бенеш още стое­ ше. Но онова, което бях съзрял зад нея, нямаше вече нищо об­ що със щастливата страна на доволния дребен буржоа, която ми беше позната преди войната. Не минаха и две години до пъл­ ното сгромолясване на тая фасада. Тя зарови под развалините си един народ, който беше изневерил на самия себе си, на своя­ та история и на своята държавна идея. 1 Един от тези изсмукани от пръстите герои е Юлиус Фучик, авторът на „Ре­ портаж с примка на шията“ .

250 Е Д Н А СТРАНА ИСКА Д А Б Ъ Д Е М О С Т - ПРАГА, ЕСЕН, 1945 ГИБЕЛ И ВЪЗКРЪСВАНЕ НА ЧЕХОСЛОВАКИЯ 1939 15 март След разтурянет о на Чехословашката република и нейната окупация от гер­ 1940 28 октомври мански войски, Б охем ия и М оравия се 1941 обявяват за „райхспротекторат“, до­ 24 ноември като Словакия като „самостоятелна 23 юли държава“ се поставя под германска опе­ 24 юни 1 ка. 18 юли 31 юли По случай чехословашкия държавен празник в Прага се стига до всеобхватни антигермански манифестации, които са кърваво потушени. Девет чешки студен­ ти са екзекутирани, хиляда и двеста се пращат в концентрационни лагери и всички чешки висши училищ а се затва­ рят за три години. Словакия се присъединява към Три­ странния пакт. Доткор Едуард Бенеш, който на 5 ок­ томври 1938 година е подал оставка ка­ то държавен президент, съставя в Лон­ дон чехословашко правителство в изгна­ ние, което се признава от Великобрита­ ния. Словакия взема участие в германската военна кампания срещу Съветския съюз. Чехословашкото правителство в изгна­ ние сключва със Съветския съюз спора­ зумение за оказване помощ срещу Гер­ мания. Съединените щати признават чехо­ словашкото правителство в изгнание в Лондон. 1 Очевидно грешка в текста. Следва да бъде 24 юни.

ГИБЕЛ И ВЪЗКРЪСВАНЕ НА ЧЕХОСЛОВАКИЯ 251 27 септември Обергрупенфюрерът от СС Райнхард Хайдрих поема ръководството па „про­ т ект орат а“. Свирепо преследване на съпротивителното движение, масови екзекуции. 1942 23 януари Споразумение между чехословашкото и полското правителство в изгнание в Лондон за съюз след края па войната. 27 май Райнхард Хайдрих е тежко ранен от бомбата на един пратеник на чехосло­ вашкото правителство в изгнание и умира една седмица по-късно. Неговият приемник, обергрупенфюрерът от СС Курт Далуеге, предприема страшпо от­ мъщение. Въз основа на обявеното от не­ го извънредно положение за няколко сед­ мици 1700 чехи — повечето без съдебна присъда — се екзекутират. 10 юни Селото Лидице, в което се е укривал един от авторите на атентата срещу Хайдрих, се изравнява със зем ят а. Всич­ ки мъже се екзекутират, жените и де­ цата са отвлечени. 5 август Великобритания от т егля подписа си от Мюнхенското споразумение. май —юни Президентът Бенеш в Съединените ща­ ти. есен Официалио посещение на Бенеш в Съвет­ ския съюз. 12 декември Сключване на договор за друж ба и вза­ имопомощ между чехословашкото пра­ вителство в изгнание и Съветския съюз, в който последният се задължава да съблюдава суверенитета на бъдещата Чехословакия и да не се намесва в ней­ ните вътрешни работи.

252 Е Д Н А С Т Р А Н А ИСКА Д А Б Ъ Д Е М О С Т - П Р АГ А, ЕСЕН , 1945 1944 14 септември Чехословашкото правителство в из­ 1945 гнание взема решението за изселване на судетските немци от Чехослова­ кия. октомври Въстание в Словакия, потушено от гер­ манските войски след тежки боеве. 4 декември Чехословашка Национална Комисия - поема изпълнителната власт в окупира­ ните от Червената армия области на Чехословакия. 30 януари Чешкото правителство в изгнание скъ­ сва отношенията с полското правител­ ство в изгнание и признава комунисти­ ческия Правителствен комитет в Люб- лин. март Президентът Бенеш в Москва. Прегово­ ри с чешките комунистически емигран­ ти. . 22 март Бенеш назначава в източно-словашкия град Кашау първото чехословашко след­ военно правителство. 5 май . Въстание на пражкото население срещу германците, които опразват града. 7 май Американски войски окупират Пилзен и получават заповедта да спрат напред­ ването си към Прага. 9 май Съветско-руски войски окупират Прага. 10 май Конрад Хенлайн, водачът на судетските немци, извършва самоубийство в един съ­ юзнически лагер за военнопленници. 15 май Президентът Бенеш влиза тържестве­ но с правителството в Прага. 26 юни Чехословакия отстъпва Карпатска Рус на Съветския съюз.

ГИБЕЛ И ВЪЗКРЪСВАНЕ НА ЧЕХОСЛОВАКИЯ 253 30 юли Я н М асарик се завръща обрат по в Пра­ га и поема външното министерство. 2 август На Подсдамската конференция се взема решение за „регулираното изселване“ на судетските немци от Чехословакия. Преди това от края на войната насам са депортирани кръгло 1,1 милиона нем­ ци в нерегулирана и неорганизирана фор­ ма чрез народни комисии, революционни гвардии, военни и полиция. 28 октомври Откриване на временното Национално събрание в Прага. декември Последните руски и американски войски напускат Чехословакия.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА КУРИЕР НА СВОБОДАТА ГОДИНИТЕ 1946-1947 тт J - J . а 5 март 1946 година Уинстъп Чърчил заяви в реч в Уестминстерския колеж във Фултън ( М исури): „Никой не знае, какво възнамерява да предприеме Съвет­ ският съюз и комунистическата интернационална организация в близко бъдеще или какви са границите иа техните експанзионни тенденции, ако въобще те имат граници. От Щетин на Балт ий­ ско море чак долу до Триест на Адриатика напречно през конти­ нента е спусната една Ж елязиа завеса. Зад нея лежат всички сто­ лици на старите държави от Централна и Източна Европа: Вар­ шава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и Со­ ф ия. Всички тези прочути градове са в съветската сфера. Те не само са излож ени на съветското влияние, но са и негови подчине­ ни. В постоянно растяща степен е техният контрол от Москва. К омунист ическит е партии, които във всички тези Източни дър­ жави на Европа досега бяха твърде малки, достигнаха огромни мащаби. Те не само са се докопали до относително голям а власт, но се ст ремят навсякъде да налож ат своя тотален контрол. Във всяка една от тия страни господствува някакво полицейско пра­ вителство и никъде досега не е въведена демокрация. А з отхвър­ л я м идеята, че една нова война е неизбежна или дори вече непо­ средствено предстои. Убеден съм, че ние разполагам е със силата и властта да спасим бъдещето. Не вярвам, че Съветският съюз ж елае войната. Онова, което той иска, е неограничен от нищо да разшири своята власт и да разпространи своята доктрина. Оно-

ЧЪРЧИЛ Д А В А С И Г Н А Л ЗА ТРЕВОГА И СЪ БУ Ж ДА Н Е 255 ва, което ние днес, доколкото още имаме време, трябва да обмис­ лим, това са средствата за дълготрайното предотвратяване на война и създаването на свобода и демокрация във всички европей­ ски страни. Ако западните сили са сплотени, то никой ням а да изпадне в изкушението да им противоречи. Ако те обаче са разе­ динени и ако оставят всички тези решаващи години да протекат неизползувани, то несъмнено с най-голяма вероятност ще ни връх­ лети една нова катастрофа.“ С тези пророчески думи Чърчил откри една нова страница в следвоенната история. До тогава народите на Запада живееха с илю зият а, че краят на войната означава началото на мира, че всички затруднения със Съветския съюз са от временно естество и че процесите в И зт очна, Средна и Ю гоизточна Европа не ги засягат с нищо. Сега на сцената се изправи британският пре­ миер от войната, човекът, който беше преговарял в Техеран, Я лт а и П от сдам със Сталин и който беше опознал руснаците по-добре от всеки друг западен държавник. Той предупреди от к­ рито света за сегашните и бъдещите намерения на Съветският съюз. Шест месеца по-късно, на 19 септември 1946 година, на един прием в университета в Цюрих Чърчил държа втора, не по-мал­ ко сензационна реч. „Сега ще кажа нещо, — така заяви той, — което навярно ще ви изненада. Първата стъпка при създаването на европейското семейство трябва да бъде абсолютното сътруд­ ничество и разбирателство между Франция и Германия. Само така Франция мож е да възобнови водачеството си в Европа. Не мож е да се възстанови Европа без една духовно стабилна Фран­ ция и без една духовно стабилна Германия.“ Тези думи Чърчил произнесе по времето, когато Германия беше победена. Процеси­ те срещу военнопрестъпниците в Нюрберг още продължаваха и не беше само Франция, която упраж няваше спрямо Германия твър­ да политика на отмъщение. В същата реч британският държав­ ник призова народите на Европа към създаване „на своего рода Съе­ динени Европейски щ ати“ и характеризира сливането на свобод­ ните държави на континента в една регионална организация ка­ то единственото средство да се подсигури свободата и мира. И той допълни, че времето с което Европа разполага за тази важ ­ ни политическа стъпка е крайно ограничено. Докато атомната бомба се намира единствено в ръцете на Съединените щати, ще трае за Европа „почивката“ за поемане на дъх.

256 КУРИЕР НА СВОБОДАТА - ГОДИНИТЕ 1946-1947 Тези две речи, държани през пролетта и през есента на пър­ вата следвоенна година, подействуваха върху свободните народи едновременно като сигнал за тревога и отрезвяване. Те събудиха в съзнанието им опасността от заплахата от страна на съвет- ско-руския империализъм, заставиха ги да вникнат в сериозност­ та на отстъпките пред Москва, засилиха т яхнот о участие в про­ цесите които ставаха зад Ж елязната завеса, и пред очите им де­ монстрираха необходимостта от една политика на силата, на решителността и сплотеността. Съпротивата па Запада срещу руските искания в преговорите с Германия и Австрия, постепен­ ната промяна в политиката на Съединените щати, Великобрита­ ния и Франция спрямо Германия, усилият а за по-тясното съ­ трудничество па Запада, включваща Западна Германия и накрая доктрината на Труман за военното и плана Маршал за икономи­ ческото укрепване на свободния свят взеха своя начален тласък именно с т ия две исторически речи на Чърчил. Нарастващото напрежение между Западните сили и Съвет­ ския съюз през годините 1946 и 1947 намери своя най-ясен израз в напразните усилия на съюзниците и победителите от Втората световна война да се споразумеят за сключването на мирни дого­ вори с победените. Най-трудпа се оказа задачата да се сключи мир с Германия и с това да се слож и край на замисленото като военновременно положение разделяне па три Западни и една Из- точна окупационна зона. Четири пъти в течение на двете години 1946 и 1947 Съветът на външните министри, който беше създа­ ден от Потсдамската конференция за изработването на мирни­ те договори, се занимаваше с мирния договор за Германия: В П а­ риж от 25 април до 12 юли 1946 година, в Ню Йорк от 3 ноември до 12 декември 1946 година, в М осква от 10 март до 24 април 1947 година и в Лондон от 25 ноември до 15 декември 1947 година. Н и­ то по един от спорните въпроси отнасящи се до границите на Гер­ мания, репарациите, създаването на едно германско централно правителство, демилитаризирането, Западните сили не мож аха да се споразумеят със Съветския съюз. На 10 юли 1946 година в П ариж , съветско-руският външен министър М олот ов заявява, че не мож е да се сключи никакъв мирен договор с Германия, защото въобще нямало „наистина демократично“ германско правител­ ство. Докато стане сигурпо, дали изобщо някое германско прави­ телст во е „наистина демократ ично“, мож ело да минат много години. Западните сили разбират накъде отиват нещата. Ясно е

ЧЪРЧИЛ Д А В А С И Г Н А Л ЗА ТРЕВОГА И С Ъ Б У Ж Д АН Е 257 вече, че Съветският съюз няма никакво намерение да сключи мир с Германия и още по-малко да освободи и предаде окупираната от него Източна зона. В края на 1947 година Съюзниците се отка­ заха от усилият а си да сключат мирен договор с Германия. Те бяха възобновени едва през 1949 година в Париж и през 1954 годи­ на в Берлин, и приключиха със същите отрицателни резулт ат и. Първи Съединените щати извлякоха поуки от създалото се полож ение и още на 6 септември 1946 година американският дър­ жавен секретар Дж еймс Бърнс в Щутгарт оповести една „по-ме­ ка“ политика спрямо Германия. Той настоя за германско цен­ трално правителство, което следвало да изработи федерална кон­ стит уция, и провъзгласи сливането на американската с британ­ ската окупационна зона в двойна зона. Това действително послед­ ва на 1 януари 1947 година. През ноември и декември 1946 година се проведоха първите избори за ландтага в американската, през април 1947 година в британската и през май във френската зона. Така парламентарни правителства заеха местата па назначени­ те. Чрез тези стъпки Западните зони се демократизираха. Раз­ делението на Германия ставаше неизбежен факт, М еж дусъюз­ ническите инстанции и най-вече Контролният съвет, бавно ум и ­ раха. Всяка окупационна власт преследваше в своята зона соб­ ствената си политика. С блокадата на Берлин през 1948 година противоречията с Москва стигнаха своята връхна точка и вне­ соха обрат в дотогавашните отношения. Както с Германця така и с Австрия преговорите за сключ­ ването па мирни договори протекоха безрезултатно. През годи­ ните 1946 и 1947 продължи това непрекъснато препиране и р а з­ минаване. При тези обстоятелства беше истинско чудо, че поне с Италия както и с четирите малки сателита от Оста Унгария, Румъния, България и Финландия м ож аха да се сключат мирни до­ говори на основатан а несъмнено обидни пазарлъци, при които Съ­ ветският съюз отстъпи единствено в някои засягащи Италия точки. Западните сили направиха далеч по-големи отстъпки по отношение па Унгария, Румъния, България и Финландия, „Парижката мирна конференция“ беше единствената по­ следвала Втората световна война и се проведе от 29 ю ли до 15 октомври в „Пале Л ю ксенбург“. Двадесетте държави, участ ва- 1Местен парламент в Германия.

258 КУРИЕР НА СВОБОДАТА - ГОДИНИТЕ 1946-1947 ли във войната конферираха срещу една или няколко от петте съ­ юзени с Германия страни. Това бяха тягостни и изнурителни де­ бати. Представени бяха проектите за петте мирни договора, из­ работени от външните министри на четирите велики сили. В т ях бяха спорни още много въпроси. При изясняването им, конферен­ цият а се беше разцепила на две групи, от които едната се състо­ еше от Съветския съюз, Украйна, Белорусия, Полша, Чехослова­ кия и Ю гославия, другата от Съединените щати, Великобрита­ ния, Франция и останалите участници. Три седмици траеше дис­ кусият а по процедурните въпроси. Останалото време се спори пре­ ди всичко за българо-гръцката и албано-гръцката граница, за Триест и териториалните конфликти между Ю гославия и Ита­ лия, за свободата на корабоплаването по Дунав, за италиански­ те репарации в полза на Ю гославия и Гърция, за защита на м ал­ цинствата и обезщетения. Дебатите бяха извънредно бурни. Раз­ местването па фронтовете от края на войната получи ясен из­ раз на конференцията. Съединените щати третираха Италия ве­ че като съюзник и с всички средства я бранеха от апетитите на Съветския съюз и Ю гославия. Съветският съюз от своя страна защитаваше не по-малко^енергично интересите на бившите сате­ лити от Оста Унгария, Румъния и България. Един сериозен инцидент, случил се още в началото на кон­ ференцията между Съединените щати и Ю гославия, направи и без друго нервната атмосфера в „Пале Люксенбург“ още по-на- прегната. На 9 август един американски транспортен самолет беше принуден от два югославски изт ребит еля насилствено да кацне. Десет дни по-къспо друг американски самолет беше об­ стрелван и петимата пасажери загинаха. Американският държа­ вен секретар Бърнс имаше в Париж бурна разправия с шефа на югославската делегация Едуард Кардел и изпрати па белградско­ то правителство улт им ат ум . В него се настояваше за пълно обяснение в рамките на четиридесет и осем часа. В противен слу­ чай Съединените щати искаха да свикат Съвета за сигурност. Ю гославяпит е отстъпиха едва когато б яха посъветвани от Съ­ ветския съюз към умереност. Конференцията в Париж завърши с безбройни „препоръки“ повечето от които бяха приети с мнозинство от две трети, а някои с обикновено мнозинство. Четиримата външни министри следваше да включат всички т ях в проектите за мирните дого­ вори. Когато последните се събраха през ноември 1946 година в

ПАРИЖКАТА МИРНА КОНФЕРЕНЦИЯ 259 небостъргача на „Валдорф А ст ория“ е Н ю Йорк, М олот ов пър- воиачално отказа да се съобрази с препоръките и отстъпи едва тогава, когато Бърнс заплаши с разтурянет о на конференцията. Петте мирни договора, които в края на краищата все пак бяха съставени и тържествено подписани на 10 февруари 1947 година в залата с часовниците на „Ке д ’Орсе“ в Париж , носеха ясно от ­ печатъка на мъчно постигнатите компромиси и неохотно напра­ вените концесии. Тези договори се оказаха в последствие на осно­ вата на един дълготраен мир, а източник на постоянни нови кон­ фликти и спорове. Вписаните в Парижките мирни договори териториални из­ менения бяха далеч по-незначителни от онези, които и без дого­ вори Съветският съюз беше вече предприел. Поне временно от За­ падните сили се търпяха. Анексирането на балтийските държа­ ви, на Източна Полша, на Кьонигсберг и на северната половина на Източна П русия. Подкарпатска Рус, Бесарабия и Северна Бу- ковина от Съветския съюз и поставянето на Източна Германия до линият а Одер — Найс под полско управление. В Париж в същ­ ност бяха възстановени довоенните граници на Унгария, Румъния и България, така че преди всичко Унгария трябваше да върне всич­ ки териториални придобивки за сметка на Румъния и Ю гославия, а България да стори същото с всички териториални придобивки за сметка на Ю гославия и Гърция. В замяна на това България можа да запази Ю ж на Добрудж а, която й беше отстъпила Ру­ мъния през 1941 година. Отколешната претенция на България за излаз към Средиземно море за сметка на Гърция не беше удовлет ­ ворена, както претенцията на Гърция за албанската област в Северен Епир. Гърция получи само дотогавашните италиански острови на Додеканезите. Ю гославия се бореше упорито и отчаяно, но напразно за об­ ластта около Триест и Венеция — Д ж улия. Заради т ях през май 1945 година едва не се беше стигнало до'нов конфликт. Тя се видя отново изоставена на произвола на съдбата от Съветския съюз и трябваше да се задоволи с малко изместване на западна­ та си граница за смет ка на И т алия. Областта около Триест бе­ ше обявена за свободна и демилитаризирана зона, начело на ко я­ то се постави назначен от Съвета за сигурност управит ел. За личността на последния Западните сили не м ож аха да се спора- 1Днес К алининград, родното м ясто на философа К ант (1724—1804).

260 КУРИЕР НА СВОБОДАТА - ГОДИНИТЕ 1946-1947 зум еят със Съветския съюз. Така това съмнително нововъведение на Париж ката мирна конференция, което по подозрителен начин напомняше за републиката Данцинг остана само на харт ия. В действителност в така наречената „Свободни територия на Триест “ се обособиха една англо-американска и една югославска окупационна зона. Десет години наред Италия и Ю гославия не­ прекъснато се боричкаха за Триест. В края на краищата беше сло­ ж ен край на конфликтът като югославската зона се присъедини към Ю гославия, а англо-американската към Италия. Подписването на мирните договори, които трябваше да влязат в сила на 15 септември 1947 година, събуди нови надежди у демократичните и западно ориентираните опозиционни водачи в У нгария, Румъния и България. От една страна договорите съ­ държ аха еднаква по текст клауза, с която трите правителства се задълж аваха да съблюдават човешките права и да обезпечават на всички граждани основните свободи, включително свободата на мнението, печата, религият а, съобранията и свободата на по­ литическото убеждение. От друга страна те налагаха чуждите окупационни войски безусловно да се изт еглят в течение на девет­ десет дни от влизането в сила на договорите. Само в Румъния и Унгария Съветският съюз мож еше да остави въоръжени сили, не­ обходими за поддържането на неговите линии за свръзка с руска­ та окупационна зона в Австрия. Антикомунистическите водачи в Будапеща, Букурещ и София вярваха, че Съветският съюз щеше поне частично да опразни страните им. Руснаците използваха ин­ тервала до влизане в сила на мирните договори, за да ликвидират демократичните опозиционни партии и да настанят здраво и окончателно комунистическите правителства. НАЙ-ВАЖНИТЕ КЛАУЗИ НА ПАРИЖ КИТЕ М ИРНИ Д О Г О В О Р И О Т 10 Ф Е В Р У А Р И 1947 Г О Д И Н А С РУМЪНИЯ, УНГАРИЯ И БЪЛГАРИЯ %' М ирният договор с Румъния Румънските граници се установяват според състоянието от 1 януари 1941 година, така че остава валидно отстъпването на

ПАРИЖКИТЕ МИРНИ ДОГОВОРИ 261 Ю жна Добруджа на България. Границите с Унгария се устано­ вяват според състоянието от 1 януари 1938 година, така че Се­ верното Семиградие се връща обратно на Румъния. Второто Виенско арб итраж но решение от 30 август 1940 година се об я­ вява за невалидно. Границите със Съветския съюз отговарят на д оговора от 28 юни 1940 година, така че Бесарабия и Северна Буковина остават при Съветския съюз. Политически клаузи: Признаване на човешките права и ос­ новните свободи. Никакво допускане на фашистки организации, предаване на всички военнопрестъиници, както на поданиците на съюзните нации, които се обвиняват в сътрудничество с вра­ га.или са извършили предателство. Състоянието на война меж­ ду Румъния и Унгария се приключва с подписването на мирни­ те договори. Военни определения: Брой на въоръжените сили 138 000 ду­ ши, количеството на самолетите се предписва. Забрана на осо­ бени оръжия. Тясно сътрудничество със съюзниците, за д а се попречи на възстановяване на германския военен потенциал из­ вън германската територия. 90 дни след влизане в сила на д ого­ вора Съюзническите окупационни войски се изтеглят обратно, но Съветският съюз си запазва правото да остави в Румъния не­ обходимите въоръжени сили с цел да поддържа линиите за свръзка с руската окупационна зона в Австрия. Репарации: Връщане на заграбено имущество. Репарации в размер от 300 милиона д ол ара да се изплатят на Съветския съюз в материални ценности — особено натурален нефт, жито, дървесина, речни и морски съдове, както и инструментални м а­ шини. Икономически предписания: Всички права и законови инте­ реси на Съюзените нации в Румъния се възстанвовяват както преди юни 1941 година. Връщане на конфискуваните съюзниче­ ски материални ценности или обезщетение. Правото върху гер­ манската собственост в Румъния преминава изцяло върху Съ­ ветския съюз. Румъния се отказва от всички искания към Г ерм а­ ния. Корабоплаване по Дунав: Корабоплаването по Дунав е сво- бодно и е открито за всички държави въз основа на равнопра­ вието. .

262 КУРИЕР НА СВОБОДАТА - ГОДИНИТЕ 1946-1947 ' М ирният договор с Унгария Границите на Унгария с Австрия и с Югославия остават същите, каквито са били на 1 януари 1938 година. Виенското ар- битраж но решение от 30 август 1940 година се обявява за ни- щ ож н о, така че границите между У нгария и Румъния се възста­ новяват както на 1 януари 1938 година. С ъздава се граница м еж ­ ду Унгария и Съветския съюз при отстъпването на Карпатска Рус от страна на Чехословакия на Съветския съюз. На унгаро- чехословашката граница малки поправки в полза на Чехослова­ кия. Политическите клаузи съответстват на онези на мирния договор с Румъния. Военни определения: Брой на въоръжените сили 70 000 ду­ ши. Ограничено количество самолети. 90 дни след влизане в си­ ла на договора изтегляне на всички въоръжени сили за осигуря­ ването на линиите за свръзка с Австрия. Репарации: Унгария ще заплати на Съветския съюз 200 ми­ лиона д о л ар а , на Ю гославия и Чехословакия общ о 100 м и л и о ­ на долара репарации. Икономическите определения съответстват на онези на мир­ ния договор с Румъния, също така клаузата по отношение на ко­ рабоплаването по Дунав. Мирният договор с България Границите съответстват на онези от 1 януари 1941 година, така че България задърж а Ю ж на Д обрудж а. Политическите определения съответстват на онези на мир­ ните договори с Румъния и Унгария. Военни определения: Брой на въоръжените сили 56 000 ду­ ши. Количеството на самолетите е предписано. Както Румъния и Унгария така и България подлежи на ограничения в производ­ ството и употребата на определени нападателни оръжия. Изтег­ ляне на всички Съюзнически окупационни войски в течение на 90 дни след влизане в сила на договора. Репарации: България ще заплати 45 милиона д олара на Гърция и 25 м илиона д о л а р а на Ю гославия в м атериални цен­ ности.

ПАРИЖКИТЕ МИРНИ ДОГОВОРИ 263 Икономически определения: Клаузите съвпадат с онези на мирните договори с Унгария и Румъния. Освен това те не изт еглиха своите окупационни войски ни­ то изцяло от България, нито частичио от Румъния и Унгария. Напразно Западните сили протестираха срещу нарушението на мирните договори. Твърде късно те проумяха, че с полагането на подписите загубиха всякакво влияние върху процесите в някогаш­ ните сателитни държави на Германия. През 1946 и 1947 година се прибавиха нови конфликти м еж ­ ду Запада и Изтока. Съветският съюз отказа да опразни Иран, после усили своя натиск върху Турция, от която настояваше да получи кавказките провинции както и военни бази в Проливите. Най-твърдо Западът реагира срещу новата комунистическа агресия в Гърция, започнала през пролетта па 1946 година. Започ­ нала като бандитска война на комунистически партизани срещу авторитета на атинското правителство, чрез откритата ин­ тервенция на Албания, Ю гославия и България през цялат а 1947 година превръща в истинска интервенционна война. Гръцкото пра­ вителство се обърна през декември 1946 година към Съвета за си­ гурност, който изпраща специална комисия за разследване на Бал­ каните, наречена УНСКОБ. Последната действително устано­ вява, че комунистическите съседни държави на Гърция поддър­ жат партизаните и пряко участват в интервенционната война. Въпреки тези мерки не мож а да се слож и край на вмеш ат ел­ ството им. В края на 1947 година положението в Гърция беше отново крайно критично, тъй като комунистическите банди по протеж ението на албанската, югославската и българската гра­ ница разполагаха с пет силпо изградени и далеч напред изнесени позиции, от които застрашаваха цяла Северна Гърция. В същото време във вътрешността па страната и в Пелопонес бандитиз­ мът беше достигнал до такъв широк разм ах, че и самата Ат ина живееше под заплаха. Предупредителните думи на Чърчил през пролетта и есен­ та на 1946 година б яха ясно и красноречиво потвърдени от разви­ тието па събитията както в сателитните държави така и в Гър­ ция, Турция и Близкия изток. Съединените щати с първоначално подценявания си президент Хари С. Труман осъзнаха световната отговорност , коят о б яха поели с влизането си във Втората све­ товна война. На 12 март 1947 година Труман на обща заседание

264 КУРИЕР НА СВОБОДАТА - ГОДИНИТЕ 1946-1947 на сената и камарата на представителите оповести така наре­ чената „Доктрина Трум ан“: Съединените щати декларират, че са готови да окажат помощ на всяка страна, която се чувства застрашена в своята свобода и е твърдо решена да я защитава. „В наст оящ ия м и г“, така обясни Труман в своето историческо послание, „почти всяка нация трябва да избира меж ду две раз­ лични форми на ж ивот. Едната се обосновава върху волят а на мнозинството и се отличава чрез свободни институции, демокра­ тични правителства, свободни избори, гаранции за личната сво­ бода, свободата на словото и на религият а. Втората форма на живот се основава на волята на едно малцинство натрапена с на­ силие над мнозинствот о. Тя се крепи върху терор и подтисниче­ ство, контролиран печат и радио, в предрешени избори и върху от­ немането на всички лични свободи. А з съм на мнението, че т ряб­ ва да подкрепим свободните народи да определят по свой начин собствените си съдби.“ Труман препоръча да бъде одобрена финан­ совата подкрепа в размер от 400 милиона долара за Гърция и Тур­ ция, а също така и изпращането на американски цивилни и военни в тези две страни. Три месеца по-късно, на 5 юни 1947 година, американският държавен секретар Дж ордж Маршал, заместил през януари за­ болелия Бърнс, оповести в реч в Харвардския университет про­ грама за възстановяване на разрушената от войната икономиче­ ска система на Европа. Тази програма щеше да изиграе решаваща роля в политическата и икономическата следвоенна история под имет о „Плана М арш ал“. „Нашата политика не е насочена срещу никоя страна или доктрина, — декларира Маршал — а срещу гла­ да и бедността, отчаянието и хаоса. Нейна цел е да се възстано­ ви световното стопанство, за да се даде възможност за възник­ ването на политически и социални отношения, сред които могат да съществуват свободни институции.“ Поканата на американския държавен секретар за участие в голямат а възстановителна програма беше насочена към всички страни на Европа, включително Съветския съюз и неговите сате­ литни държави. В това се криеше както един шанс така и една опасност. Европейския континент било със или без Съветския съюз мож еше да се обедини или окончателно да се раздели на два лаге­ ра. На 1 юли 1947 година на конференция с външните министри на Великобритания и Франция в Париж Молотов отхвърли уча­ стието на Съветския съюз в плана М арш ал с обосновката, че то

ДОКТРИНАТА ТРУМЛН И ПЛАНЪТ МАРШАЛ 265 било несъвместимо с икономическата независимост на една суве­ ренна държава. Москва принуди Полша, Унгария, Ю гославия, Ру­ мъния, България и Албания също да отхвърлят помощта на пла­ на М арш ал. Единствената страна в съветско-руската сфера, коя­ то първоначално дръзна да приеме поканата, беше Чехословакия. В последствие т я трябваше също да я отхвърли с обяснението, че нейното участ ие в плана М арш ал „би могло да се интерпрети­ ра като действие, насочено срещу дружбата между Чехослова­ кия и Съветския съюз“. Когато на 12 юли 1947 година в Париж се събра първата „Конференция за Европа“, станала изходна точка във всички бъ­ дещи усилия за политическото и икономическо обединение на За­ пада, на нея бяха представени само шестнадесетте демократич­ но управлявани европейски държави начело с Великобритания и Франция. Заключителното решение на Кошференцията предвиж­ даше участието и па трите окупационни зони па Западна Герма­ ния в провеждането на плана. Съветският съюз и неговите сате­ литни държави отсъстваха. По този начин стана окончателно разцеплението на Европа на Западен и на Източен блок.

СЪЗАКЛЯТИЕТО НА ОБРЕЧЕНИТЕ НА СМЪРТ П Р О Л Е Т 1947 Д и м ящ и пухтящ корабът се бори срещу упоритото гли- несто-кафяво течение на Дунав. Повече от час му трябва, за да пресече реката между Гюргево и Русе. Стоя редом до капитана, който въртейки кормилото бла­ гославяше с всички възможни румънски проклятия. Със стиснат пестник той ми показва съветското знаме, което се вее на м ач­ тата. „Някога това беше румънски кораб“, измърмори той, „и то един чист кораб. С много шлепове пътувахме нагоре и надо­ лу по Дунав, от Галац през Белград и Будапеща до Пресбург и Виена. Сега е мръсен ферибот между Гюргево и Русе, под чужд флаг, заради чужди войници, които се държ ат сякаш са у дом а си и въобще не желаят да се пръждосват. Ако някой път на бор­ да се качат много руски войници или някое голямо животно, ге­ нерал или нещо подобно, ще се погрижа да потънем в средата на реката. Нека се издавят тия руснаци. На мен ми е все едно, дали и аз ще се удавя.“ Бях облекчен, че този път д олу в м ръсната каю та бяха са­ мо десетина Червеноармейци. За четвърти път от края на войната минавах през балкан­ ските страни. В тази част на Европа пътуването с всеки изминат ден ставаше все по-трудно. Големият проблем беше набавянето на безчетните визи, разрешения и туристически позволения, без които не можеше да се направи нито крачка. Особено страните, в които съществуваха Съюзнически контролни комисии, сега както и преди бяха най-трудно достъпни. За да влезе в Бълга­ рия, човек трябваше да притежава не по-малко от три позволе­ ния: нормална виза, издадена от българските консулства след молба-заявление при софийското външно министерство, един особен, приложен към паспорта жълт документ, който даваше право да се прекоси границата и чието издаване решаваше вът­ решното министерство в София, и накрая една дълга, написана с м астило в паспорта декларация, с която се твърдеше, че М еж ­ дусъюзническата контролна комисия в София не възразява сре­ щу влизането на притежателя на паспорта. Нито едно от тези 1 Немското название на Братислава.

ЗЛАТО, ДОЛАРИ И НАЙЛОНОВИ ЧОРАПИ 267 три позволения единично не важеше без другите две. Ако л и п ­ сваше само едното, на границата безцеременно връщаха обрат- но. Още по-трудно беше да се получи румънската виза. Относи­ телно лесно беше да се отиде в Унгария, Ю гославия и Чехосло­ вакия. В много страни беше необходимо и още едно специално позволение, за да се напусне страната отново. Ако се отидеше без него на летището или на граничния пункт, връщането обрат- но беше неминуемо. Не по-малко плачевно стояха нещата с транспортните връзки. Тогава още и дума не можеше да става за нормален же­ лезопътен, въздушен или воден транспорт. Повечето влакове се движеха два или три пъти седмично и бяха винаги препълнени. Нито от България за Югославия, нито от Югославия за Унга­ рия и Чехословакия имаше директни железопътни връзки, а Гър­ ция беше напълно отрязана от европейската железопътна мре­ жа, тъй като линията Атина — Солун беше разрушена и още не беше възобновена. Най-труден беше проблемът с паричните средства и парич- ната обмяна, която стана едва ли не истинска наука. Повечето страни имаха строги валутни предписания. На хората разреша­ ваха да изнесат толкова пари, колкото са внесли и колкото са нанесени в паспорта при влизането им. Тъй като получавах хо­ норарите и командировъчните си в чужбина и предприемах пъ­ туванията си предимно от Турция, то в това отношение нямах никакви затруднения. От Турция можех да взема във валута оно­ ва, което ми превеждаха. Но същ ината на проблем а се състое­ ше в това, да знаеш какви пари трябва да вземеш със себе си в различните страни. Най-търсената чуждестранна валута на едно място беше доларът, на друго английският фунт или швейцар­ ският франк. Билетите за пътуване или самолетните билети за чужбина се плащаха само във валута. В някои страни банкноти­ те бяха абсолютно безполезни и човек се нуждаеше от златни монети. В боравенето с тях се изискваше особено умение. В Гър­ ция например беше най-изгодно да се обменят английски моне­ ти, така наречените „кингс“ или „съвърайнс“. В Северна Гърция и в останалите балкански страни предпочитаха френски монети. При тях отново съществуваха значителни различия между така наречените „кок“, които имаха на обратната си страна петел и останалите. В арабските страни пък много по-малко струваха английски монети, които носеха на обратната си страна не ли­

268 С Ъ ЗА К Л Я Т И Е Т О НА О Б РЕ Ч Е Н И ТЕ НА С М Ъ Р Т - П Р О Л Е Т 1947 ка на краля, а на кралицата. Всички тези различия нямаха нищо общо с фактическата златна стойност. По време на пътуванията си срещнах истински майстори в тази наука, които с абсолютна точност знаеха, колко чехосло­ вашки крони са давали преди една седмица за един долар и за­ що днес обменят повече или по-малко. Тези виртуози знаеха съ­ що отлично курса на златния франк в Будапеща, както съотно­ шението между българския лев и румънската лея, стойността на английската, на френската, на швейцарската и на турската злат­ на монета, както и предимствата на обмяната на британски фун- тове в банкноти от Египет в Гърция или от Гърция в Италия. Те раздаваха на всички посоки съвети, какво би могло да се ку­ пи в едната страна и да се продаде в другата и се усмихваха съ­ чувствено, когато им се признаваше, че е сторено тъкмо обрат- ното. В Източна, Югоизточна и Средна Европа парите имаха твърде съмнителна стойност и хората се връщаха към методите на разменната търговия. Пакет ножчета за бръснене, макара кон­ ци, чифт найлонови чорапи или дори ръчен часовник бяха по- ценни от злато или долари. И всеки като мен, който редовно по­ сещаваше един и същи град, а постоянно живееше в страна на прекомерното имане, то винаги потеглях обратно с огромен спи­ сък поръчки и се завръщах с куфар пълен с най-различни и най- странни предмети. Например имаше министър, който се нужда­ еше от писалка, портиер на хотел, беше останал без ножчета за бръснене, един колега трябваше да получи чуждестранно лекар­ ство, секретарка беше помолила за кукла за дъщеря си. Когато идвах от Турция, трябваше да нося със себе си цигари, стафиди и кафе, от Италия сапун или вратовръзки, от Швейцария ръчни часовници. С въртяща се химикалка или джобен нож можеше да се ощастливи приятел, с червило или чифт найлонови чора­ пи приятелка. За дъщерята на един български политик донесох струни за цигулка, по липса на такива от години тя не беше сви­ рила, и от благодарност ми се хвърли на врата. И при това пътуване носех със себе си куп неща. Повече­ то от тях бяха предназначени за приятели в София и Белград. В Букурещ, откъдето идвах бях оставил вече едно друго. Един приятел ме откара с кола до граничния пункт Гюргево. При про­ верката от румънска страна всичко мина гладко. Трябваше да покажа доларовите банкноти и останалата валута, която носех

ЗЛАТО, ДОЛАРИ И НАЙЛОНОВИ ЧОРАПИ 269 и която бяха вписали в паспорта при влизането ми. Румънският служител преброи всичко старателно, после остави последната десетдоларова банкнота умело и незабележимо да се плъзне в чекмеджето му, но не без да ми хвърли полуиитащ, полуумоля- ващ поглед, на който отговорих с примирено кимане с глава. И м а неща, които не се променят и които надживяват всеки пре­ врат и всяка смяна на режима, мислех си аз, докато служителят, горд от това, че и той може д а ми предложи нещо срещу пари­ те, ми прошепна: „Никакъв руски контрол, никакъв личен обиск, никакво отваряне на куфарите.“ После ме отведе необезпокоя­ ван до парахода. За щастие той не знаеше, че за услугата, която ми н ап р а­ ви, на драго сърце бих заплатил и с повече от десет долара. То­ зи път пътувах не само като кореспондент, но и като куриер. Ед­ на роля, която поех по желанието на моите приятели. В единия от куфарите ми лежеше папка с документи, преписки, бележки и фотокопия. Тяхното откриване по всяка вероятност щеше да струва и моя, и живота на други хора. Най-важното и най-опас- ното беше посланието на румънския селски водач Юлиу Маниу до водачите на антикомунистическите опозиционни партии в България, Югославия, Унгария и Полша, както и до президен­ та на Чехословакия Едуард Бенеш. Само него не носех в куфа­ ра, а в главата си. Бях го научил наизуст дума по дума. Целият обстоен документален материал за безсрамно фалшифицирани­ те румънски избори, оригиналите на някои „коригирани“ във вътрешното министерство изборни резултати, списъците на арестувани румънци и чужденци, протоколираните показания на изтезавани и малтретирани, всичко това лежеше в куфарите ми. Макар и в папки, най-отгоре на които бях поставил интервюта с комунистическите величия, фотографии на Гроза, Ана Паукер и Георгиу-Деж и колкото се може повече пропаганден материал за заклинанията на „народната демокрация“ . Това беше риск. И зтръпвах при мисъдта, че в София щяха да се прибавят нови документи за не по-малко фалшифицираните български из­ бори. В Белград и Будапеща ме очакваха други доказателства за унищожителната война на комунистите срещу демократична­ та опозиция и че с всичкия този „изменнически на род и н ата“ , „реакционен“, „враждебен на държавата“ изобличителен мате­ риал трябваше да пресека още половин дузина други граници. Всички тези тревоги и съмнения не значеха нищо в сравнение с

270 С Ъ ЗАК Л Я ТИ ЕТО НА ОБРЕЧЕНИТЕ НА С М Ъ Р Т - П Р О Л Е Т 1947 мисията, която бях поел: да помогна поне с малко на хората, които на безнадеждни позиции, изоставени сами на себе си с ежедневен риск за живота си, се бореха срещу тиранията, за сво­ бодата на своите народи. В първите месеци на 1947 година, във всички сателитни държави на Съветския съюз борбата между комунистическите властници и демократическата опозиция беше навлязла в своя последен и решителен стадий. Две съзаклятия бяха изправени на нож едно срещу друго: съзаклятието на агентите на Москва, кои­ то искаха окончателно да подчинят страните и да ги превърнат в роби на Съветския съюз, и съзаклятието на онези, които се опитваха да съхранят свободата и независимостта на своите на­ роди. Това беше борба на живот и смърт, която можеше да за­ върши само с физическото унищожение на едните или другите. Първите имаха съзаклятието на онези, които се бореха за сво­ бодата и демокрацията и от самото начало това беше съзакля­ тие на обречените на смърт. Знаех че съм сам о една нищ ож на фигура в него и че същ е­ ствуваха и други връзки между водачите на опозицията и не са­ мо между тях, но и със свободния свят отвъд Желязната заве­ са. Знаех същ о така, че тъкмо в този краен стадий изхода на б о р ­ бата опира до всеки и зависи от всеки, който успееше да достиг­ не целта си. Всяко послание имаше съдбоносно значение. В Румъния, където бях прекарал последните седмици, все още управляваше Петре Гроза със своя съставен от комунисти и помощници на комунистите кабинет, който Вишински натра­ пи на краля и н арода през м арт 1945 година. През август с ъ щ а ­ та година Михай предприе отчаян опит да освободи страната си от това правителство. Той просто уволни Гроза Когато по­ следният отказа да си подаде оставката, кралят — един уника­ лен случай в историята — стачкува доста месеци, като отказва­ ше да сътрудничи с правителството, да приема министър-пред­ седателя или министрите и да подписва закони или декрети. Същевременно кралят, с надеждата за енергична намеса на Съединените щати и Великобритания, се беше обърнал с м олба към трите Велики сили, да сложат край на неудържимото поло­ жение в страната му. Западните демокрации се бяха съгласили с един предложен от Съветския съюз начин за разрешаването на румънската криза. Той означаваше пълното предаване на анти­ комунистическите сили на страната, преди всичко на краля и

БОРБА НА Ж ИВОТ И СМЪРТ 271 двете опозиционни партии, на комунистите. На Гроза беше въз­ ложено да приеме по един представител от Националната селс­ ка партия на Маниу и от Либералната партия на Братиану в пра­ вителството, за да го направи „демократично“ и „репрезента­ тивно“ , да възстанови гражданските свободи и колкото се м о ­ же по-скоро да проведе свободни изби. Гроза обеща едва ли не да свали месечината от небето. С оглед на голите му обещания Лондон и Вашингтон признаха на 6 февруари неговото прави­ телство. Крал Михай трябваше да прекрати стачката си. Д вам а­ та демократични представители в кабинета, съмишленикът на Маниу, Емил Хациегану и съмишленикът на Братиану, Михай Ромницеану, нямаха думата. Разговарях в Букурещ с двамата.. Те бяха подали оставка на 21 ноември 1946 година и ми обяс­ ниха, че през цялото време се състояли общ о шест заседания на кабинета, в които им позволили да участват. Всички важни ре­ шения се взели без тях или срещу тях. И зборите, които се проведоха в Румъния на 18 ноември 1946 година, бяха най-невероятната наглост и фалшификация. Пет дни трябваха на правителството, за да направи от най-мно­ го 20 до 25 процента от гласовете, които действително беше по­ лучило чрез терор и сплашване, 75 процента. Те бяха възвесте­ ни на света като неоспорима изборна победа. Видях със соб­ ствените си очи изборните отчети. М ного от тях носех в куфа­ ра. Ясно личаха изтриванията с гума или зачеркванията. От 1150 гласа за опозицията и 122 за правителството се бяха получили 150 за опозицията и 1122 за правителството. В новия парламент опозицията с нейните 35 депутати — 32 от земеделците на М а г ниу и 3 от либералите на Братиану, представляваше безнадежд­ но малцинство сред компактната маса от 379 депутати на кому­ нистическата правителствена листа. Опозицията предпочете да остане вън от парламента. Напразно протестираха Маниу и Братиану в една нота до Великите сили срещу изборите и ги окачествиха като „груба ф ал­ шификация“. Платонически останаха обясненията на американ­ ското и британското правителство, че „Г р о за с тези избори на­ руш ава тържествените си декларации“ и че комунистическата из­ борна победа била „резултат от груби манипулации при брое­ нето на гласовете и тероризирането на широки демократични слоеве на електората“ . Онова, което обаче се беше случило, ве­ че се беше случило и не можеше да се върне назад.

272 С Ъ ЗАК Л Я ТИ ЕТО НА ОБРЕЧЕНИТЕ НА С М Ъ РТ - П Р О Л ЕТ 1947 П одписването на мирните д оговори в П ариж на 10 ф евруа­ ри 1947 година означаваха за демократите в Румъния, както в България и Унгария, последен лъч на надеждата, тъй като по­ веляваха чуждестранните окупационни войски — изцяло или частично, да се изтеглят до края на годината. С това същевре­ менно се фиксираше срока, в който трябваше да завърши бит­ ката между агентите на Москва и привържениците на демокра­ цията. Беше ясно, че победата на едните ще донесе гибелта на другите. Докато наближавах с димящия ферибот по Дунав бъл­ гарската граница вече не се съмнявах, че съзаклятниците на сво­ бодата, чийто куриер бях, щяха да претърпят поражение. През българската контрола в Русе, макар и с известно сър­ цебиене, минах без трудности. Един български войник — мили­ ционер дълго тършува из папките ми, а един руски лейтенант, който стоеше до него, хвърляше подозрителни погледи ту към мен, ту към книжата. В края на краищата българинът отново събра всичко на куп. И м ах впечатлението, че нито той, нито рус­ накът можеха да четат на латинската азбука. Два дни по-късно бях в София. Над града междувременно се беше спуснал като удушващ черен воал комунистическият ре­ жим на терор и насилие, при който хората се бяха отучили да се смеят. Градът гъмжеше от войници — милиционери, агенти на „Националната сигурност“, руски войски и офицери. Ресто­ рантите и увеселителните заведения, в които по-рано бяхме пре­ карвали с български приятели вечерите, а често пъти и нощите, бяха затворени. В хотел „България“, в който срещнах твърде малко от някогашните колеги, цареше гробовно настроение. К о­ гато се осведомявах за български приятели, научавах, че са аре­ стувани, отвлечени или изчезнали без вест. В „Ю нион-клуб“ , къ­ дето по-рано се срещаха чуждестранните дипломати и журна­ листи с българските политици, депутати и вестникари, сега има­ ше само чужденци. Старите келнери и служители бяха заменени с нови, които до един бяха агенти на тайната полиция и дола­ гаха за всеки разговор, всяко ръкостискане, всеки поздрав меж­ ду чужденец и българин. И в България се беше разгоряла с пълна сила битката меж­ ду комунистическите властници и демократичната опозиция. „Отечественият ф ронт“ отдавна се беше разпаднал. Земедел­ ският съюз на Никола Петков и Социалистическата партия на К оста Лулчев се противопоставяха на режима с непримирима

ДЯВОЛСКАТА АРИТМЕТИКА НА ИЗБОРИТЕ 273 враждебност. Когато великите сили и в България предприеха опита „да сдобрят“ опозицията и правителството, Петков и Лул­ чев бяха решително отказали да изпратят по един представител от своите партии в комунистическото правителство. С тази стъп­ ка те не искаха да утвърдят мнимата му легалност необходима за признаването му от страна на западните демокрации. Те бя­ ха останали непоколебими, дори когато Вишински през януари 1946 година лично се яви в София, „за д а вкара в пътя“ д в а м а ­ та опозиционни водачи, отчасти с обещания, отчасти със запла­ хи. П рез септември 1946 година, чрез народно допитване бе­ ше отменена монархията в България, която наистина не наброя­ ваше повече от 175 000 привърженици, гласували срещу репуб­ ликата. По онова време деветгодишният цар Симеон, синът на цар Борис, който до тогава беше живял напълно изолиран в ма­ лък дворец във Враня, беше отпътувал с майка си, царица Йоа­ на, и сестра си, принцеса Мария-Луиза, необезпокояван от Со­ фия за Истамбул и от там с турски кораб за Египет. Там бив­ шата царица на България се срещна наново със своя бащ а, бив­ шия крал на Италия Виктор Емануил III. След падането на крал Фарук Симеон се пресели с майка си и сестра си в Португалия, откъдето през юни 1955 година, след навършване на пълнолетие­ то си, отправи възвание към българския народ. Изборите в България се проведоха на 27 октомври 1946 го­ дина, три седмици преди изборите в Румъния. По всичко личе­ ше, че терорът тук е бил още по-брутален отколкото там. Не по- малко от двадесет и двама водачи на опозицията са били убити по време на изборната борба. В изкуството на фалшифициране- на изборите българските комунисти останаха след румънските. Така или иначе те трябваше да отстъпят малък терен на опози­ цията. Петков — Лулчев получиха 101 м андата, спрямо 364 на комунистите и техните съюзници. Скоро след изборите самият Георги Димитров, генералният секретар на Българската кому­ нистическа партия, „героят от процеса от Райхстага“, пое от Ки- мон Георгиев министър-председателството и с това ръковод­ ството на българската политика. . Георги Димитров, с когото тогава имах разговор в София, беше несъмнено сред комунистическите водачи от следвоенното време една от известните личности. Той произхождаше от бед­ но българско семейство. Самият той на дванадесет години ста- 18.

274 С Ъ ЗА К Л Я ТИ Е Т О НА О БРЕЧЕН И ТЕ НА С М Ъ Р Т - П Р О Л Е Т 1947 ва печатар, на осемнадесет секретар на своя професионален съюз, на двадесет член на Социалдемократическата и след Пър­ вата световна война е един от съоснователите на Комунистичес­ ката партия на България. През септември 1923 година той учас­ тва в организирането на въстание и се спасява с бягство при кър­ вавото му потушаване. За пръв път го осъждат задочно на смърт. Играе ръководна роля при атентата в катедралата „Света Неде­ ля“, който отнема живота на двеста души. Брат му Тодор е аре­ стуван и хвърлен в затвора. От 1923 до 1945 година Д им итров не се е връщал в Б ъ л га­ рия. Като един от видните интернационални агенти на Съвети­ те той обикаля света и е навсякъде, където „гореше“ . Български комунисти участваха в испанската Гражданска война, при кому­ нистическите размирици в П ариж и накрая, през 1933 година, в решителните месеци преди заграбването на властта от Хитлер, в Германия. Национал-социалистите са точно осведомени за ха­ рактера на тайната му дейност и решават да си измият ръцете с него при подпалването на Райхстага. Така те искаха да прехвър­ лят собственото си престъпление върху интернационалния ко­ мунизъм. Д им итров беше спасен, не само на собствената си сме­ лост, с която се защитаваше пред Имперския съд в Лайпциг, но и благодарение на надигналото се световно обществено мнение. Това принуди господарите на Третия райх да оправдаят на­ истина невинния в този случай Димитров. Сред хилядите протестни телеграми, изпратени до герман­ ския Имперски съд да не предприема юридическо убийство над Димитров, беше и една, лично подписана от подпредседателя на българската секция на Лигата за човешките права, софийския адвокат Никола Петков. Тринадесет години по-късно Димитров държеше в ръцете си съдбата на този човек. За Никола Петков световната съвест също толкова страстно и пламенно се застъп­ ваше, но „героят на процеса от Лайпциг“ беше вече тиранин, за който не съществуваше никакъв закон на справедливост. След процеса в Лайпциг Димитров отпътува за Москва и става секретар на Коминтерна, интернационалната организация на комунизма. През август 1945 година той се завърна в София. С провъзгласяването на републиката той се настанява в царския дворец. Освен това разпорежда държавата да му подари три от най-хубавит вили, една в София и две в околностите на гра­ да.

КАКВО СТАНА О Т „ГЕРОЯ НА ПРОЦЕСА О Т РАЙХСТАГА\"? 215 Когато разговарях с Димитров, ми беше трудно да разпоз­ ная в уморения стар мъж страстния агитатор, неуморимия по­ борник на световния комунизъм, какъвто си го представяше све­ тът. Не годините бяха променили Димитров, не гъстите черни мустаци, които си беше пуснал и не косите, които бяха посиве­ ли. Комунистическият диктатор на България — така разправя­ ха в София, беше тежко болен, белязан от смъртта човек. Д ока­ то о ф ициалната версия гласеше, че страдал от злокачествена ане­ мия, то всеки знаеше, че по време на престоя си в Съветския съю з е станал алкохолик и с продължително свръх мярка пиене си е навлякъл тежко чернодробно заболяване. Между другото Ди­ митров изчезваше със седмици наред и не се мяркаше дори при важни държавни и партийни мероприятия. В София се знаеше, коя е истинската причина за отсъствието му. Ако Д им итров се беше отдал на пиенето, то в това сигур- но са играли роля и неудачи в личния му живот, които са мал­ ко известни и не се споменават с нито дума в никоя от негови­ те официални биографии. Първата жена на Димитров е юго­ славската работничка Люба Ивошевич. Тя живеела в хотел „Лукс“, в който са били подслонени всички служители на Ко- минтерна. Когато Димитров е арестуван в Берлин след подпал­ ването на Райхстага в отчаянието си при тази вест и с убежде­ нието, че той ням а да остане жив, тя се самоубива като се хвър­ ля от прозореца на третия етаж на хотела. Дим итров се оженва по-късно в Москва за една германска комунистка. Първият му брак е бездетен. От втория има син, който е боготворял. М ом­ ченцето умира по време на войната в Русия. Димитров никога не превъзмогва този втори удар на съдбата. Георги Димитров и Никола Петков бяха двамата велики противници в борбата за бъдещето на България. Петков беше твърд и неустрашим противник. От мястото си в Народното съ­ брание, заобиколен и подкрепян от своите деветдесет съмишле­ ници, веднъж той извика на Димитров, който като министър- председател седеше като върху трон на правителствената трибу­ на: „Та ти въобще не си българин, а руснак. Ти трябваше тепър­ ва наново да учиш български, когато Сталин те изпрати в Со­ фия. Д о ден-днешен ти говориш с московски акцент. Но че ти говориш руски по-добре от български, не е толкова лошо. М но­ го по-лош ото е, че ти не управляваш по български, а по руски.“ Друг път той нарече Димитров „червения гаулайтер“ . При едно

276 С Ъ ЗАК Л Я ТИ ЕТО НА ОБРЕЧЕНИТЕ НА С М Ъ Р Т - П РО Л ЕТ 1947 от заседанията, когато комунистическите депутати се надигнаха от местата си при влизането на Димитров в Парламента, Нико­ ла Петков заяви: „Нито един български депутат не е ставал, ко­ гато царят е идвал в парламента. Вярваш ли, че ти си повече от цар? В такъв случай нека те короноват за Червения цар на Бъл­ гария!“ Два дни след пристигането си в София седях срещу Нико­ ла Петков в раб отната му стая на улица „Ц ар Ш иш ман“ 12. И с ­ ках да се инф ормирам за положението в България и да обсъдя с него, какво бих могъл да направя при по-нататъшното си пъ­ туване и най-вече при Бенеш в Прага. Петков по онова време ве­ че не се залъгваш е с илюзии относно изхода от неравната б о р ­ ба. „През този месец“, каза той, „се навършват четирдесет го­ дини от убийството на баща ми Димитър пред Парламента в София, защото, защитаваше свободата на българския народ сре­ щу един тираничен цар. Преди двадесет и три години на улица­ та беше застрелян по-големия ми брат Петко, защото продъл­ жи борбата на великия български земеделски водач Стамбо­ лийски, убит една година по-рано. Ще п род ъл ж а традицията на семейство Петкови и същ о ще бъда убит. С ам о че методите са се променили. П о-рано отстраняваха политически противници, като нареждаха на закоравели престъпници да ги убиват. Днес ги изправят пред „Народен съд“, нареждат да ги осъдят на смърт „в името на народа“ и ги екзекутират. Но едното и другото е по­ литическо убийство.“ Никола Петков, изказа пред мен и мрачни предсказания. Те щяха да се сбъднат само в течение на няколко месеца. Нико­ ла Петков не искаше да прави впечатление на голям политиче­ ски водач, на неустрашим борец, на увличащ след себе си наро­ ден трибун. В личен разговор той изглеждаше по-скоро скромен и сдържан. „Знаете ли“, така ми каза той веднъж, „в най-ща- стливите години на живота ми, когато следвах в Париж, си въ­ образявах, че бих могъл да подредя живота си по мой собствен вкус. Почестите и бремето на политическата кариера, които трябваше да носи поне единият от синовете на Димитър Петков на драго сърце предоставих на по-големия си брат Петко. Имах намерението да не вземам живота от прекалено сериозната му страна и да се занимавам с литература и изкуство, да правя пъ­ тешествия и да живея колкото се може повече в моя любим Па-

„НЕКА ТЕ К О РО Н О ВАТ ЗА ЧЕРВЕНИЯ ЦАР НА БЪЛГАРИЯ!\" 277 риж. Съдбата пожела другояче. След убийството на моя брат от само себе си беше ясно, че трябва да поема неговия път. Така от дилетанта, който на драго сърце исках да бъда, станах поли­ тически борец. С лава богу, че нямам нито семейство, нито със­ тояние и нищо за губене, освен свободата си и живота си. Само онези, които знаят, колко много обичам свободата и живота, могат да оценят какво съм готов да пожертвам за народа си.“ Предадох на Петков посланието, което ми продиктува престарелият румънски земеделски водач Юлиу Маниу в своя селски чифлик в Семиградието, където го бях посетил при едно свързано с приключения пътуване в снеговете. То започваше с думите: „Преди края на тази година ще се е решила съдбата на нашите страни. Ние самите или ще бъдем отново на власт и ос­ вободени от комунистите, или ще сме в затвора. Дали ще на­ стъпи едното или другото, зависи от това: първо, доколко ще съумеем да спечелим за нашето дело ефективната и не само мо- ралната подкрепа на западните демокрации, и второ, дали ще сме в състояние, вместо както досега да се борим поотделно, да образуваме един общ боен фронт на всички демократични опо­ зиционни партии в окупираните от руснаците страни. Водач на този фронт би следвало да бъде чехословашкият държавен пре­ зидент доктор Бенеш.“ По-нататък Маниу излагаше, че последната и единствена надежда на антикомунистическите партии в Румъния, България и Унгария се осланяла върху разпоредбите на мирните догово­ ри, според които окупационните войски трябвало да се изтеглят поне отчасти до края на годината. Но и комунистите знаели, че оттеглянето на руснаците означавало краят на тяхното господ­ ство. Затова щели да предприемат всичко, за да разбият опози­ ционните партии преди изтичането на срока. „Ние сме твърдо решени“ , се казваше по-нататък в неговото послание, „да ока­ жем съпротива с всички средства и до сетни сили. Ние ще м о­ жем да го извършим само, ако западните демокрации не ни оставят на произвола на съдбата и ако водим борбата заедно и по един-единен план.“ После следваха, точка по точка, предложения на Маниу за съвместна акция на румънските, българските, югославските, ун­ гарските, чехословашките и полските демократи за осветляване на общественото мнение на Запад, за тясно сътрудничество на земеделските партии и за координиране на борбата срещу кому­

278 С Ъ ЗА К Л Я Т И Е Т О НА О Б Р Е Ч Е Н И Т Е НА С М Ъ Р Т - П Р О Л Е Т 1947 нистите в различните парламенти. Не беше пропуснал и възмож­ ността за едновременно въстаническо движение на земеделците в страните зад Ж елязната завеса. На нея Маниу се спираше по- д р о б н о в посланието си. Той не скриваше и опасенията си, че това би довело до безсмислено и ужасяващо проливане на кръв, тъй като полиция и армия били навсякъде в ръцете на комуни­ стите, руснаците имали във всяка от страните по няколко сто- тин хиляди войници и не м ожело да се разчита на въоръжена намеса на Западните сили. Петков се съгласи напълно с възгледите и предложенията на Маниу. Гледаше обаче на всичко по-песимистично и реали­ стично от румънския селски водач. Той не вярваше нито в из­ теглянето на руските окупационни войски, нито в активната по­ мощ на Западните сили. Имайки предвид строгото следене, Ни­ кола Петков осъзнаваше по-добре от Маниу трудностите за ед­ но сътрудничество с опозиционните партии от другите страни. „Планът за нашето унищожение“ , каза той, „е отдавна израбо­ тен в М осква и аз не вярвам, че някой от нас ще доживее д о края на годината. Въпреки всичко ние ще продължим да се борим и ще покажем на света, че умеем не само да се борим за с во б о д а ­ та, но и да умираме за нея.“ Петков беше напълно съгласен с Маниу, че Бенеш е един­ ственият европейски държавник, който би могъл да подпомог­ не притиснатите демократи в страните зад Желязната завеса. Те мислеха, че въпреки пълното доверие на М осква към него, той си остава убеден демократ и изцяло западно ориентиран поли­ тик. Петков одобри плана на Миниу подробно да бъде осведо­ мен Бенеш за отчаяното положение в Румъния и България, да го попита за съвет и евентуално за неговата намеса, както в Мос­ ква, така пред Западните столици. Вземах от Никола Петков още материали за събитията в България, за преследванията, на кои­ то са изложени членовете на двете опозиционни партии, за вме­ шателствата на руснаците във вътрешните работи на страната, за терористични актове, убийства, изтезания и отвличания. Белград беше следващата спирка от моето пътуване. На­ ново констатирах, че положението в Ю гославия беше коренно различно от онова в другите комунистически управлявани стра­ ни. Не само, защ ото страната не беше окупирана от руснаците и принадлежеше към държавите победителки, но преди всичко затова, че нямаш е никаква организирана югославска опозиция и

ПОСЛЕДНАТА СЪПРОТИВА НА СЕЛСКИТЕ ВОДА ЧИ 279 никакви популярни и решени на борба опозиционни водачи. Раз­ б ира се, тъкм о тогава, през първите месеци на 1947 година, в Югославия намерих повече недоволни от преди. Икономическо­ то положение се беше влошило и натискът на режима върху на­ селението се беше засилил. За да стане всеобщото недоволство реална опозиция, беше нужна организация и ръководство. В Югославия нямаше нито едното, нито другото. Югославските довоенни партии бяха разбити до една. Повечето водачи най-ве­ че шефът на Хърватската земеделска партия, доктор Влатко Ма- чек, бяха напуснали страната. Единственият политик, който тогава оказваше съпротива срещу режима на Тито и би могъл да стане център на опозици- онно движение, беше водачът на Сръбската земеделска партия професор Д раголю б Йованович. Посъветвах се с него и гово­ рихме с часове в малката му къщичка в така наречения профе- сорски квартал на Белград. Стигнах до извода, че неговата о п о ­ зиция срещу режима на Тито беше от съвсем друго естество. Много по-различно от съпротивата на Маниу и Петков срещу комунистическите правителства в Румъния и България. Драголюб Йованович беше високообразован човек. След­ вал философия и социология в Сорбоната, на млади години той станал професор в Белградския университет и беше написал по­ редица значими книги. Сръбската земеделска партия, начело на която стоеше още преди войната, беше винаги ляво ориентира­ но движение. Още при диктаторския режим на крал Александър земеделците се бореха за федеративния строеж на Ю гославия, който Тито по-късно превърна в своя държавна идея. Веднага подир освобождението Йованович се присъедини със своята партия към националния фронт на Тито, в който известно вре­ ме игра важна роля. Едва през 1946 година, донякъде пряко же­ ланието си, той застана все повече и повече в опозиция на Тито и то не само по идеологически причини. Неговата партия и се­ лячеството се чувстваха пренебрегнати. Той самият непрестан­ но се опитваше да прояви своята опозиция както в Н ационал­ ния фронт, така и в Парламента. В началото на 1947 година Йованович д ъ р ж а в ю гослав­ ския парламент три големи речи, чиито текстове ми предаде. В тях нападаш е Тито със следните обвинения: че във външ ната си политика се опирал едностранчиво върху Съветския съюз и пре­ небрегвал Запада, че във вътрешната политика се опирал само

280 С Ъ ЗА К Л Я Т И Е Т О НА О Б Р Е Ч Е Н И Т Е НА С М Ъ Р Т - П Р О Л Е Т 1947 върху работничеството и пренебрегвал селячеството и най-вече, че въвел полицейски режим, вместо да държи сметка за елемен­ тарната потребност от свобода особено на югославските селя­ ни. Заради тези сърцати речи Йованович беше изгонен от соб­ ствената си партия и от националния фронт. Беше обявено, че го лишават от депутатския му мандат, както и от професурата му в Белградския университет. Но и в този миг неговата цел не беше да организира селячеството срещу режима, а той възнаме­ ряваше да го сплоти колкото може по-здраво около себе си са­ мо заради това, за да е той, и само той да е в състояние един ден отново да го заведе на заколение на режима. Когато разговарях с него, той все още се залъгваше с илю ­ зията, че рано или късно Тито щял да се обърне към него и да потърси сътрудничеството му. Властта на Тито, казваше той, стояла върху един крак — работничеството. За да застанела и на още един крак — селячеството, имали нужда от него, селския водач Йованович. Г о л я м а т а му слабост беше, че неговото движение не беше югославско, а сам о сръбско, м акар и д а си въобразяваш е, че ще съумее да спечели и остатъците на хърватската Селска партия на Мачек. К огато се разделихме, беше ми пределно ясно, че м о ­ же би беше несправедливо спрямо него, но би било политичес­ ка грешка да го включват в общата акция на опозиционните во­ дачи от Източна и Югоизточна Европа. В Будапеща, която посетих още веднъж — и то за после­ ден път, по пътя от Белград за Прага, попаднах в разгара на кризата в партията на Дребните собственици, което показваше цялата слабост на унгарската опозиция. В края на декември 1946 година комунистическата тайна полиция в Будапеща беше раз­ крила едно съзаклятие, начело на което уж стоеше генерал-пол- ковник Лайош Далноки-Фереш и което трябва да е целяло съ­ барянето на „народнодемократичния“ режим и възобновяване­ то на властта на Хорти. Въз основа на информациите, които събрах тогава в Будапеща, аз не се съм нявам в това, че наисти­ на е имало съзаклятие. То, подобно на Букурещ и София, желае­ ло да използва мига на оттеглянето на съветските войски, за да прогони комунистите и — както се казваше в Будапеща — „да възстанови легалността“. Полковник Лакатош, последният, от Хорти свободно назначен министър-председател, трябваше от­ ново да се върне на поста като шеф на правителството, партии­

ОСТАВКА СРЕЩУ ЧИФТ ЛОВДЖИЙСКИ БОТУШИ 281 те да се изчистят от ляво-радикалните елементи и самият Хор- ти да се призове обратно. Това унгарско съзаклятие беше едно крайно съмнително и дилетантско начинание. То обединяваше под името „Унгарско единство“ всички възможни елементи, от крайната деснца до крайната левица. В края на краищата в де­ лото бяха посветени толкова много хора, че на полицията й сти­ гаше само да се намеси, за да хвръкне във въздуха цялото съ­ заклятие. През януари 1947 година бяха предприети първите арести. Полковник Далноки-Фереш, който несъмнено беше действувал доверчиво като истински патриот, попадна в ръцете на полиция­ та, след като се беше крил две седмици в Будапеща. Няколко седмици по-късно той беше осъден на смърт и екзекутиран. На­ чинът по който беше водено следствието показа, че за ком уни­ стите въпросът се свеждаше преди всичко до това, да ком про­ метират партията на Дребните собственици, която тогава все още притежаваше мнозинството в Парламента и правителство­ то. Водачите на тази партия, държавният президент Золтан Тил- ди и министър-председателят Ференц Наги, който няма нищо общо с едноименния комунистически водач и по-сетнешен про­ тивник на Ракоши Имре Наги, от страх и слабост съдействаха йа комунистите, вместо да им се противопоставят. Те дадоха възмутени декларации срещу собствените си партийни другари и настояха за „най-сурово наказание на виновните само и само, да спасят собствените си кожи. Когато комунистите се увериха, че няма нужда да се съобразяват с някаква съпротива на про­ тивниците си, те се подготвиха за решителния удар: обвиниха генералния секретар на партията на Дребните собствеици Бела Ковач, своя единствен сърцат и с твърд характер противник, че бил замесен в съзаклятието. Тъй като нито Тилди, нито Ференц Наги не се застъпиха за него, той беше арестуван през нощта срещу 26 февруари и то не от унгарската полиция, а от съвет­ ските окупационни войски. Те твърдяха, че Ковач „застраш ил сигурността на Червената армия“ чрез организирането на пар­ тизански групи и чрез предаването на военни тайни на Западни­ те сили. Напразно Съединените щати и Великобритания проте­ стираха срещу руската намеса във вътрешните работи на Унга­ рия. Бела Ковач остана в неизвестност и никой вече не го видя. Партията на Дребните собственици побърза да изключи от своите редове всички депутати, обвинени в съзаклятничество.

282 С Ъ З А К Л Я Т И Е Т О НА О Б Р Е Ч Е Н И Т Е НА С М Ъ Р Т - П Р О Л Е Т 1947 Те бяха арестувани и бе обявено отнемане на мандата им. Така „саламът“, от който комунистите отрязваха парче след парче, ставаше все по-малък. Някогашната партия на мнозинството в унгарския парламент стана малцинство. В края на краищата и самият министър-председател Ференц Наги предпочете, заедно със съпругата си да отпътува за Швейцария в луксозния си ав­ томобил, подарен му от Сталин при последното гостуване в Москва. В Берн той пристига за да „изучава въпроси на селско­ то стоп ан ств о“ . Тук узнава, че и него го обвинявали в съучаст- ничество и арестували секретаря му. След многобройни и все­ кидневни телефонни и телеграфни преговори той се вижда при­ нуден, на австрийско-швейцарската граница, да подпише и раз­ мени декларация с която си подава оставката в замяна на своя малък син, когото беше оставил в Будапеща. Негови дрехи, лов­ джийски ботуши и някои ценни предмети комунистите най-сниз- ходително му изпратиха в емиграцията. Какво означаваха тези събития в Унгария през пролетта на 1947 година, беше ясно: по-рано отколкото в другите страни тук съпротивата на антикомунистическата опозиция се беше сгромолясала заради слабостта и дилетантството на нейните во­ дачи. Унгария трябваше да се зачеркне от списъка на страните, в която имаше сили и хора, които бяха готови и можеха да уча­ стват в борбата за свобода.

СВЕТЛИНИТЕ УГАСВАТ П РА ГА И ВАРШ АВА, М АЙ 1947 Г О Д И Н А П рага сияеше в най-ирелестните багри на пролетта. Тя се стелеше под мене от Храдчани надолу с безчетните си кули, със зелените покриви на старинните църкви, с широката лента на ре­ ката, която опасваше града в голяма дъга. Мостовете свързва­ ха шумния модерен център около Вацлавския площад и пади­ ната със заспалите антични улички в подножието на Кралския дворец. Докато все още прехласнат гледах от прозореца, влезе Бенеш, когото очаквах в неговия работен кабинет. Веднага след пристигането си в Прага го бях помолил за разговор чрез за­ веждащия канцеларията, посланика Смутни. След няколко дни той даде съгласието си. И ето, вече стоях изправен срещу него. Стори ми се по-свеж, ио-жизнен и по-млад отколкото по време на последния ми разговор с него през есента на 1945 година. Предадох на Бенеш тайното послание на Маниу, което бях за­ писал и обстойно го запознах с положението в Румъния, Бълга­ рия, Югославия и Унгария. Предадох му и поздравите на Пет­ ков и Иованович, които лично го познаваха и дълбоко почита­ ха. В разговора наблегнах повече на ситуацията в балканските страни, на отчаяната и безперпективна борба на демократични­ те опозиционни водачи срещу комунистическото насилие и те­ рор, за вече настъпилото или предстоящо сгромолясване на по­ следните остатъци на свободата и демокрацията. „Милиони хора в страните на Източна и Югоизточна Ев­ ропа се надяват“ казах на Бенеш, „че Вие ще поемете водаче­ ството в борбата, която вече е навлязла в решителната си фаза. Т ова е, и см исълът на посланията, които ви предадох.“ Бенеш ме слуша почти час, без да ме прекъсва, но си во­ деше бележки, едва когато приключих каза: „Всичко, което ка­ захте е точно противоположно на онова, което ми пишат и те­ леграфират нашите дипломатически представители“ — и посо­ чи с ръка към купчина папки, която лежеше върху писалището — „Но в замяна на това пък съвпада с представата, която съм си изградил за положението в тези страни.“ После ми зададе ду­ зина въпроси, от които се разбираше, че следи с тревога п о л о ­ жението в Европа и света като цяло, в Югоизточна Европа и Че­ хословакия в частност и усещаше надвисналата опасност.

284 С В Е Т Л И Н И Т Е У Г А С В А Т - П Р А Г А И В А Р Ш А В А , М А Й 1947 Г. „Вярват ли наистина М аниу и Петков, че аз мога д а им п о ­ могна?“, попита накрая Бенеш, като изрече думата „аз“ с едно почти иронично натъртване. „Бих желал да мога да сторя това, но се боя, че те надценяват възмож ностите ми. Днес дори не знам дали мога да помогна на собствената си страна. Досега не­ щата при нас се развиваха малко по-добре отколкото в другите страни. Бих бил обаче наивник, ако си въобразявах, че това още дълго ще продължи така. По различни причини руснаците само отложиха тоталното заграбване на властта чрез комунистите в Чехословакия. Може би аз самият съм една от тези причини. На мене все още не смеят да посегнат. Това се подсказва и от фак­ та, че все още не съм назоваван като Маниу и Петков за преда­ тел на родината, държавен враг и слуга на империализма.“ След тия думи на Бенеш последваха спонтанно ожесточе­ ни нападки срещу руснаците. Веднага разбрах трагедията на то­ зи човек. Както никой друг европейски политик той се беше бо­ рил за разбирателството между демокрациите в Съветския съюз, за сътрудничеството между Запада и Изтока, за свободата и со­ циалния напредък. Сега ясно прозираше, че се е м ам ил и че е жестоко излъган. „Вярвах, допълни Бенеш, че познавам руснаците по-добре от който и да е друг държавник. В Москва подписах договор с тях, в който те се задължиха да зачитат нашата независимост и суверенитет. Подхвърлих им и къс от нашата територия, за да откупя с него сигурността на страната. Всичко това не им по­ пречи да ни диктуват външната политика и да се месят във вът­ решните ни работи. Няма да им попречи никой и с нищо да на­ ложат на Чехословакия същата съдба както на Румъния и Бъл­ гария, веднага щом сметнат, моментът е настъпил. Плановете за това са отдавна готови в Москва. По всяка вероятност вече е определен и срокът за тяхното осъществяване.“ „Повярвайте ми, продължи Бенеш, а и един ден ще си спомняте за това, което ви казвам: политиката на Съветите, е политика, която предизвиква целия свят, която доведе до из­ острянето на международните отношения и заедно с това до окончателното разцепление на света. На Запад все още не могат да прозрат, че „разбирателството“ с комунистите ще бъде съ щ о ­ то, както с национал-социалистите. И ако един прекрасен ден се стигне до стълкновението, то Съветите трябва да бъдат наказа­ ни по-жестоко отколкото бяха наказани тези последните. За съ­

„В ТАК Ъ В С Л У Ч А Й ЩЕ П О Д А М О С Т А В К А \" 285 жаление руският народ ще трябва да плати още по-скъпо за пре­ стъпната политика на своите водачи, отколкото германският на­ род плати за грешките на Хитлер.“ Накрая открито попитах Бенеш: „А какво ще направите, ако комунистите и в Чехословакия преминат в настъпление и с помощта на Москва разрушат демокрацията и установят своя­ та диктатура?“ „В такъв случай ще подам оставка“, гласеше изненадва­ щият отговор на Бенеш. От тази категоричност заключих, че той вече е размиш лявал за тази възможност. С професорския м а­ ниер, към който Бенеш винаги се придържаше, вдигна пръста си и каза: „Повтарям, в такъв случай ще подам оставка.“ На връ­ щане от Храдчани по стръмното стълбище, което водеше по­ край стените на зам ъка надолу към града вече ми беше ясно, че Маниу и Петков бяха надценили Бенеш, виждайки в него вода­ ча в борбата на малките народи срещу Съветския съюз и на де­ мократите срещу комунистите. Мъжът, когото обречените на смърт искаха да поставят начело на своето съзаклятие за свобо­ дата и от когото очакваха помощ, сам беше обречен на смърт и той сам се нуждаеше от помощ. Щеше да мине по-малко от една година, за да се стовари предопределената съдба върху Чехословакия и на нейния прези­ дент, който беше държавник, но не и борец. Преди да напусна Прага, за да се върна обратно на Б ал ­ каните, предприех едно кратко пътуване до Варшава, защото Полша беше единствената държава от Източна и Югоизточна Европа, която не бях посетил от края на войната. Исках със соб­ ствените си очи да видя дали тази страна, с чиято съдба „Три­ мата големи“ се бяха занимавали по-обстойно и заради която се бяха боричкали по-бурно, отколкото за която и да е друга, се отличаваше от своите съседи. Заварих Варшава ио-ужасно разрушена, от който и да е би­ ло град вън от Германия. Вървях през море от развалини и опо­ жарени стени и опитвах се да се ориентирам в някога добре по­ знатите ми улици. Пред очите ми се нижеха картини от страхот- ната трагедия, разиграла се тук през последните години. През септември 1939 година бях свидетел на първите бомби на Вто­ рата световна война, които паднаха върху Варшава и причини­ ха първите опустошения. Тогава градът беше обсаден от герман­ ските войски и завладян, при което бяха разрушени новите квар­

286 С В Е Т Л И Н И Т Е У Г А С В А Т - П Р А Г А И В А Р Ш А В А , М А Й 1947 Г. тали. В средата на 1943 година беше изравнено с лицето на зе­ мята огромното гето на Варшава, след като последните 50 000 евреи с куража на отчаянието въстанаха и бяха избити след от­ чаяни битки от улица в улица и от къща в къща. Останалите квартали на Варшава по заповед на Хитлер бяха систематично и напълно разрушени от специални команди за назидание на варшавското население, надигнало се срещу германците на 1 ав­ густ 1944 година. Въстанието беше сломено на 5 октомври. Т о ­ ва героично безумие беше заплатено с живота на десетки хиля­ ди поляци. Съветските войски под командването на маршал Ро- косовски заели вече позиции във варшавското предградие „П ра­ га“, съзерцаваха бездейно кървавата разправа. Политическото положение във Варшава беше още по­ объркано отколкото в другите страни, които след края на Хит- леровия райх се бяха събудили за нов и поне видимо самостоя­ телен държавен живот. „Големите трима“, верни на своята ма­ гическа формула от Ялта и тук бяха наложили принудителен брак между „Западни“ и „Източни“. Лондонските поляци в из­ гнание бяха враждебно настроени към Съветите. Те не можеха да простят на Москва нито грабежа на полските източни про­ винции, нито изтреблението на хилядите полски офицери в един лагер за военнопленник край Катин. Единствен водачът на пол­ ската Земеделска партия Станислав Миколайчик беше заявил, че е готов да се върне във Варшава и да влезе в „правителство­ то на Н ационалното единство“ . Още през февруари 1947 годи­ на принудителният брак се беше разпаднал. Първите парлам ен­ тарни избори придружени със заплахи и манипулации също как­ то в Румъния и България бяха завършили с „внушителна“ из- борна победа на комунистическия управляващ блок. Миколай­ чик, водачът на една м алка група от 27 опозиционни депутати, с когото разговарях още тогава за възможностите за съпротива срещу червеното надмощие, беше напълно наясно относно без- преспективността на борбата. Няколко месеца по-късно, през октомври 1947 година, той успя да се спаси заедно с няколко партийни съратници и приятели. По тоя начин избегна съдбата на своите румънски и български другари по убеждение. Във Варшава разговарях с новите комунистически власт­ ници, преди всичко с Болеслав Биерут, който от февруари 1947 година насам беше президент на републиката. В мен той остави впечатлението на крайно невзрачен, безизразен и безучастен

Г О М У Л К А , полският тито 287 мъж, който в разговорите се мъчеше да се представи като общ и­ телен, умерен и проявяващ разбиране човек. Всъщност той бе­ ше един истински агент на Москва и еднакво умело и съзнател­ но работеше за превръщането на Полша в съветска държава. Последното важеше още повече за Якуб Берман и Хилари Минк, които произхождаха от състоятелни еврейски буржоазни семейства. Те се опитваха да уравновесят недостатъка на непро- летарския си произход с един особено див и безогледен радика- лизъм при съветизирането на Полша. Бях сигурен само в едно, че ако тези хора задърж аха ръководните си позиции, то съ д б а­ та на Полша беше решена. В противоположност на останалите комунистически уп­ равлявани страни в П о л ш а имах впечатлението, че сред ком у­ нистите имаше и такива, които не желаеха безусловно д а танцу­ ват под московската свирка. Един от тях беше Владислав Го- мулка. С решителност, която напомняше за маршал Тито той подчертаваше самостоятелността и независимостта на Полша и заявяваше, че страната му трябвало да върви към социализм а по свой собствен път. „Класовата Борба и диктатурата на про­ летариата са несъвместими с традициите на полския народ“ — така ми обясни той. Ако започнем да управляваме с терор, то веднага ще обърнем целия народ срещу себе си.“ Гомулка се ос­ мели д а заяви открито, че П о л ш а е духовно по-близо до Запа­ да, отколкото до Изтока. Противоречието между радикални и умерени комунисти, между агентите на Москва и поборниците за една самостоятел­ на политика, беше твърде осезаемо тогава в Полша. Но силите на съпротивата не бяха организирани и не бяха достатъчно един­ ни, за да предотвратят катастрофата. Когато Гомулка се изпра­ ви срещу партийното ръководство, Миколайчик вече беше емиг­ рирал, а всички останали опозиционни групи бяха разбити. През септември 1948 година, няколко месеца след разрива между Б ел ­ град и Москва, Гомулка беше свален от поста генерален секре­ тар на Комунистическата партия, защото беше отказал да при­ глася в хора на онези, които наричаха Тито „предател“ и „отстъпник“. Водачеството на полските комунисти пое Биерут. Ръководството беше безогледно „прочистено“ от привържени­ ците на Гомулка, който действително по-късно призна в едно от обичайните партийни самообвинения своите грешки и заблуж­ дения. Въпреки това беше арестуван като „титоист“. Многократ-

288 С В Е Т Л И Н И Т Е У Г А С В А Т - П Р А Г А И В А Р Ш А В А , М А Й 1947 Г. но оповестяваният процес срещу него всъщност никога не се съ­ стоя. След сгромолясването на този „полски Тито“, за превръ­ щането на П олш а в сателитна държава, вече нямаше пречки. По „ м о л б а на полското правителство“ на 6 ноември 1949 година маршалът на Съветския съюз Рокосовски беше назначен за ми­ нистър на отбраната на Полша и за върховен главнокомандващ на полската армия. С това съдбата на страната беше решена. П од ръководството на един военен и на един политически во­ дач, които сляпо следваха указанията на Кремъл и послушно повтаряха криволичещия курс на съветската политика, Полш а се превърна в най-безволевия и най-иокорния сателит на М ос­ ква.

СБОГУВАНЕ С ПЕТКОВ И МАНИУ СОФ ИЯ И Б У К У Р Е Щ 1947 Г О Д И Н А В началото на юни бях отново в София. Трябваше да за­ обиколя през Швейцария, Италия, Гърция и Турция, защото как­ то Унгария, така и Югославия ми отказаха транзитна виза. Ю гославия се м отивира, че при последния ми престой в Белград съм действал като „агент на империализма“ и съм „бил във връз­ ка с реакционни и враждебни на държавата кръгове“. Секрета­ рят на югославското посолство в Прага, който ми предаде съ­ общението допълни, че трябвало д а съм благодарен, че ми от­ казват визата, тъй като ако съм стъпел отново на югославска зе­ мя, щели тутакси да ме арестуват. При пресичането на турско- българската граница в Свиленград, където вече бях преживял куп неприятности, не се чувствах твърде уверено. Все пак ме пус­ наха да вляза с визата, която предвидливо бях набавил още при предишния си престой. В София тъкмо още имах възможността да стисна ръката на Никола Петков за последен път като свободен човек. Това беше на 5 юни 1947 година в Н ародното събрание по време на онова историческо заседание, в което се реши отнемането на де­ путатския му имунитет. Прокурорът настояваше за неговото арестуване, след като няколко дни преди това в един процес сре­ щу мнима военна превратаджийска организация някои обвиня­ еми посочили Петков като главатар на съзаклятието. В Народното събрание в този горещ юнски следобяд ца­ реше трескаво настроение. На входа всеки посетител, дори и малкото чуждестранни журналисти, които бяха получили вход­ ни карти, се претърсваха за оръжие от войниците — м илицио­ нери. Цялата сграда гъмжеше от агентите на комунистическия вътрешен министър Антон Югов. Пред зданието на Парламен­ та бяха заели позиция подсилени пеши и конни подразделения на униформената милиция. В три и половина след обяд се откри-заседанието. Предсе­ дателстваше Васил Коларов, един от най-близките приятели и сътрудници на Д и м и тров , който след 1923 година беше живял в Москва. Правителствените места бяха заети до едно. Георги Ди­ митров, „Червеният цар на България“, както често го беше на- 19.

290 С Б О Г У В А Н Е С П Е ТК О В И М А Н И У - С О Ф И Я И БУКУРЕЩ , 1947 ричал Петков, Антон Югов, отговорният за терора вътрешен министър, Цола Драгойчева, по чието лице се четеше неудър­ жима омраза. „Погледнете бузите на Димитров, пак се е грими­ рал“, прошепна ми един български колега. В София наистина отдавна се твърдеше, че Д и м и тров се грим ира, за да прикрие мъртвешката бледност на лицето си. Когато разгледах по-от- близо ди ктатора на България, се уверих, че твърдението е вяр- но. Коларов прочете писмото на главния прокурор, в което П арламентът учтиво се умоляваше да отнеме имунитета на де­ путата Петков, за да може последният да бъде арестуван и изп­ равен пред съда за държавна измяна. Депутатите слушаха при­ таили дъх и за миг ми се стори, че премина колебание дори през редиците на комунистите. Разколебаваш е ги м исълта, че в този миг, в услуга на една чужда власт се върши престъпление сре­ щу избран от българския народ депутат и с това срещу самия български народ. , По време на паузата, в която юридическата комисия се съ­ вещаваше по предложението на прокурора, имах възможност, за няколко минути — пред очите на агентите на полицията — да разговарям с Петков. Казах му, че току-що съм д о ш ъ л от Прага, и го попитах, кога бих могъл да го посетя. „Б оя се, че е твърде късно“ , беше отговорът му: „Ще бъде чудо, ако прекарам тази нощ в леглото си, а не на някой нар в затвора. Така или иначе, ако чудото стане, ще Ви чакам утре преди обяд. Ако не...“ , и той сви рамене. Чудото не стана и ви­ дях отново Никола Петков на подсъдимата скамейка по време на процеса му. Преди пленарното заседание да реши отнемането на иму­ нитета, Петков се качи още веднъж, за последен път, на трибу­ ната на българския парламент, но не, за да се защ итава или да м оли депутатите да не го предават на прокурора, а за да държи най-страстната обвинителна реч срещу комунистическия режим, потопил България в кръв и нищета и отнел на българския на­ род свободата, суверенитета и независимостта. Комунистите в парламента крещяха от гняв при обвиненията на Петков. Вед­ нъж Димитров се надигна от правителствената ложа и извика: „Говори, говори, и без друго това е последният ти път, когато имаш възможност за това!“ Ако някой до този момент още се съмняваше в изхода на битката, то след думите на червения дик­

„ДОЛУ ТИРА НИ ЯТА! ДА ЖИВЕЕ СВОБОДА ТА!“ 291 татор му беше ясно, че съдбата на Петков е решена и че смърт- ната присъда срещу него вече е произнесена, преди още проце­ сът да е започнал. Речта на Петков завърши с думите: „Моето семейство вече даде две жертви в борбата за сво­ бода, моя б ащ а и м оя брат. Знам, че ще споделя тяхната съдба, но съм решил да вървя по пътя, който те са ми предначертали със своята кръв. Това е пътя на свободата, на свободата на бъл­ гарския народ, която убеден съм, че ще победи.“ К огато слиза­ ше от ораторската трибуна, той извика с висок глас: „Долу ти­ ранията! Да живее свободата!“ Заседанието на Събранието от 5 юни 1947 година завърш и късно след полунощ с кърваво сбиване между комунистите и привържениците на Петков, които искаха да защитят своя водач от посегателството на милицията. Едва когато повечето опози­ ционни депутати бяха пребити, палачите заловиха Петков и го отведоха с милиционерска кола в затвора. Точно два месеца по-късно, на 5 август 1947 година „ Н а ­ родният съд“ в София започна процесът срещу Петков и него­ вите четирима съподсъдими — трима висши офицери от бъл­ гарската армия, които в действителност бяха свидетели по об­ винението. Държавна измяна, участие в две военни съзаклятия, насъскване на населението с речи и статии бяха престъпленията, в които се обвиняваше Петков. Съподсъдимите му се признаха за виновни и характеризираха Петков като ръководител на съ­ заклятието, чиято цел била да смъкне комунистическия режим и с помощта на Западните сили да заграби държавната власт. Самият Петков бил определен за министър-председател на бъ­ дещ ото правителство. След тези показания съподсъдимите се отърваха с лишаване от свобода от десет до петнадесет години затвор. Петков се защитаваше спокойно и с чувство на превъзход­ ство. Той отхвърли всички обвинения и доказа, че повечето от мнимите му съзаклятници, които бяха подсъдими или свидете­ ли и са дали показания срещу него, ги вижда за пръв път в съ­ дебната зала. Когато прокурорът го попита, как тогава си обяс­ нява техните показания, той отвърна: „Струва ми се, че Вие, гос­ подин прокурор, повече от мен сте в състояние да разрешите та­ зи загадк а.“ В своята последна д ум а Петков потвърди, че гла­ совете при изборите, речите, които държал, и статиите, които обнародвал, били единствените оръжия, с които се е борил сре­

292 С Б О Г У В А Н Е С П Е ТК О В И М А Н И У - С О Ф И Я И БУКУРЕЩ , 1947 щу правителството. Никога не бил участвал в съзаклятие или призовавал за п ом ощ от чужбина. „Аз съм убеден или поне се надявам, че Вие като съдии ще се ръководите само от Ваш ата съвест и ще ме оправдаете“, завърши той. Едва когато председателят на 16 август, „в името на б ъ л ­ гарския народ“ оповести присъдата — смърт чрез обесване, Пет­ ков не загуби самообладание и извика: Не, не в името на бъл­ гарския народ, а по поръчение на Вашите господари в Кремъл! Българският народ, смачкан от кървавата тирания, която иска­ те д а префалш иф ицирате в правосъдие, ням а д а повярва н& Ва­ шите нагли лъж и.“ Войници — милиционери се нахвърлиха вър­ ху него и го извлякоха от залата. Никола Петков беше произне­ съл последната си дума към своя народ и към свободния свят. През н ощ та на 23 срещу 24 септември в 0,15 часа Н икола Петков беше обесен в двора на централния затвор в София. Тринадесет протестни ноти на британското и девет на аме­ риканското правителство, телеграми от всички краища на сво­ бодния свят, демонстрации пред българските посолства на За­ пад не можаха да трогнат властниците в София да променят смъртната присъда. Напротив. Няколко месеца по-късно, мал­ ко преди да бъде разбита и последната опозиционна групиров­ ка на социалистите и нейният водач, престарелият Коста Лул­ чев да бъде осъден на доживотен затвор, Георги Димитров зая­ ви в парламента: „Ако въобще нямаше чужда намеса и ако оп­ ределени хора не се бяха опитали в ултимативна ф орма да ни натрапят своята воля, то главата на Петков щеше да бъде спа­ сена и смъртната присъда можеше да се замени с някакво дру­ го наказание. Когато обаче в чужбина поставиха България под натиск и се опитаха да накърнят нашите суверенни права, при­ съдата трябваше да се изпълни. И тя се изпълни. И какво се слу­ чи? Вдигна се малко шум и с това цялата история свърши.“ И сторията не свърши. И сторията никога не свършва. И борбата за свободата, за човешките права, за човешкото до­ стойнство продължава и ще продължи дотогава, докато съще­ ствуват хора, които са готови да умрат за свободата като Ни­ кола Петков. От София успях още веднъж да стигна до Букурещ, макар и само за няколко дни, и то с виза, която не би издържала една прекалено строга проверка. И там видях отново Юлиу Маниу и неговите съратници, но в съдебната зала.

И З Д А Д Е Н И Я Т П Л А Н ЗА Б Я ГС ТВ О 293 И той беше продължил борбата срещу комунистическото насилническо господство с всички средства и я беше водил до последния миг. Със своите 32 депутати той отказа д а участва в заседанията на парламента, защото не призна резултатите от из­ борите. Д ори през юни 1947 година отправи апел към общ е­ ственото мнение на света, в който протестираше срещу „дикта­ турата на едно малцинство над преобладаващото мнозинство“ и характеризираше правителството на Гроза като незаконно. Когато същото това правителство в началото на юли по запо­ вед на Москва, също както другите сателитни държави, отхвър­ ли участието на Румъния в плана Маршал, Маниу заедно с во­ дача на Либералната партия Братиану и шефа на опозиционни­ те социал-демократи Петреску заявиха, че това решение проти­ воречи на волята на румънския народ, за когото американската помощ представлявала единствената надежда да превъзмогне глада, бедността и мизерията. Няколко дни след това последно изявление на румънска­ та опозиция, Маниу се реши на един отчаян акт. Той разпореди на четиринадесет от най-близките си съратници, сред които за­ местник-председателят на Националната Селска партия Йон Михалаке, нелегално да напуснат Румъния и да заминат на За­ пад, за да подтикнат общественото мнение и правителствата на демокрациите към енергична и действена акция срещу комуни­ стическите режими в сателитните държави. Той самият реши да остане в страната и да продължи борбата. Бягството, което трябваше да се извърши от тайно летище с румънски самолет, беше лош о подготвено. Един от двам ата пилоти се оказа агент на тайната полиция. К огато в ранното утро на 14 юли партий­ ните съмишленици на Маниу се събраха на летището, на което стоеше готовият за излитане самолет, от околните храсталаци изскочиха полицаи и задържаха цялата група. На следващия ден Маниу, който се намираше в санаториум около Букурещ, беше арестуван. М алко по-късно беше отнет имунитета на всички арестувани, Националната Селска партия разтурена и стотици нейни привърженици задържани. Процесът срещу Маниу и неговите сподвижници се прове­ де в Букурещ от 29 октомври до 11 ноември 1947 година. Някои от обвиняемите от страх за собствената си глава, дадоха пока­ зания срещу партийния водач. Маниу заяви в последната си ду­ ма: „Цялото обвинение е фантазия и измислица. Обвинителният

294 С Б О Г У В А Н Е С П Е ТК О В И М А Н И У - С О Ф И Я И БУКУРЕЩ , 1947 акт е ф алш ив и не може да се опре върху нито едно доказател­ ство. През целия си живот съм се борил за моята страна и днес съм изправен пред съда с обвинение в съзаклятие, бунт, дър- ж авна изм яна и други престъпления, м ак ар че нито едно от тях не е доказано. Те не са нищо друго освен клевети и неисти­ ни.“ Тъй като в Румъния по онова време смъртното наказание беше отменено, Маниу не можа да бъде осъден на смърт. П ри­ съдата срещу него и най-близкия му сътрудник Михалаке гласе­ ше доживотен принудителен труд. Тя звучеше като подигравка, защото беше формулирана „поради напредналата възраст на осъдените“. Маниу беше тогава почти на седемдесет и пет го­ дини. Известно време Голготата му из румънските затвори м о ­ жеше д а се проследи, носле следите му се изгубиха и не се чу ни­ що повече за него. Самотен и изоставен, изолиран от своя народ и най-стро­ го охраняван от комунистическата тайна полиция, кралят на Ру­ мъния Михай все още пребиваваше в страната си, след като Югославия и България отдавна бяха обявени за републики. Уси­ лията ми да разговарям още веднъж с него, удариха на камък при последните ми престои в Букурещ. Кралят не биваше да приема никого без съгласието на правителството, а такова съ­ гласие по принцип не се даваше. От едно от близките доверени л ица на краля узнах, че той до последиян м омент чакал нена­ деен обрат на положението, конфликт между Западните сили и Съветския съюз или сериозна криза след влизането в сила на мирните договори. Той не искаше да се откаже от трона си и да напусне своя народ, докато съществуваше дори и най-малката надежда за обрат. П рез ноември 1947 година крал Михай присъства на сват­ бата на английската принцеса Елизабет в Лондон. Правител­ ството на Гроза не му отказа това пътуване, защото по всяка ве­ роятност се надяваше, че той няма да се върне. В такъв случай то щеше да се отърве от него не само по удобен начин, но и ще­ ше да има още един повод да разклати неговата популярност и авторитет сред румънския н арод с твърдението, че зам инал до- броволно в изгнание и оставил на произвола на съдбата своята страна. Комунистите дори му изпратиха някои от неговите съ­ ветници, които в действителност вече бяха на тяхна служба. С ъ­ щите те по-късно в Лондон изрично го посъветваха да не се връ­

П РЕПИ РНЯТА ЗА Н А СЛ ЕДС ТВО ТО НА БИ ВШ И Я К АРО Л 295 щ а в Букурещ. Михай прозря маневрата и не се остави да по­ влияят върху решенията му. В началото на декември той, се завърна в Румъния. М еж ­ дувременно най-заклетата му противничка, Ана Паукер, вече бе­ ше овладяла външното министерство, а друг агент на Москва, украинецът Емил Боднарас беше поел Министерството на от­ браната. М ихай повече не можеше д а се съмнява, че дните му като крал на Румъния бяха преброени. Във Виена, където се отбих за няколко дни пътьом за Прес- бург и П р а га в началото на януари 1948 година, получих вестта за неговата абдикация. Бях на малката, разположена във френ­ ския сектор на Виена предградийна гара Хютелдорф, когато пристигна специалният влак, в който последният крал на Румъ­ ния, придружен от майка си, гръцката принцеса Елена, и триде­ сет особи от обкръжението му, заминаваше в изгнание. Самият крал не се показа. Един от секретарите му, когото познавах от Букурещ, по време на едночасовия престой на влака ми разказа подробности около абдикацията. Сутринта на 30 декември кралят, след телефонна покана от министър-председателя, се отправя за Букурещ от.Синая, къ­ дето прекарвал Коледните празници. Когато престъпва прага на работния си кабинет в Кралския дворец, срещу себе си вижда Гроза и повечето членове на правителството. Те го посрещат тържествено, със сериозни изражения на лицата. Министър- председателят му дава да подпише написан на пишеща машина документ, който известява неговата абдикация, както и отказа му от всички привилегии като румънски държавен глава. „Какво ще стане, ако откажа да подпиша?, пита кралят. „В такъв случай няма да мога да гарантирам нито за лич- ната сигурност на Ваше Величество, нито за онази на Вашите близки. Независимостта на Румъния също би била в опасност. Върху Ваше Величество ще падне цялата отговорност, ако се стигне до размирици и кръвопролития или до интервенция на някоя чужда сила.“ Така гласи отговора на Гроза. Освен това той д ава на краля д а разбере, че дворецът е обкръжен от верни на правителството войски. Само ако подпишел документа, щял да напусне необезпокояван Румъния и да вземе със себе си тол­ кова членове на семейството и доверени лица, колкото пожелае. Крал Михай подписва и три дни по-късно напуска Румъ­ ния. Разрешиха му да вземе със себе си само личните си ценни

296 С Б О Г У В А Н Е С П Е ТК О В И М А Н И У - С О Ф И Я И БУКУРЕЩ , 1947 книжа. Наложиха му да остави всички ценни предмети, дори онези, които бяха лична негова собственост. Той трябваше да предприеме пътуването до румънската граница нощем, защото комунистите се бояха от демонстрации. Върху паспортите, кои­ то правителството изготви за него и придружаващите му, дума­ та „кралство“ пред Румъния беше зачеркната. При първа възможност, така ме осведоми неговият секре­ тар, кралят щял да анулира и обяви за невалидна извършената по принуда абдикация. Михай стори това няколко месеца по- късно в Лондон, в отговор на което правителството в Букурещ лиш и от поданство и него, и близките му. През юни 1948 годи­ на в Атина, в тройната зала на гръцкия кралски дворец, по гръц- ко-православния обичай, той сключи брак с принцеса Ана от до­ м а на Бурбоните в Парма. От този брак се родиха три деца. Михай не посети след абдикацията своя баща, бившия крал Карол. Последният се беше върнал в Европа от своето бразил­ ско изгнаничество и бе отседнал в Есторил край Лисабон. Там беше раят на състоятелните детронирани крале. Михай не иска­ ше да се среща с м адам Лупеску, за която Карол се беше оже­ нил през 1947 година. Тя беше тежко болна. След нейното оз­ дравяване сватбената церемония беше извършена още веднъж в П ортугалия, за да се легализира брака. Михай не присъства на погребението на бащ а си, който ум ира през април 1953 година на 59-годишна възраст. В присъствието на множество членове на управляващи и детронирани кралски особи бе положен в гробницата на португалските крале. След смъртта на Карол се разгоря яростна битка за нас­ ледството му между Михай и мадам Лупеску. Карол беше заве­ щ ал на м адам Лупеску цялото си състояние. То се оценяваше на доста милиони долари. Последната не искаше да даде нищо от наследството. Михай заведе дело за предаване на задължител­ ната част, която му се полага като на син. На общото семейно богатство той гледаше като на неотчуждаема собственост на ру­ мънския кралски двор. По всяка вероятност процесът щеше да приключи с до- броволна спогодба, ако ненадейно не беше изплувал нов ищец: Мирчеа Ламбрино, синът от първия, морганатичен брак на Ка­ рол с „ Ц и ц и “ Л ам б р и н о , който беше сключил през 1918 година в Одеса и който по-късно беше обявен за невалиден от румън­ ските съдилища. Мирчеа, който живее в Париж като книговезец,

П Р Е П И Р Н Я ЗА Н А С Л Е Д С Т В О Т О , Н А Б И В Ш И Я К Р А Л К А Р О Л 297 настояваше за своята задължителна част. Португалските съди­ лища го признаха за имащ право на наследство законен син на бившия крал. Той беше не само точно копие на баща си, но и представи писмо, което К а р о л написал през 1919 година на „ Ц и ­ ци“ . В него заявява, че винаги щял да гледа на себе си като неин законен съпруг и като б ащ а на нейното дете, макар че бракът му с нея бил анулиран „по политически причини“. Наследството на К арол при тия обстоятелства се подели на три части. Лъвският пай несъмнено задържа мадам Лупеску, която толкова енергично е помогнала на своя съпруг още кога­ то бил крал на Румъния при тъмните сделки, с които той на­ трупа богатството си. С превръщането на Румъния в „народна република“ и в та­ зи страна беше заличена последната следа от миналото. Послед­ ната пречка за тоталното болшевизиране беше отстранена. В ця­ лата сфера на влияние на Съветския съюз от Балтийско до Чер­ но море вече нямаше никакви монарси и никакви опозиционни партии. Някога толкова силните земеделски съюзи бяха разту­ рени и разбити, а техните водачи екзекутирани, осъдени или про­ кудени. Единствено Чехословакия все още правеше изключение. Тя беше последната страна, в която комунистите деляха власт­ та с други партии, но се знаеше, че и нейната съдба е решена. В началото на 1948 година се готвех да пътувам до Прага. Там станах свидетел на последния акт от трагедията, която на­ блюдавах от самото начало. Съветският съюз постигна целта, която беше преследвал упорито и безогледно още от началото на Втората световна война — най-напред в съюз с Хитлер сре­ щу Западните сили, после в съюз сцс Западните сили срещу Хит­ лер и в края на краищата сам срещу целия останал свят. СССР да разпростре своята сфера на влияние над цяла Източна, Сред­ на и Ю гоизточна Европа и така да си осигури една стратегиче­ ска изходна позиция, от която би могъл да завладее целия ос­ танал континент, когато му хрумне. Но тъкмо този миг на най-голяма опасност трябваше да се превърне в точка на поврата. Не само, защото застрашеният Запад най-сетне се убеди в необходимостта за общ и енергичен отпор, а защото ненадейно сред тероризирания Изток една стра­ на се надигна срещу деспотството на Москва и със своя бунт взриви железния пръстен, с който Сталин беше опасал сателит­ ната си империя.

ПЕТА ГЛАВА ВЕЛИКИЯТ ОБРАТ Г О Д И Н А Т А 1948 2 стадиите демокрации безсилни и пеединни, разтърсени из основи от политически и стопански кризи, които подкопаваха упо- ванието в парламентарната и демократичната система, разла­ гани от фанатизирани дисциплинирани комунистически партии, които открито се изповядваха във вярност към Съветския съюз и срещу собствените си отечества, страните от Западна Европа в началото на 1948 година се изправиха срещу могъщия и заплаш ­ ващ И зт очен блок. Когато последният през (февруари си присвои и Чехословакия, чиито демократични партии и политици, оста­ вени от Западните сили на произвола на съдбата, капитулираха без борба, беше явна опасността, която застрашаваше целия сво­ боден свят. Настаняването на Сталин в Прага напомняше пре­ калено много насилническия акт на Хитлер през март 1939 годи­ на, станал всъщност прелюдията към Втората световна война. К акт о тогава, сега започнаха да се питат, коя ли щеше да бъде следващата страна по ред и по какъв повод в края на краищата щеше да избухне новият всеобщ конфликт. Народите на Западна Европа не знаеха как и с какво да се бранят от настъпващия комунизъм. Те не знаеха и какво всъщ­ ност трябваше да бранят от него, тъй като войната и години­ те след нея бяха разтърсили устоите на демократичните държа­ ви. В идяха се изправени пред необходимостта отново да се въоръ­ ж ават. Смет кат а беше проста. Ако хвърлеха парите във въоръ­ ж аване вместо във възстановяване, нуж дат а, мизерият а и недо­