ВИДЯХ_СГРОМОЛЯСВАНЕТО_ИМ_1994г_Волфганг_Бретхолц

ТАЙНСТВЕНИЯТ КРАЙ НА ЦАР БОРИС 49 от успехите, които ни донесе на Балканите Хитлеровия „нов ред“. Но Хитлер не беше човекът, който раздаваше подаръци, без да поиска нещо в замяна. Когато Третият райх през юни 1941 г. започна кам панията си срещу Русия, той представи на българите сметката за дадените територии във формата на ис­ кането да участват — поне символично — в „кръстоносния по­ ход срещу болш евизма“. С това не може и не иска да се съгла­ си българското правителство, колкото и германофилски да е на- дъхано, и колкото и услужливо досега да беше изпълнявало всички германски искания. Защото обявяването на война на Съ­ ветския съюз и изпращането на български войски на Източния фронт срещу руснаците щеше да отприщи и тласне към револю­ ция непоправимо русофилския български народ. „Отсега нататък — сподели моят български приятел — за­ почна онази умопобъркана игра на люлката, която тук, в Со­ фия, играхме цели три години и която вие отвън не можехте да разберете и при най-добро желание. Докато правителството продължаваше дружелюбната си политика към германците, то в парламента се оставяха да беснеят и вилнеят непрекъснато опо­ зиционни депутати срещу правителствения курс и да пледират за запазването на „вековната дружба с великия руски народ“ . И докато германците със съгласието на правителството все пове­ че се превръщаха в истинските господари на България, налага­ ха и настояваха за най-безпощадно изтребление на антифаши­ стите, ние отказвахме упорито да изпратим военен контингент срещу Русия или дори само да скъсаме дипломатическите отно­ шения със Съветския съюз. Така възникна гротескното състоя­ ние, че по време на цялата война в София, столицата на една отявлена страна от Оста, се намираше съветско-руско търговс­ ко представителство. Ние, съюзниците на Хитлер, поддържах­ ме нормални отношения с неговия върл враг, Съветския съюз. Н амирахме се в състояние на война с Великобритания и Съеди­ нените щати, а живеехме в мир с неговия най-добър съюзник, Съветския съюз. Д ори се питахме понякога какво наистина би се случило, ако бомбите, които английски и американски само­ лети хвърляха над София, един прекрасен ден улучеха посол­ ството на Съветския съюз?“ „Ние не се изненадахме — продължи българският политик — когато Хитлер изгуби търпение по отношение на България. 4.

50 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. През август 1943 г. положението на Източния ф ронт вече му съз­ даваше големи грижи. Той спешно се нуждаеше от свежи вой­ ски като подкрепления за сраженията в Украйна. Затова нареж­ да цар Борис да отиде при него, за да „му чете конско еванге­ л и е“ . Какво се е случило тогава, на 15 август 1943 г. в Оберзалц- берг между фюрера на Третия райх и царя на българите никога не стана известно. Цар Борис говореше прекрасно немски и сре­ щ ата се е състояла без преводачи и свидетели. От малкото, ко­ ето царят е разказал след завръщането си в София на своите приближени знаем, че Хитлер е настоявал за ясно решение за или против Съветския съю з и че той му бил отвърнал с катего­ ричност: „Българският народ не може да се бие срещу Русия, на която дължи своето освобождение от турско иго.“ Ние знаем съ­ що, че царят беше единственият европейски монарх, който умее­ ше да общува и разговаря с Хитлер с най-голямата прямота. Фюрерът не му вярваше нито за сантим и често пъти го е харак­ теризирал като „хитрата лисица“. Въпреки това се отнасяше към него с по-голямо уважение отколкото към който и да е било друг европейски държавник. През август 1943 г. му разреш ава д а от­ пътува, без да е получил ясен отговор. Когато цар Борис няколко дни след завръщането си от Германия умря от тайнствена смърт, ние за пръв път осъзнах­ ме, че вече не бихме могли да избегнем трагичния изход на аван­ тюрата. Царят беше по-ловък от всички наши дипломати взети заедно. Неговата смърт беше началото на края.“ Така завърши своя разказ моят приятел за първата част на българската трагедия. Тогава и по-късно направих всичко възможно, за да внеса светлина в мрака, който заобикаля тайнствената смърт на цар Борис. Разговарях с всичките хора, които можеха да знаят не­ що за случилото се. Разпитах подробно лекарите, пребивавали около болничното му легло, и доверените лица, които са го виж­ дали през последните дни или часове. Не успях да стигна до ис­ тината и днес съм убеден, че краят на цар Борис III ще остане завинаги тайна. Онова, което м ож а да се каже със сигурност е, че царят се завърнал в София много изморен и страшно потиснат. Изморен бил и от полета, за който Хитлер му дава на разположение един от частните си самолети, дори се оплакал от германския пилот, който — видимо по атмосферни причини — при прелитането

НЕИЗВЕСТНА ОТРОВА ОТ НЕИЗВЕСТНИ РЪЦЕ 51 над К арпатите набира такава голяма височина, че царят има за­ труднения при дишането и в крайна сметка му се налага да сло­ жи кислородната маска. Той никога не е изразявал подозрение, че пилотът го е сторил преднамерено или въз основа на някак­ во поръчение. Царят бил депресиран от безизходицата и отчая­ ното положение, в което изпаднала страната му. Вече убеден, че Германия губи войната, не вижда никаква възможност да раз­ дели съдбата на България от участта на Германия. Изглежда го е блазнела мисълта да уволни министър-председателя Филов, с помощта на армията да заграби изпълнителната власт и да за­ стане на страната на Западните сили. Той знае същ о, че в такъв случай Хитлер ще окупира България, него ще арестува и отка­ ра в Германия, изпълнителната власт ще предаде на някой гер­ мански гаулайтер или на някой български Квислинг. Като на­ меква за Първата световна война, в която неговият баща също воюва на страната на Германия и е победен, в деня на завръща­ нето си Борис горчиво заявява: „За втори път стоим на погреш­ ната страна и ще принадлежим към победените.“ Н а 23 август царят ненадейно се строполява. От този миг до смъртта си повече не идва в пълно съзнание. Българските ле­ кари не могат да дадат никаква конкретна диагноза, а за няка­ къв апоплектичен удар няма налице никакви признаци. На 26 ав­ густ, когато състоянието на царя е вече безнадеждно, излиза пър­ вият бюлетин, но той не съдържа нищо съществено за заболя­ ването. Хитлер, който тутакси е уведомен от германския посла­ ник Бекерле за състоянието на царя, изпраща професор Зауер- брух и своя личен лекар Карл Брандт в София, но и двамата са б езпом ощ ни. Н а 28 август 1943 г. цар Борис умира. В О б р ъ щ е­ нието към българския народ, което министър-председателят Фи­ лов съ щ ата вечер прочита по радиото, се казва само, че царят бил „починал след кратко и тежко боледуване в кръга на свое­ то семейство“. Още на следващия ден официалната Българска телеграфна агенция разпространява съобщение, в което „катего­ рично се опровергават всички изявления, според които заболя­ ването на царя се дълж ало на външни причини.“ Конкретни дан­ ни по настъпването на смъртта и този път не се дават. Д ва дни по-късно българското министерство на правосъдието изрежда едновременно цяла върволица причини: запушване на лявата сърдечна артерия, двустранно възпаление на белите дробове, оток на белите дробове и на мозъка.

52 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И / 9 4 4 Г. При аутопсията — така ме увери един от българските ле­ кари, участвал в нея — не се констатира никакво органично за­ боляване, което би могло да причини смъртта. Наистина обаче са установени следите на една неизвестна и бавно действаща от­ рова, която принудила сърцето да спре да тупти. Ако действително цар Борис е бил отровен — то допуска­ нето на естествена смърт е също толкова невероятно, колкото и предположението за самоубийство. Всъщност не остава никак­ ва друга възможност. Тогава логично изниква въпросът, кой е имал интерес да го отстрани? В София чух на този въпрос чети­ ри различни отговора: Хитлер, британската „Интелижънс Сър- вис“, руснаците и българите. За нито една от тези четири версии няма доказателства. Твърдението, че Хитлер наредил да отстранят цар Борис, защото последният отхвърлил участието на България в герман­ ската военна кампания срещу Съветския съюз, се ражда в С о­ фия. То е близо до ума, защото царят умира скоро след завръ­ щането си от Германия и защ ото се знае, че разговорът в Обер- залцберг е протекъл бурно. Спекулира се, че Хитлер дал на пи­ лота заповед д а лети толкова високо, че царят да се принуди да сложи маска, в кислорода на която е примесен бавнодействащ отровен газ. Срещу тази версия говори преди всичко фактът, че Хитлер не е имал никакъв интерес да отстранява българския цар. Ф юрерът не е мож ел д а приеме, че д ори след смъ ртта на м о н а р ­ ха нещо би се променило в българската политика. Освен това специалисти ме увериха, че няма отровен газ, който д а причи­ нява смъртта десет дни след като е бил вдишан. Сигурно е са­ мо едно — в случай на нелоялност Хитлер не би се посвенил да интернира Борис в Германия така, както по-късно постъпва с унгарския имперски наместник Хорти. Още по-невероятно е изразеното подозрение срещу бри­ танската „И телижънс С ъ рви з“ . През август 1943 г. англичаните нямат нито техническата възможност, нито интерес да обезвре­ дят българския цар. Остават руснаците или българите, а това ще рече — рус­ наците и българите. Фактически хората, които на 9 септември 1944 г. заграбиха властта, от които някои действаха в собствен интерес, а други — по поръчение на Москва, бяха единствени­ те, на които цар Борис препречваше пътя. Защото ако му се уда- деше да извади своевременно България от войната и да се по-

ЦАР - МАШИНИСТ НА ВЛАК 53 мири със Западните сили, то всичките им планове щяха да бъ­ дат осуетени. Освен това ставаше дума за хора, които през це­ лия си живот не са правили нищо друго освен заговори, и кои­ то са би*ли непримиримите противници на династията. Новите властници в София не предприемат нищо, за да изяснят смърт­ та на царя. Пропускат удобната възможност за един показен процес, на който биха могли да обвинят в убийството на царя Хитлер или Гестапо, или „българските фашисти“. С транното е, че мистериозният край на цар Борис съ в ъ р ­ шено подхожда на неговия сложен характер и бурен живот. През октомври 1918 г„ двадесет и четири годишен младеж, той се въз­ качва на българския престол. Неговият баща, цар Фердинанд I, от херцогския род на Кобургите има глупостта да влезе във вой­ ната на страната на Германия и Австро-Унгария. Когато по­ следната е загубена, се налага да бяга от България в потайна доба под закрилата на германски ескорт. Той отсяда в своите имения в Германия и живее безгрижно от високата пенсия, обе­ щ ана му от Вилхелм II при поражение и сваляне от трона. Пен­ сията щедро продължава да му се изплаща както от Ваймар- ската република, така и от Третия райх. Станал свидетел на смъртта на своя син Борис, на екзекуцията на втория си син Ки­ рил и детронирането на внука Симеон, Фердинанд умира през 1948 година, почти на деветдесет години. През първите години на управление короната подозрител­ но се олю лява върху главата на младия цар. Много пъти той по чудо избягва атентатите. Например ужасния бомбен атентат в Софийската църква „Св. Неделя“, който комунистите извършват през април 1925 г. и при който загиват двеста души. Ц арят се спасява сам о заради това, че престъпва прага на катедралата със седем минути закъснение. Преди това прави посещение на се­ мейството на адютанта си, тежко ранен при покушението срещу него на Арабаконак. Освен комунистите, които нарежда да се преследват безпощадно, негови най-ожесточени противници са заговорничещите и жадни за власт офицери, които предприемат един подир друг опити за метеж. Лека-полека царят съумява да закрепи своето положение. С партиите и политиците в страната си борави като с фигурите на шах. И той беше добър шахматист. Разговарял съм много пъти с българския цар в годините преди войната. Той никога не отказва да приеме журналисти, но

54 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. винаги при условие, ме ням а д а публикуват и думичка от онова, което той каже. Последното е част от политическата му такти­ ка. По този начин той може да говори свободно и да прави най- добрата пропаганда за страната си, без да се бои от нескром­ ност. В разговорите ставаше ясно, че не бива да се вярва на всич­ ки казани думи. Той беше един пленителен лъжец. Докато разговарям с цар Борис, той пуши с дясната си ръ­ ка цигара след цигара, а лявата си ръка държи постоянно в джо­ ба на панталоните. Там винаги носи цяла дузина необковани скъпоценни камъни. С тях си играе, особено когато размишля­ ва над въпрос, който му е поставен. Впрочем той е болезнено суеверен, ненавижда числото 13 и се ръководи по италианското правило, че във вторник и петък не бива да се предприема ни­ що важно. Борис III е дребен, изискан мъж, чието овално, в слепо­ очията сплескано лице преминава в огромен, преждевременно оплешивял череп. В това лице блестят малки, сиво-зелени очи, които постоянно шарят насам-натам и които човек никога не ус­ пява да фиксира. Навярно този „бягащ поглед“ е причината, по­ ради която царят в началото изглежда несимпатичен. Ако се раз­ говаря по-дълго с него, се добива впечатление, че той е малко загадъчен и затворен, но образован и над средното ниво инте­ лигентен мъж, който притежава познания в културата, науката и техниката и е един впечатляващ лингвистичен талант. Най-голямата му страст е да играе ролята на локомотивен машинист. Колкото пъти пътува с „Ориент-експрес“ от София за П ариж, толкова пъти се прокрадва от своя вагон-салон в л о ­ комотива. Настанявайки се на пулта за управление, борави с лостовете и ръчките с увереността на най-опитния локомотивен машинист. Железопътните управления на страните, които пре­ косява „Ориент-експрес“ не са съгласни с царското влечение. Боят се, че Борис може да влезе прекалено бързо в някой завой. При тези обстоятелства по дипломатически път молят царя по­ не при пътуването през Югославия, Италия, Швейцария и Фран­ ция да се ограничи само в ролята на пътник и зрител. В Бълга­ рия обаче, където царят колеше и бесеше, никой не можеше да му попречи на това — сам да кара влака. При неговото първо пътуване в национал-социалистическа Германия през февруари 1934 г. Хитлер му дава на разположение специален влак. М о ­ нархът ненадейно казва на високопоставените официални лица

БЪЛГАРИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИК 55 от външното министерство и на германските офицери, които го придруж ават, че току-що му се приискало да покара м алко вла­ ка. За няколко часа го изгубват от очи. Когато се завръща, це­ лият е в пот и сажди, мръсен от глава до пети, но сияещ от щ а­ стие като малко момче. М акар че цар Борис през целия си живот се старае да спе­ чели симпатиите на своя народ, е трудно да се каже дали няко­ га действително е бил популярен в България. Много българи никога не му прощават неговия германски произход, други виж­ дат в него точно копие на лукавия и вероломен баща, трети пък го мразят по религиозни причини. Борис е син на баща католик и майка отявлена католичка — херцогинята Мария Луиза от до­ ма на Бурбоните в Парма. По настояване на Ватикана той са­ мият е кръстен и възпитан по католически. По политически при­ чини след навършване на пълнолетие, Борис преминава към пра- вославната вяра, на която убеденият католик остава чужд през целия си живот. П рез 1930 г. цар Борис се жени за италианската принцеса Джована ди Савоя, четвъртата дъщеря на крал Виктор Емануил. Той се решава на този брак след дълго колебание по чисто по­ литически и династически причини, под напора на някои маке­ донски и български политици, изпълнени с омраза към Ю го­ славия и вярващи, че положението на България би се заздрави ­ ло посредством една връзка с Италия. Освен това България трябва да има престолонаследник. Иначе съществува опасността югославската династия на Кара- георгиевичите да разпростре господството си над България. Бракът между Борис и Д ж ована не е особено щастлив. Както разправят злите езици в София, още през първата нощ след бляскавата сватба в Рим се стига до инцидент. М ладож е­ нецът и младоженката потеглят от Бари за отечеството си на българския параход „Бургас“, специално направен и обзаведен като „царски к о р а б “ . Царят констатира, че съпругата му още не е на-мерила пътя от пубертетното си развитие към естественото полово възприятие и е изпълнена от непреодолима неприязън срещу н орм ални отношения. Проникнат от съзнанието, че по­ даниците му ще очакват не по-късно от девет месеца подир сват­ бената нощ раждането на престолонаследник, царят изпада в та­ къв гняв, че загубвайки сам ообладание стига д о там да набие принцесата, което тя никога не му прощава.

56 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И /9 4 4 Г. За отчаяние на царя три години бракът остава без деца. Той много пъти е близо до мисълта да изпрати обратно в Рим Д ж ована в нейния кралски родителски дом. Когато все пак ца­ рицата през есента на 1933 г. раж да дете, то не е п рестолона­ следник, а дъщеря — принцеса Мария Луиза. През следващите години расте отчуждението между съпрузите и между тях се сти­ га м ногократно до бурни сцени. В крайна сметка се споразумя­ ват да се предприеме инкогнитб пътуване до Берлин и там да се привлече за съвет един особено компетентен по въпросите на из­ куственото оплождане гинеколог. Успехът не закъснява. През юни 1937 г. 101 оръдейни изстрели в София възвестяват ра ж д а ­ нето на горещо очаквания престолонаследник, на принц Симеон. За ролята на авторитарно управляващ монарх, следващ духа на времето, преситено от вечните партийни разпри, цар Бо­ рис не беше създаден. Напълно непредвидимо и колебливо той подбира своите министър-председатели и министри и ги увол­ нява също толкова безпричинно и ненадейно. Никой от съ­ трудниците му не знае с какво е спечелил благосклонността на царя или защо изпада в немилост пред него. Борис III през це­ лия си живот е една неразгадаема тайна не само за най-близки­ те си приближени, но и за собствения си народ и външния свят. Тъй като престолонаследникът Симеон след смъртта на бащ а си е едва на шест години, създава се регентски съвет, в кой­ то влиза: министър-председателят професор Филов, един малко познат германофилски генерал на име Никола Михов и по-мал­ кият брат на царя, принц Кирил. Нито регентите, нито прави­ телствата, които се сменят в бърза последователност, са в съ­ стояние да извадят българския държавен кораб своевременно от огтасното течение, което стремително го влече, към пропастта. Ед ва в средата на 1944 г., когато поражението на Г ер м а ­ ния е безвъзвратно ясно, българските държавници предприемат първите предпазливи стъпки, за да извадят страната от война­ та. През юни 1944 г. архитектът Й ордан Севов, един от най-близ­ ките съветници на цар Борис, под претекст, че ще работи пл а­ новете за строителството на българско посолство, е изпратен в Анкара, за да влезе в контакт с англичаните и американците. Той се връ щ а с празни ръце. Т ам му дават да разбере, че не изпит­ ват никакво доверие към възложителите на мисията му. С бъл­ гарската делегация за сключване на примирие, отправила се по- късно към Кайро, не се отнасят по-добре. Представителите на

ЕДИН СА ТА НИНСКИ ПЛА Н 57 Великобритания и Съединените щати й съобщ ават, че за Б ъ л га­ рия така, както и за всички други съюзници на Германия, има само един път за излизане от войната — безусловна капитула­ ция. Когато българите питат как в действителност могат да ка­ питулират, когато върху тяхна територия няма никаква британ­ ска или американска армия, представителите на Лондон и Ва­ шингтон свиват рамене — най-напред капитулация, сетне при­ мирие, обясняват те. По това време планът на М осква за зароб­ ването на България вече е готов, а двам ата Западни съюзници въобще не мислят за това как да пресекат тези намерения- Всъщност Съветска Русия замисля един сатанински план. Неговата същност се състои в това да се попречи на България да скъса с Германия, само защото Съветският съюз се нуждае от предлог, за да й обяви война. Това е единствения начин, с който могат да оправдаят окупацията на страната. И се напра­ ви всичко, за да стане тя реален факт. През седемте дни — от 2 до 9 септември 1944 г., през които Съветският съюз въвежда в изпълнение своя план, се разиграва втората част на българска­ та трагедия, чийто изход’предопределя бъдещ ата съдба на с тр а ­ ната. На 2 септември, превзела вече Румъния, Червената армия достига границите на България. Да ги прекоси тя няма никакво право, тъй като за Съветския съюз България не е вражеска стра­ на. В София все още се намира неговият дипломатически пред­ ставител, чрез когото най-много би могло учтиво да се помоли българското правителство да разреши транзитното преминава­ не на войските. Същевременно на 2 септември в София е съставено ново правителство, начело на което застава ляво ориентираният и ру- софилски настроен политик Константин Муравиев. В кабинета влизат само демократични министри. Правителството вижда своята задача в бързото скъсване с Германия и сключването на мир с Англия и Америка. За да отнеме всякакъв предлог на рус­ наците да нахлуят в България, то решава веднага да обяви вой­ на на Германия. В правителството обаче има един агент на рус­ наците — военният министър Иван Маринов. Следвайки запо­ ведите на Москва, той се опълчва срещу незабавното обявяване на война на Герм ания, като твърди, че са необходими поне пет дни за прегрупирането на българските войски. В кабинета, в кой­ то никой не подозира истинската му роля, се съгласяват с него

58 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. и се задоволяват на първо време да оповестят неутралитета на България. По този начин се дава на Съветския съюз желаният предлог да обяви война на България. _ През нощта на 5 срещу 6 септември заместникът на съвет­ ския пълномощен министър се явява при българския външен м и­ нистър и му заявява по надлежния ред, че неговото правител­ ство смята „декларацията за неутралитет на България за недо­ статъчна“ и е принудено едновременно да скъса дипломатиче­ ските отношения с България и да й обяви война. Това съобще­ ние е толкова абсурдно, че — както ми разказа един член на п р а­ вителството на Муравиев, първоначално не вярват на ушите си нито външният министър, нито останалите членове на кабине­ та. Съветският съюз, който живя в мир с всички фашистки и гер- манофилски правителства на България, обявява война на ней­ ното първо действително демократично правителство! И се м о­ тивира, че Б ългария „давала убежище“ на германските въ оръ­ жени сили върху своята територия! Тъкмо това бяха правили всички предишни български правителства през цялата война, без това да предизвика недоволството на Москва. Сега, когато Съ­ ветският съюз обявява войната на България, повечето герман­ ски войски вече са се изтеглили, а малкото, които още се нами­ рат в страната, се разоръжават и интернират от българската ар­ мия. Когато българското правителство два дни по-късно, на 8 септември, все пак обявява война на Германия, вече е твърде късно. Няколко часа България е в гротескното положение да е във война едновременно с двете воюващи страни. На правителството на Муравиев не остава нищо друго ос­ вен да моли Съветския съюз за примирие, след което подава ос­ тавка. Муравиев е осъден няколко месеца по-късно на доживо­ тен затвор като „военнопрестъпник“ . М отивировката е, че той „забавил обявяването на война на Германия и с това направил необходима военната интервенция на Съветския съюз“. Н а 9 септември съветското правителство оповестява, че за него сега вече е възможно „да спре военните операции в Бълга­ рия“ и „да подложи на обсъждане“ молбата на българското пра­ вителство за сключване на примирие. Междувременно войските на маршал Толбухин нахлуват в България и започват да окупи­ рат цялата страна. Сатанинската маневра на Москва се увенча­ ва с успех по цялата линия. България е едновременно „победе­

ЕДИН САТАНИНСКИ ПЛАН 59 на“ и „освободена“ от Червената армия! Победена в една вой­ на, която трая само три дни, в която не се стига до нито едно сражение. Освободена без да има някой, от когото трябва да я освободят. Но като победена страна България следва да се под­ чинява на Съветския съюз и не може да се позовава на правата си като суверенна държава. Като освободена страна трябва да проявява въодушевена благодарност към Съветския съюз и да изпълнява неговите желания. Англо-американците са изхвърле­ ни от играта, преговорите за примирие в Кайро са прекъснати и възобновени едва през октомври в Москва, където представи­ телите на Западните сили играят все още ролята на статисти. Б ъ ­ дещето на България лежи окончателно в ръцете на Съветския съюз. На същия 9 септември в София държавната власт е обсе­ бена от група мъже, които се представят за „истински демокра­ ти“ и за „същинските представители“ на българския народ. В действителност с малки изключения те са предшествениците на комунистическата диктатура, като едните съзнателно действат като агенти на Съветския съюз, а другите несъзнателно като не­ гови инструменти. Начина, по който заграбват властта, наричат „държавния преврат от 9 септември“ и го забулват с легенди. При по-точно разглеждане целият „Държавен преврат от 9 сеп­ тември“ се оказва отдавна подготвен военен метеж, който се из­ вършва при пълно спокойствие, без да гръмне дори пушка. През нощта са завзети всички министерства и ключови позиции в Со­ фия и провинцията, и то не чрез спонтанна акция на войниците или на народа, а по заповед на няколко офицери. Политически­ те противници, от чиято съпротива се боят, са арестувани в лег­ лата им, тримата членове на регентския съвет са свалени от длъжност, политическите затворници са пуснати от затворите. Н а след ващ ото утро българският н арод научава от радиото, че има ново „демократично“ правителство. Същевременно за пръв път се чува за съществуването на т. нар. „Отечествен ф ронт“ , ед­ но съдружие на четирите антифашистки партии на България, които се били обединили по времето на „съпротивата“ и сега вземат в ръцете си съдбините на страната. Новото правителство се окачествява като „правителство на Отечествения фронт“ . Н а­ чело на новата власт застава Кимон Георгиев, който, през 1934 г., е шеф на диктаторски режим. Военен министър става един полковник от българската армия — Дамян Велчев.

60 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. Тези двама мъже са хората, които играят главните роли при подготовката и провеждането на „държавния преврат от 9 септември“. Първият Кимон Георгиев като агент на Съветския съюз. дълги години е член на българското правителство като министър, а Дамян Велчев — като негов инструмент по късно умира в изгнание, самотен и изоставен. Двамата са членове на таен съюз, наречен „Звено“, учреден през 1930 г. като извънпар- тийна и извънпарламентарна организация от няколко стотин офицери и интелектуалци. От тогава насам в България няма ни­ то един метеж, нито един заговор, нито един държавен преврат, зад който да не стоят Звенарите. Те без каквато и да е идеоло­ гическа постановка просто се стремят към властта и много пъ­ ти успяват да я обсебят. Тъй като не управляват с народа, а сре­ щу народа, непрекъснато ги свалят. По време на войната те под­ готвят следващия си държавен преврат от момента, в който гер­ манското господство на Балканите безвъзвратно се сгромоля­ сва и България, както те смятат, ще се нуждае от нови и силни мъже. Няколко месеца преди 9 септември ръководството на не­ легалната Комунистическа партия на България по конспиратив­ ни пътища влиза във връзка с двамата водачи на „Звено“ Геор­ гиев и Велчев и им предлага образуването на единен фронт на всички демократични и антифашистки партии в България. По онова време, след тежките преследвания през двете последни де­ сетилетия, комунистите не разполагат в страната нито с органи­ зация, нито с по-значим брой привърженици. Техният водач, „ве­ ликият Димитров“, „героят“ от процеса около опожаряването на Райхстага, генералният секретар на Комунистическия интер­ национал, офейква от Б ългария още през 1923 г. О ттогава кра­ кът му не е стъпвал в отечеството. Той разменя българското си поданство срещу съветско-руско и загубва всякакъв контакт с българския народ. Българските комунисти знаят, че са прекале­ но слаби, за да могат да заграбят властта. Членовете на „Зве­ но“ имат навсякъде в армията и държавното управление свои застъпници, и разполагат с щаб от политици, офицери и специ­ алисти, готови незабавно да поемат ръководните държавни длъжности. Затова комунистите ги приемат като подходящи хо­ ра, чрез които да проведат „държавния преврат от 9 септември“. Последните се съгласяват с комунистическото предложение, тъй като разбират, че онова, което им е липсвало при всички пре­

ДЪ РЖ АВН И ЯТ ПРЕВРАТ НА ТАЙНИТЕ ЗВЕНАРИ 61 дишни държавни преврати, сега могат да го получат — подкре­ пата на манипулирани широки народни маси. Ако бяха чели московските речи и изявления на своя съна­ родник Д и м и тров , щ яха да знаят, че „отечествен ф р о н т“ е само другото наименование на „народен фронт“. А „народен фронт“ е обозначението на изобретената от Димитров клопка, в която комунистите примамват лявобуржоазните и социалистическите партии, за да ги удушат лека-полека. Четири партии са допуснати като членове на Отечествения фронт и по всички правила на съзаклятническото изкуство меж­ ду тях е сключен съюзът. П ървата беше Земеделската партия, която през 1934 г., как­ то всички други политически партии в България, е разтурена от цар Борис. Тя обаче, както и преди, разполага с отлична орга­ низация и преобладаващото мнозинство от българския народ спада към нейните привърженици. Начело на нея стоят д-р Г. М. Димитров и Никола Петков. Първият, за да го различават от едноименния му комунистически водач, наричат Темето. Той прекарва военните години като бежанец на Запад и очаква да се върне в България, където се радва на извънредна популярност. Неговият заместник Петков води преговорите за образуването на Отечествения фронт и заявява от името на своята партия го­ товността си да влезе в него. Втората е Социалдемократическата партия под водачест­ вото на Коста Лулчев и Димитър Нейков. Никога не играла ре­ шителна политическа роля в България, тя не биваше да отсъ­ ства от новото съдружие. Третата е Комунистическата партия, чието ръководство до завръщането на Димитров е в ръцете на Цола Драгойчева. Ч етвъртата е кръгът „Звено“ , който, за да се вмести в рам ­ ките на „Отечествения фронт“ , се конституира като политическа партия. Когато на 9 септември „Отечественият фронт“ излиза от нелегалност и образува първото правителство, министерските кресла са поделени между тези четири партии. Хората от „Зве­ но“ като главни актьори в държавния преврат, изявяват претен­ ции не само за председателството на правителството и военно­ то министерство, но и за външното министерство, за мини­ стерството на финансите, за министерството на просветата и за министерството на пропагандата. Никола Петков, водачът на

62 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. Земеделската партия, влезе в правителството като министър без портфейл. Впрочем неговата партия, както и социалдемократи­ те, трябва да се задоволят с второстепенни министерства. К о ­ мунистите са относително скромни. Те се „задоволяват“ с вът­ решното министерство, поето от бившия тютюноработник Ан­ тон Югов, и министерството на правосъдието, което е повере­ но на д-р Минчо Нейчев. Тези ключови позиции са много по- важни от всички други министерства за осъществяването на ко­ мунистическите планове. ' В средата на септември, когато пристигнах в София, у поч­ ти всички некомунистически членове на правителството все още п реобладава твърдото убеждение, че те ще се п ридърж ат към постигнатите споразумения и честно ще работят с другите пар­ тии в Отечествения фронт. Н а тогавашните властници човек не м ож еш е да каже нищо по-лош о и обидно от това, че България е на път да стане комунистическа страна. Министър-председате­ лят Кимон Георгиев, който едва по-късно показва рогата си като услужлив инструмент на комунистите, какъвто е бил от самото начало и какъвто е останал до края, ми каза по онова време — д а та та беше 20 септември 1944 г. — буквално следно­ то: „Твърди се, че България възнамерявала да въведе кому­ нистически или съветски режим. Това е нагла лъжа! Единстве­ ната истина е, че желаем да изградим действително д ем ократи ­ чен режим, на който да сътрудничат всички напредничави сили на страната. От факта, че Комунистическата партия участва в правителството, човек не бива да вади никакви прекалено далеч отиващ и умозаключения. К ойто допуска, че България е ком у­ нистическа или ще стане такава, би следвало също да допусне, че Земеделската партия, социалдемократите или групата „Зве­ но“ са комунисти или биха могли да станат такива.“ Н икола Петков по онова време още храни илюзията, че от комунистите не може да се очаква никаква сериозна опасност. Няколкото дълги разговори с него полагат основата на друж­ бата ми с този изтъкнат български политик, който само някол­ ко години по-късно свърши на бесилото като една от първите и най-трагични жертви на комунистическата тирания в България. В тези разговори той ме увери, че неговата партия е на път да изгради наново организацията в цялата страна и да повлече след себе си широките маси на българското село. „Българският селя-

ПО СЛЕДН ИЯ Т ВЕЛИК КО НСПИРА ТОР НА БАЛКА НИТЕ 63 нин, така ми обясни той, е индивидуалист и по най-дълбоко убеждение демократ. В нашата страна няма голямо земевладе- ние, земята е справедливо поделена сред онези, които наистина я обработват и които са свързани със своето малко късче земя. Те са го наследили от своите бащи и прадеди. Нашите селяни са най-добрата и най-сигурната гаранция срещу всеки опит на комунистите да обсебят властта.“ По онова време имах среща и с Дамян Велчев, водачът на съюза „Звено“, който навярно е последният велик политически конспиратор и авантюрист на Балканите. Мъжът в генералска­ та униформа, който ме прие в своя работен кабинет във военно­ то министерство, съответстваше изцяло на представата, която си бях направил за него — офицер от главата до петите, непод­ вижен, изправен като бастун, зареден с енергия, с лице, от кое­ то едновременно струи бруталност и цинизъм, груба сила и пре­ зрение към хората. Остро очертаната уста с увисналите краища, към които водят две дълбоки бръчки от носа надолу, придават на това лице нещо вкаменено, подобно на маска. То се оживя­ ва само от присвяткащите, интелигентни очи. Като млад капитан, много време преди Първата световна война, Велчев организира първия си военен метеж. Вторият, е през 1923 година и е срещу великия аграрно-револю ционен сел­ ски водач Стамболийски. Третия си държавен преврат той пред­ при ем а през 1934 г. Една година по-късно, когато започва да конспирира и срещу цар Борис, който го превъзхожда по хит­ рост, е свален чрез инсцениран от царя метеж на монархически офицери. Н алага му се да се спасява с бягство в Белград, връ­ щ а се тайно в България, арестуват го и го осъждат на смърт. През 1940 г. царят му подарява свободата, но Велчев тутакси за­ почва отново да конспирира, този път с югославския партизан­ ски генерал Михайлович — най-отявленият противник на мар­ шал Тито. С него кове планове за изграждането след войната на голям и могъщ българо-югославски балкански съюз начело с династията на сръбския кралски дом. При всичките си заговори Велчев остава в сянка, никога не заема пост в някои от наложе­ ните от него правителства и се задоволява само с това да д ъ р ­ па зад завесата конците на танцуващите марионетки. Сега за пръв път е излязъл иззад кулисите без д а знае, че този път той самият е марионетката, чиито движения Димитров дирижира от Москва.

64 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. Онова, което Велчев ми каза тогава, през септември 1944 г. във военното министерство в София, е страстната защ ита на неговия държавен преврат във формата на изпълнено с ненавист обвинение срещу всички предишни български правителства, сре­ щу цар Борис 111, срещу политиците и срещу партиите. „Онова, за което съм се борил през целия си живот и за което съм бил винаги готов да умра, онова, за което бях прокуден от моето отечество, осъден на смърт и хвърлен в затвора, — това ще се осъществи в близко бъдеще. България ще бъде велика и силна, тя ще се обедини с Ю гославия, а двата славянски братски наро­ да ще владеят целия Балкански полуостров от Дунав до Егей­ ско море и от Адриатика до Черно море!“ Две години по-късно ми се наложи да чуя почти същите думи от устата на един друг българин — комуниста Георги Ди­ митров. Тия два политически антипода, индивидуалистичният и комунистическият заговорник, си даваха среща в еднаквата на­ ционалистическа мания за величие. Когато попитах Велчев как си представя съвместната ра­ бота с политическите партии на Отечествения фронт, той отго­ вори: „Днес всички ние — „Звено“, земеделци, социалисти и ко­ мунисти, сме носители на една и съща национално-революцион- на идея. Но историята навсякъде — и в България още повече, отколкото в други страни — се прави от хора, не от партии и не от масите.“ С презрението си към демокрацията, с боготворене на на­ силието и диктатурата, Велчев е от един дол дренки с комуни­ стите. Че последните са по-силни, защото огромният Съветски съюз стои зад тях, той разбира твърде късно. През септември 1946 г. Велчев е свален от поста военен министър, когато на Бел­ градския процес срещу Михайлович е разобличена конспиратив- ната му дейност по време на войната. Успява да се самоназна- чи за посланик в Берн. От там организира последния заговор в живота си. Една група безусловно верни нему офицери искат да свалят комунистическия режим в София и да избият водачите му. Метежът е разкрит, офицерите — наказани, а Велчев осво­ боден от поста като посланик. Оттогава, чак до смъртта си през 1954 г., той живее като бежанец в Швейцария. К огато чужди си­ ли се обръщ ат с м олба към него да помогне при борбата срещу комунистическия режим, той им отвръща: „Проля се достатъч- но кръв. Не мога повече. Аз съм на края на силите си.“

ПЪРВАТА ВЪЛНА НА ТЕРОРА 65 Освен с Кимон Георгиев и Дамян Велчев по онова време в София имах и разговори с меродавни български комунисти. То­ гава те все още всячески имат интерес да накарат света да по­ вярва, че за тях дум ата „дем окрация“ има същ ия смисъл, както за западните страни. Комунистическият вътрешен министър Ан­ тон Ю гов ме увери в едно интервю, че „ние, комунистите в Б ъ л ­ гария, не желаем нито да национализираме, нито да колхозни- чим, нито да съветизираме и никога няма да се опитаме да на­ трапим на народа държавна или икономическа форма, която той не желае или за която не е узрял.“ Дори Вълко Червенков, за когото тогава само м алцина знаеха, че е един от най-силните хо­ ра в Българската Комунистическа партия и който един ден ще­ ше да стане Аеограниченият властник, се провикна патетично в един разговор с мен: „Целият свят трябва да знае, че България не е комунистическа и че съвременната революция съвсем не е социалистическа, а е една антифашистка революция. Ние, кому­ нистите, никога няма да се опитаме да натрапим на българския народ нашата воля с насилие или диктаторски средства. Наша­ та висша цел е да му дадем възможността сам да решава съд­ бата си.“ Всички тези думи звучаха толкова хубаво и честно, че чо­ век'би се изкушил да ги вземе за чиста монета, ако действител­ ността ден след ден не опровергаваше илюзиите на некомуни- стите и лъжите на комунистите. Твърде скоро стана ясно защо комунистите проявяват такава „скромност“ при подялбата на ресорите и овладяват „само“ вътрешното министерство и ми­ нистерството на правосъдието. В тогавашния начален стадий на тях не им трябваше нищо повече освен тези две ключови пози­ ции, за да развихрят с помощта на полицията и съдилищата она­ зи небивала вълна на терор, която потопи цялата страна в кръв и ужас, страх и отчаяние в течение на няколко седмици. От неколкотостотин партизани, които действително има­ ше в България, и многото хиляди, които сега се представят за такива, от старите комунисти, които бяха извадени от затвори­ те, и от новите, които бяха надушили благоприятната обстанов­ ка, от престъпници, гангстери и дезертьори, които досега се бя­ ха крили като мишки, вътрешният министър Югов изгради но­ вата „народна милиция“. Тя беше организирана по Московски образец и замести някогашната полиция. Именно милицията по­ лучава задачата да проведе онова „прочистване“, което Привил- S.

66 Т Р А Г Е Д И Я Т А НА Б Ъ Л Г А Р И Я - СОФИЯ, С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. но се насочва срещу „германофилски, фашистки и реакционни елементи“, но в действителност послужи да се отстранят сегаш­ ните и бъдещите носители на съпротивата срещу комунистите. Един цял слой от населението — политици, интелектуалци и тър­ говци, индустриалци, висши служители и селски стопани, духов­ ният елит на народа в градовете и селата, — трябваше да се ли­ квидира физически. Над София и над цялата страна премина като ураган въл­ на от терор. Падат десетки хиляди хора. Още след 9 септември в столицата са арестувани всички личности, които са играли ро­ ля в българската политика през последните години. Първи са тримата регенти, принц Кирил, проф. Филов и генерал Михов, а след тях всички членове на правителствата на Филов и Бож и­ лов. Участта им последва голяма част от народните представи­ тели, които бяха заседавали в последния български парламент, всички съветници и приближени на цар Борис, множество вис­ ши офицери и служители. Арестувани са повечето членове от ка­ бинета на Багрянов, който откри преговорите за примирие със Западните сили и от кабинета на Муравиев, който беше обявил войната на Германия. Няколко седмици по-късно виждам отно­ во всички тези високопоставени личности в съдебната зала, в първия голям „народнодемократичен“ показен процес, който за­ върши с м асовото убийство на 1 февруари 1945 г. Същевременно в София и цялата страна произволно са арестувани и отвлечени безчет хора, хвърлени в затвори и кон­ центрационни лагери със или без съдебни присъди. Така наре­ чените „народни съдилища“, изградени веднага след 9 септем­ ври за осъждането на военнопрестъпници, колаборационисти и фашисти, са подчинени на комунистическия министър на право­ съдието Нейчев и служат единствено за това да придадат на ре­ жима и на терора впечатлението на някаква законност. В това развитие съветско-руските войски, които най-доб- росъвестно се честват от новите властници като „освободители на българския народ от фашистко иго“, играят крайно активна роля. Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарни­ зон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява на­ селението и — което е най-лошото — открито подкрепя режи­ ма на терор на комунистическата „народна милиция“. Където населението се опълчват срещу произволни арести и отвлича­ ния, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се об­

, „ Е Д И Н И Ч Н И Н А П А Д Е Н И Я Н А Б Е З О Т Г О В О Р Н И Е Л Е М Е Н Т И “ 67 разуват центрове на съпротива, съветските войски вземат ради­ кални мерки. И онова, което местните комунистически власт­ ници не смееха директно да предприемат на своя отговорност, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност. Обезпокоен от съобщенията, които постъпваха от провин­ цията, предприех през онези дни заедно с няколко други чуж­ дестранни журналисти кратко информационно пътуване из Се­ верна България. Онова, което видях и научих в селата и малки­ те градове, ми показа, че произволът и тиранията, които б ъ л ­ гарските комунисти упражняваха заедно със съветските окупа­ ционни войски, е обхванал цялата страна. Насилието се насоч­ ваше преди всичко срещу онези, от които можеше да се отнеме нещо, срещу собствениците на фабрики и предприятия, на имо­ ти и земя, на къщи и работилници. Всеки, който притежаваше нещо, беше обявен за „колаборационист“ или „фашист“ и ако даваше отпор, го отвличаха или разстрелваха на място. Когато се върнах в София и съобщих на меродавните вла­ сти за моите преживявания в провинцията, те свиха рамене. „Единични нападения на безотговорни елементи“, „достойни за съжаление произшествия, каквито са неизбежни в едно преход­ но време“, „превишаване на компетенциите на местните съвет- ско-руски коменданти, които би трябвало да се отстранят кол­ кото се може по-бързо“ — така гласяха обясненията, които си бяха изсмукали от пръстите, за да извиняват всичко, което се случваше. Същевременно узнах, че не само в правителството, но преди всичко в Отечествения франт се е стигнало до първите тежки сблъсъци между комунисти и некомунисти, в които комунистите, осланяйки се върху съветско-руската окупационна власт, отхвърляха всички протести и обвиняваха другите пар­ тии, че държат в своите редици „фашисти“ и саботират „прочи­ стването“ на България. И за пръв път комунистите заговориха с тон сякаш са истинските господари на България, с тон, с ка­ къвто никога не бяха се осмелявали да говорят преди Червена­ та армия да окупира страната. В края на краищата както в правителството, така и в Оте­ чествения фронт отново постигнаха съгласие, като хората от „Звено“ изиграха ролята на посредниците между комунисти и земеделци. Но докато в София се обнародваха благозвучни ко­ мюникета за „братския сговор“, в който четирите партии на Оте­

68 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. чествения фронт заедно работели по изграждането на една „ис­ тинска демократична България“, и докато след всеки нов сблъ­ сък се оповестяваше, че Отечественият фронт бил „излязъл за­ здравен от кризата“, то в страната унищожителната война на комунистите срещу некомунистическите партии беше в пълен ход. Никола Петков и водачите на другите демократични и със западни разбирания партии още се залъгваха с илюзията, че Ве­ ликобритания и Съединените щати ще попречат на Съветския съюз да направи от България комунистическа страна. Те се по­ зоваваха на „четирите свободи“, които беше оповестил прези­ дентът Рузвелт, с „Атлантическата харта“, която гарантираше на всички народи правото да избират формата на управление, при която искат да живеят. На многократните уверения на „три­ м ата го л е м и “ , че ням ало д а се месят във вътрешните работи на други държави „независимо дали са големи или малки, дали са победители или победени“ . „Ние имаме работа не само с русна­ ците, но и с англичаните и американците и когато се стигне до преговорите за примирието, то тогава двете западни Велики си­ ли ще кажат и своята дума“ — така се утешаваха хората. Но тъкмо през онези дни из улиците на София се разигра сцена, която трябваше да отвори очите на всички, които още не знаеха или не желаеха да повярват, че Западът е предал Б ъ л га­ рия , и не само България — на Съветския съюз. В един от последните дни на септември преди обяд пред хотел „България“, в който всички журналисти живеехме, при­ стигна колона автомобили с турски номера. От една от колите слезе британски офицер, който през цялата война живя в Тур­ ция, и когото добре познавах от Анкара и Истанбул. Той спо­ дели с мен, че е получил от британското върховно командване за Близкия изток заповед да се отправи заедно с щаб от сътруд­ ници за София, за да работи там като офицер за свръзка към съ­ ветското командване. „Отчасти, така допълни той с един леко ироничен тон, д ъ л ж а това, че ме изпратиха в България със си­ гурност на тревожните вести, които вие, журналистите, разпра­ тихте по света от София.“ Вечерта видях отново британския офицер в хотел „Бълга­ рия“. Той изглеждаше така, сякаш е загубил едно сражение. С нескривано възмущение ми разказа: „Съветско-руското коман­ дване се е осмелило да поиска от офицерите на една съюзниче-

„Е Д И Н И Ч Н И Н А П А Д Е Н И Я НА Б Е З О Т Г О В О Р Н И Е Л Е М Е Н Т И \" 69 ска армия в срок от двадесет и четири часа да напусне терито­ рията на България, в противен случай щели да ни „откарат“ до турската граница.“ На.другия преди обед, точно двадесет и четири часа след пристигането си, автомобилната колона напусна София, за да се върне обратно в Турция. На улицата се бяха събрали тълпа жадни за зрелища българи, които не знаеха, че са свидетели на една сцена, в която се реши част от тяхната съдба. Когато се сбогувах с британския офицер, той ми каза този път без всякак­ ва ирония: „По-бързо и по-добре руснаците не биха могли да ме убедят, че всичко, което вие сте съобщили от София, е вяр- но — и по всяка вероятност още много повече!“ Ние телеграфирахме вестта за изгонването на британската военна делегация от София естествено по целия свят и тя пре­ дизвика такава сензация, че американският държавен секретар Кордъл Хъл беше запитан на следващата си пресконференция дали двамата западни съюзника са подали протест в Москва срещу нечуваните действия на руснаците. Хъл отвърна, че това не било направено и нямало да се направи, тъй като България била „толкова много отдалечена“ , че не м ож ело „да се преце­ н и “ значението на инцидента. И Хъл добави в заключение, че на някои хора в Съединените щати очевидно им липсвало „правил- ното разбиране на определени ситуации, които се били устано­ вили в България.“ Няколко дни след инцидента с британските офицери на­ пуснах София, за да започна пътуването към едно приключение, при което самият аз за малко щях да стана жертва на новия „на­ роднодемократичен“ ред в България.

ПРИКЛЮ ЧЕНИЕ В ТРАКИЯ О К Т О М В Р И 1944 Г. То започна с беседата, която имах в София с Кимон Георгиев и която тогава предизвика известна сензация в света. Министър- председателят на новото българско правителство ми каза ясно и откровено, че Б ългари я въобще не мисли да връ щ а наново гръцките области, които беше получила през войната Като по­ дарък от Хитлер. Човекът, който въплъщаваше „антифашисткия преврат“ в Б ългари я най-напред ме увери, че правителството на Отечестве­ ния фронт, разбира се, осъждало най-сурово безобразията и въз­ намерявало да компенсира онова, което предишните фашистки и зависими от Хитлерова Германия български правителства из­ вършили в окупираните територии на Югославия и Гърция. И още — че щ яло да се стреми към възстановяване на дружески­ те отношения с Белград и Атина. На въпроса ми обаче, зададен в упор, дали България още има претенции за „излаз към Среди­ земно м о р е“ , той отговори: „Ние не можем да се откажем от та­ зи претенция. Ние само възнамеряваме да я наложим с други средства за разлика от предишните правителства. Наясно сме, че сами не м ож ем да решим този въпрос. Н адяваме се, че при новата териториална подредба на Балканите ще се държи смет­ ка за жизнените потребности на България, към които спада „из­ лазът към Средиземно море“.“ ' Това беше сензационно разкритие, щом като Кимон Геор­ гиев характеризираше „излаза към Средиземно море“ като жиз­ нена потребност за България, то последното не означаваше ни­ що друго, освен че в София въпреки антифашисткия преврат и демократичния режим нищо не се е променило. Чрез думите на министър-председателя говореше старият великобългарски дух, който от десетилетия насам влияеше на политическата атмосфе­ ра в Ю гоизточна България. Д али България се управляваше от авторитарен цар или от един Отечествен фронт, от Филов или от Георгиев, от националисти или от демократи, — в терито­ риалните аспирации на българите явно всичко беше постарому. Ако в София възнамеряваха да задържат „излаза към Средизем­ но м о р е“ за сметка на Гърция, то в такъв случай следваше да се допусне, че нямаш е да се откаж ат от претенциите за Македония.

ИЗЛАЗЪТ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ СРЕДИЗЕМНО MOPE 71 Кимон Георгиев прибави още нещо към сензационното разкритие, но сам о при условие, ме ням а д а го публикувам. Той изрази надеждата, че на първо време България въобще нямало да е принудена да опразни Западна Тракия със средиземномор­ ското пристанище Александропулис. Новият български режим и новите окупационни власти няколкото седмици след преврата на 9 септември успели да установят дружелюбни отношения с „демократичните“ елементи сред гръцкото население. То само­ то желаело оставането на българите и щяло да настоява за от­ делянето си от Гърция. За всеки, който познаваше вековната неприязън на гърци­ те към българите и знаеше как българските окупационни войски бяха хазяйничили в Северна Гърция, последното беше едно гро­ тескно твърдение. То обаче разкриваше потайното намерение на новите господари в София. Те възнамеряваха да използват мал­ кото време докато Атина и по-голяма част от гръцката терито­ рия е окупирана от германците. Искаха да създадат в Север­ на Гърция положение на свършените факти, за да обсебят окон­ чателно Западна Тракия. За осъществяването на този план беше трудно да се прецени до каква степен още тогава мож е­ ха да разчитат на помощта на новия си покровител Съветския съюз. Използвах благоприятната възможност, дадена ми от ми­ нистър-председателя, и предложих: „Ако действително е така и ако фактически напоследък в Северна Гърция са толкова сър­ дечни отношенията между гръцкото население и българските окупационни власти, то в такъв случай няма по-добро средство от това да се убеди световната общественост в основателността на българската претенция върху Западна Тракия. Дайте възмож­ ност на мен и няколко международни журналисти за оглед на място на тамошната ситуация.“ Така помолих Георгиев да на­ реди на своето Министерство на пропагандата да организира журналистическото пътуване в тези области. Дали наистина Кимон Георгиев беше убеден в правилност­ та на смелото си твърдение, или се почувства притиснат до сте­ ната от моето предложение не мога да кажа. Във всеки случай той веднага се отзова на моята инициатива и обеща да разпоре­ ди необходимото. И наистина само след няколко дни поканиха малка група чуждестранни кореспонденти в министерството на пропагандата — един англичанин, един американец, един тур­

72 П Р И К Л Ю Ч Е Н И Е В Т Р А К И Я - О К Т О М В Р И 1944 Г. чин и аз, за да ни съобщят, че на следващия ден тръгваме за Се­ верна Гърция с два автомобила, които лично министър-предсе­ дателят ни дава на разположение. Като придружител ни осигу­ риха млад, изключително мил и услужлив, но, както по-късно се установи, напълно безпомощен служител на Министерството на пропагандата. Н а 4 октомври 1944 г. отпъ тувахм еот София. За да се оце­ ни достойно какво означаваше това пътуване за самия мен и моите колеги, трябва да кажа, че то минаваш е през области, за които от пролетта на 1941 г. насам, когато бяха завладени от германските войски, качи-речи, не се знаеше нищо. Там повече от три години не беше стъпвал кракът на нито един западен жур­ налист. Пътуването беше интересно и поради факта, че истин­ ската гръцка континентална територия по онова време се нами­ раше още в ръцете на германските войски. Всички вести за гръц­ ките партизански армии, които се биеха ту с германските окупа­ тори, ту помежду си, тогава бяха още неясни и крайно противо­ речиви. Отправихме се от София на юг и най-напред спряхме в Горна Джумая — малко тихо градче, разположено на река Стру­ ма, недалеч от югославската граница. Една бърза обиколка из селището, естествено без служител от Министерството на про­ пагандата, ми беше достатъчна, за да се убедя, че и тук, както навсякъде в България, цари същото настроение. Изпълненото от ом раза към новите властници население озлобено се оплак­ ваше от насилието и терора, от произволните арести и отвлича­ ния на мирни граждани от новата т. нар. „народна милиция“ . Хората искаха единствено демократичен, свободолюбив режим под ръководството на Земеделската партия, към която изпитва­ ха доверие. За комунистите, които тук, както и навсякъде дър­ жаха цялата власт в ръцете си, те не искаха и да чуят. През долината на Места, една от най-девствените и най- красиви долини на Балканския полуостров, в посока север-юг продължихме пътуването си към Средиземно море. Оттатък Неврокоп пресякохме някогашната българо-гръцка граница, която от 1941 г. насам вече не беше граница. С ам о няколко ме­ сеца след нашето посещение отново щеше да се превърне в ед­ на от най-жестоко оспорваните граници в Югоизточна Европа. Градчето Д рам а в Източна Македония беше първата ни спир­ ка върху окупираната от българите гръцка територия.

ИЗЛАЗЪТ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ СРЕДИЗЕМНО МОРЕ 1Ъ В българското офицерско казино в Д рам а ни дадох-а хра­ на, тъй като в гръцките ресторанти не се намираш е нищо за яде­ не. Бедственият глад, който беше вилнял по време на цялата вой­ на в Гърция и беше взел хиляди жертви, още не беше свършил. След яденето българските офицери, изпълнени с гордост, ни сер­ вираха истински френски коняк в бутилки, които бяха с червен печат и надпис: „Лавкаджийска стока на вермахта — забранена е свободната продажба“. Когато германските войски на 7 сеп­ тември се изтеглили от Драма, оставили няколкостотин бутил­ ки като последен спомен за времето, когато германското го­ сподство се простирало от брега на Л ам анш а чак до Егейско море. Германски офицери пиели в Гърция френски коняк, а в Норвегия — гръцки вина. Политическата ситуация, която заварихме в Драма, беше покъртителна и съвсем различна от онова, което ми разказа бъл­ гарският министър-председател в София. Аз повярвах на впечат­ ленията си едва тогава, когато те се потвърдиха при по-нататъш- ното ни пътуване. В началото в Драма, сетне в Кавала, Ксанти, Комотини и Александропулис гръцкото население ни аклами- раше като първите пратеници на истинското освобождение, щом узна, че сме дош ли при него като представители на свободния западен свят, за да се осведомим за положението му. Ж ители­ те обсаждаха нашите автомобили, за да ни изповядат истината. А тази истина гласеше: „Цели три и половина години на жестока окупация, бяхме потискани, ограбвани и тероризирани от българите. Хиляди от нашите гръцки съграждани бяха избити, изтезавани и отвлечени. Българите живяха в удоволствия и забави, докато нас ни оста­ виха да гладуваме и да мрем от глад. С т. нар. преврат в София за нас настъпи още по-лошо време. Българите продължават да държат в ръцете си цялата военна власт. Гражданската власт предадоха на гръцките комунисти, които наистина са нищожно м алцинство от населението, но се държ ат като господари на ця­ лата страна. И ако българите потискаха всичко гръцко, то но­ вите комунистически властници потискат всичко, което е бур- жоазно, свободолюбиво и антикомунистическо. Българите ни прокудиха от нашите жилища, от нашите дюкяни, от нашите ра­ ботни места, за да ни заместят с българи. Новите властници ис­ кат да ни отнемат малкото, което ни е останало, в името на своя нов „социалистически“ ред. На мястото на националния гнет на

74 П Р И К Л Ю Ч Е Н И Е В Т Р А К И Я - О К Т О М В Р И 1944 Г. българите на преден план излезе социалният терор на комунис­ тите, на мястото на националната изтребителна кампания на окупаторите изникна не по-малко ужасната класова борба на новите властници. Българите хвърлиха в затворите онези гърци, които не пожелаха да се побългарят. След 9 септември затвори­ те бяха отворени. Днес те са още по-пълни от преди, защото ко­ мунистите затварят всички монархисти, националисти и либера­ ли.“ Наистина скоро се убедихме в това, че цялата гражданска власт, която българите бяха предали на гърците след 9 септем­ ври, се намира в ръцете на комунистите. Кметът и цялото об­ щинско управление на Драма, които ни дадоха прием в пред- обеда след нашето пристигане и които ние разпитвахме някол­ ко часа, бяха до един комунисти. На въпроса как са били „из­ брани“, те отвърнаха: „Чрез бурно одобрение.“ Но ние вече знаехме от населението, че с п ом ощ та на българските комуни­ сти те просто са обсебили мостовете си, без дори и да попитат жителите на града. В Кавала, която тогава беше столицата на Северна Гърция, тъй като Солун още се намираше в германско владение, заварихме същата картина. „Префектът“ на име Георг Царухас с неговото „правителство“, както кметът и общинско­ то управление, бяха комунисти. Същевременно той бе шеф на Комунистическата партия и за цяла Северна Гърция. За пръв път тук научих подробности за т. нар. гръцко ос­ вободително движение ЕА М и създадената от него освободи­ телна арм и я E L A S , които твърдяха, че обхващ али всички „де­ мократични“ групи и партии в страната. В действителност бяха чисто комунистически организации. Те искаха събарянето на гръцката монархия и бъдещото заграбване на властта от кому­ нистите. При моите следващи посещения в Гърция, за които ще разкажа по-нататък, ми се наложи наново да се срещна с те­ зи комунистически замаскирани организации. Те не бяха нищо друго освен една друга версия на изнамерената от Георги Ди­ митров и пропагандирана от Москва тактика на Народния фронт. Научих за съществуването и на антикомунистическата гръцка освободителна армия, която се наричаше EDES. Тя се намираше под командването на генерал Наполеон Зервас и опе­ рираше във все още окупираната от германските войски гръцка територия. Те воюваха не толкова срещу окупаторите, колкото

ХАОС В СЕВЕРНА ГЪРЦИЯ 75 срещу комунистическите партизани на E L A S . Узнах, че имало дръзки британски офицери, които на своя глава начело на мал­ ки гръцки партизански отряди водели своето рода частна война срещу комунистите. Научих подробности за главатари на бан­ ди, за които преди и по-късно никога вече не се чу нищо пове­ че, като например за оня Андон Дшавус, чието име население­ то изговаряш е сам о с шепот. За него комунистите твърдяха, че бил най-отвратителният бандит, убиец и грабител, докато анти­ комунистите виждаха в него национален герой и борец за сво­ бода. Научих за небивали кървави деяния и масови убийства, които са се разиграли в тази област в началото между гърци и българи, а по-късно между комунисти и антикомунисти. По своята бруталност тия събития изтласкват на заден план най-ло­ шите злодеяния от времето на Балканските войни и македон­ ските комитетски борби. Най-изненадващ о беше, че и гръцките комунисти, които бяха заграбили властта, тогава не искаха и да чуят за сътрудни­ чество с българите и се бяха опълчили срещу последните със съ­ щата непримирима омраза както и останалото население. „Ние настояваме българите да се изтеглят колкото може по-бързо, до последния човек — така ни обясни комунистическият префект на Кавала. — И ако те сами не си тръгнат, то тогава ние ще грабнем оръжието и ще ги прогоним. Ако господарите в София твърдят, че гръцкото население на Източна Македония и Запад­ на Тракия желае оставането на българите или присъединяване­ то им към България, то те лъж ат.“ Поне по тази точка гърците — комунисти и антикомунисти, бяха единни. Няколко години по-късно несъмнено щеше да настъпи времето, когато гръцките комунисти щяха д а се борят на страната на български, югослав­ ски и албански комунисти срещу собственото си отечество. Колкото повече пътувахме на изток и се приближавахме към турската граница, толкова положението ставаше все по­ объркано. В Комотини, главното селище на Западна Тракия, къ­ дето освен гръцкото население живее и многобройно турско малцинство, разбрахме за наличието на не по-малко от осем раз­ лични банди, които всяка нощ нападаха села и уединени чифли­ ци, убиваха мъжете, изнасилваха жени, разграбваха къщите и после ги подпалваха. Дали при тези банди ставаше дума за гър­ ци или българи, за комунисти или за националисти, не можеше да се установи. Българите бяха спрямо тях също толкова безпо­

76 П Р И К Л Ю Ч Е Н И Е В Т Р А К И Я - О К Т О М В Р И 1944 Г. мощни, колкото новите гръцки комунистически авторитети. Турското население се беше сплотило и създало въоръжена са­ мозащита, която даваше истински отпор на гърците. Нашето пътуване завърши в гръцкото пристанищно град­ че Александропулис, което турците и българите наричат Деде- агач. То е разположено недалеч от границата между гръцката Западна и турската Източна Тракия. Границата се образува тук от една река с три имена — Марица за българите, Еврос за гър­ ците и Мерич за турците. Тъкмо този регион с устието на М а­ рица и пристанището на Александропулис е онова, за което бъл­ гарите преди всичко мислят, когато настояват страната им да получи „излаз на Средиземно м оре“ . Те не могат да забравят късия период между Балканските войни и края на Първата све­ товна война, през който бяха господари на Егейското крайбре­ жие. П рез онези октомврийски дни на 1944 г. Александропулис, който и в нормални времена е забравено и изоставено място, тъ­ неше в неописуема мизерия и упадък. Множество къщи в центъ­ ра на града вместо врати и прозорци имаха или зеещи дупки, или примитивни дървени решетки. Когато попитах защо е така, ми отвърнаха, че българските цивилни, които вече в по -го лям а­ та си част бяха евакуирани, са извадили дори вратите и прозор­ ците от къщите и ги взели със себе си. Много сгради, в които по-рано са живели българи, бяха дотам из основи разграбени, че не беше останало нищо освен голите стени. Все още на ули­ ците стояха препълнени камиони, натоварени с мебели и покъщ­ нина за извозване в България. Гръцкото население на градчето ги обикаляше със стиснати пестници и не криеше гнева си. Настаниха ни в мръсна, занемарена постройка, наричана хотел. Набавянето на примитивна вечеря за м алката ни група се натъкна на съществени трудности, тъй като в целия град кажи- речи нямаше нищо за ядене. Тази вечер обобщих двете най-важни впечатления, събра­ ни при пътуването през Източна Македония и Западна Тракия. Първото засягаше изгледите за българите да запазят нещо от територията, която Хитлер им беше подарил през 1941 г. В С о ­ фия явно се заблуж даваха ако вярваха, че в бъдеще ще им при­ надлежи Дори само един къс от тази област. Маневрата да се даде управлението в ръцете на комунистите с надеж дата, че те щяха да искат присъединяването към България, беше претърпя-

АЛЕКСАНДРОПУЛИС, РАЗГРАБЕНИЯТ ГРАД 77 ла провал. Нашето информативно пътуване доказа тъкмо об- ратното на онова, което искаше да ни докаже на всяка цена К и ­ мон Георгиев. Действително новите български властници в София някол­ ко дни по-късно получиха от „тримата големи“, от англичани­ те, от американците и Съветите стриктна заповед незабавно да опразнят гръцката територия и тържествено да оповестят, че се отказват от всички териториални придобивки от времето на вой­ ната, получени за сметка на Югославия и Гърция. Правителст­ вото на Ким он Георгиев даде тази декларация, което не му по­ пречи две години по-късно, този път с пълна подкрепа на Съ­ ветския съюз, да се намеси в гръцката гражданска война. Второто ми впечатление засягаше бъдещето на Гърция. След всичко, което бях видял с очите си и чул с ушите си, не се съмнявах, че тази страна неспасяемо и неотменно се тласка към гражданска война, която ще избухне веднага след изтеглянето на окупационните войски — германските от централните про­ винции, и българските от северните провинции. Гражданска вой­ на ще трябва да реши дали Гърция ще остане част от свобод­ ния свят, или ще падне под комунистическата тирания. Гърци­ те в българските провинции чакаха само изтеглянето на войски­ те от м етрополията. Комунистите бяха твърдо убедени, че п о ­ сле Е А М ще вземе властта, ще отстрани монархията и ще пре­ върне страната в съветска република. Антикомунистите пък се надяваха на завръщането на краля и на изграждането на един демократичен режим. Ако противоречията оттатък, в метропо­ лията, бяха също толкова големи като тук, то в такъв случай граж данската война беше неизбежна. Това мое впечатление се потвърди по-скоро отколкото очаквах. В Александропулис през последната вечер на нашето пъ­ туване извиках настрана служителя от Министерството на про­ пагандата, който ни съпровождаше. Той никак не се радваше от резултатите на пътуването. Разкрих му плана, който бях скроил през последните дни. Бях решен да го осъществя било с негова или без негова помощ. Моите колеги щяха да отпътуват на след­ ващото утро за София. На мен ми се искаше да избягна обикол­ ния път и колкото се може по-скоро да стигна до Свиленград на турската граница, за да отпътувам оттам за Истанбул. При­ знавам , че журналистическото сам олю бие стоеше в основата на плана. Възнамерявах с моите статии и многото все още неизве­

78 П Р И К Л Ю Ч Е Н И Е В Т Р А К И Я - О К Т О М В Р И 1944 Г. стни на световната общественост факти да изпреваря другите колеги, преди всичко онези, които работеха за осведомителни­ те агенции. Освен това се боях, че цензурата в София никога не би допуснала отговарящо на истината изложение за обстанов­ ката в Северна Гърция. От Турция щях да телеграфирам не са­ мо първия, но и единствения нецензуриран отчет. Служителят не прозря м оя план. Вероятно повярва, че просто искам да избегна отнемащия време обиколен път през София. Той се съгласи с предложението ми и обеща да ми на­ бави българска военна кола с военен шофьор и надежден при­ дружител. Освен това ми даде снабден с много печати и подпи­ си пропуск, който ме поставяше под особената закрила на всич­ ки цивилни и военни авторитети на България, с които евентуал­ но бих се срещнал. Така екипиран, в ранните утринни часове тръгнах към ед­ но от най-авантюристичните пътувания в живота ми. Колата, която ме взе от „хотела“, беше също толкова изненадваща, кол­ кото нейните пасажери — едно престаро возило с гръцки поли­ цейски номер. Както по-късно научих за него, българите го от­ нели при нахлуването им през 1941 г. от гръцката армия. По вре­ ме на окупацията така го разнебитили от каране по пътищата, че дори не сметнали вече за нужно да го вземат със себе си с ос­ таналата плячка за България. Само на това обстоятелство се дължеш е, че колата въобще беше останала в Александропулис. Зад кормилото седеше обикновен български войник с крайно съмнителна униформа. Придружители и закрилници ми бяха двама гръцки морски войника, които носеха още по-похабени униформи. За сметка на това пък бяха въоръжени всеки по от­ делно с крайно причудливи пушки. Кои бяха те в действител­ ност, как се бяха докопали до гръцките си морски униформи и кой ги беше изпратил да ме съпровождат, така и никога не уз­ нах. След всичко, което видях през последните дни в Северна Гърция, вече не се удивлявах на нищо. Иначе пътуването започна в най-добро настроение и мои­ те придружители не преставаха да ме уверяват колко се радва­ ли, че се открила възмож ност да напуснат за м алко Алексан­ дропулис и да направят една хубава автомобилна обиколка. Те твърдяха, че познават отлично пътя за Свиленград и че към обяд би трябвало да стигнем до граничната гара, от която „Ориент- експрес“ потеглял за Истанбул.

В ДИ ВИТЕ ДЕБРИ НА РОДОПИТЕ 79 С лед мас пътуване вече знаех, че всички тези пресмятания са само теория, която не държи сметка нито за трудния терен, нито за състоянието на пътищата, камо ли за автомобила и не­ говите гуми. Още щом напуснахме тясната брегова ивица на Гръцка Тракия и пресякохме българската граница, навлязохме в дебрите на Родопите. Това са множество високи планински ве­ риги и дълбоко врязани долини, в които няма шосета, а само примитивни пътища, стръмно изкачващи се и още по-стръмно спускащи се надолу. С по-големите изкачвания старото превоз­ но средство можеше да излезе толкова малко на глава, колкото неговите изтъркани и безброй пъти шити гуми с острите камъ­ ни, които покриваха пътищата. На всеки няколко километра ту двигателят прегряваше, ту гума се пукаше и имаше дълги пре­ стои, през които моите придружители употребяваха всичките проклятия, които българският и гръцкият език притежават в го­ лямо изобилие. С повече или по-малко успех отново пускаха в ход боботещия двигател или се опитваха да зашият спуканите гуми. Техните познания на местността се оказаха крайно недо­ статъчни — пък и не притежавахме карта на шосетата. При вся­ ко от многото кръстовища възникваха безкрайни спорове накъ­ де да караме. И докато всичките ми заклинания потъваха в по­ тока от български и гръцки думи и жестове, започнах да се уте­ ш авам с надеж дата, че ще хвана „Ориент-експрес“-а следващ ия или по-следващия ден. Когато настъпи нощта, ние отново стояхме на едно кръ­ стовище. Две гуми едновременно се спукаха. М оторът не запал­ ваше въпреки всички фокуси и проклятия. Забелязахме на него­ лямо разстояние върху един хълм пламъците на огън. Предпо­ лож ихме, че става дум а за пастири или въглищари. И зпратихме единия от въоръжените гърци да търси помощ и да разпита за пътя до следващото селище. Заедно с втория въоръжен младеж и шофьора аз чаках, седнал на стъпалото на автомобила. И наистина „помощта“ дойде... Група от около двадесе­ тина тежковъоръжени български войници блъскаха пред себе си нашия гръцки матрос. Последният вече не носеше пушка, а бе­ ше вдигнал ръце над главата си като военнопленник. По запо­ вед на един офицер, който сновеше насам-натам с армейски ре­ волвер, войниците обкръжиха — сякаш ставаше дума за едно крайно сериозно военно начинание — автомобила ни и насочи­ ха автоматичните си пушки готови за стрелба. Офицерът запо­

80 П Р И К Л Ю Ч Е Н И Е В Т Р А К И Я - О К Т О М В Р И 1944 Г. вяда: „Горе ръцете!“ Без да проумявам какво означава всичко това се подчиних на заповедта. Вторият грък бе също разоръ- жен. Всички от нас, както и колата бяха претърсени за оръжие. После ни поведоха в гъша колона — отпред двамата гърци, сет­ не аз и накрая българския ш оф ьор между насочените от всички страни към нас пушки. Отдалечавахме се от нашия автомобил, който без нас представляваше още по-безпомощна и трогател­ на гледка. Над половин час ни водиха през мрака. Минахме покрай големия лагерен огън, който бяхме видели отдалеко. Около не­ го се бяха разположили неколкостотин тъмни субекти. Д остиг­ нахме да едно разхвърляно по стръмния хребет на планината се­ ло, чието название, Попско, научих едва по-късно. Там ни вка­ раха в постройка, за която предположих, че е част от селски имот. Докато двамата матроси и шофьора ги затвориха в един навес, мен ме откараха в примитивна, осветена от димяща газе­ на лампа стаичка, в която нямаше нищо друго освен маса и два сламени стола. Оставиха ме сам. Когато опитах да напусна стая­ та, се натъкнах пред вратата на двама тежко въоръжени посто­ ве, които тутакси насочиха пушките си. Имах предостатъчно вре­ ме да поразмисля върху положението си, но не можах да про­ умея нищо. Стана ми пределно ясно, че извърших престъпна глу­ пост, като се отделих от другите. Трябваше да се върна с тях об­ ратно в София и оттам да отпътувам с влака за Свиленград. Когато напук на глада и жаждата се опитвах да подремна м алко върху неудобния си стол, вратата се отвори и едно ново „Горе ръцете!“ проглуши ушите ми. Офицерът нахълта в стаята все така размахващ револвера си. По петите му вървяха п о л о ­ вин дузина войници, които заеха позиция покрай стените и на­ сочиха пушките си към мен. Цялата суетня ми направи впечат­ ление на една добре репетирана сцена, която положително не се разиграваше за пръв път в тази стая. Последва щателно претър- шуване на джобовете ми, от които офицерът извади всичко и постави върху масата дреболиите, които носех със себе си. К о ­ гато и това мина, той зае място пред масата, посочи ми другия стол и отпрати войниците навън. Реших, че е дош ъл м оментът да подхвана дългата реч, която си бях подготвил с употребата на всичките си български езикови познания. Мислех си, че така по-лесно ще изясня недоразумението. Едва що си отворих уста­ та и офицерът изломоти насреща ми думите, които по всяка ве-

ПРЕД ГОТОВИТЕ ЗА СТРЕЛБА В О ЙН И ЦИ 81 роятност съставяха цялото му немско езиково богатство: „Ти германски шпионин! Ти разстрелян!“ Започна един крайно мъ­ чителен разпит естествено на български език. Лека полека започ­ нах да се досещам за какво всъщност става дума. Офицерът, най-много двадесетгодишен, в никакъв случай несимпатичен момък с дълга руса коса, светли сини очи и чиста униформа, беше командир на една от онези български парти­ зански групи, за които никога не се узна точно дали са истински борци от съпротивата или обикновени бандити и грабители по пътищата. Като се оставят настрана няколкото саботажа без особено значение, те никога не успяха да нанесат ония сериозни удари на германските войски, както това се отдаде на югослав­ ските и гръцките партизани. В София покрай тях вдигаха огро­ мен шум, защ о то им трябваха доказателства за това, че и б ъ л ­ гарският народ оказвал „съпротива“ и сам подготвил своето „освобождение“. За преврата в София офицерът имаше крайно непълни све­ дения. Той гледаше на своята войска като на важна съставна част от новата „демократична“ българска армия, а на самия се­ бе си като неин бъдещ висш командир. От само себе си се раз­ бираш е, че той беше комунист или поне вярваше, че е такъв, м а ­ кар че какво наистина означава комунизмът той естествено ня­ маше никаква представа. Към Съветския съюз изпитваше почти детинско доверие и беше твърдо убеден в това, че той бил осво­ бодил България „от германските фашисти“ . Собствената си страна вече я виждаше като нов член на Съюза на Съветските републики. Три смъртни врагове имаше за него в света и тъй като се- га-засега все още не го викаха за по-важни задачи в София, той продължаваше на своя глава и на собствена отговорност бор­ бата срещу тях. Първият — това бяха германските фашисти, за които вярваше, че все още сноват насам -натам във всички въз­ можни маскировки из България. Вторият — гръцките фашисти, които възнамеряваха да попречат на България да остане в Тра­ кия и Македония, за да освободи тамошното население. Третият — турците, за които той беше сигурен, че в близко време щели да нападнат България, за да разрушат завоеванията на „анти­ фашистката революция“. Бях попаднал в ръцете на този човек! За него въплъщавах в известна степен трите смъртни врагове в една личност. За то- 6.

82 П Р И К Л Ю Ч Е Н И Е В Т Р А К И Я - О К Т О М В Р И 1944 Г. ва че бях германски шпионин той разполагаше с две съкру­ шителни и трудно оборими доказателства: моето немско малко име и водените на немски записки. Колата с гръцкия номер и двамата въоръжени гръцки матроси, които ме съпровождаха, бяха доказателството затова, че се намирах във връзка с гръц­ ките фашисти. И трето — намирах се на път за турската грани­ ца, а за нещастие аз самият бях заявил, че искам колкото може по-бързо да отида в Турция. Всичко това се допълваше чудес­ но: аз бях германски шпионин, останал в България след изтег­ лянето на германските войски, сътруднича в Северна Гърция с гръцките фашисти и ето че сега се опитвам тайно д а се изплъз­ на в Турция. Към цялото недоразумение се прибавяше обстоятелство­ то, че носех няколко написани на староеврейски писма. Д адоха ми ги български евреи за техни роднини в Истанбул, тъй като по онова време нямаше никакви пощенски съобщения. Триум­ фиращ, офицерът ги хвърли пред мен върху масата и настоя да му ги преведа на глас. Нито можех да му кажа, нито да му обяс­ ня, че непознатите за него писмени знаци не са таен шифър. Онова, което представих на моя мъчител като документи — паспорт с редовна българска входна и изходна виза, журна­ листическо акредитиране в София, пропускът от Александропу- лис — не му направиха ни най-малко впечатление. Четенето яв- но не беше силната му страна. Но това не беше изненадващо за един двадесетгодишен младеж, прекарал последните години не на училищния чин, а като партизански водач в Родопите. Той обяви съвсем категорично за фалшификати всички документи, които противоречаха на теорията му за германо-гръцко-турски шпионин. Когато поисках да се свърже със София, той ми се из­ смя в лицето: естествено нямало никаква телефонна връзка и впрочем той бил тук господарят и нямало нужда да приема от никъде никакви заповеди. От „освобождението“ досега той на­ редил да се разстрелят в неговия „район“ деветдесет и шест шпиони, а аз съм щял да бъде деветдесет и седмият. По време на разпита влезе войник и прошепна нещо на ухото му. Той изтича навън и когато отново се върна, сподели, че д в ам ат а гръцки м атроси направили „пълни признания“ . Те издали, че са членове на антибългарската фашистка организа­ ция и имали задачата да ме отведат до турската граница — мен, един известен и важен германски шпионин.

. ЕДИ Н МИНИСТЪР СЕ ИЗВИНЯВА 83 После офицерът ме отведе към прозореца, от който се виж­ даше като на длан широкия двор на селското имение, озарено от бледожълтата светлина на едва настъпващата утрин. От ед­ ната страна бяха заели позиция дузина войници, от другата — стояха двамата гръцки матроси със завързани ръце и превръз­ ки на очите, облегнати на хамбара. През прозореца офицерът издаде заповед „Огън!“. Видях как матросите, улучени от безчет куршуми, се строполиха. После ги отнесоха нанякъде. Само Всевишният може да знае как в тази призрачна нощ в Попско избягнах същата участ. Ако офицерът беше наредил да ме разстрелят, то по всяка вероятност никой никога нямаше да научи къде, защо и при какви обстоятелства съм бил „екзе­ кутиран като германски ш пионин“ . Той доведе играта д отам , че нареди и мен да ме изведат на двора и да ме изправят до стена­ та на хамбара, плътно до кървавата локва, която беше остана­ ла от двамата разстреляни гърци. После изкомандва на някол­ ко пъти на войниците си „едно, две, три“, след което трябваше да дойде заповедта „Огън!“. Навярно някак си му импонираше, че не може да ме извади от равновесие, или му правеше впечат­ ление, че се подчинявах спокойно на заповедите му. След раз­ стрелването ми може би щеше да си има неприятности. В край­ на сметка все пак го обзе известно съмнение в безпогрешността на теорията му. Вероятно на първо време самолюбието му като „преследвач на шпионите“ беще удовлетворено с неговото де­ ветдесет и осмо убийство. Във всеки скучай след известно вре­ ме той сложи край на играта, върна ме обратно в стаята и спо­ дели с мен, че ще нареди да ме откарат в И вайловград, в най- близко разположеното по-голямо селище. Там един „народен съд“ щял да реши по-нататъшната ми съдба. В един по-различен автомобил от оня, с който пристигнах, аз отпътувах — под строга стража — за Ивайловград. Изправи­ ха ме пред трима цивилни мъже, които очевидно играеха роля­ та на съдии при новия режим. Отказах да дам каквито и да е от­ говори на въпросите им и настоях незабавно да ме свържат със София. Д али това е станало или не, не знам, но когато по обяд ми казаха, че щели д а ме откарат в Свиленград, въобразих си, че цялата афера е вече приключена въз основа на заповед от С о ­ фия. На гарата в Свиленград наистина още стоеше „Ориент-екс- прес“ , чиито спален вагон и вагон-ресторант този път ми се сто­ риха крайно примамливи. Не ме оставиха да се кача, а ми каза­

84 П Р И К Л Ю Ч Е Н И Е В Т Р А К И Я - О К Т О М В Р И 1944 Г. ха, че сега вече следва както си му е редът, „легално“ д а бъде арестуван и върнат обратно в София. Прекарах още една безсънна нощ в ужасния влак. Държа­ ха ме под стража двама милиционери войници, които ме трети­ раха като престъпник рецидивист. Когато на следващото утро в София ме поведоха към затвора, имах късмет по пътя да срещ­ на едного от колегите, с когото се бяхме разделили в Алексан- дропулис преди три дни. Той мигновено разбра в какво поло­ жение се намирам. Веднага вдигна на крак министерства, посол­ ства и другите колеги и когато в затвора тъкмо ме подлагаха на формалностите по приемането, пристигна първата от „колони­ те за издирване“, организирани по най-бързия начин. В тези дни, в които постоянно безследно изчезваха хора, и попадаха в пи­ палата на новото „демократично“ правосъдие на България без разлика — местни жители или чужденци — най-важното беше колкото може по-бързо да бъдеш открит там, където са те за­ влекли. Няколко часа по-късно, когато в хотел „България“ от мен отново стана цивилизован човек, ми направи посещение българ­ ският министър на пропагандата Димо Казасов — приветлив възрастен господин, с посивяла остра брадичка. Той беше един от водачите на „Звено“. Предаде ми лично извиненията на пра­ вителството и ме помоли да му обещая да не пиша нищо за м ои­ те „неприятни преживявания“: всичко било последицата от ве­ рига „достойни за съжаление недоразумения и непредвидими произшествия“ , за да — както каза той — „не се накърни авто­ ритета на новите демократични власти на България.“ Аз дадох на м инистъра това обещание срещу уверението, че срещу офи­ цера в Попско ще се предприеме разследване. Удържах на обещанието си цели десет години, тъй като то­ ва са първите редове за приключението ми в Тракия. Два дни по-късно напуснах — отново през Свиленград и този път без затруднения — България, за да се върна обратно в Турция. Онова, което преживях, стигаше, за да дооформя кар­ тината за истинската ситуация в първата „освободена“ страна, която посетих. Ако тогава човек все още можеше да се залъгва с илюзията, че става дум а за преходен стадий, който рано или късно ще бъде заменен с нов порядък, то твърде скоро ще му се налож и д а признае, че терорът и насилието са удържали окон­ чателна победа над правото и свободата.

РУ М Ъ Н И Я СЕ СПЛОТЯВА ЗА О ТП ОР БУ К У РЕЩ , О К Т О М В Р И 1944 Г. „Желаете ли вдругиден да пътувате за Букурещ? Запазили сме за вас купе в нашия спален влак.“ Румънският посланик в Анкара Александер Крециану бе­ ше човекът, който няколко дни след моето завръщане от Бълга­ рия ми зададе този въпрос. Всеки друг да беше ме попитал, щях да го взема за шега. По времето, когато върху целия Европей­ ски континент едва ли имаше поне един нормален влак аз без­ апелационно се осланях на румънците, че м огат д а организират композиция от спални вагони от Истанбул за Букурещ. Защото сред балканските народи те се бяха проявявали като хора на жи­ вота и положително щ яха да са последните, които щ яха да се оставят да се накърнят удобствата им от война, революция и съ­ ветска окупация. Фактически, както ми съобщи rio-нататък по­ сланикът, ставаше дума за дипломатически транспорт. Щяха да пътуват няколкото членове на румънската делегация, изпратена за преговори със съюзниците от м арт 1944 г. насам в К айро. Тайно и безрезултатно бяха уреждали излизането на Румъния от войната. Сред пътниците щяха да са и доста на брой отзова­ ни д и п л ом ати , турският шарже д ’афер и холандският посланик, които се връщаха в Букурещ. Точно за тях бяха подготвили спе­ циален влак единствено от два спални вагона. За желанието ми колкото се може по-скоро да пристигна в Букурещ румънският посланик Крециану знаеше доста отдавна. С този изтъкнат и достоен за уважение дипломат, който офи- циално представяше правителството на „кондукаторула“ Ан- тонеску, но в действителност подкрепяше прозападната демок­ ратична опозиция на Румъния и то съвсем открито, поддържах най-близък контакт още с пристигането му в Анкара през ок­ том ври 1943 г. Крециану ми беше разказвал през последните ме­ сеци за отчаяните усилия, които бе положил да сключи при­ мирие с англо-американците, за да избегне окупацията. Държе­ ше ме в течение за развитието на политическия живот в Буку­ рещ от държавния преврат на крал Михай насам. Далеч преди да стане дума за пътуването ми беше сложил румънска виза в паспорта с обещанието, че ще ми помогне д а стигна до Буку­ рещ.

86 Р У М Ъ Н И Я СЕ С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р -Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 Н а 20 октомври 1944 г. за втори път потеглихме от гарата на Истанбул — Сиркечи в посока Европа. В Свиленград, от който нямах твърде приятни спомени, чакахме от обяд до вечерта. В крайна сметка ни прикачиха към някакъв товарен влак. Той се повлече със скоростта на костенур­ ка не към София, а напряко, през Източна България за Русе — българско пристанище на Дунав и граничен пункт. Преминахме реката с един от фериботите, върху които беше натоварен це­ лият влак. Няколко дни по-късно фериботите бяха отмъкнати от руснаците като „военна плячка“. На румънска земя слязохме в Гюргево. Във влака по време на цялото пътуване цареше странно настроение. Повечето от спътниците ми бяха румънци, които с пресиленото си веселие и безгрижие прикриваха страха си от не­ известното бъдеще. Вече знаехме, че в Букурещ от няколко сед­ мици на кормилото на властта стои демократично правителство, назначено от краля след свалянето и арестуването на Антонеску. Н о знаехме същ о така, че Червената арм ия беше истинската го­ спод арка на Румъния и че беше започнала б орб ата за власт м еж ­ ду демократичните сили и комунистическите застъпници на Съ­ ветския съюз. Именно от изхода на тази борба зависеше съдба­ та на всеки румънец. И колкото повече се приближавахме до границата, толкова по-потискащо ставаше настроението във влака. Всички пътници си задаваха тревожния въпрос дали не вършеха ужасна съдбоносна грешка, като напускаха свободния свят и се завръщаха в едно отечество, което може би щеше да се превърне за тях в затвор. Сред спътниците ми беше един румънски журналист, на­ пуснал Букурещ през 1941 г., когато германците окупираха с тр а ­ ната и режимът на Антонеску се гласеше да въведе хитлерист­ ките расови закони. По време на цялата война беше работил в Турция за английски и американски вестници. Сега би могъл или да продължи тази си дейност, или да се изсели в Англия или Америка. Вместо това след седмици размишления и колебание беше предпочел да се завърне в Румъния и да продължи да ра­ боти там за същите издания. По време на пътуването не­ прекъснато спореше с мен само и сам о да се убеди, че по-пъл­ ноценно и по-приятно за него ще бъде да живее в Букурещ. И че ни най-м алко не следва да се бои от руснаците, защ ото по време на войната е поддържал най-добри отношения със съвет­

В Л У К С О ЗЕН В Л А З ЗА БУКУРЕЩ 87 ското посолство в Анкара. Дори получил някаква препоръка от посланика до съветските власти в Букурещ. Още на румънската граница в Гюргево го смъкнаха от влака, отнеха му паспорта, който му беше издало румънското посолство в Анкара, и го под­ ложиха на разпит: защо напуснал Румъния вместо да изпълни военния си дълг; какво е правил по време на войната и защо тък­ мо сега се завръщ ал в Букурещ; какви поръчения е получил от англичаните и американците... Пуснаха го да продължи, но при условие, че в Букурещ незабавно ще се обади в полицията. М ър- твоблед, той дойде в купето ми, седна върху леглото и като хва­ на главата си с двете ръце промълви: „Извърших най-голямата глупост през живота си!“ Няколко години по-късно беше осъден на доживотен затвор в един от големите Букурещки показни процеси като „агент и шпионин на капиталистическия Запад“. Същата съдба навярно са имали повечето от румънските ми спътници в луксозния влак от Истанбул за Букурещ. Всички те подир месеци илн години отсъствие, поемайки още първата глътка роден въздух, осъзнаха, че до б р о во л н о са влезли в клоп­ ка, от която вече нямаше спасение. Късно следобед пристигнахме в Букурещ. Северната гара беше тежко засегната от съюзническите бомбардировки. В ня­ каква едноколка — луксозните таксита, с които по-рано Буку­ рещ беше толкова горд, вече ги нямаше — обикалях от хотел на хотел, отчаяно търсейки свободна стая. Едни от хотелите бяха разрушени, другите — конфискувани от руснаците, а останали­ те — претъпкани. В края на краищ ата ме осени идеята, че все пак се намирах в Букурещ. Върнах се обратно до най-големия и най-луксозния хотел „Атенее Палас“, от където току-що ме бя­ ха отпратили. Още с влизането бутнах в ръката на директора десетдоларова банкнота и само след минути получих превъзхо­ ден апартамент. Казаха, че е запазен за някакъв министър, но ми го дават „временно“ и „до второ нареждане“ — а това озна­ чаваше до следващия рушвет. Още първата нощ в „Атенее Палас“ имах сблъсък с „но­ вия ред“ в Румъния. Към три часа сутринта чух шумотевица в коридорите, врати се отваряха със замах и се затръшкваха, м ъж ­ ки и женски гласове ругаеха и проклинаха. Почука се и на м оя­ та врата. П ояви се нощ ният портиер да ми каже на ухото, че „сигуранца“, всяващата страх румънска полиция за безопасност, е обкръжила хотела и претърсвала всяка стая. И ако имам ед­

88 Р У М Ъ Н И Я СЕ С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р —Б У К УРЕЩ О К Т О М В Р И 1944 но-друго за укриване — твърда валута или злато, то следвало бързо да му ги дам. Той щял да ги сложи на безопасно място. Нямах нищо за укриване — парите, които носех със себе си, бях декларирал на границата както си му е редът и бях помолил да ги отметнат в паспорта ми. Явно разочарован, портиерът се из­ мъкна заднешком, а няколко минути по-късно нахълтаха двама тежко въоръжени униформени полицаи. Провериха най-напред документите ми, после подложиха помещението на най-щател- ното и мъчително претърсване, което някога ми се е случвало да видя. Търсеха в леглото и под леглото, в шкафовете и в ку­ фарите ми, зад завесите и в банята; заровиха пръсти в цепнати­ ните на фотьойла, пребъркаха джобовете на костюмите ми, ду­ шеха с нос в книгите и книжата ми. И всичко това съпроводено с гробно мълчание и навъсени физиономии. През цялото време седях и наблюдавах суетнята им с растящо удивление. Едва ко­ гато големият запас от цигари, който бях взел със себе си от Турция, възбуди особения интерес на единия от полицаите, аз се изправих и подадох на двамата по една кутия. Лицата им вед­ нага се озариха. Двамата едновременно измърмориха под носа си някакви извинителни думи. Не можах да се сдържа да не по­ питам: „За Бога, какво всъщност търсите?“ В отговор единият от тях пристъпи към мен и, сякаш споделяше най-великата д ър- жавна тайна, прошепна: „Търсим фашисти.“ Като повторих пре­ дишното му движение, зарових пръсти в цепнатините на фотьой­ ла и го погледнах въпросително. Той ми отвърна с неподражае­ ма смесица от полицейско-животинска сериозност и хлапашка дързост: „Офицерът ни каза, че трябва д а претърсваме всичко и че фашистите се крият навсякъде!“ Веднага му подарих втора ку­ тия турски цигари... Още рано сутринта на следващия ден предприех първата си опознавателна обиколка на „освободения“ Букурещ. Крачех по добре познатите ми улици — по безкрайно дългата „Каля Виктория“ , която разделя града на две части, по широките бу­ леварди с техните „блокови къщи“, както в Букурещ наричат по­ строените в епохата между двете войни небостъргачи. Наминах и към прашните предградия, в които „малкият Париж“ отново се превръщаше в балканско село, и свивайки надолу към бед­ няшките квартали, плътно граничещи с елегантния център на града, се учудих колко м алко се беше променил Букурещ през четирите години, докато ме е нямало. Убийствената война сре-

РУМЪНСКАТА ПОЛИЦИЯ ТЪРСИ ФАШИСТИ 89 щу Съветския съюз, в която беше въвлечена Румъния на страна­ та на Х итлерова Германия, победите през 1941 и 1942 г. и п о р а ­ женията, които беше претърпяла през 1943 и 1944 г., загубата на близо 300 000 мъже, загинали при Сталинград, на Крим и в сте­ пите на Ю жна Русия, бомбардировките на съюзниците и герман­ ците, държавният преврат на крал Михай и преходът от автори­ тарен към демократичен режим, дори окупацията от страна на руснаците — всичко това беше оставило твърде незначителна следа във външния облик на града и на жителите му. В центъра на Букурещ бяха разрушени или засегнати малко сгради. Сред тАх и кралския дворец, който при безсмислените контрамерки на германците срещу държавния преврат на крал Михай беше улучен от една бомба. От англо-американските въздушни напа­ дения по-силно бяха пострадали само отделни крайни райони като бедняшкият квартал „Каля Гривица“ зад Северната гара. Витрините на магазините по „Каля Виктория“ все още бяха пре­ пълнени с всички мислими потребителски и луксозни стоки, а в големите универсални магазини можеше да се купи каквото по­ желаеш. Имаше достатъчно хранителни стоки, а менютата в ре­ сторантите бяха изпълнени до края, както преди. Румъния дей­ ствително беше противоположност на всички останали балкан­ ски страни, и то благодарение на петролните си кладенци. Един­ ствено съвместните действия на руската окупация и комунисти­ ческия режим щяха да я превърнат в достойна за съжаление про­ сяшка, гладуваща страна. Онова, което най-много ме удиви при първата ми обикол­ ка из Букурещ, беше отношението на румънците към войниците на Червената армия. При нейното влизане на 31 август послед­ ните бяха приети от населението отчасти с равнодушие, отчасти с любопитство. Само няколко хиляди комунисти бяха посрещ­ нали руските танкове с ликуване и цветя и бяха драли гърла със „Смърт на фашистите! Да живее Съветският съюз!“ От тогава насам в Букурещ бяха нахлули десетки хиляди Червеноармей- ци. Те бяха навсякъде по улиците, в ресторантите, в баровете и нощните локали. Но румънците се държаха така, сякаш въобще ги нямаш е и се отнасяха с тях, когато им се наложеше, с безраз­ личие и презрение. При това им помагаше езикът, който русна­ ците не разбираха и който притежава ругатни и проклятия, спря­ мо които немският сборник със сквернословия изглежда като наръчник за вежливо общуване сред обществото. През тези дни

90 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 в Букурещ човек можеше да бъде свидетел на сцени с неописуе­ м а комичност. Уличните гамени и ваксаджии, които се бояха от румънските полицаи, се скупчваха около самотен Червено- армеец, подскачаха около него и му подвикваха на руски език: „Да живее Съветският съюз! Да живее Червената армия!“, а пос­ ле на румънски го обсипваха с най-цветистите псувни. Войни­ кът, който разбираше само руската част, приемаше всичко като проява на симпатия и отвръщаше с усмивка до ушите. Особена веселост и смях в жителите на Букурещ будеха же­ ните войници, включени в състава на Червената армия. Влезли тържествено в Букурещ като победители, за тях още първото до­ косване до „буржоазно-капиталистическия свят“ имаше особе­ но и неочаквано въздействие. Тези жени, които в мръсните си униформи и стари военни ботуши бяха истинска подигравка за понятието женски чар, алчно се нахвърлиха върху козметични­ те продукти, върху модните обувки, чорапи и бельо, които се продаваха в магазините и дюкяните. Опитваха се отчаяно поне под горната и под долната част на униформата, единственото което не можеха да заменят, или да свалят от себе си, за да под­ ражават на елегантните дами на Букурещ. Съзрях веднъж една такава Червеноармейка в центъра на града да седи върху тротоа­ ра, заобиколена от орда смеещи се момчетии. Тя невъзмутимо размени вълнените си къси чорапи срещу копринени, военните си ботуши срещу елегантни дамски обувки с високи токове, вър­ ху които олюлявайки се гордо, се отдалечи сред оглушителния присмех на зяпачите. Гримирани, напудрени,с дебело червиса- ни устни и дръзки фризури под войнишката шапка, някои изли­ заха от козметичните салони. Веселието, което будеха, те въз­ приемаха като признание за успеха на процедурата по разкрася­ ването им. Тези весели истории съвсем не означават, че съставът на победоносната руска „освободителна арм ия“ се е държал по- добре в Букурещ, отколкото в други градове. И тук се стигаше до безчет терористични актове, грабежи, нападения и изнасил­ вания. Руските изрази „Давай час!“ и „Давай денги!“ („Дай ми часовника си!“ и „Дай ми парите си!“) се превърнаха в пароли на ужаса и насилието. В Букурещ никой не смееше да излезе на улицата след падането на здрача. Аз самият веднъж, прибирай­ ки се след полунощ от посещение при швейцарския посланик, попаднах на булевард „Братиану“ в дива престрелка, при която

РУМЪНСКАТА ПОЛИЦИЯ ТЪРСИ ФАШИСТИ 91 двама минувачи бяха тежко ранени. В Букурещките вестници за такива случаи можеше всяка сутрин да се прочете за „непозна­ ти индивиди“ или „дезертьори в крадени руски униформи“, из­ вършили престъплението. Хората избягваха да пътуват по же­ лезниците, след като няколко пъти влакове бяха задържани от руски войници и на пътници беше смъквана и кожата от гърба. Алчността за грабежи на руските орди нямаше задръжки дори пред дипломатите и членовете на правителството. Турско­ то посолство, което по време на бомбардировките се беше пре­ селило в една вила в покрайнините на града, беше изцяло за­ грабено от тежковъоръжени Червеноармейци. Едва след енер­ гичния протест пред съветското командване, колкото и странно да звучи, бяха наново върнати всички задигнати предмети — от скъпия килим до последната сребърна лъжичка. На шведския посланик в самия двор на посолството войници с насочен пи­ столет му отнеха колата. Лично румънският министър-предсе­ дател трябваше да се извини за едно закъснение от половин час. Отивайки на важно заседание в Министерския съвет, „непозна­ ти индивиди“ го принудили да слезе от колата си и да продъл­ жи пеша. С всичко това Букурещ не се различаваше по нищо от ос­ таналите „освободени“ от руснаците градове. Но румънците, които не са славянски, а романски народ, което значи безгриж­ ни и плъзгави като риби, понасяха всичко с хумор и демонстри­ раха невероятно равнодушие и презрение. „Ние издържахме на германската окупация, ще издържим и на руската“ , твърдяха те и вярваха, че Червената армия същ о така, както Вермахта, един прекрасен ден щ яла да се оттегли. Крясъците на собствените ко­ мунисти, конто глаголстваха за „радикални чистки“, за „социал­ ни революция“ и за „неумолима борба срещу фаш изма“ , тога­ ва още никой не вземаше на сериозно. И ако човек по това вре­ ме кажеше на някой румънец, че страната му само след някол­ ко месеца ще се управлява от комунистите, то той би се изсмял на твърдението му като на лош виц. Че и в Румъния борбата между демократичните сили и пио­ нерите на съветската диктатура беше вече в пълен ход, ми беше демонстрирано още в първия ден, когато се завърнах в хотела след моята първа обиколка на Букурещ. Още в ранния следобед срещнах най-напред в крайните квартали отделни, а после и в централната част на града все по-големи групи от малко буде­

92 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 щи доверие хора. Всички те се струпаха на площ ада пред К р ал ­ ския дворец в някакво дълго демонстрационно шествие, което се повлече с крясъци и викове по „Каля Виктория“. В м онотон­ ни и явно заучени хорови декламации демонстрантите повтаря­ ха ностоянно еднаквите възгласи: „Долу фашистите! Долу гене­ ралите! Да живее правителството на народа! Да живее Съвет­ ският съюз! Да живее Комунистическата партия на Румъния!“ От какви елементи беше сбирщината на викачите, не беше труд­ но да се прецени. Мнозинството бяха жители на букурещките съмнителни квартали и обитатели на съборетини. Само за ня­ колко монети те бяха готови еднакво добре да демонстрират за всичко и всички, както и срещу всичко и всички. Хората на ули­ цата, които наблю даваха как се точи шествието, спираха най- много за миг, свиваха рамене и продължаваха отегчени. Един стар просяк, който стоеше до мен, изломоти под носа си: „Н а мен също ми дадоха пакет цигари, но и заради тях не бих се вла­ чил с тези идиоти!“ Демонстрантите се развилняха необуздано пред сградата на вътрешното министерство, което се охраняваше от подсиле­ но подразделение на полицията на Румъния. Те настояваха или за оставката, или пък за главата на „фашисткия генерал Алдеа“. В един м омент имах чувството, че трябва само подстрекател и те ще щурмуват сградата. В края на краищата демонстрацията приключи твърде миролюбиво и безшумно, по всяка вероятност, защ ото участниците решиха, че достатъчно са викали и зъзнали за един пакет цигари. • , На следващото утро в комунистическите вестници на Бу­ курещ можеше да се прочете, че „румънският н а р о д “ в една „спонтанна и мощна демонстрация“ бил дал израз на своето „оправдано възмущение от фашистките членове на правител­ ството“ , че трябвало да се държ и сметка за „народната во л я “ и министрите трябвало да се сменят с нови, които се радват „на доверието на широките народни маси“ и на „нашата освободи­ телка, Червената армия“. , Какво трябваше да означава тази инсценирана от комуни­ стите демонстрация? Какво трябваше да означават редовните манифестации през следващите дни? Това проумях след разго­ ворите с румънски приятели за вътрешнополитическата ситуа­ ция, която цареше в Букурещ два месеца след държавния пре­ врат на крал Михай. Начело на румънското правителство от 24

НАРОДЕН ГНЯВ СРЕЩУ ПАКЕТ ЦИГАРИ 93 август стоеше генерал Константин Санатеску, един от най-близ­ ките довереници на младия крал. Той беше играл водеща роля при подготовката на държавния преврат, както и при сваляне­ то и арестуването на маршал Антонеску. Повечето останали чле­ нове на кабинета също бяха генерали, все приближени на кра­ ля. Освен тях в правителството на генерал Санатеску като ми­ нистри без портфейл влизаха и водачите на четирите опозици­ онни партии, допринесли за сгромолясването на диктатурата на Антонеску: Юлиу Маниу от Националната селска партия, Кон­ стантин Братиану от Либералната партия, Константин Петре- ску от Социалистическата, и Лукрециу Патрашкану от Комуни­ стическата партия. Комунистите бяха успели да овладеят само един важен ресор — Министерството на правосъдието, докато кралят беше поверил вътрешното министерство на един от свои­ те доверени хора — генерал Аурел Алдеа. С това правителство не бяха съгласни нито руснаците, ни­ то техните румънски протежета, водачите на Комунистическата партия, тъй като то, в никакъв случай не можеше да бъде удо­ бен инструмент в ръцете на окупаторите. Напротив, то се опъл­ чи срещу посегателствата върху частната собственост, срещу безогледните реквизиции, срещу масовите арести на т. нар. воен­ ни престъпници и фашисти и в никакъв случай не се боеше и не спираше енергично да протестира срещу нападенията, извърше­ ни от Червеноармейците. Тъй като начело на вътрешното мини­ стерство не стоеше комунист, а верен на краля генерал, то пра­ вителството използваше румънската полиция за защита и за­ крила на живота и собствеността на румънските граждани как­ то срещу т. нар. непознати индивиди така и срещу комунисти­ ческите банди. Всичко това в никакъв случай не допадаше на „освободи­ телите“ . То означаваше, че Румъния все още има собствена во­ ля, че все още беше суверенна държ ава с крал и п одбрано от краля и вярно на него правителство, че не беше се подчинила и не желаеше да играе ролята нито на „победена“ , нито на „осво­ бодена“ страна. На това състояние трябваше да се сложи край, а за тази цел руснаците с помощта на румънските комунисти м о­ билизираха лумпените на Букурещ, които срещу пакет цигари или няколко леи демонстрираха „народен гняв“ срещу прави­ телството на генералите и особено срещу вътрешния министър. В случай, че това не стигнеше, За да се подмени правителството

94 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 на краля чрез правителство на Сталин, то Москва имаше и дру­ го оръжие в ръцете си — договора за примирието. Именно не­ говото приложение ми беше съдено да преживея по това време в Букурещ. През тази дни имах разговори с водещите политически мъ­ же на Румъния, повечето от които познавах добре още от пре­ дишните си посещения в Букурещ. Най-напред посетих „Grand old m an“ на румънската политика — Ю лиу Маниу, водача на Националната селска партия, играл водеща роля в историята на своята страна от края на Първата световна война насам. Той бе­ ше от онези селски водачи на Югоизточна Европа, които през целия си живот се бяха стремили към изграждането на демо­ кратичен режим, за повдигането на стандарта на живот на ши­ роките маси от народа, за защитата на гражданските свободи, за възпитание и напредък. Слаб, среден на ръст, с рязко очерта­ но скулесто лице, облечен със скромна акуратност човек, при­ личащ по-скоро на среден чиновник, отколкото на народен три­ бун. Той беше идолът на румънските селяни особено в Семи- градието — провинцията, от която произхождаше и която до 1918 г. принадлежеше на У нгария. • Бях виждал Юлиу Маниу за последен път през есента на 1940 г. след отстъпването на Северното Семиградие отново на У нгария — акт, на който той се беше противопоставял енергич­ но до последния миг. Тогава Маниу не беше обезсърчен или от­ чаян, тъй като твърдо вярваше в победата на съюзниците и бе­ ше убеден, че войната ще завърш и със справедлив м ир, който ще върне на Румъния обратно изгубените области. Ето че сега се срещах отново с него. Изглеждаш е ми съ­ старен не с четири, а с двадесет години. Той си спомни веднага за последния ни разговор и ме посрещна с думите: „Тогава, ко­ гато Румъния беше загубила почти една трета от територията си и Хитлер се намираше на върха на военните си успехи, аз все още имах надежда и вярвах в бъдещето. Днес, когато си възвър­ нахме Семиградието и Хитлер е победен, нямам никаква надеж­ да и се боя от бъдещето. Направих каквото можах, за да спася Румъния, но не постигнах целта си. Греш ката ми беше, че вяр­ вах, че сме имали д а избираме между Герм ания и съюзниците. В действителност сме имали избор само между Германия и Ру- 1 „G rand old ш ап“ Великият старейшина (англ.)

НОВИ СРЕШИ С ЮЛИ У М АН И У 95 сия. Разбрах го обаче твърде късно. Разбира се, ще продължим д а се борим до край, въпреки че бор б ат а ни е предварително о б ­ речена на неуспех.“ Маниу говори за ожесточените схватки между демократич­ ните партии, от една страна, и комунистите с всичките им вто­ ростепенни и прикрити организации, от друга. Той все още ка­ то м инистър без портфейл беше в правителството, но призна, че в най-скоро време ще бъде принуден да го напусне, за да си вър­ не пълната свобода на действие като водач на Националната селска партия. Той самият беше участвал през юни 1944 г. в На- ционално-демократичния фронт — разновидност на пропаган­ дирания от Москва Народен фронт, който обхващаше освен не­ говата партия още Либералната, Социалистическата и Комуни­ стическата партии. „Вие знаете, така продълж и той, че в Румъ­ ния досега не е имало никакви комунисти. Не защ ото партията беше забранена, а защото ние нямаме нито градски, нито сел­ ски пролетариат, който би се поддал на уловките на класовите лозунги. Ние приехме комунистите в Национално-демократич- ния фронт след държавния преврат в правителството, защото вярвахме, че ще е по-добре д а ги оставим да вземат участие в поемането на отговорността, отколкото да им дадем възмож­ ността да бъдат опозиция срещу нас и да насъскват масите сре­ щу правителството. И тук се излъгахме! Комунистите се държ ат в правителството по-лошо, отколкото ако се намираха в опози­ ция. Те се борят срещу нас и ни клеветят с всички средства, кое­ то е най-лошото, правят ортаклък с руските окупатори вместо да създадат един румънски Единен фронт срещу посегателства­ та на окупационните власти. Комунистически водачи, за които ние никога не сме чували нищо и които едва говорят на румън­ ски, никнат изпод земята като гъби след дъж д и се представят за истинските господари на страната. Известно е, че са дош ли в страната със съветско-руските войски, след като са ги обучава­ ли и инструктирали в Москва. Ако Западните сили не ни помог­ нат, ще изгубим борбата срещу обединения пристъп на кому­ нистите и руснаците, ще погребем демокрацията и няма да ус­ пеем да предотвратим Румъния да се превърне в Съветска ре­ публика.“ Бях потресен от песимизма на стария селски водач, но след всичко, което преживях и чух в Букурещ, се убедих, че той има право. Развитието на събитията през следващите месеци и годи­

96 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Е У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 ни щеше да потвърди мрачните му пророчества, до трагичните дни през ноември 1947 г., когато за последен път видях Ю лиу Маниу. Неустрашим, той стоеше пред своите комунистически съдии, които хвърлиха него и най-близките му съратници зара­ ди „измяна към родината“ в затвора до края на живота им. От разговорите ми с Маниу и с останалите румънски по­ литици като Константин Братиану, водача на Либералната пар­ тия, принц Барбу Штирбей, предвождал румънската делегация за военното примирие в Кайро и Москва, тогавашния външен министър Григоре Никулеску-Бузиещти и генералите Санатеску и Алдеа, ми се удаде да проследя пътя, който Румъния беше из­ минала през четирите години: окупирането на страната от гер­ манците, окупирането й от руснаците, абдикацията на крал К а­ рол на 6 септември 1940 г., държ авния преврат на сина Михай на 23 август 1944 г. — път водещ от унижението през триум ф а на освобождението до гибелта. Имах щастието да се докопам и до истината за една от най-фантастичните глави на политиче­ ската задкулисна история на Втората световна война. Дотогава тя беше лежала скрита и покрита в дипломатическите докумен­ тации с надписа „Строго секретно!“ и за нея светът до ден дне­ шен знае прекалено малко: румънските преговори за военно при­ мирие. В тази глава честните намерения и истинският патриоти­ зъм са толкова плътно преплетени с интриги, двойна игра и пре­ дателство, че не е лесно д а се разплетат конците на кълбото и да се разпредели справедливо вината между участващите актьо­ ри за трагичния изход. Двамата държавници, противниците на Маниу и краля, които се намират в центъра на тези действия, не ги видях при тогаваш ния си престой в Букурещ, тъй като през октомври 1944 г. вече бяха отвлечени от руснаците в Съветския съюз. Д вам ата носеха еднаквата ф ам илия Антонеску, м акар че не бяха в р о д ­ нински връзки помежду си. Единият беше марш алът Йон Анто­ неску, „кондукаторулът“, държавният водач и диктатор на Ру­ мъния от 6 септември 1940 г. чак до 23 август 1944 г. Д ругият беше професорът Михай Антонеску, който през същия период беше заместник-председател и външен министър. Видях ги два­ мата година и половина по-късно, когато те, станали сенки на самите себе си, заедно с други румънски „военни престъпници“ бяха изправени пред някакъв „народен съд“ в Букурещ и очак­ ваха смъртната си присъда.

ФАНТАСТИЧНАТЛ НАДПРЕВАРА ЗА МИРА 97 П од водачеството на маршала Антонеску Румъния беше влязла на 22 юни 1941 г. във войната на страната на Г ерм ания срещу Съветския съюз и беше участвала в нея с хвърлянето в боя на цялата си армия с одобрението на целия народ. Дори Юлиу Маниу, който беше неумолим противник на Антонеску, ми зая­ ви, че се бил съгласил с войната на Румъния срещу Съветския съюз на страната на Германия. „Ние не можехме — каза той — да пропуснем удобната възможност да си възвърнем обратно Бесарабия и Буковина, които руснаците ни бяха отнели през 1940 г. И щ ом румънска кръв се пролива за освобождението на ру­ мънска земя, то тя не се пролива на вятъра или в служба на ня­ каква чужда власт.“ И все пак Маниу, както младият крал, както и всички за­ падно ориентирани политици и генерали, държаха военните действия срещу Съветския съюз да се преустановят незабавно щ ом се стигне до старата румънска граница със Съветския съюз. Антонеску обаче, който междувременно беше поел върховното командване на румънската армия, искаше да продължи да жъ­ не победи. Заедно с Хитлер да покори Съветския съюз, да поде­ ли с германците плодовете на победата. Той разпорежда на ру­ мънските войски да настъпят чак до Крим, Сталинград и К ав­ каз, като при това германците твърде често им прехвърлят най- опасните и свързаните с най-много загуби операции. Една от тях е убийствената и кръвопролитна обсада на Одеса, както и за­ владяването на Севастопол, който пада след продължила цели осем месеца съпротива. За възнаграждение Антонеску получава позволението да анексира областта между Днестър и Буг, коя­ то никога не е принадлежала към Румъния. Той включва в пре­ делите на държавата като нова провинция Транснистрия. Победите и завладяването на нови територии бяха послед­ вани от поражения и отстъпление. Промяната в положението на Източния фронт, настъпилата катастрофа на германските и ру­ мънските армии пред Сталинград дава право и възможност на Маниу и останалите опозиционни водачи да настояват за ради- кална промяна в политиката на двамата Антонеску, които но­ сеха отговорността за съдбата на Румъния. По-рано от всеки друг съюзен с Хитлер държавник румънският държавен водач се убеждава, че военната м ощ на Германия не би могла д а стиг­ не, за да се сломи Съветският съюз. По-рано от повечето други европейски политици румънският външен министър предвижда,

98 Р У М Ъ Н И Я С Е С П Л О Т Я В А ЗА О Т П О Р - Б У К У Р Е Щ О К Т О М В Р И 1944 че с поражението на Германия ще възникне един вакуум в Из- точна и Ю гоизточна Европа, в който ще нахълтат не англо-аме- риканците, а Съветският съюз. Както единодушно ме увериха, не само Маниу, а и всички румънски политици, с които разговарях за тези събития от на­ чалото на 1943г. всички изтъкнати личности в Букурещ били единни относно необходимостта от по-бързо отделяне съдбата на Румъния от участта на хитлерова Германия и за постигане на разбирателство с англо-американците. Ролите обаче били раз­ пределени по крайно странен начин: На марш ал Антонеску се отрежда задачата да успокоява Хитлер. Той отново и отново съумява да го убеди, че Румъния ще запази съюзническата си верност към Германия, докато той, кондукаторулът, е начало на държавата. Хитлер вярва в марша­ ла, към когото изпитва неограничено доверие. Неотдавайки вни­ мание на предупрежденията на германската тайна служба, коя­ то го осведомява за всички румънски опити да се сключи мир. Той дори не настоява за свалянето на Михай Антонеску и аре­ стуването на Маниу, при едно посещение на маршала в Клес- хайм през април 1943 г. На външния министър Михай Антонеску държавният во­ дач предоставя в голяма степен свобода на действие. Всъщност той не прави нищ о против волята му, но се опитва според сво­ ите собствени концепции и с помощта на своите лични емисари да спаси не само Румъния, а по възможност и цяла Европа от заплахата на „болшевизирането“. Михай Антонеску предлага идеята за особен мир на всички съюзници на Германия със За­ падните сили. Още през 1941 г. той излиза с ново предложение пред Мусолини, който отказва. Турският посланик и католиче­ ският нунций в Букурещ са помолени да посредничат. В крайна сметква през юни 1943 г. сам отпътува за Рим, за д а спечели за каузата си както „дуче“, така и папа Пий XII. След капитулаци­ ята на И талия Михай Антонеску се отказва от усилията си да образува „европейски единен фронт срещу болшевизма“ без Хитлерова Германия, но с англо-американците. От този момент нататък, с всички средства се стреми поне Румъния да извади от войната, за да я предпази от сгромолясването в пропастта. Юлиу Маниу действа в пълно разбирателство с краля. За него още от самото начало единственото спасение е в сдобрява- нето с Великобритания и Съединените щати. Той и приятелите