ВИДЯХ_СГРОМОЛЯСВАНЕТО_ИМ_1994г_Волфганг_Бретхолц

В ОБСАДЕНИЯ ХОТЕЛ „ГРАНД БРЕТАН\" 149 мерени със стотици в парковете и градинките на града. В този миг съжалявах искрено, че се бях впуснал в това приключение. П рез-главата ми мина дори да се върна в безопасния „Гранд Бретан“. В края на краищата продължих, защото беше еднакво опасно да се връщам обратно, както и да продължавам на­ пред. Без нови премеждия стигнах до градския квартал от дру­ гата страна на реката Илисос. В тесните, все още без тротоар улици, се притискаха безлични и безцветни, едноетажни едно­ фамилни къщи, строени между двете войни. Имах впечатление­ то, че вървя през един град на мъртвите, каквито египтяните ня­ кога са вдигали. Улиците бяха пусти, пътните врати залостени, от нито един прозорец не проникваше светлинка, от нито една къща не долиташ е човешки глас. Като някакво видение пред очи­ те ми изплува гледката на един мирен град на Бъдни вечер, с ел­ хи, светли и топли стаи, с играещи деца и щастливи родители, с ясния звън на коледни песни и приглушения звън на камбаните на църквите. Т олков а силна беше и зм ам н ата картина, че ме на­ кара да вървя по-спокойно и уверено. В такт със стъпките си, които отекваха от стените, си мърморех под носа: мир на Земя­ та, мир на Земята! Когато стигнах до къщата, в която живееше Елена с май­ ка си и сестрите си, не се осмелих да похлопам на портата. Знаех, че всички атиняни през тези дни изтръпват от страх и ужас, ко­ гато се потропа на вратите им. За да разберат кой съм, изсви­ рих с уста първите тактове на шлагер, за който Елена ми беше казала при запознанството ни в таверната, че бил лю бим ата й песен. Тук, на мрачната улица в града на мъртвите, няколкото такта прозвучаха като богохулство. Тъкмо вече се питах дали ще имам куража да повторя изсвирването, когато входната вра­ та се открехна и при мъждукащата светлина на свещ съзрях стъ­ писаното лице на Елена. По-късно ми призна, че в първия миг действително ме взела за призрак. В дома заварих освен майката и двете й сестри, десетина жени и момичета. Те се бяха събрали не за да празнуват К о л е­ да, а за да подирят убежище от комунистическите банди, които бяха отвлекли като заложници всички мъже, не пожелали да се присъединят към тях. В къщата на Елена идвали, но си тръгна­ ли, когато узнали, че б ащ а й се нам и ра в германски концентра­ ционен лагер. Оттогава насам къщата минавала за донякъде си-

150 К А К Б Е Ш Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И , 1944 Г. гурно убежище за съседските жени и момичета, които се страху­ вали да прекарват сами нощите в домовете си. Всичко, което чух тук за съдбата на отделни семейства, бе­ ше по-ужасно от всичко, което бях научил досега от слуховете в „Гранд Бретан“ . Само в малкия кръг от събраните тук наброих не по-малко от пет жертви на гражданската война. В едно се­ мейство баща и син пред очите на жените бяха застреляни от ко­ мунистите, защото им се противопоставили. Други двама бра­ тя били убити в разположената наблизо горичка заедно с пет­ десет залож ници. Една жена разказа, че един от синовете й пад ­ нал на страната на метежниците, докато нейният мъж се сраж а­ вал на страната на правителствените войски. Чух покъртителни разкази за глада и нищетата, които отново — както през най- суровите военни години — върлували. Видях с очите си как ос­ къдните запаси, които бях взел със себе си, за броени мигове из­ чезнаха. Станах свидетел и на страстната омраза на тези жени срещу „кукуе“ и добих ясна представа за трагическата раздвое- ност на гръцкия народ, за чието преодоляване не биха стигнали години и десетилетия. За обратния си път избрах времето между три и четири ча­ са сутринта — времето на бойното затишие. К ато се оставят на­ страна няколкото револверни изстрела, които изсвистяха поди­ ре ми, стигнах без премеждия до центъра на града. Единстве­ ният патрул, на който се натъкнах, беше от британски войници. Те навярно, за да ме защитят, или защ ото не бяха съвсем убе­ дени в истинността на документите ми, ме придружиха чак до хотела. „Щастлива Коледа“, каза ми стоящият на пост офицер, когато пристъпих прага на салона. „Щастлива Коледа“, отвър­ нах с облекчение и ми се стори, че Б ъд ната ми вечер съвсем не беше минала толкова нещастно. Първият ден от Коледата започна в „Гранд Бретан“ също така безутешно и безнадеждно като всички дни от изминалите три седмици. Но той щеше да свърши с едно събитие, което ни­ кой не очакваше и което до последния миг се пазеше в тайна д о ­ ри от членовете на гръцкото правителство: британският мини­ стър-председател Уинстън Чърчил пристигна в Атина, придру­ жаван от външния министър Антъни Идън. На Бъдни вечер съв­ сем ненадей - о беше взел решение заради тревожните телеграми от Атина да напусне Коледните празненства в кръга на семей­ ството и да отлети за Гърция. От летището се отправят в бро-

БЪ ДН И BE ЧЕР В ГРАЖДА НСКА ТА ВОЙНА 151 нирана кола за Пирея, а после отиват на борда на британския крайцер „Аякс“ , хвърлил котва в пристанището. Той се смята­ ше за най-безопасното място, където Чърчил и Идън можеха да прекарат нощта. Още същата вечер Чърчил прие архиепископа Дамаскинос, най-висшия сановник на Православната църква на Гърция. За­ ради своето сърцато държание по време на окупацията той се ползваше с доверието на всички кръгове на гръцкия народ, до­ ри на комунистите. Какво означаваше това посещение беше яс­ но, защ о то от край време се шушукаше, че англичаните настоя­ ват крал Георг II да назначи регент. По този начин той щ ял да даде израз на решението си, че действително ням а да се за в ъ р ­ не в Гърция преди провеждането на народно допитване за бъ­ д ещ ата ф о р м а на управление. Англичаните вярваха, че една по- добна стъпка би намалила кръвопролитията в гражданската война. Разговоръ т на Ч ърчил с архиепископа подсказваш е, че той е избран за регент. Н яколко дни по-късно, на 31 декември 1944 г., архиепис­ коп Дамаскинос действително беше назначен от крал Георг II за регент и изпълняваше тази функция в течение на година и по­ ловина. Само няколко месеца преди референдума беше отзован от краля и подаде оставката си. През онази вечер на декември, разбрал историческото значение на предстоящия разговор с бри­ танския премиер, той се качи на борда на крайцера „Аякс“ . Там се стига до произшествие с гротескна комичност. Човек може­ ше д а се убеди, че сред всички трагични събития световната ис­ тория можеше най-после да си позволи и една шега. Шега, за­ ради която цялата мисия на Чърчил в Атина едва не пропадна. Матросите на крайцера „Аякс“, отчасти заради Коледа и отчасти, за да приветстват високите гости, по британски обичай бяха организирали корабно тържество. Някои от тях навлекли фантастични костюми, се бяха превърнали на чернокожи глава­ тари, клоуни, китайци, индианци или призраци. Танцуваха вър­ ху палубата с музикалните си инструменти и приспособления за вдигане на шум. Тъкмо в този момент архиепископът изкачва корабната стълба, следван от няколко други духовни сановни- ци. С двуметровия си ръст беше същински великан. Имаше дъл­ га, снежнобяла брада и развяващо се, черно расо с висока кали- мавка на гръцко-православните свещеници. Матросите, на кои­ то естествено никой не беше съобщ ил за посещението на знат-

152 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А ТИ Н А , Д Е К Е М В Р И , 1944 Г. ната особа, повярваха, че е един от тях. Г олям ата изненада бе­ ше маскирания като „Дядо Коледа“ и неговата тържествена поя­ ва с цялата му свита. За всички несъмнено това беше върхът на корабното тържество. Те приветстваха архиепископа с диви кря­ съци за добре дошъл, затанцуваха около него със спукващ тъ­ панчетата шум и тупурдия от импровизираните музикални инс­ трументи, опитваха се да му отскубнат косми от брадата. Пър- воначално слисаните, а после възмутени лица на духовниците направиха матросите още по-весели и по-дръзки. Те си мисле­ ха, че престореното възмущение на Д ядо К оледа би следвало особено да допринесе за развеселяването на зрителите. Архиепископът беше очаквал да бъде приет на борда на кораба с всички почести. Вместо това се вижда заобиколен, ог­ лушен и въвлечен в танци от тълпа карнавални фигури. Той схва­ щ а всичко това за добре подготвено оскърбление, обръщ а се и е вече на път да напусне кораба, когато капитанът изтичва, за­ ставя моряците чрез сигнал за бойна тревога да застинат на ме­ стата си. Тогава обяснява на високия гост недоразумението. Да- маскинос в края на краищата се успокоява и слиза в кабината, в която го очакваха Чърчил и Идън. В дълъг разговор се взема решение на следващия ден да се свика конференция на предста­ вители на всички гръцки партии, включително комунисти, за уреждане по мирен начин на гражданската война. Дамаскинос следваше да води председателството. Освен това той заявява, че е готов да приеме назначаването си за регент. През нощта на първия срещу втория ден от Коледа всич­ ки ние спяхме в „Гранд Бретдн“ без да подозираме колко сме били близо до смъртта. Самият аз след авантюристичния си из­ лет м ин алата нощ се чувствах в хотелската стая особено уютно и сигурно. Е два на следващ ото утро узнахме, че през н о щ та гру­ па комунистически саботьори са се промъкнали през канализа- ционната мрежа под хотела и поставили заряд от един тон ди­ намит. Чрез дълъг кабел взривното вещество било свързано с часовников м еханизъм, който бил нагласен така, че експлозия­ та да стане точно в шест часа сутринта. Такова количество ди­ намит би превърнало в грамада развалини не само хотела, но и целия квартал и да унищожи няколко хиляди души. Атентатът бил открит няколко минути преди шест часа от трима британски войници, на които при патрулната обиколка се набило в очите, че бодливата тел на едно от телените заграж-

АРХИЕПИСКОПЪТ И КАРНАВАЛЪТ 153 дания близо до хотела е прерязана. Така те намерили входа към канализационната мрежа, натъкнали се на кабела и веднага го прерязали. Как комунистите са успели само за няколко часа да пренесат такова огромно количество динамит и незабелязано да направят всички приготовления за атентата, не беше изяснено. Никой не се съмняваш е, че той беше насочен преди всичко сре­ щу Чърчил. През целия вчерашен ден с всички възможни три­ кове, приготовления и уловки се създаваш е впечатлението, че той ще прекара нощта в „Гранд Бретан“. В действителност бе­ ше сменен борда на „Аякс“ с британското посолство. Посещението на Чърчил в Атина не сложи край на кърва­ вата гражданска война. Проведената на втория ден на Коледа конференция под председателството на архиепископа Дамаски- нос протече при драматични обстоятелства в леденостудената и полутъмна заседателна зала на гръцкото външно министерство. Тримата комунистически делегати настояха за създаването на ново правителство. Те претендираха за половината от ресорите и най-вече за вътрешното министерство и Министерството на правосъдието. Това условие, чието приемане не би било нищо друго освен предаването на държавната власт на комунистите, беше отхвърлено от останалите и конференцията беше прекъс­ ната без резултат. Британска бронирана кола откара обратно комунистическите делегати. На тях беше осигурено и обещано свободното прибиране през бойните линии в главната им квар­ тира. Битката продължи с двойно ожесточение. Продължилото три дни пребиваване на Чърчил в Атина имаше все пак едно важно въздействие: то показа не само на гърците, но и на народите от целия свят, че Великобритания е решила твърдо да защитава свободата в Гърция с всички сред­ ства и поне в тази страна да попречи на установяването на ко­ мунистическа диктатура. Това беше и основното, което заяви британският премиер на чуждестранните представители на печа­ та малко преди отпътуването си от Атина. Така за първи път, срещах Чърчил лично. Впечатлението, което остави в мен, само потвърди представата, която имах за него. Тежкият, внушите­ лен мъж, току-що отпразнувал своята седемдесетгодишнина, из­ лъчваш е такава енергия, волева сила и решимост, с която се обясняваше чудото на британската съпротива през годините 1940 и 1941. Разбрах също защ о този държавник се извисяваше като титан над посредствеността на своята епоха и своите съ­

154 К А К БЕШ Е С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И , 1944 Г. временници. Велик както в своите грешки, така и в своите три­ умфи, той беше неповторим и непревземаем в своята решител­ ност и в своята гениалност. Истинският Уинстън Чърчил почувствах, когато той отго­ вори на някакъв американски журналист, поставил под съмне­ ние правилността на британската политика в Гърция: „Хората меж ду другото, изглежда, забравят, че Великобритания беше единствената страна на света, която по своя воля обяви война на тиранията и една година воюва сама. Цивилизацията и де­ мокрацията, която е способна на такъв подвиг, не може да се сравнява с нито една друга страна.“ Битката за Атина приключи така ненадейно и неочаквано, както беше започнала. Комунистите осъзнаха, че не м о гат д а предприемат нищо срещу англичаните, които междувременно ги превъзхождаха. Те предпочетоха пред поражението прекъсване на битката. Това сподели един от техните водачи, който след въстанието обърна гръб на партията. От Москва дошло указа­ нието временно да преустановят битката и да не я възобновяват докато Съветският съюз не бъде в състояние да им окаже по­ мощ. Този миг настъпи по-рано, отколкото го очакваха. През л ято т о на 1946 г. комунистите, този ггьт с п о м о щ та на Съвет­ ския съюз и на комунистическите балкански държави, хвърли­ ха отново Гърция в кървава и продължила с години нова граж­ данска война. Подготовката за този „втори етап“ им беше осигурена от военното примирие, подписано на 11 януари между представи­ тели на E L A S и ЕАМ, от една страна, и генерал Скоби, от дру­ га страна. То влезе в сила на 15 януари и предвиждаш е оп р а з­ ването на определени области, преди всичко на градовете Ати­ на, Пирея и Солун. Комунистическите войски трябваше да се из­ теглят зад установените линии, но запазваха своята цялост и оръжие. Междувременно в Атина бяха настъпили важни вътрешно­ политически промени. На 31 декември архиепископ Д ам аскинос пое своя пост като регент. В този момент всеки в Гърция беше убеден, че това предвещ ава края на м онархията и че крал Георг II никога няма да се върне. За Дамаскинос, с когото няколко дни по-късно разговарях, се знаеше, че в д ълбочината на сърцето си е убеден републиканец. Той не можеше, както и по-голямата част от гърците, д а прости на краля, че беше овластил генерал Ме-

АТЕН ТАТ СРЕЩУ ЧЪРЧИЛ В АТИНА 155 таксас с диктаторски пълномощия. Самият Дамаскинос като противник на диктатурата беше прекарал при Метаксас някол­ ко години в изгнание в един манастир на остров Саламис. По време на войната той се беше превърнал за гръцкия народ в сим­ вол на съпротивата срещу окупаторите. В разговора ми с архи­ епископа останах с впечатлението, че зад свещеническото д о ­ стойнство се крие голяма доза лично честолюбие и политичес­ ка амбиция. В същия ден, в който архиепископът встъпи в длъжност като регент, правителството на Папандреу подаде оставка — два и половина месеца след триумфалното си влизане в освободе­ ната Атина. Целта на новото правителство беше помирение с комунистите. С неговото съставяне беше натоварен един човек, който спада към онези авантюристични, полувоенни и полупо- литически фигури, каквито — във всеки случай поне през наше­ то столетие — се раждат все още само на Балканския полу­ остров: генерал Николай Пластирас. В средата на декември той се появи ненадейно в обсадения хотел „Гранд Бретан“ . Беше строен, аристократичен, облечен с педантична грижливост мъж около шейсетте, с остро издялано лице и сребристосиви, завити в остри връхчета мустаци. Как се беше добрал до Атина в раз­ гара на гражданската война от Кан, където беше прекарал по­ следните дванадесет години като политически изгнаник, не ста­ на ясно. Когато го попитах да не би да е скочил с парашут, той се усмихна и каза: „Не беше толкова романтично, но не сте д а­ леч от истината.“ Този отговор ми даде д а разбера., че англича­ ните го бяха „открили“ на Ривиерата и довели в Атина като приемник на изхабения от гражданската война Папандреу. Д о­ ведоха го, защото Пластирас, макар и да беше до известна сте­ пен приятел на комунистите, все пак имаше име на силен, авто­ ритетен и енергичен мъж, който би бил в състояние за кратко време да възстанови реда в страната. Като убеден републиканец с революционно минало, той беше и човекът, когото най-вече екстремистката левица би приела. „Аз изгоних двама крале от Гърция, два пъти стоях начело на държавата, два пъти бях сва­ лян, трябваше два пъти да се спасявам с бягство и бях два пъ­ ти в изгнание — но на смърт бях осъждан само веднъж“, ми ка­ за Пластирас, след като беше станал министър-председател. Той се зад ърж а сам о няколко месеца. Още през април 1945 г. беше свален от съвместни интриги на гръцките монархисти и англи­

156 К А К БЕШЕ С П А С Е Н А Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И , 1944 Г. чаните, които в негово лице не успяха да намерят удобния ин­ струмент за своята политика. През следващите години ми се на­ ложи още много пъти да срещам генерала с белите мустаци, кой­ то несъмнено беше една от най-забележителните личности на съвременната гръцка политика. Като водач на създадената от него ляводемократична партия Пластирас продължаваше да иг­ рае във вътрешната политика на Гърция важна, макар и не ви­ наги щастлива роля. П рез юли 1953 г. той почина от сърдечен удар на седемде­ сет години. След като генерал Пластирас беше образувал своето пра­ вителство и генерал Скоби сключи военно примирие с комуни­ стите, кризата в Гърция приключи поне за момента. Човек мо­ жеше да разчита на един по-спокоен политически живот. Ето за­ що нямах никаква причина да оставам повече в Атина и реших колкото може по-бързо да се върна обратно в България и Ру­ мъния. П о всичко личеше, че там назряват нови и важни съби­ тия. Сключването на мира между правителството и комунисти­ те, до което се стигна на 12 февруари 1945 г. във Варкиза, едно село край Атина, не исках д а изчаквам. Знаех предварително, че отново се правеше безплоден ком пром ис и че ням а д а се разбие нито политическата, нито военната организация на комунисти­ те. Така се и оказа. „Споразумението от Варкиза“ фактически даде възможност на хората, които разпалиха въстанието в Ати­ на и извършиха безчет престъпления, пълна свобода на действие и време да подготвят „втория етап“ на гръцката гражданска вой­ на. К о га то Чърчил на 14 февруари на връщане от Я л т а за вто­ ри път посети гръцката столица и държа реч на П лощ ада на кон­ ституцията в Атина пред 50 000 души, аз вече не бях там. Преди отпътуването ми от Гърция усетих радикалната пром яна в настроението на гръцкия народ, която се извърши през онези дни и която беше непонятна за много наблюдатели. За мен, след всичко видяно преди това в Румъния и България тя беше разбираема. Широките маси от гръцкия народ бяха обзе­ ти от фанатична омраза срещу „кукуе“ . Дори изпитваха страст- но желание за мъст срещу авторите на гражданската война и убийците на залож ници. Всичко това доведе до там, че кралят, който по време на войната и непосредствено след освобождени­ ето нямаше зад себе си повече от десет процента от население­ то, ненадейно се превърна в иопулярна личност. Х ората започ­

ЕДИН ГЕНЕРАЛ ПАДА ОТ НЕБЕТО 157 наха да искат връщането му. Гледаха вече на монархията като на най-надеждната крепост срещу комунизма. Съпротивително­ то движение, което беше славено и възхвалявано, стана за по­ смешище. Диктатурата на Метаксас, която всеки беше осъждал, се окачествяваше сега като брод в историческия прелом, защ о­ то беше сразила екстремистката левица. Хората започнаха да оправдават сътрудничилите с окупаторите само затова, че кому­ нистите искаха тяхната смърт. Ужасите от окупационното вре­ ме бяха засенчени от ужасите по време на гражданската война. Понятия като свобода и демокрация получиха друг смисъл, тъй като с тях бяха злоупотребили комунистите. Стигна се дотам, че дори в оценката за ф аш и зм а се извърши поврат, след като хо­ рата бяха видели на какво са способни онези, които се нарича­ ха антифашисти. През последните дни на януари 1945 г. напуснах Атина. Отлетях с британски военен самолет за Бари в Италия и оттам за София. За пръв път имах усещането за фаталното разпадане на света и два антипода — на комунизма и на антикомунизма. И точно те на Балканския полуостров се бяха изправили един срещу друг в съдбоносна битка.

158 ПЪТЯТ НА ГЪРЦИЯ ОТ ВОЙНАТА В ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ПЪТЯТ НА ГЪРЦИЯ ОТ ВОЙНАТА В ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА 1940 г. 28 октомври Генерал Метаксас, гръцки министър- председател и диктатор, отвръща на Зима улт им ат ум а на М усолини с историчес­ 21 ноември кото „охи ,не 8 декември 1941 г. 29 януари Победоносна военна кампания на гърци­ те срещу италианците в Албания. 5 март Гърците завладяват Корица. 6 април Аргирокастрон. 9 април 18 април Ненадейната смърт на генерал М ет ак­ сас. Негов приемник — Алексаидер Ко- 21 април рицес. 24 април Британски войски правят десант в Гър­ 27 април ция. На остров Крит се изграж да бри­ танска военновъздушна база. 11 май Начало на германската военна кампа­ ния срещу Гърция за подкрепа на ита­ лианците в Албания и изтласкване на ан­ гличаните. Германците завладяват Солун. Самоубийството на министър-предсе­ дателя Корицес. Крал Георг II става шеф на правителството. Капитулация на гръцката армия. Ема­ нуел Цудерос става министър-председа­ тел. Изтегляне на британските помощни войски от Крит. Тържествено влизане на германците в Атина. Флагът с пречупения кръст се развява върху Акропола. Пелопонес е окупиран от германците.

К А К БЕШЕ С ПАС ЕНА Г Ъ Р Ц И Я - А Т И Н А , Д Е К Е М В Р И 1944 Г. 159 28 май Крал Георг II избягва от остров Крит в Кайро, придружен от Цудерос и чле­ новете на правителствот о. 1 юии Крит е завладян от германците юли Първите борци от съпротивата са екзе­ кутирани в Атина. есен Учредяване на комунистическото съ­ противително движение ЕАМ . зима Глад в Атина. 1942 r. 27 януари Великобритания вдига блокадата от Гърция. 25 март Антигермаиски демонстрации в окупи­ раната Атина. септември Генерал Зервас образува антикомуни­ стическата партизанска армия EDES. ноември Гръцката армия се отличава при боеве­ те в Ел Аламейн. 1943 r. март Демонстрации в Атина принуждават германците да отменят заповедта за мобилизация на цивилни за принудител­ ни работници. пролет Първи сражения меж ду комунистиче­ ски и антикомунистически партизани. 12 август Делегация на съпротивителните групи от Гърция пристига в Кайро. октомври Комунистическата E LA S контролира целия Пелопонес. 1944 r. март Образуване на комунистическо кон- траправителство в Средна Гърция. 31 март М етеж на гръцките матроси в А лек­ сандрия. 3 април Кралят освобождава от длъжност ми-

ПЪТЯТ НА ГЪРЦИЯ ОТ ВОЙНАТА В ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА нистър-председателя Цудерос и назна­ чава за негов приемник либерала Софо- къл Венизелос. 6 април Оставка на Венизелос. Георгиус Папан- дреу е натоварен с образуването на един „кабинет на националния съюз“. 17 май Конференция в Ливан при участието на всички партии и съпротивителни движе­ ния. Комунистите отказват да влязат в правителството на Папандреу. 19 август Пет комунистически министри влизат в правителството. 11 септември Правителството се прехвърля от Кай­ ро в Италия. 25 септември Споразумението от Казерта, чрез кое­ то всички съпротивителни армии се под­ чиняват на правителството. 12 октомври Германските войски опразват Ат ина. 14 октомври Дебаркирането на първите британски и гръцки войски в Гърция. 18 октомври Гръцкото правителство пристига в Атина. 1 ноември Солун е опразнен от германците. 15 ноември Правителството на Папандреу издава декрет, според който всички съпротиви­ телни армии трябва да слож ат оръ­ ж ието до 10 декември. 2 декември Комунистическите министри излизат от правителството. 3 декември , Комунистически демонстрации в Атина с тежки произшествия и 22 убити. 5 декември Начало на гражданската война в Ати-

К А К БЕШЕ СПАСЕНА Г Ъ Р Ц И Я - А ТИ Н А, Д Е К Е М В Р И 1944 Г. 161 25 декември Чърчил и Идън пристигат в Атина. „Конференция на кръглата м аса“ под председателството на архиепископа Дамаскинос за приключването на граж ­ данската война. 31 декември Кралят назначава архиепископа Дамас­ кинос за регент. Оставка на правител­ ството на Папандреу. 1945 г. 4 януари Генерал Николай Пластирас образува ново правителство и отправя апел към комунистите да слож ат оръжието. 11 януари Военното примирие от Варкиза слага временно край на гражданската война.

ГОЛЯМОТО УБИВАНЕ ЗАПОЧНА СОФ ИЯ, Ф ЕВРУ А РИ 1945 Г. „Така крещят всеки ден от сутрин до вечер вместо да ра­ ботят“ , мърмореш е на себе си шофьорът на таксито, което ме откара от летището в града. В същото време добави шеговито българско проклятие, защото демонстрацията, на която се на­ тъкнахме, беше блокирала цялото шосе и се наложи да минем по обиколен път. Там се натъкнахме на други демонстранти. К о ­ гато го попитах какво точно крещят, той отвърна: „Искат да бъ­ дат избесени принц Кирил, Филов и останалите регенти и ми­ нистри. Защо обаче им трябва целият този театър, след като и без друго всичките ще ги убият?“ Д ем онстрациите доказваха, че бях пристигнал навреме в София. Процесът срещу българските „военнопрестъпници“ бе­ ше още в ход и точно заради него бях побързал да напусна Ати­ на. Исках да бъде свидетел на първия акт на онова ново право­ съдие, в което хора се представяха като съдници над историята и в река от кръв се стремяха да заличат миналото на същия на­ род, в чието име твърдяха, че раздават възмездие. В действител­ ност те в името на победителите отмъщаваха на победените. С британски военен самолет долетях от Атина до София, с кратък престой в Бари, който тогава беше важен военен въз­ духоплавателен възел. От летището в Бари тръгваха лъчите на всички съюзници до столиците в Югоизточна Европа. В Бари щастието ми се усмихна на два пъти. Изненадващо за кратко време получих от двете Междусъюзнически контролни комисии входните си визи за България и Румъния. Стана така, защото малко преди това англичаните и американците енергично бяха протестирали, че руснаците не допускат нецензурирани коре­ спонденции от завладяните от тях балкански страни. Още по- бързо, отколкото се бях надявал, получих място в британския самолет за София. Не винаги човек го спохождаше такъв късмет в Бари — летище, което се беше превърнало в център за срещи и ужас на всички онези, които редовно имаха работа в Будапе­ ща, Букурещ, София или Белград. Който не притежаваше някак­ во „предимство“, трябваше да чака, докато офицери, войници и куриери изпращаха сандъци с хранителни стоки и уиски, дори хартия за писане и канцеларски материали. Тъй като Бари, осо­

В БАР И СЕ Б И Я Т ЗА М ЕС ТА В С АМ О Л ЕТА 163 бено през зимата най-много за два или три дни беше приятно място за престой, то всеки жител на хотел „Транзит“ след ня­ колко седмици беше готов на всяка подлост, за да си извоюва място в самолета. Ако в крайна сметка беше сигурен, че на след­ ващото утро ще отлети, държеше в строга тайна този факт от другите чакащи. Неведнъж в Бари се беше случвало някой не­ щастник, който повече не можеше да чака, да налее сънотворно във виното при прощалното тържество на щастливеца, получил място за следващия самолет. После се оказваше „случайно“ на летището с надеж дата, че „н авярн о“ в последния миг някой от пасажерите би се „отказал“. В София след последния ми престой нямаше големи про­ мени. Отечественият фронт отново беше изживял тежка криза, от която — както гласеше стереотипната формулировка, бил „излязъл укрепнал“ . П оследното означаваше, че комунистиче­ ските му членове отново бяха наложили волята си над некому- нистическите. Поводът за последната криза беше взетото реше­ ние от правителството да амнистира всички офицери, арестува­ ни като „военнопрестъпници“ или „ к о л а б о р а то р и “ в случай, че вземат участие в крайната фаза на борбата срещу Германия, в която България влезе веднага на 9 септември с доста дивизии. Старият съзаклятник Дамян Велчев, който беше в кабинета на Кимон Георгиев военен министър, наложил това решение на правителството на едно заседание, на което комунистическите министри случайно не участвали. Намерението му безспорно е било по този начин да освободи приятели, задържани при про­ чистването на офицерския корпус. Комунистите, прозрели три­ ка, веднага заплашиха с излизането си от правителството и от Отечествения фронт. И разбира се, проведоха масови демон­ страции срещу „фашистките офицери“. В същото време Съвет­ ският съюз протестира срещу решението на правителството и го окачестви като нарушение на примирието. Правителството ану­ лира по най-бързия начин решението си. Некомунистическите партии предпочетоха да не участват в масовите демонстрации, в името на фалшивото „единство на Отечествения фронт“. Как изглеждаше в действителност това единство много скоро узнах. Случи се така, че няколко дни след пристигането ми в София придружавах водача на българската Селска партия (БЗНС) д-р Георги Димитров, наречен Гемето, при една некол- кодневна обиколка из Ю жна България. Този млад и енергичен

164 Г О Л Я М О Т О У Б И В А Н Е ЗА П О Ч Н А - СОФ ИЯ, Ф ЕВ РУ А РИ 1945 Г. политик, завърнал се току-що от емиграция, беше пълна проти­ воположност на комунистическия си съименник, който предпо­ чете да остане в Москва и оттам да дирижира българските ко­ мунисти. Веднага след завръщането си заедно с Никола Петков, Гемето започва да изгражда наново организацията на Земедел­ ската партия и да мобилизира милионите маси от българското селско население на борба за запазване на свободата. Твърде бързо той попаднаГв конфликт с комунистите. В негово лице те виждаха най-опасния си враг и го чернеха като „англо-амери­ кански агент“, заради дългите години преживяни в емиграция на Запад. На каква популярност се радваше сред селското население Гемето, който сам произхождаше от селско семейство, узнах при една от обиколките ни. Във всяко село, където държеше реч, го акламираха хиляди, във всеки град десетки хиляди. Най-силни бяха ръкоплясканията, когато се провикваше, че Земеделската партия ще брани свободата до сетния си дъх срещу комунисти­ ческото малцинство, което под закрилата на една нова окупа- ционна армия се държи като господар на страната. Разбира се, на повечето места комунистите се опитваха д а смутят събрания­ та, но никъде не успяваха да се наложат над земеделците. В по­ верителни разговори, които Гемето водеше и в които имах ща­ стието да участвам, местните функционери на Земеделската пар­ тия горещо го умоляваха: „Дай ни оръжие да се браним от ко­ мунистите. Иначе сме загубени“! Няколкото комунисти от село­ то, влизат в „народната милиция“, получават пушки и револве­ ри и тиранизират населението.“ Разбира се, Гемето им отгова­ ряше, че не може д а им осигури оръжие. П о обратния път за С о ­ фия обаче се оплакваше: „Как можем да спечелим борбата, ко­ гато трябва да воюваме с думи срещу пушки? Каква ни е пол­ зата от увереността, че зад нас стои преоб лад аващ ото м н ози н ­ ство на българския народ, когато другите държат оръжието?“ А на въпроса ми, какво възнамерява да предприеме, за да продъл­ жи въпреки всичко борбата, той отвърна: „Ще постъпваме като селяните в селата. Щом някой от техните водачи бива убит от милиционерите или отвлечен, на негово място застава друг. И така докато в селото остане поне един мъж, който може да оказ­ ва съпротива. Ако ме отстранят, то на мястото ми ще застане Никола Петков, а ако и него го обезвредят, ще дойде следва­ щият. Но не получим ли никаква пом ощ отвън, ще настъпи ми-

„ГЕМЕТО, ДА Й НИ ОРЪЖИЯ!“ 165 гът, когато няма да има никой, който да замести последната жертва.“ Четири месеца след този разговор Гемето беше арестуван от милицията. С хитрина той успя д а се изплъзне и на 25 май 1945 г. в четири и половина сутринта потърси убежище в къ щ а­ та на представителя на Съединените щати Майнърд Барне. Бъл­ гарското правителство настоя за неговото екстрадиране, но аме­ риканците останаха твърди и отказаха да го предадат. До нача­ лото на септември той остана в дома на Барне. Последният лич- но му помага да замине за Италия с един американски военен самолет. Днес Димитров живее като водач на българските еми­ гранти в Съединените щати и света. Впечатленията ми при обиколките с Гемето потвърждава­ ха новините, които получавах в София. От последното ми пре­ биваване насам комунистическият терор се беше засилил и ця­ ла върволица от политици и журналисти, с които бях разгова­ рял последния път, бяха вече арестувани или безследно изчезна­ ли. Комунистическата милиция с подкрепата на съветските оку­ пационни войски беше господар в цялата страна. Нейният шеф, комунистическият вътрешен министър Антон Югов, се биеше в гърдите, че успял „чрез организираната по съветски образец на­ родна милиция да обуздае профашисткото контрадвижение и да проведе основно прочистване на България от антидемократич­ ни елементи.“ Но тези „антидемократични елементи“ в действи­ телност бяха защитниците на свободата и демокрацията, които отчаяно се опитваха да се противопоставят на комунистическия терор. В тази обстановка през януари 1945 г. в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто „военнопрестъпници“. Неговите последни заседания чак до оповестяване на присъди­ те проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми си издей­ ствах от Министерството на пропагандата входна карта. Полу­ чих я заедно с порой от пропагандно многоглаголстване, че то­ зи процес доказвал колко честно България скъсвала със своето „фашистко м инало“. Пред съдебната палата — една грозна нео- класическа постройка от епохата между двете войни, стояха от ранно утро до късна вечер хиляди хора, които крещяха високо и неуморимо своите лозунги: „Смърт на военнопрестъпниците!“, „Обесете фашистите!“, „Искаме смъртно наказание за предате­ лите!“. Сам ият съд се беше превърнал в театрална сцена — с

166 Г О Л Я М О Т О У Б И В А Н Е З А П О Ч Н А - С О Ф И Я , Ф Е В Р У А Р И 1945 Г. прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение“ и „възмущение“ по време на съдебното заседание. Върху многото, подредени една зад друга пейки, плътно притиснати седяха подсъдимите — общо сто шестдесет и два­ ма. Те съставляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, коя­ то някога въобще е съществувала в цялата история на правосъ­ дието. Трима регенти и един царски принц, трима министър- председатели, двадесет и шест министри, осем царски съветни­ ци и над сто депутати. Сред подсъдимите бяха някои, които действително — макар и не по смисъла на наказателното пра­ во, но все пак в морален смисъл — бяха отговорни за престъп­ ления, които се бяха извършили но време на войната — било в България, било в Югославия и Гърция. Но същността на вина­ та на преобладаващ ото мнозинство от подсъдимите се състое­ ше просто в това, че те като министър-председатели, министри или депутати бяха водили една политика или не бяха пречили на една политика, която претърпя крушение. Най-известният и същевременно най-невинният сред под­ съдимите беше принц Кирил. Той заедно с министър-председа­ теля Филов и генерал Михов след смъртта на брат си влизаше в регентския съвет на малолетния престолонаследник Симеон. Д о­ тогава „принц К ик и“ , както го наричаха в България, никога не беше се месил в политиката на страната и изпълняваше ролята на „заместник на царя“ . През дванадесетте месеца на своето ре- гентство — от 9 септември 1943 г. до 9 септември 1944 г. — той нито веднъж не излезе от тази роля, която съдбата му беше от­ редила и с която се беше примирил. Когато руснаците дойдоха в София, веднага взеха в плен принц Кирил, другите двама регенти Филов и Михов и всички министър-председатели, стояли начело на българските прави­ телства по време на войната. Откараха ги в Москва, където бя­ ха подложени на безкрайни разпити. В началото на януари ги върнаха обратно, тъй като в големия показен процес не биваше да отсъстват главните „герий“ . Пред съда принц Кирил се д ъ р­ жеше спокойно, с достойнство в противовес на група други под­ съдим и, които предполагаха, че с раболепие и разкаяние ще м о ­ гат да спечелят снизхождението на съдиите. През един от по­ следните дни на процеса случайно бях наблизо, когато милици­ онерите въвеждаха принц Кирил в съдебната зала и чух как му

„ПРИНЦ КИКИ\" ПРЕД СЪДА 167 подвикваха предизвикателно: „Е, Кики, как си?“ Той ги поглед­ на усмихнато и отговори спокойно: „Отлично, приятели мои* отлично, но как ще се чувствате вие?“ Когато съдията по време на процеса го попита дали се оплаква от третирането си в зат­ вора, той отвърна: „Стражата се държи прилично, но не съм свикнал да съм с други хора в една и съща стая“. Бяха затвори­ ли принц Кирил с двамата регенти Филов и Михов в една и съ­ ща килия с един-единствен нар. Когато съдията, явно объркан, млъкна, принц К ирил добави тихо: „Н о всичко това навярно не е чак толкова важно.“ При обвиненията, които комунистическият прокурор по­ вдигна срещу него, той ги отхвърли със спокоен глас. Обясни, че той представял в регентския съвет само династията, но не взе­ мал никакви политически решения. Когато прокурорът го на­ стъпи здраво, че бил продълж ил германоф илската политика на своя брат и не се е погрижил за едно по-ранно излизане на Б ъ л ­ гария от войната, той отвърна: „Политиката на цар Борис не бе­ ше германофилска, но той беше пленникът на Германия и няма­ ше никаква възможност да действа свободно и независимо. След смъртта на моя брат ние се стараехме да излезем от войната. Нашите усилия обаче бяха осуетени“ . Принц Кирил не се оста­ ви да бъде изваден от равновесие дори тогава, когато съдиите, заедно с публиката избухваха в смях или го подиграваха и ру­ гаеха. А когато председателят го обвини, че дълж ал на д ъ р ж а ­ вата шестдесет милиона лева, той отвърна: „Това може да е вяр- но, но навярно вие също знаете колко ми дължи държавата. Впрочем ние не бяхме свикнали да се тревожим за финансови въпроси.“ Той много пъти объркваше прокурора, като учтиво го молеше да му назове членове от Наказателния кодекс, които обвиняваха него и съподсъдимите му. В края на краищата съ­ дът дори вече не се стараеше да търси друга вина освен тази, че той беше братът на цар Борис. „Ако цар Борис не се беше по­ минал ненадейно, поясни прокурорът, то той щеше да стои пред този съд като главен подсъдим.“ Както принц Кирил беше замествал своя „по-голям брат“ при паради и тържества, така сега го заместваше пред българ­ ския революционен трибунал. Така го замести и на утрото на 2 февруари 1945 г., когато беше изпълнена присъдата, произнесе­ на късно вечерта на предния ден. Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливост­

168 Г О Л Я М О Т О У Б И В А Н Е З А П О Ч Н А - С О Ф И Я . Ф Е В Р У А Р И 1945 Г. та. От всичките 162 подсъдими на см ърт бяха осъдени не по- м алко от 96. Сред тях бяха трим ата регенти, двам ата министър- председатели Божилов и Багрянов, седемнадесет министри, осем съветници на цар Борис и шестдесет и шест депутати. Три­ десет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудите­ лен труд, осемнадесет — на петнадесет години принудителен труд, останалите на лишаване от свобода от една до осем годи­ ни. „Смъртните присъди на Народния съд бяха изпълнени днес сутринта“, оповести едно официално комюнике на 2 фев­ руари. Повече подробности за тази масова екзекуция не бяха д а­ дени. На журналистите отказаха дори сведения за това дали осъ­ дените са били разстреляни, обесени или обезглавени. На пук на всичко твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане. През нощ ­ та осъдените, наблъскани в камиони, били откарани до гроби­ щето на София. Там сами трябвало да изкопаят широк ров в дълбоко замръзналата земя. Сетне милиционерите войници им свалили дрехите и униформите. Разстрелванията следвали в йе­ рархическа последователност: най-напред тримата регенти, сет­ не министър-председателите, сетне царските съветници, накрая — министрите и депутатите, съответно на групи по десет души. Извиквали ги поименно и сетне ги покосявали с автомати. Принц Кирил умира пръв: „Да живее Царство България!“ М и­ нистър-председателят Багрянов, който страдаше от тежко сър­ дечно заболяване, припаднал преди да бъде даден залпът. Ос­ тавили го да лежи, докато екзекутирали всички останали. След това един офицер се приближил до него и сложил край на стра­ данията му. Труповете хвърлили в гроба и ги заринали. Сред българския народ извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас. Новите властници наиразно се поста­ раха да ги притъпят с шумни улични демонстрации. В западния свят, който по това време беше зает с други проблеми, фактът остана почти без внимание. Когато британският външен мини­ стър Антъни Идън в края на февруари бе попитан дали българ­ ското правителство е консултирало представителите на Вели­ кобритания в София за смъртните присъди и тяхното изпълне­ ние, той отговори: „Не бих могъл да знам защо би трябвало да правят това. Процесът срещу българските военнопрестъпници е работа, която интересува само България.“

КАК ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА ИЗБЯГВА ЕКЗЕКУЦИЯТА 169 Три дни след кървавата баня от 2 февруари имах разговор с Ц ола Драгойчева, жената, за която знаех, че е д ъ р п ал а конци­ те не само при процеса, но и при екзекуциите. Тя беше един от водачите на Комунистическата партия и същевременно секретар на Отечествения фронт, докато „великият Димитров“ пребива­ ваше в Москва. Тя се намираш е в постоянна телефонна връзка с Москва и предаваше на партията и министрите заповедите, които получаваше от там. Присъдата срещу „военнопрестъпни- ците“ беше произнесена в Москва, но тя самата беше взела ре­ шение за начина на нейното изпълнение. Недодяланата, небрежна към външността си жена, която изглеждаше на около петдесет години, ме прие в една училшц- на сграда в София, в която Отечественият фронт беше разполо­ жил главната си квартира. От грубите й черти човек можеше да прочете като на длан нейното минало, изпълнено с борба, бяг­ ства и преследвания, протекло в съдебни зали и зад затворни­ чески стени. Като младо момиче тя влиза в комунистическото движение и играе ръководна роля при всички акции и опити за въстания на партията. След бомбения атентат в катедралата „Св. Н еделя“ през Великденските празненства на 1925 г., докато д р у ­ гите комунистически водачи офейкват в чужбина, тя е арестува­ на и осъдена на смърт. Тя самата на драго сърце разказваше как се спасила от бесилката. „Знаех, че жени, които очакват дете, не се екзекутират в България. Натоварих моя адвокат с всички сред­ ства да отложи изпълнението на присъдата поне с три месеца. Това му се удаде с подаването на м олба за помилване. Аз под­ купих един надзирател, който ме затвори в една килия с друг затворник. К огато три месеца по-късно ми съобщиха, че м о л б а ­ та ми за*помилване била отхвърлена, казах спокойно: бремен­ на съм. Детето се роди в затвора, но кой беше бащ а му, как се казваше и какво престъпление беше извършил, никога не на­ учих.“ При една всеобща амнистия Цола Драгойчева била осво­ бодена, но скоро я арестували наново. Т ака че по-голям ата част от младостта си е прекарала в българските затвори. С това мо­ же да се обясни до някъде нейната фанатична омраза срещу вче­ рашните властници, на които тя искаше да отмъсти за погубе­ ната си м ладост. Преди 1939 до 1942 г. пребивава в М осква, къ­ дето я подготвят за бъдещата й роля в България. После се връща тайно по време на войната изгражда нелегалната организация

170 Г О Л Я М О Т О У Б И В А Н Е ЗА П О Ч Н А - СОФ ИЯ, Ф ЕВ РУ А РИ 1945 Г. на Комунистическата партия. След преврата на 9 септември 1944 г. до завръщ ането на Д и м и тров през август 1945 г. тя е движ е­ щата сила в България. По-късно, както много други комуни­ стически величия от първите следвоенни години, тя отиде на по- заден план. На въпроса ми какво мисли за присъдата на Народния съд срещу принц К ирил и останалите „военноирестъпници“ , тя не ми отвърна, както бях очаквал, с обичайния порой от фрази за „скъсването на България с фашисткото й минало“ и „новото на- родно правосъдие“, а с думите, които никога няма да забравя: „Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утро­ то на екзекуцията.“ В средата на м ар т в София, официално беше съобщ ено, че „в хода на прочистването на България от фашистки, реакцион­ ни и антидемократични елементи“ пред съда са били изправени 11 000 души. От тях на см ърт били осъдени 2680, на доживотен принудителен труд — 2000, и останалите на лишаване от свобо­ да с различна продължителност. А за това колко хора в също­ то време бяха убити без процес или отвлечени, не м ож аха да се съберат никакви сведения. Голямото избиване на хора беше започнало. То нямаше да приключи преди във всеки град и във всяко село да бъде уни­ щожена и последната свободомислеща личност, която би за­ страшила със своя авторитет и демократични позиции устано­ вяването на комунистическата диктатура. ♦

КРАЛЯТ И НАРОДНИЯТ КОМИСАР БУ КУ РЕЩ , М А РТ 1945 Г. Седяхме в малкия, разположен встрани от големите Буку­ рещки булеварди ресторант. В него на сцената гастролираше Мария Попеску, най-прочутата и най-обичаната певица на Бу­ курещ. Като никоя друга тя пееше със своя малко дрезгав, по­ някога почти хрипкав глас великолепните румънски народни песни, в които се преплитаха прекомерно веселие и дълбока пе­ чал. В повечето случаи малкият ресторант беше почти пуст, за­ щ ото през онези седмици в Букурещ нощем не излизаха охотно на улицата. Тогава Мария пееше няколко песни само за своите приятели. Имаше вечери, в които всичко беше както преди вой­ ната и тогава човек можеше д а си помисли, че всичко, което се беше случило в Румъния от 1940 г. насам, е забравено и п о тъ ­ нало вдън земята като лош кошмар. Така беше и тази мартенска вечер на 1945 г. Бях отиш ъл в ресторанта с няколко румънски журналисти и един чиновник от Министерството на пропагандата. Седяхме около голямата ма­ са, на която беше и Мария. Около съседна маса се настани го­ ляма компания от дами и господа. Пристигнаха и няколко ру­ мънски офицери в униформа. В крайна сметка в ресторанта не остана нито едно свободно място. Гостите ядяха и пиеха, тъй като в Букурещ тогава още нямаше недоимък за онези, които можеха да плащат. Мария Попеску пееше своите песни и я ап­ лодираха възторжено. Късно вечерта вече цареше почти детин­ ска веселост и палавост, онази прекомерно типична за румън­ ския народ жизнерадост. В крайна сметка събраха масите, а го­ стите независимо дали се познаваха или не образуваха голяма компания, в която всеки пиеше за здравето на другия, всеки раз­ говаряше на ти с другия. Възцари се атмосфера, в която сякаш нямаше нито вчера, нито утре, а само днес. По някое време М ария Попеску се изправи и помислихме, че ще ни изпее още някоя от песните си. Вместо това тя извика: „Сега ще ви разкажа най-новия виц.“ Няколко души предусети­ ха какво щеше да се случи и се помъчиха да я спрат, но не им се удаде. И М ария, която никога не е отричала произхода си от улицата в предградията на Букурещ, разказа своя виц. Един тол­

172 К Р А Л Я Т И Н А Р О Д Н И Я Т К О М И С А Р - Б У К У Р Е Щ , М А Р Т 1945 Г. кова типично румънски виц, че човек не може да го възпроизве­ де. Всички величия на новия режим се срещаха в него: назначе­ ният преди няколко дни министър-председател Петре Гроза и Ана Паукер, тримата комунистически водачи Емил Боднарас, Георге Георгиу Деж и Василе Лука, външният министър Геор- ге Татареску и пратеникът на Кремъл Андрей Вишински. И на всичките, разбира се, се пожела да ги отнесе „черната“. Възцари се ледено мълчание, после цялата маса — госпо­ да и дами, цивилни и офицери, избухна в оглушителен смях. „Погледни дебелия на другия край на масата, който от въоду­ шевление ту пляска с ръце, ту се удря по корема, прошепна ми Мария, знаеш ли кой е той? Братът на нашия нов министър- председател Г роза!“ А когато я попитах дали не се бои, че ня­ кой от присъстващите чиновници или офицери може да донесе за нея, тя отвърна: „Не, тъй като всички тук сме румънци.“ Такъв беше Букурещ през м арт 1945 г., няколко дни след като Сталин натрапи на страната своето комунистическо прави­ телство. Навън един свят се разпадаше с гръм и трясък, но те се държаха така, сякаш не ги засягаше. Навън крещеше мобилизи­ раната от комунистите тълпа за кръв и мъст, но никой не го бе­ ше грижа. Пиеха и се заливаха от смях, докато по нощните ули­ ци ехтяха залповете от пушките на пияните руснаци. Танцуваха докато войнишката измет плячкосваше, разбойничеше и убива­ ше. Отвръщаха очи сутрин, когато се прибираха, от труповете, Проснати на улицата. Новото правителство оповести предстоя­ щото отнемане на жилищната и частната собственост, национа­ лизацията на индустрията, подялбата на големите селски чиф­ лици, но сега-засега още не беше се стигнало дотам. Парите се бяха обезценили от катастрофална инфлация, но това беше още една допълнителна причина да се харчат колкото се може по- бързо. Първата вълна от арести беше минала като ураган над Букурещ. Който не беше засегнат от нея, имаше още една д о ­ пълнителна причина да се наслаждава на свободата и живота, докато още ги притежаваше. Всичко това не беше лекомислие, не беше безотговорност то беше типичната форма на румънската съпротива. По този на­ чин, през вековете румънците са доказвали, че са етническо чу­ до. Те бяха съхранили своето латинско своеобразие сред славян- ско-унгарското обкръжение. Един виц, който чужденците не раз­ бираха, един жест, който означаваше повече от псувня. Готов­

М АРИЯ ПОПЕСКУ ПЕЕ 173 ността им да се нагаждат и по този начин да принудят окупато­ рите към нагаждане, изкуството да посрещат любезно врагове­ те и така да ги корумпират, способността да хвърлят в боя па­ ри и хубави жени, тези никога незасичащи оръжия, и най-вече дарбата да не се отнасяш сериозно към самия себе си и към дру­ гите — това бяха методите, чрез които румънците се бранеха. Половин година след държавния преврат на крал Михай и на внезапната и рязка смяна на фронтовете човек все още м о ­ жеше да се с ам озал ъгв а с илюзията, че тези м етоди ще м инат и спрямо руснаците. След като „освободителите“ през първите ме­ сеци от тържественото си влизане в Румъния бяха вилнели и без- чинствали — а аз вярвам, че никъде другаде, дори в Берлин, не са хазяйничели толкова ужасно, както в тази страна — започна­ ха лека-полека да харесват уютния живот, елегантните локали, хубавите жени. И понеже тези неща струваха пари, които вече не можеха да се набавят с нагана, руснаците започнаха да пра­ вят сделки с румънците — с войниците малки, а с офицерите го­ леми. Репарациите в размер на 300 милиона долара, които Ру­ мъния трябваше да издължи в стоки, в петрол, машини, жито, текстилни изделия и т. н. предлагаха бляскави възмож ности за това. ■ Тогава посетих един румънски приятел, директор на една от най-големите текстилни фабрики в страната, в луксозната му букурещка канцелария. В рамките на репарациите неговата фаб­ рика трябваше да достави големи количества плат за униформи на руснаците, но тъй като не получаваше необходимите сурови­ ни, не можеше да спази сроковете на доставка. А от друга стра­ на пък, румънската държава се разплащаше на по-ниски цени. В такъв случай предприятието можеше да спечели от доставки­ те само ако произвежда платове с ниско качество. Двете неща обаче — несъблюдаването на сроковете и доставката на лоши платове, се наказваха строго и като последица можеше да се стигне до конфискуването и национализирането на фабриката. „Напук на всичко никога не съм имал трудности с руснаците, ми каза м о ят румънски приятел. С ам о че това ми струва много пари, защото руските офицери, които упражняват контрола и приемането на репарационните доставки, постоянно се менят. Досега обаче и слава Богу, сред тях нямаше нито един, който да не може да бъде подкупен.“ И моят приятел ми показа дебел плик с няколко милиона леи, който още същия ден щял да взе­

174 К Р А Л Я Т И Н А Р О Д Н И Я Т К О М И С А Р - Б У К У Р Е Щ , М А Р Т 1945 Г. ме някакъв руски майор. После видях от съседната стая през цепнатина във вратата как дойде майорът в униформа. Той из­ глеждаше твърде войнствено и свирепо, но миролюбиво разго­ варяше с директора и в крайна сметка взе плика като нещо, кое­ то се разбираш е от само себе си. Затова пък обеща, че при след­ ващите репарационни доставки всичко щяло да е наред. „Те са също толкова подкупни, както бяха по-рано, при крал Карол и мадам Лупеску, нашите чиновници, когато трябваше да правят държавни доставки“. Две години по-късно, в пет часа сутринта моят приятел го измъкнаха по пижама от жилището му и повече никой не чу не­ що за него. Все още не се възприемаше съвсем сериозно нито окупа- ционната армия, чиито офицери можеха да се подкупват и кои­ то един прекрасен ден трябваше да си отидат, както си бяха отишли германците, нито румънските комунисти, които се пра­ веха на господари на страната. Докато братът на Петре Гроза се смееше, когато се разказваше пикантен виц за министър-пред­ седателя, назначен с благоволението на Москва, докато на съ­ ветските офицери можеше да се пъхне в ръцете плик с няколко милиона леи, докато румънците се държаха сплотено и не се страхуваха един от друг, всички си воъбразяваха, че няма нуж­ да нещата да се приемат трагично. В действителност по това време съдбата на Румъния беше вече решена. Мнозинството от румънския народ, който живее­ ше в опиянение от безгрижие и илюзии, не го знаеше или не ис­ каше да го знае. Решението беше взето през съдбоносните дни м еж ду 27 февруари и 6 м арт 1945 г. Тогава Съветският съю з за пръв път се намеси с брутално насилие в живота на един свобо­ ден народ и му натрапи правителство, което той не желаеше да има. То се състоеше от агенти на Москва и нейната единствена задача беше да превърне Румъния в сателитна държава на СССР. Преживях драматичния ход на събитията в Букурещ от първия до последния ден. Кризата, започнала още в средата на януари, достигна връхната си точка в края на февруари. Някол­ ко дни след пристигането ми в столицата на Румъния, все още впечатлен и потресен от терора в София, станах свидетел на бор­ бата между един румънски генерал и една руска агентка и завър­ ши с борбата между румънския крал Михай и руския народен комисар Вишински.

СКЪПИТЕ СЪВЕТСКИ ОФИЦЕРИ 175 Генералът, който хвърли ръкавицата и се бори дълго с аб­ солютни решителност, в крайна сметка, за да спаси живота си, потърси закрила в британската мисия в Букурещ. Това беше Ни- колае Радеску — един от най-близките довереници на младия крал. След държ авния преврат от 24 август последният го беше назначил за началник на генералния щаб на румънската армия. На тази си длъжност той изпадна в конфликт със Съветите, за­ щ ото се противопостави на разтурянето и обезоръжаването на румънската войска. В началото на декември генерал Санатеску, първият министър-председател на Румъния след свалянето на Антонеску, трябваше да подаде оставка. Кралят натовари гене­ рал Радеску с образуването на правителството. Това беше по­ следният опит за съвместна работа между демократи и комуни­ сти. Освен представители на Националната селска партия на М а­ ниу и на Либералната партия на Братиану в него влизаха чле­ нове на Комунистическата и на Социалдемократическата пар­ тия, както и различните групи, които се бяха слели с последни­ те две в т. нар. Национално-демократичен фронт. От най-важ­ ните министерства Радеску беше предоставил на комунистите само Министерството на правосъдието. Вътрешното министер­ ство той пое сам въпреки натрапения му комунистически дър­ жавен секретар Теохари Георгеску като негов заместник. Н яколко седмици всичко вървеше гладко, докато на 16 яну­ ари 1945 г. Георге Георгиу Деж, генерален секретар на К о м у ­ нистическата партия на Румъния и министър на транспорта в кабинета на Радеску, се завърна в Букурещ от последното си пъ­ туване до Москва. Още същата вечер тогавашните „големи че­ тирим а“ на румънския комунизъм се събраха в луксозната ви­ ла, която обитаваше Ана Паукер. Сред четиримата само един беше истински румънец — Георгиу Деж. Като железопътен ра­ ботник от семиградското градче Деж през 1933 г. той е ръ к ово­ дил кървавите стачни размирици. Бил осъден на петнадесет го­ дини. Държавният преврат на крал Михай го беше освободил от затвора. Вторият — Василе Лука, в действителност се казва­ ше Лука Лаело, унгарец по произход. Той беше прекарал воен­ ните години в Москва и се връща в Букурещ заедно с Червена­ та армия. Третият се наричаше Емил Бондарас, макар че истин­ ското му име е Боднарюк — украинец, родом от Буковина. В румънската армия той беше станал капитан. Военната му карие­ ра приключва с това, че в един прекрасен ден офейква с касата

176 К Р А Л Я Т И Н А Р О Д Н И Я Т К О М И С А Р - Б У К У Р Е Щ , М А Р Т 1945 Г. на своя полк. Когато изхарчва парите, бяга в Съветския съюз. През 1944 г. се завръщ а тайно в Румъния, за да създава ком у­ нистически низови организации сред работниците и войниците. Тези трима мъже се подчиняваха безпрекословно на една жена, която беше четвъртият човек и ръководителка на съзакля­ тието: Ана Паукер, довереницата на Сталин. Тя имаше обичая д а се бие в гърдите, че била единствената жена в света, която разполагала с пряка телефонна връзка с Кремъл и имала пра­ вото да се обажда на Сталин по всяко време на деня и нощта. Често виждах тази жена, която при комунистически демонстра­ ции и събрания се изявяваше като най-необузданата насъсква- ща ораторка. По-късно, загърната в скъпи кожи, пътуваше ка­ то румънски външен министър за приеми и банкети в огромния червен автомобил „Зис“, който й беше подарил Сталин. Тя бе­ ше морално и физически едно от най-отблъскващите същества, които някога съм срещал през живота си. Ана Паукер беше дебела, недодялана жена, с широко ли­ це, обърнати устни, ниско чело и посивели коси, които падаха върху лицето й в неподредени кичури. О бстоятелството, че п ро­ изхождаше от богата еврейска интелектуална фамилия тя се опитваше да прикрие с особено груби маниери, неподдържана външност и вулгарен начин на изразяване. Тя беше родена през 1894 г. в румънската провинция М олдавия като дъщ еря на ра- бина Цви Рабинзоон, а майчиният й език беше идиш. Рано се присъединява към комунистическото движение, което след Пър­ вата световна война в Румъния, както в другите граничещи със Съветския съюз страни, жъне първите си успехи. Неин вуйчо, търговец на жито в Букурещ, я взема при себе си в столицата. За кратко време работи като учителка по древноеврейски език в училището при синагогата и покрай другото следва медицина. Твърде скоро тя изоставя преподаването и следването и се от­ д ава изключително на политиката. През 1927 г. се ом ъж ва за ин­ женера Марсел Паукер — син на състоятелно букурещко семей­ ство. От младини той членува в Комунистическата партия и от 1928 до 1932 г. е бил един от нейните водачи. През 1933 г. съ­ пружеската двойка организира заедно с Георгиу Деж румънска­ та железничарска стачка. Докато последният е задържан и осъ­ ден, те успяват да избягат в Съветския съюз. Там Марсел Пау­ кер, както много чуждестранни комунисти, попада под валяка на съветското „правосъдие“ и е осъден на смърт чрез разстрел

ТОВА БЕШЕ АНА ПАУКЕР 177 в един от големите „процеси — чистки“ през 1934 г. като „троц- кист“ . Твърди се, че самата Ана Паукер е дала показания на про­ цеса срещу своя съпруг, който е баща на трите й деца, и е при­ съствала при екзекуцията му с най-големия си син. М алко по-късно Ана Паукер се завръщ а нелегално в Ру­ мъния. След някакво нелегално събрание е арестувана и през 1935 г. е осъдена от военен съд в К р а й о в а на десет години за­ твор заедно с девет други комунистически агенти. По време на процеса на въпроса на председателя на съда за самоличността й, тя отговаря: „К азвам се Ана Паукер и съм изправена пред т о­ зи съд, защото съм работила за благото на моя народ.“ После сяда и отказва да дава всякакви други обяснения. След като из­ лежава половината от наказанието си, тя е освободена в резул­ тат на своеобразна сделка между Кралство Румъния и Съвет­ ския съюз. Предадена е на руснаците на един мост над Днестър. Последните връщат някакъв румънец на име Йон Кодреану, арестуван в Съветския съюз за шпионаж. В замяна руснаците вземат комунистическата агентка Ана Паукер. По време на войната тя се издига бързо до една от воде­ щите личности на световния комунизъм. Успява да получи не­ ограниченото доверие на Сталин. От румънските военнопленни­ ци, паднали в ръцете на руснаците при Сталинград и Южна Ру­ сия, тя скалъпва румънски полк, който се бие на страната на Червената армия. Неговото командване поема лично. Затова е повишена в чин полковник. В руска бронирана кола и с неогра­ ничени пълномощия тя се завръща в Букурещ в началото на сеп­ тември 1944 г., решена д а завою ва колкото се може по-бързо Ру­ мъния за комунизма и Съветския съюз. На тайното заседание с Георгиу Деж, Василе Лука и Емил Б о д н ар а с на 16 януари 1945 г. в д о м а й се разработва подробен план за действие, фиксират се акции и демонстрации, разпреде­ лят се ролите. Целта е д а се създаде хаос в Румъния, за да мож е Съветският съю з да се намеси под предлог, че правител­ ството вече не е господар на положението. Само това със сигур­ ност можело да принуди краля да назначи определения от комунистите министър-председател. Човекът, който стоеше на пътя на Ана Паукер при осъществяването на този план и пръв трябваше да бъде отстранен, беше генерал Радеску. Сре­ щу него е насочен ураганът, който избухва през следващите дни.

178 К Р А Л Я Т И Н А Р О Д Н И Я Т К О М И С А Р - Б У К У Р Е Щ , М А Р Т 1945 Г. По онова време в Букурещ се срещах два пъти с генерал Радеску. Бях силно впечатлен от този сърцат мъж, поел и водил битката за свободата на своя народ. Първия път го посетих в канцеларията му във вътрешно­ то министерство. През критичните дни той прекарваше там и нощите. Зад едно огромно писалище, покрито с документи и книжа, заварих голям, строен мъж с посивяла коса. Той носеше румънската генералска униформа без ордени. Разказа ми за пис­ мото, което е изпратил през войната до посланика на Хитлер в Букурещ Манфред фон Килингер. В него протестирал срещу държанието на германците в Румъния. Чух от него подробности и за германските концентрационни лагери, в които е прекарал една година, и за ролята, която е играл като най-близък съвет­ ник на крал Михай при подготовката на държавния преврат от 24 август. После ми заяви, че със същата решителност щял да се бори срещу комунистите и техните руски покровители и за­ крилници и никога нямало да допусне Румъния да бъде превър­ ната против волята на народа в комунистическа страна и васал- на държава на Съветския съюз. Видях генерал Радеску отново на 11 февруари в зал ата на букурещкото кино „А ро“. Там той се обърна към румънския на­ род. Първоначално трябваше да държи речта си в кино „Ска­ ла“, което се намираше на стотина метра на същия булевард. Комунистите, които искаха да попречат с всички средства на ге­ нерала да говори, бяха изкупили още предния ден всички биле­ ти за последната прожекция и бяха заели всички места. Когатр филмът свърши, те просто останаха да седят, за да изчакат след­ ващ ата вечер. П артията се нагърби да ги снабдява с храна и обилни количества цуйка, румънската национална алкохолна напитка. Докато те чакаха, за да окажат на министър-председа­ теля заповядания прием, последният държа своята реч в съсед­ ното кино пред всички, които можеха да бъдат своевременно уведомени за промяната. Това беше реч, насочена еднозначно срещу комунистите, срещу „онези, които обичат хаоса, защото хаосът облагодетелства тъмните им намерения.“ Фактически на комунистите вече се беше удало да хвърлят Румъния в хаоса по разработения от Ана Паукер и нейните съ­ ратници план. В провинцията префектурите и общините бяха взети с пристъп от комунистически ударни подразделения и бя­ ха назначени нови чиновници, които по законите на произвола

СГРОМОЛЯСВАНЕТО НА ХАОСА 179 предприеха отнемане на собствеността, арести и екзекуции. П ро­ винция Молдава, чиито префекти в повечето случаи бяха насил­ ствено заменяни с комунисти, се намираше в открит метеж. М и­ нистър-председателят изпрати в застрашените области верни на правителството войски. Те бяха посрещнати от съветско-руска- та окупационна армия, която им попречи да се намесят. К ом у­ нистическите членове на правителството насърчаваха с всички средства въстанието и саботираха решенията на кабинета, в кой­ то те самите влизаха. Радеску на бърза ръка изхвърля комуни­ стическия държавен секретар Теохари Георгеску. На своя глава той беше назначил комунисти за префекти. Последният се бари­ кадира в канцеларията си във вътрешното министерство и отка­ за да напусне поста. Работниците от заводите „М алакса“ — най- голямото румънско индустриално предприятие, бяха избрали антикомунистически фабричен съвет. В отговор на това кому­ нистическият транспортен министър Георгиу Деж се появи лич- но начело на ударно подразделение от четиристотин души, на­ реди да се арестуват и отведат антикомунистическите водачи на работниците и обяви за избрани кандидатите на комунистичес­ ката листа. С подобни средства комунистите тероризираха пе­ чатарския профсъюз и попречиха със стачки отпечатване на ве­ стниците на Националната селска партия и на Либералната пар­ тия. Както сподели Радеску в своята реч в кино „А ро“ , слово­ слагателският профсъюз забранил на членовете си дори да на­ бират речта на министър-председателя за вестниците. За последен път чух генерал Радеску на 24 февруари в 11 часа вечерта в обръщението му по радиото към румънския на­ род. Речта беше едновременно призив за борба и призив за по­ м о щ . Всеки, който я чу, разбра, че беше историческа реч. В този ден се случи онова, което беше предвидено в бой­ ния план на Ана Паукер. Връхната точка на разм»фиците срещу правителството на Радеску беше проливането на кръв. По обяд- комунистите бяха организирали масово събиране на площада пред кралския дворец. В него по моя преценка участваха петна­ десет — до двадесет хиляди души. Бяха държани речи и се на­ даваха обичайните бойни призиви срещу министър-председате­ ля, правителството, срещу Маниу и Братиану, срещу „фашисти­ те“ и „хитлеристите“. Ненадейно отекнаха изстрели. Докато тъл­ пите, обзети от дива паника, се разпръснаха накъдето им видят очите, на площада пред кралския дворец останаха да лежат осем

180 К Р А Л Я Т И Н А Р О Д Н И Я Т К О М И С А Р - БУКУРЕЩ , М А Р Т 1945 Г. убити и няколко дузини ранени. Кой беше стрелял? Комунисти­ чески провокатори? Или кралската стража? В своето обръщение по радиото вечерта генерал Радеску даде отговора. Той обвини комунистите, че са стреляли при де­ монстрацията пред кралския дворец и им приписа пълната от­ говорност за пролятата кръв. Нарече ги „безотечественици и без­ божници“, говори за Ана Паукер и Василе Лука като за „двама­ та чужденци“ и обвини „живите зверове извършили безчет пре­ стъпления“ върху цялата територия на Румъния. Накрая той призова: „Ние всички трябва да се вдигнем като един човек и да видим опасността в очите. Армията и аз самият ще изпълним нашия дълг докрай. Бъдете всички на поста си!“ Това беше апелът за откритата съпротива срещу комуни­ стическия терор. Комунистическите вестници в Букурещ окаче­ ствиха Радеску като „масов убиец“, „фашистко чудовище“, „вто­ ри Гьоринг“. Комунистическите министри в апел до краля на­ стояваха за „незабавното разтуряне на правителството на Раде­ ску“, в което те влизаха. Нови демонстрации искаха „мъст за жертвите от 24 февруари“ и „смърт на убиеца Радеску“ . С това започна втората фаза на битката между румънския крал Михай и съветско-руския народен комисар на външните работи Вишин- ски. Н а 27 февруари 1945 г. Андрей Вишински пристигна в Бу­ курещ и от летището се насочи направо към кралския дворец, където беше приет от крал Михай. На външния министър Ви- шояну, взел участие при разговорите, дължа точното познаване на събитията, които тогава се разиграха в Букурещ и които ре­ ш иха съдбата на Румъния, и не само на Румъния. Първият разговор се провежда в залата за аудиенции в кралския дворец. „На дългата маса, от едната страна седеше крал М ихай със своите съветници, а от другата страна се бяха настанили Вишински, маршал Малиновски, пристигнал заедно с него и поел командването на руските окупационни войски, как­ то и членове на съветско-руската контролна комисия. В тази пър­ ва беседа Вишински, с все още спокоен тон изложи на краля, че положението в Румъния било неудържимо. Правителството на Радеску, към което Съветският съюз не изпитвал никакво дове­ рие, трябвало да се замени по най-бързия начин с „демократич­ но“ правителство. Крал Михай се опита да спечели време с на­ деждата, че представителите на Великобритания и на Съедине­

ВИШИНСКИ СЕ НАМЕСВА 181 ните щати ще се включат в преговорите и няма да допуснат едно­ странния насилствен акт на Съветския съюз. Учтиво и спокой­ но той обясни, че ще оцени „препоръките“ на съветското прави­ телство. Като конституционен монарх трябвало да постъпва според предписанията на конституцията. Преди да повери на ня­ коя друга личност създаването на ново правителство, трябвало д а се доп и та до партийните водачи. Вишински отвърна, че на следващия ден щял да се осведоми за решенията на краля“. „ Н а 28 февруари Вишински беше отново при краля и на­ стоя, вече с по-несдържан тон, за незабавното освобождаване на правителството на Радеску. „Виждам се принуден да установя — и с това давам израз на гледището на моето правителство — че сегашното състояние не може да п род ъл ж ава повече. Ваше височество трябва да се намеси и да вземе необходимите мерки, за да се сложи край на непоносимата ситуация. Ваше височество трябва да разпореди незабавното освобождаване на Радеску“. К р а л Михай се опитва д а убеди Вишински, че кабинетът на Ра­ деску е изцяло демократичен, защото в него влизат представи­ тели на всички политически партии и че целият румънски н арод стои зад него. Освен това неговият състав съвпадал точно с ре­ шенията от Ялта. „В Ялта не беше взето нито едно решение, кое­ то да се отнася до правителството на Радеску“ , отговаря Вишин­ ски. На следващия ден пратеникът на Кремъл настоява за но­ ва аудиенция при краля. Тя се състои в 15.30 ч и както по-къс­ но ми обясни Вишояну, „най-унизителната сцена в моя живот и най-трагичната намеса във вътрешните работи на моята стра­ на.“ „Дошъл съм, за да узная какво сте решили, Ваше височе­ ство, ло отношение на нашия вчерашен разговор.“ Така започ­ ва Виш.чнски с ледено студен и предизвикателен тон. Кралят му отвръщ а, че генерал Радеску междувременно е подал оставка и че започнали преговори за образуването на ново, съставено от представители на всички демократични партии правителство. Вишински го срязва троснато: „Това не е достатъчно. Ние раз­ глеждаме като фашистки различните румънски партии, които се наричат демократични.“ И м аха се предвид Националната селс­ ка партия на Маниу и Либералната партия на Братиану. Тях рус­ наците искаха да изключат от бъдещото правителство. „Имам впечатлението — прод ълж и Вишински — че нито Ваше височе­

182 К Р А Л Я Т И Н А Р О Д Н И Я Т К О М И С А Р - БУКУРЕЩ . М А Р Т 1945 Г. ство, нито личностите от Вашето обкръжение са на ясно относ­ но сериозността на положението. Ние сме на становището, че правителството трябва да се смени незабавно. Ако до днес ве­ черта в шест часа не стане известно името на личността, която трябва да образува новото правителство, ние вече не можем да гарантираме свободното съществуване на румънския народ.“ О тговоръ т на краля, че можел да действа само в съгласие с во­ дачите на политическите партии, напълно разярява Вишински. Той удря с юмрук по масата и изкрещява на краля: „Аз насто­ явам за незабавния отговор на Ваше височество!“ Изрекъл още няколко гневни фрази, той приключва с думите: „Това е всич­ ко!“ После напуска без да се поклони, без да се сбогува и за­ тр ъ ш ва вратата с такава ярост, че м азилката се посипва от сте­ ните. По време на третата среща между краля и народния коми­ сар съветските танкове бяха вече дефилирали пред кралския д во­ рец. Подразделения на Червената армия окупираха най-важни­ те точки на Букурещ. Незначителните и слаби, разположени в столицата румънски войски, бяха разоръжени. Полицията и жандармерията бяха незабавно поставени под командването на комунистически офицери. В една нова масова демонстрация пред двореца тълпите крещяха: „Смърт на фашиста Радеску!“, „Н а бесилото убиецът Радеску!“ . Генерал Радеску беше вече в Британската мисия в Букурещ, дала му политическо убежище. Няколко седмици по-късно англичаните го отведоха на Запад. Междувременно представителите на Великобритания и Съединените щати в Букурещ се бяха обърнали към своите пра­ вителства и бяха получили от Лондон и Вашингтон нареждане­ то да влязат незабавно във връзка с Вишински и съобразно ре­ шенията от Ялта да настояват положението в Румъния да се под­ ложи на съвместна проверка от представителите на тримата съ­ юзници в Контролната комисия. Когато англичаните и амери­ канците потърсиха настоятелно разговор с Вишински, получиха отговор, че не можели да разговарят с народния комисар. К рал Михай се обръщ а с отчаян призив за пом ощ към английските и американските представители. Те му дават да разбере, че не м о ­ же да разчита на никаква помощ от тяхна страна. П ри тези обстоятелства на краля не остава нищо друго ос­ вен вечерта на 28 февруари да оповести оставката на правител­ ството на Радеску. Същевременно натоварва принца Барбу

ВИШИНСКИ СЕ НАМЕСВА 183 Стирбей, водил преговорите за военното примирие в Кайро, с съставяне на ново правителство. Комунистите отхвърлиха съв­ местната работа с него и дават да се разбере, че биха участвали само в такъв кабинет, начело на който би стояла някаква „наис­ тина демократична личност“ . Какво се е имало предвид, крал Михай узнава вечерта на 1 март от Вишински, който се беше по­ явил на нова аудиенция при него. „Натоварен съм от моето пра­ вителство, заяви той, д а съобщ я на Ваше височество, че Петре Гроза е човекът, към когото ние изпитваме доверие и когото же­ лаем да видим като бъдещ министър-председател на Румъния.“ И ехидно допълва: „Става дума естествено за едно поверително съобщение, предопределено само за Ваше височество.“ На следващия ден кралят натовари Петре Гроза със съ­ ставянето на новото правителство при условие, че в него ще вля­ зат представители на всичките четири партии, които съдейства­ ли за д ърж авния преврат от 24 август. На Г р о за не се налага д а изпълни това условие, тъй като Маниу и Братиану отказват да сътрудничат с него. Когато той представя на краля министер­ ската листа, която се състои изключително от комунисти или подставени лица на комунистите, Михай отхвърля подписване­ то на декрета за назначаването. Още веднъж той се опитва да спечели време и още веднъж апелира към представителите на Великобритания и Съединените щати, и още веднъж се появява Вишински, съпроводен от маршал Малиновски в кралския дво­ рец. Този път ултимативно настояват най-късно до следващия ден да бъде назначен кабинетът на Гроза в предложения състав. К рал Михай не вижда вече никакъв изход от създаденото поло­ жение и на 6 м арт 1945 г. д ава съгласието си за предлож ената от Гроза министерска листа. Той го подписва, но, както казва на един от доверениците си, „с неприязън, отвращение и срам“ . И наистина компанията, на която бе предадена правителствената власт в Румъния, не за­ служаваше името правителство. Агентите на Москва освен ня­ кои други ресори, бяха окупирали вътрешното министерство и Министерството на правосъдието. Останалите министри, както се разправяше в един от вицовете в Букурещ, „бяха се спасили с бягство в кабинета на Гроза, за да не попаднат в затвора“ . Самият министър-председател, натрапен от Вишински, бе­ ше човек с крайно съмнителна репутация. Той беше собственик на огромно състояние, натрупано в по-голямата си част по вре­

184 К Р А Л Я Т И Н А Р О Д Н И Я Т К О М И С А Р - БУКУРЕЩ , М А Р Т 1945 Г. ме на войната от т. нар. национализиране на еврейски фирми и предприятия — частна банка в Букурещ, фабрика за ликьори и предачница. Неговите безбройни афери с жени бяха добре из­ вестни в града, както и навикът му на всеки, който му попадне­ ше в полезрението, да разказва някаква мръсна история, на коя­ то той сам се смееше най-много. Опитваше се да излезе на гла­ ва със своята пълнота като всяка сутрин се разхождаше по един час. След като стана министър-председател всичките му сътруд­ ници го съпровождаха — от държавния секретар до стенограф- ката. Освен това го охраняваше цяла тайфа тайни полицаи, на които винаги предварително казваше точно маршрута си. Впрочем Петре Гроза притежаваше уникалната дарба да създава у всеки, с който разговаряше, впечатлението, че е негов приятел от години и че го удостоява с особената си благосклон ­ ност. В това можах лично да се убедя, когато го потърсих м ал ­ ко след назначаването му за министър-председател. Той ме по­ срещна приветливо като някакъв стар познат, тупаше ме по ра­ менете, разказваше ми анекдоти от живота си, в които постоян­ но се изтъкваше като герой и победител. През цялото-време ме уверяваше, че единствената му грижа щ яла да бъде да направи от Румъния „в течение на шест месеца най-свободната и най- щастливата страна на Европа“. „Вие всичките ще идвате като на поклонение при стария Гроза, каза той, и ще питате: „Петре, ка­ жи, издай ни как го направи това!“ . Когато казах нещо за кому­ нистите, той отвърна през смях: „Комунистите ли? Ах, оставете ме на м ира с комунистите! С тях ще се оправя. Нали знаете ру­ мънската поговорка: Дяволът не е толкова черен, колкото из­ глежда.“ Когато си тръгвах, без да съм получил нито един от­ говор на моите политически въпроси, Гроза извика подире ми: „Елате пак след половин година! Елате направо при мен, при министър-председателя, в моята канцелария или при мен вкъ­ щи. Н ям а нужда да се обаждате предварително. Ако Румъния дотогава не бъде най-свободната и най-щастливата страна в Ев­ ропа, то аз съм готов — и тук последва някакъв оглушителен кикот — до края на живота си да не докосвам нито чаша цуйка и нито една жена.“ Това бе мъжът, който цели седем години щеше да стои на­ чело на румънските правителства, а от юни 1952 г. като предсе­ дател на Върховния президиум става и президент на Румънска­ та Народна Република.

„ПЕТРЕ, ПЕТРЕ, КАК ГО НАПРАВИ ТОВА?\" 185 В деня, в който крал Михай, оставен на произвола на съд­ бата от Западните демокрации, се огъна под натиска на М осква и назначи Петре Гроза за министър-председател, битката за сво­ бодата и независимостта на Румъния беше решена. Онова, кое­ то по-късно настъпи — фалшифицираните избори, ликвидира­ нето на двете опозиционни партии и техните водачи Маниу и Баратиану, свалянето на крал Михай от кралския трон — беше само тъжния епилог. Руската агентка Ана Паукер удържа победа над румънския генерал Николае Радеску. Докато първата предаваше по своя пряк телефон със Сталин съобщението за победата, то вторият, станал беглец в собственото си отечество, седеше безпомощен в сградата на британската военна мисия. Руският народен комисар Вишински удържа победа над румънския крал Михай. Докато първият след изпълнението на своята мисия в Букурещ отлетя обратно за Москва, то послед­ ният трябваш е д а си направи равносметка за това, че беше пре­ д ал страната си на руснаците. На крал Михай му беше ясно, че рано или късно щеше да загуби и короната си. И Сталин беше удържал победа над Рузвелт и Чърчил, точ- но три седмици след като „тримата големи“ бяха подписали в Ялта своето „изявление за освобождението“ на европейските на­ роди. Той даде открито да се разбере как Съветският съюз въз­ намерява да постъпва с „освободените“ от него народи. Рузвелт и Чърчил мълчаха. Те оставиха нещата в Румъния да следват своя „естествен“ ход и се задоволиха с това да не признаят пра­ вителството на Гроза, което беше напълно безразлично за по­ следния. Те предадоха своите естествени съюзници в Румъния — краля, демократическите партии и преобладаващото мнозин­ ство от народа. Те предадоха принципа, заради който бяха во­ дили една продължила цели пет години война, принципът на свободата. Те дадоха индулгенция и опрощение на Сталин за всички актове на насилие, които възнамеряваше да предприеме и в другите оставени на благоволението му страни. Чак когато три години след съветската намеса в Букурещ същият процес се повтори в Прага, те му наложиха да спре. Тези два епизода, ви- дяни от днешно гледище, очертават два вододела в развитието на Европа след Втората световна война. Намесата на Москва в Букурещ е първият. Намесата на Москва в Прага е последният акт на безогледното насилие на Съветския съюз.

186 К Р А Л Я Т И Н А Р О Д Н И Я Т К О М И С А Р — Б У К У Р Е Щ , М А Р Т 1945 Г. Преди да напусна Букурещ в края на март, за да се върна обратно в Турция, отидох още веднъж в мъничкия ресторант, в който изнасяше концерти Мария Попеску. Този път той беше съвсем празен. Нямаше жива душа. Аз бях единственият гост. Мария първо ми разказа най-новия букурещки анекдот за ста­ рата селянка от Влахия, която д о ш л а за пръв ггьт от своето се­ ло в Букурещ. Навсякъде видяла портретите на Сталин. Накрая се спряла като закована пред някакъв комунистически партиен клуб, онемяла в съзерцанието на един особено голям портрет на Сталин. „Ама кой е този мъж?“, пита тя някакъв функционер, който току-що излиза от партийния клуб. „Това е великият Ста­ лин, майчице, който ни е освободил от германците“ , отговаря комунистът. „Господ-Бог да го благослови, казва селянката, в такъв случай той сигурно ще ни освободи от руснаците!“ П о-късно вечерта М ария ми разказа, че им ала нова песен, която щ ял а д а пее днес и за мен за пръв ггьт. Б ил а една старин- на румънска народна песен, която открила преди доста време, но едва сега я обработила и разучила. Беше превъзходна песен. Една от онези, които съществуват само на Балканите, от К ар­ патите през Македония чак долу до Крит. С пришпорващия си ритъм, напомнящ дивите танци на воините и същевременно неж­ ните звуци на любовната песен. Текстът беше обвинението на една девойка, чийто възлюбен тръгва на бой, а завършваше приблизително със словата: Ако тръгваш на бой и ме оставиш, за да убиваш онези, които искат да ни заробят, то ням а да се вайкам и плана, ако повече никога не се видим. „Не съм променяла текста, каза Мария, той е от епохата на турските войни.“ На следващата година отново пристигнах в Букурещ и по­ търсих Мария Попеску. Ресторантът, в който пееше, беше за­ творен. В жилището й живееха непознати хора. Някакъв ми ка­ за, че я били депортирали в трудов лагер в Д обрудж а.

ТРЕТА ГЛАВА ТРИ СТРАНИ МЕЖ ДУ ЗАПАДА И ИЗТОКА Г О Д И Н А Т А 1945 ИI тората световна война в Европа е към края си. От зимат а на 1944— 1945 г. събитията по военните т еат ­ ри се развиха с шеметна бързина. До 25 април англо-американски­ те войски завзеха Северна, Средна и Ю ж на Германия, освободи­ ха част от Чехословакия и Австрия, докато съветските войски слож иха ръка на цяла Източна Германия, влязоха на 13 април във Виена, на 2 май в Берлин и на 8 май в Прага. Напразно Чърчил се стремеше в постоянни настоятелни апели към генерал Айзенха- уер да наложи предварителното или поне едновременното окупиране tia трите столици от англо-американските войски. Напразно той телеграфира още на 2 април на върховния главно­ командващ на съюзническите въоръжени сили: „Отдавам най-го­ лям а важност на мястото, на което ще стиснем ръката на рус­ наците, и се надявам да се намира колкото се мож е по на из­ ток Двамата диктатори от Оста не преж ивяха сгромолясва- нето. На 28 април 1945 г. Бенито М усолини при опита м у да се изплъзне в Швейцария е взет в плен в околностите на Комо от ко­ мунистическите партизани и убит заедно с любовницата си Кла- ра Пет ачи. Д ват а трупа са откарани в М илано и голи-голенич- ки, с главите надолу са окачени върху месарски куки на една бен­ зиностанция на Пиацале Jlopemo. Два дни след разстрела на „Д учет о“ па 30 април Адолф Х ит ­ лер слага край на живота си заедно с Ева Браун в бункера на бер­

188 Т Р И С Т Р А Н И М Е Ж Д У З А П А Д А И И З Т О К А - Г О Д И Н А Т А 1945 линската имперска канцелария. Гьобелс след като отравя шест­ те си деца, нарежда да бъдат застреляни той и жена му от ка­ раул на СС. Президентът Рузвелт също не дож ивя победата па съюзни­ ците пад Хитлерова Германия, за коят о допринесе реш ително със своевременното влизане на Съединените щати във войната. На 12 април 1945 г. умира в Уорм Спрингс от мозъчен кръвоизлив. Той не дож ивя и учредяванет о па неговите „обединени нации“, нито хвърлянет о на първата атомна бомба, нито капит улацият а на Япония. Той не стана свидетел на времето, когато не само в соб­ ствената м у страна, но и в целия свят престанаха да виж дат в него „гениалния строител на една мирна сграда“, какъвто искаше да влезе в историята. М яст от о на Рузвелт зае Хари С. Труман. В първите месеци на президентстването си той не разполагаш е с никакъв външнополитически опит и попада напълно под влиянието на онези политици във Вашингтон, които на никаква цена не иска­ ха да влизат в какъвто и да е конфликт със Съветския съюз. Те възнамеряваха колкото мож е по-бързо да се от т еглят от Евро­ па, за да концентрират всичките си сили за крайната фаза на вой­ ната срещу Япония. С цялостната капитулация на германския Вермахт , вляз­ ла в сила на 9 май 1945 г. в 0.01 ч, се скъса единствената връзка, коят о беше споявала Западните сили и Съветския съюз. Тъй като нямаше общ противник и обща опасност, то нямаше вече нужда да се съобразяват вчерашните съюзници при съблюдаването па по­ стигнатите споразумения и поети задължения. През тези дни се стигна дотам, че Чърчил за пръв път уп о т ­ реби понятието Ж елязпа завеса, което се превърна през следва­ щите години в исторически термин. „Положението в Европа — така телеграфира той на 12 май 1945 г., три дена след герман­ ската капит улация, до президента Рузвелт — е най-голям ат а ми гриж а. Винаги съм рат увал за друж бата с руснаците, но изпит ­ вам, както и вие, безпокойство и тревога от тяхното погрешно тълкувание па реш еният а от Я лт а. Една ж елязна завеса се е спуснала меж ду нас. Ние не знаем какво се разиграва зад нея. Ве­ роятно цялата област източно от линията Любек — Триест — Корфу твърде скоро ще премине изцяло в техните ръце. В крат­ ко време за руснаците ще бъде играчка, когато им скимне да на­ преднат чак до бреговете на Северно море или до онези на А т лан­ тическия океан.“ '

ПОТСДАМСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ 189 Чърчил беше убеден, че както английският , така и народи­ те на Запада не трябва да бъдат заблуж давани за грозящ ата опасност и в реч по радиото по случай победата на 13 май 1945 г. предупреди: „Бих се см ят ал за безкрайно щастлив, ако бих м о­ гъл сега да каж а на нацият а, че нашите гриж и, тревоги и суро­ ви задълж ения принадлежат на миналото. Чувствам се задъл­ ж ен да каж а, че пред нас стоят още много теж ки задачи. Ние трябва да отстояваме на Европейския континент великите идеа­ ли, заради които влязохм е в Световната война, и да не допуснем свободата и демокрацията да бъдат погазени и фалшифицирани. Би било безсмислено ако пие само накажем нацистите за т ехни­ те престъпления, а в същото време не направим така, че да се за­ читат наново справедливостта и закопа. Ще излезе, че сме вою­ вали напразно, ако на м яст от о на германските нашественически войски допуснем да възникнат тоталитарни или полицейски пра­ вителства от друг сорт!“ Единственото средство да се спаси онова, което още мож е­ ше да се спаси, Чърчил виждаше в една нова конференция па „Го­ лемит е т рим а“. Той ж елаеше т я да се свика колкото е възмож - но по-скоро, още преди американските войски да се изт еглят на установената в Я лт а демаркациопна линия и да предадат на р ус­ наците голяма област от Средна Германия и Чехословакия. В отказа на Запада на направи това той виждаше единственото средство за натиск от страна на англо-американците спрямо Съ­ вет ския съюз. Освен това той ж елаеше новата конференция на тримата да се проведе на западна територия, след като в Я лт а руснаците бяха домакините. Но така или иначе не съумя да на­ лож и своето становище нито по отношение на времето, нито по отношение на мяст ото на срещата, последната се състоя едва след опразването на Средна Германия. Нейната сцена беше Пот- сдам, който се намираше в съветско-руската окупационна зона в Германия. К онференцията, коят о се проведе от 17 юли до 2 август 1945 г., беше след Техеран и Ялта — третата среща меж ду дър­ жавните глави па Съединените щати, Великобритания и Съвет­ ския съюз Тя възвести края на съвместната работа на съюзници­ те и слож и началото на Студената война меж ду Запада и Из­ тока. Повече, отколкото в Техеран и Ялта в Потсдам господ­ стващата фигура па конференцията беше Сталин. Хари С. Тру-

190 Т Р И С Т Р А Н И М Е Ж Д У З А П А Д А И И ЗТО К А - Г О Д И Н А Т А 1945 ман — новият президент на Съединените щати, и неговият вън­ шен министър Д ж ейм с Ф. Бърнъс още ням аха опит в общуване­ то с руснаците. Чърчил трябваше по средата на конференцията, на 25 юли да отстъпи мяст от о си като шеф на британската де­ легация на своя приемник Клемент Ат ли. Меж дувременно парла­ ментарните избори в Англия бяха завършили с победата на Лей­ бъристката партия. А т ли също не беше подготвен за твърд от ­ пор на Сталин и беше повече склонен на компромиси с руснаците, от колкото да остави нещата да стигнат до открит разрив, ка­ къвто Чърчил, както пише в края на мемоарите си, би предпочел пред нова търговия и пазарлък. В края на краищата въпреки го­ товността на Труман и Ат ли към отстъпки и въпреки уверение­ то на заключит елнот о комюнике, че били „постигнати важни ре­ шения и споразум ения“, всъщност резулт ат ът от Потсдамска- та конференция не беше нищо друго освен един по принуда забу­ лен разрив меж ду двете Западни сили и Съветския съюз. От основните въпроси, които бяха обсъждани в Потсдам, в действителност не беше решен нито един: нито въпросът за гер­ манските репарации, за които Съветският съюз постави фанта- стичното искане от десет милиарда долара, докато представи­ телите на Западните сили го обвиниха в оплячкосването на оку­ пираните от него области на Средна и Източна Германия; нито въпросът за мирните договори с Ит алия и бившите сателити от Оста, където се споразумяха само за това, че скорошното им сключване било ж елателно; нито приемането па победените дър­ жави в Организацията на Обединените нации и нито попечител­ ството над италианските колонии. Затова пък представителите на Западните сили се примириха с вече проведената от руснаци­ те още преди Потсдамската конференция политика на свършени­ те факти. Те одобриха анексията на северната част па И зт оч­ на П русия с града Кьосинберг от Съветския съюз. Поставянето на И зт очна Германия чак до линият а Одер — Найс под полско управление и с изгонването па германците от Полша, Чехослова­ кия и Унгария. За безкрайни и отчасти крайно бурни дискусии даде повод положението в окупираните от руснаците Балкански страни. Представителите на Западните сили упрекнаха Сталин в насил­ ственото болшевизиране на Румъния и Унгария, но Сталин от­ върна с ц ял списък обвинения срещу „фашистките м ет оди“ на гръцкото правителство.

„БЕБЕТО Щ А С Т Л И В О РОДЕНО\" 191 Кавгата за участт а на народите зад Ж елязнат а завеса бе­ ше приключена в края на краищата с един компромис, който е ха ­ рактерен за равнището на Потсдамската конференция. Новият британски външен министър Ернест Бевии заявява: „Ние т ук имаме материали за състоянието в Румъния и България. Вие твърдите, че притежавате материали за състоя­ нието в Гърция. Ж елаете ли да игнорирате нашите материали, ако ние направим същото с вашите?“„С най-голям о удоволст вие“, отговаря Сталин. В заключителното комюнике беше приет един чисто тео­ ретически текст за ревизия начина на действия на съюзнически­ те контролни комисии в Румъния, България и Унгария. Истинската причина за напрежението на Потсдамската конференция несъмнено се криеше във факта, че на нея Ст алин за пръв път открито предяви прекомерни териториални претенции. По такъв начин сам отвори очите на представителите на Запад­ ните сили за опасността от руския империализъм. Повече от ис­ канията бяха същите, които М олотов постави пред Хитлер през ноември 1940 г. при посещението си в Берлин. Още в първия ден от Потсдамската конференция Сталин заявява,, че Съветският съюз има претенции за поне една от бившите колонии на И т алия в Африка. Няколко дни по-късно той настоява за ревизия на спо­ годбата от Монтро за Дарданелите, защото на Съветския съюз следвало да се предоставят въздушни и морски бази в Проливите. Същевременно той поисква и отстъпването на турските провин­ ции в Кавказ — Каре и Ардахан на Съветския съюз. „ Та тези про­ винции все пак принадлеж ат на Т урция“, обяснява Бевин. „По вре­ мет о на царете те принадлеж аха на Р уси я“, м у отговаря М оло­ тов. Но представителите на Западните сили се отдава да пари­ рат исканията на Сталин с решението, че всички териториални въпроси в Европа и отвъд океана биха могли да се уредят само чрез мирни договори. Течеше първият ден на Потсдамската конференция, 17 юли 1945 г., когато президентът Труман получава телеграма от Ва­ шингтон, която гласи: „Бебето щастливо родено.“ Тези три ду­ ми бяха разбираеми само за него и министъра на отбраната Хен­ ри Стимсън. Те означаваха, че е извършен един от най-големите експерименти в историята на човечеството. Предния ден в пу­ стинята на Ню Мексико беше експлодирала първата атомна бом­

192 Т РИ С Т Р А Н И М Е Ж Д У ЗА П А Д А И И ЗТОКА - Г О Д И Н А Т А 1945 ба. На този ден в 5 часа 29 минути и 25 секунди беше започнала една нова ера — атомната... Странно, и днес едва ли разбираме, че нито събралите се в Потсдам държавници, нито военните схванаха извънредното зна­ чение на събитието, което хвърляше зад борда всички концепции за досегашното водене на войната. Западните държавници продъл­ ж аваха да преговарят спокойно и невъзмутимо с руснаците, ся­ каш нищо не се беше случило. Нещо повече — б яха единодушни, че новият инструмент за убиване трябва да се използва за при­ нуж даването на Япония да капитулира. Но да каж ат на Ста­ лин, че уговореното меж ду Рузвелт и него в Я лт а намесване на руснаците във войната срещу Я пония вече е излишно и безсмисле­ но, те не се осмелиха. Военните на Великобритания и Съединени­ те щати провеж даха с началника на генералния щаб на Червена­ та йрмия конференции, на които се разработиха плановете за ин­ вазия срещу Я пония така, сякаш не знаеха, че една или две ат ом ­ ни бомби ще сломят съпротивата на всеки военен противник. Най-голямат а гриж а на Труман беше как да съобщи на Ста­ лин за взривяването на атомната бомба. Той дълго се съвещава с Чърчил и накрая взема решението да разкаж е на Сталин за слу­ чая в края на едно от пълночленните заседания по безобиден и не- биещ на очи начин. Това става на 24 юли, осем дни след експери­ мента в пуст инят а на Ню М ексико. Труман разпореж да чрез пре­ водача да се каж ат на Сталин следните думи: „След дългогодиш­ ни изследвания на Съединените щати се отдаде да произведат ед­ на бомба, която е многократно no-действена от всички досега. А ко е необходимо, ние ще си послуж им с тази бомба в борбата срещу Я п о н и я.“ Д ум ат а „ат омиа“ не се споменава в съобщение­ то на Труман. Сталин проявява, както по-късно разказва Труман, един учт ив, но само посредствен интерес. Той не поставя никак­ ви въпроси и не настоява за повече подробности. Чърчил, който е проследил разговора между двамата държавни глави от непосред­ ствена близост и с най-голям интерес, имал впечатлениет о, че „Сталин не разбрал значението на онова, което току-що м у р а з­ крил Т рум ан“. Това показано равнодушие е още по-смайващо, ка­ то се има предвид, че по онова време съветско-руската тайна служ ба вече притежава пълен отчет за атомната бомба, осла­ нящ се па информациите па предатели като Клаус Фукс и Алън Нън Май. От Потсдам Труман и Ат ли отправят последен апел за бе-

„БЕБЕТО Щ А С Т Л И В О РОДЕНО\" 193 зусловната капитулация па Япония. Днес се знае, че императо­ рът Хирохит о е за приемането на улт им ат ум а и че на Коронния съвет, който той незабавно свиква, само трима от седемте му членове — военният министър и двамата началници на генерал­ ните щабове на армията и на флота, се изказват за продължа­ ването на войната. Знае се също така, че броени дни са били не­ обходими да се сломи последната съпротива на японската армия и да се постигне нейната безусловна капит улация. Въпреки това на 6 август 1945 г. беше хвърлена първата атомна бомба над Хирошима с нейните 250 000 ж ит ели. За 160 000 убити или ранени съобщиха японците. Три дни по-късно падна втората атомна бомба върху Нагазаки. Този път броят на уби­ тите и ранените е 120 000. М еж ду тези две дати, на 8 август Съветският съюз обяви на Япония война и нахлу в М андж урия. Една седмица по-късно Япония прие съюзническите условия. Така Втората световна война приключи и в Далечния изток. На Потсдамската конференция беше взето решение за об­ разуването на съвет на външните министри, който следваше да подготви мирните договори с бившите сателити от Оста и да разт ълкува и разреш и всички спорни въпроси м еж ду тримат а съ­ юзници. На 12 септември 1945 г. външните министри на Съедине­ ните щати, Великобритания, Съветския съюз, Франция и Китай — тогава естествено още Национален Китай под водачеството на Чан Кай Ши — се събраха в Лондон на своята първа конферен­ ция. Те преговаряха три седмици за положението в България, Ру­ мъния и Ю гославия, за Триест и италианските колонии, за гер­ манските репарации и Япония. Разделиха се без резулт ат . На по­ следното заседание британският външен министър с нескрито въз­ мущение казва на М олотов при тълкуванието на някакъв прото­ колен въпрос: „Никога не съм виждал нещо, което толкова да при­ лича на мет одит е на Хит лер, както вашето държ ание“. М оло­ тов става разгневен от мяст от о си и напуска конференцията. Д ва месеца по-късно, на 16 декември, външните министри на Съединените щати, Великобритания и Съветския съюз се събра­ ха в М осква на нова конференция, която продължи до 27 декем­ ври и от белязва малко по-добри резулт ат и. Постига се единоду­ шие относно методиката за изработването на мирните догово­ ри с Италия, Румъния, България, Унгария и Финландия относно създаването на комисия за Далечния изток, относно създаването на съюзнически съвет за Япония и относно приемането на пред- 13.

194 Т Р И С Т Р А Н И М Е Ж Д У З А П А Д А И И ЗТО К А - Г О Д И Н А Т А 1945 ставители на демократичните партии в правителствата на Ру­ мъния и България. Въпреки всичко към края на 1945 година, донесла на човече­ ството края на войната, положението в Европа и в света беше безкрайно далеч от ж еланата представа за едно мирно и обеди­ нено общество на всички народи — победители и победени, като цена за техните страдания и жертви.

ПОЧТИ ЕДНА НОВА ВОЙНА Б Е Л Г РА Д , Ю Н И 1945 Г. Най-сетне стоях изправен срещу него, срещу мъжа, който беше най-тайнствената и най-оспорваната фигура, която Втора­ та световна война беше изтласкала на преден план, срещу мъ­ жа, за който никой не знаеше кой е и откъде се появи, срещу м ъ ­ жа, чийто противници го проклинаха като най-свирепия тира­ нин, а привържениците му го обожаваха като най-великия ге­ рой. Най-сетне бях лице в лице с маршала на Югославия Йосип Броз, наречен Тито. Никак не беше лесно да бъда приет от него. П ървата ми беседа продължи само половин час. Тя ми даде онова, което ис­ ках да получа: личното впечатление от новия и неограничен гос­ подар на Югославия. Тито ме прие в „Белия дворец“ — прост и изящен дворец, който принц-регентът Павел беше издигнал близо до Белград върху хълма Дединье. Тогава Тито още не живееше в този бивш кралски дворец. Там той само приемаше чуждестранни гости или даваше своите държавни приеми. Едва след като се ожени в н ачалото на 1952 г. за трети път, той напусна вилата на улица „Р ум ънска“ 13 и се нанесе в „Белия д во р е ц “ . Вървях по широката алея, която водеше нагоре към дво­ реца на огромния, заобиколен с висока ограда парк. Въоръже­ ни с автоматични оръжия караули охраняваха портата. Те ме пуснаха да вляза без излишно бавене и дори не настояха за д о ­ кумент за самоличност. На широкото стълбище, което водеше нагоре към двореца, между две бели като сняг мраморни коло­ ни ме посрещна адютантът на Тито и ме придружи през фоайе­ то и огромната зала за приеми в библиотеката. След няколко минута влезе Тито, придружен от голямото си овчарско куче Ти­ гър, което ме поздрави също така дружелюбно, както и него­ вият господар и се сгуши в нозете му, след като седнахме. Останахме сами и разговаряхме без преводач, тъй като Тито го­ вореше свободно немски, с лек и приятен австрийски акцент. Той е ходил на училище, когато Хърватско още принадлежеше към Австро-Унгария, а по време на Първата световна война е слу­ жил в армията на Хабсбургската монархия. Тито носеше сив делничен костюм и правеше впечатление

196 П О Ч Т И Е Д Н А НОВА В О Й Н А - Б Е Л Г Р А Д , Ю Н И 1945 Г. на значително по-млад въпреки своите петдесет и три години. Походката му беше еластична, държанието му — младежко, на­ чинът му на говорене се открояваше с яснота и определеност. Движенията на ръцете му бяха пестеливи и изразителни. Лице­ то му с двете резки бръчки между веждите на очите, с високото заоблено чело, със съразмерен нос, с дълбоките линии, които водеха от него към ъглите на устата, изглеждаше като издялано с длето. Светлите му сини очи гледаха остро и интелигентно, а в усмивката му почти винаги се долавяше нещо иронично и са­ моуверено. Онова, което тогава и при по-късните ми срещи с Тито най-много ме поразяваше и впечатляваше, беше енергията и сигурността, които се излъчваха от него. Поставих му м алко на брой въпроси. Беше юни 1945 г. и повечето от тях не се отнасяха до югославската или междуна­ родната политика, а до неговата особа, до неговия живот, жиз­ нен път и кариера, които до този момент бяха неизвестни и за­ булени в легенди. „Какво означава името Тито?, беше първият ми въпрос. Добавих, че благодарение на познанията ми на славянските ези­ ци ми е трудно да повярвам в разпространената версия за въз­ никването на това име. Твърдеше се, че Тито имал навика да разпределя на своите хора в партизанската армия задачи с ду­ мите: „Ти, то — ти, то“, което е равносилно по смисъл на „Ти, това — ти, това“, откъдето после възникнало името Тито. Той се разсмя и отговори: „Вие сте съвършено прав, но м оето име няма нищо общо с тази глуповата история. То произхожда не от времето на партизанските борби, а от преди войната, когато живеех в нелегалност и често трябваше да сменям името си. Ня­ къде през 1934 или 1935 г., когато кралско-ю гославската п о л и ­ ция отново ме търсеше под дърво и камък, ми хрумна името Ти­ то, което впрочем е твърде срещано малко име из Хърватско, откъдето съм р од ом . От 1937 г. насам употребявах изключител­ но това име при партийната си работи в Югославия. В Москва се наричах Валтер. Моите партизани по време на освободител­ ната война ме познаваха само под името Тито. По тази причи­ на и в чужбина свикнаха с него.“ С целия чар, който му беше присъщ, и пред който никой не можеше да устои, той добави: „Убеден съм, че съвсем не е лош о. Във всеки случай е име, кое­ то може да се изговаря леко на всички езици и във всички стра­ ни по света.“

ПЪРВА СРЕЩА С ТИТО 197 На драго сърце щях да поставя на Тито и въпроса за раз­ пространените в чужбина слухове, че той съвсем не бил истин­ ският Тито или, по-точно казано, хърватинът Йосип Броз, а съ­ ветски руснак и агент на Москва, когото Сталин изпратил в Югославия по време на войната, след като автентичният Тито бил ликвидиран. Не знаех как би реагирал на подобен въпрос, затова предпочетох да го попитам за родното му място и кога за последен път е бил там. Тито разказваше за хърватското сел­ це Кумровец, в което се е родил, тръгнал на училище, пасъл и вардил добитъка. Веднага след края на войната бил посетил пак родното си село. Препоръча ми аз самият някой път да посетя Кумровец. Последвах съвета на Тито и още тогава отпътувах за род­ ното му място, което е на около четиридесет километра от сто­ лицата на Хърватско. Оказа се едно жалко и бедняшко село, с не повече от петдесетина къщи и колиби. По прашната улица сновяха необезпокоявани от никого патици и гъски. Разгледах и къщата, в която бяха живели родителите на Тито. Разговарях с много хора, които са го познавали като малко момче и които го бяха видели отново, след като беше станал водач на Ю го­ славия. Напуснах К ум ровец без ни най-м алкото съмнение, че Тито е Тито. Следващите въпроси, които поставих, засягаха живота му и неговото минало. Онова, което ми разказа със сбити изрази, по-късно го допълних в разговори с неговите най-близки сърат­ ници и бойни другари. Така изградих за себе си целия безпри- мерен възход на този човек. Тито е седмото от петнадесетте деца на хърватския селя­ нин Франьо Броз, който не можел нито да чете, нито да пише и бил зад лъ ж нял д отам , че продавал земята си къс по къс и в края на краищата го ударил на пиянство. Дечурлигата гладували, зъз­ нели и ги биели до посиняване. На седем години Тито пасял д о ­ битъка и въртял тежкия воденичен камък. Петнадесетгодишен отива в хърватското градче Сизак. П ървоначално е келнер, а' после шлосерски чирак. На седемнадесет години попада за пръв път в затвора, защото избягал от своя майстор, който го нала­ гал с плесници. „През живота си съм видял отвътре двадесети­ на различни затвора, каза Тито, най-отвратителните и най-ло­ шите бяха в царска Русия.“ Н а осемнадесет години, през 1910 г., Тито зам инава за Заг­

198 П О Ч Т И Е Д Н А Н О В А В О Й Н А - Б Е Л Г Р А Д , Ю Н И / 9 4 5 Г. реб, където отново работи като шлосер и постъпва в Социалде­ мократическата партия. През следващите години се мотал на- сам-натам по света, бил в Бохемия и в Рурската област, в М юн­ хен и във В инер-Н ойщ адт. През 1913 г. се завърнал в Х ъ р в а т­ ско, а когато на следващата година избухва Първата световна война, се налагало да постъпи в австро-унгарската армия. Тъй като води пропаганда срещу войната, попада за втори път в зат­ вора. Скоро отново го пускат на свобода и изпращат на Източ­ ния фронт. През пролетта на 1915 г. попада в руско пленниче- ство, депортират го в Урал, предприема доста на брой неспо­ лучливи опити за бягство от различни затвори на царска Русия. В Сибир го заварва болшевишката октомврийска революция. Като много други военнопленници той влиза в интернационал­ ната Червена гвардия, която се сражава на страната на руските комунисти срещу белите. Последното е единствената роля, коя­ то Тито е играл в руската революция и в руската гражданска война. „След това не съм ходил в Москва и не съм се запозна­ вал с нито един от водачите на болшевишката революция“ , ми каза Тито. „Всичко, което се разказва за м ним ата ми съвместна дейност с Ленин, Троцки и Сталин през годините от 1917 до 1920, са измишльотини. За Сталин по време на цялото ми пре­ биваване в Русия нито веднъж не чух. Дори не се спомена тако­ ва име. Аз не бях повече от един неизвестен военнопленник, един от десетките хиляди. Не исках нищо друго освен да се завърна колкото се може по-бързо в моята родина.“ За своя първи брак, сключен още в Русия, Тито не обели нито дума. Впрочем целият му личен живот остана години на­ ред обвит в тайнствен мрак. Тъкмо това даваше повод за мно­ гото легенди и фантастични истории, разпространявани за него. Узнах м н ого по-късно, че първата жена на Тито била някаква рускиня на име Пелагия или Полка Белюзнова. С нея се запоз­ нал в Омск. Когато градът бил окупиран от антиреволюцион- ните войски на адмирала Колчак, започва организирана гонит­ ба на всички комунисти и членове на Интернационалната черве­ на гвардия. Пелагия го скрива в своята къща и му помага при бягството до едно недалечно село на мохамедани киргизи, кои­ то го доукриват за доста месеци. След като болшевиките си въз­ връщат Омск и слагат край на господството на Колчак, той се връща обратно в града и се оженва за младото момиче, спаси­ ло живота му. Тито тогава е на двадесет и седем, а жена му на