ВИДЯХ_СГРОМОЛЯСВАНЕТО_ИМ_1994г_Волфганг_Бретхолц

ВОЛФГАНГ БРЕТХОЛЦ ВИДЯХ СГРО лМяОс ВА НЕ чТО ИЗДАТЕЛСТВО • БЪДЕЩЕ• ИЗДАТЕЛСТВО • ТИЛИА •

ЗАЩО, К О ГА , К Ъ Д Е и при К А К В И обстоятелства се случи то­ ва, което искаме да променим днес в България, в Румъния, Унга­ рия, Чехословакия, Полша, Югославия и Средния Изток? С книгата „Видях сгромолясването им“ на Волфганг Бретхолц се дава отговор на тези въпроси. Тя обхваща събитията от началото на Втората Световна Война до спускането на Желязната Завеса, която раздели Европа и Света на два враждуващи блока. Личният ангажимент на автора като политически журналист, ко­ респондент и писател, неговите анализи и преживявания свързани с риск за живота, представляват автентичен документ, който раз­ крива не малко тайни, умишлено скривани от погледа на „просто­ смъртния гражданин“. Срещите и разговорите, които е водил с видни политически лично­ сти борили се срещу нацизма и срещу установяване на комунизма, дават възможност на читателя да се освободи от практиката на полуистините, да направи сравнение между миналото и настояще­ то, вярното и подправеното, идеалът и грубата действителност. Всяко събитие и случка, описани в книгата, съставляват част от нашата история, от нашата лична съдба и от съдбата на стотици милиони хора. Не изключва и тази на водачите, които ги замисля­ ха, решаваха и привеждаха в изпълнение. М ежду останалите Никола Петков и Коста Лулчев, Георги Ди­ митров и Трайчо Костов, Маниу и Братиано, Ана Паукер и Анто­ неску, Бенеш и Ян Масарик, Слански и Готвалд, Миколайчик и Гомулка, Тито и Дража Михайлович, Ракоши и Райк, Наги и Бе­ ла Ковач, Маркос, Нагиб, Насър, Пахлеви, Мосадек, Бен Гу- рион... Техеран, Ялта, Потсдам, Берлин и Берлинската стена... Политическите грешки и извършени престъпления срещу живота и свободата на човека и цели народи не може да се оправдават с иде­ ологически постановки или със съмнителни държавни „съображе­ ния“. Не! Те трябва да послужат за поука на идващите поколения, за да не се повтарят повече. Вътрешния мир в една страна е най- важното условие, за преуспяване на населението и зачитане на ней­ ния суверенитет в международните отношения. Книгата на Волфганг Бретхолц е един призив за толерантност и отговорност. Тя е написана в лек и увлекателен стил, присъщ на хора, с широка европейска култура, граждански кураж, обектив­ ност и талант. Маргарита Пенкова-Хофер

ВОЛФГАНГ БРЕТХОЛЦ ВИДЯХ СГРОМОЛЯСВАНЕТО ИМ ИЗДАТЕЛСТВО • БЪДЕЩЕ• ИЗДАТЕЛСТВО • ТИЛИА •

'< ir i»



Ние се отказваме от тъж деството на думите, като спазваме тъждеството на мисълта, защото само заради сми­ съла превеж даме тия книги, а не за тъж деството на думите. - Йоан ЕКЗАРХ Из преговора на книгата м у „Н ебеса“ X век

МОЯТ КОЛЕГА И ПРИЯТЕЛ ВОЛФГАНГ БРЕТХОЛЦ г ' Волфганг Бретхолц се запознах далеч преди да се из­ яви като вещ познавач на Източна Европа, на арабския свят и Африка, като амбициозен репортер и коментатор на междуна­ родните политически събития. Това стана в Париж, където поех представителството на Базелския вестник „Националцайтунг“ като кореспондент, непосредствено след влизането на герман­ ските войски във Виена, или по-точно, — три месеца след изгон­ ването ми от пределите на Третия райх. Една година по-възра­ стен от мен, той още на младини се чисдеше към щ аба от съ­ трудници на вестник „Берлинер Тагеблат“ при Теодор Волф и по-възрастният Ернст Федер, с когото поддържах дружески от­ ношения в Париж. Д вам ата се бяха изплъзнали от примката на националсоциалистите. Ернст Федер търси спасение отначало във Франция, а по-късно в Бразилия. Волфганг Бретхолц се налага да мине най-напред през Прага, след това и Варша­ ва. Г ерм анското нападение през 1939 г. го. принуждава д а се добере до Румъния и накрая да „заседне“ в Турция. По-трагич- на е съдбата на техния високообразован и уважаван шеф Тео­ д о р Волф. Той ем игрира в Ница. През 1943 година е за д ъ р ­ жан от италианците и предаден на Гестапо. Седемдесет и пет го­ дишният някогашен главен редактор е изтезаван жестоко, до смърт. Но думата ни е за Волфганг Бретхолц. Неимоверно жив събеседник, с освежаваща прямота, контактен, дискретен, кога­ то се налагаше, вдъхващ доверие и сред влиятелните кръгове, и сред широката читателска публика. Репортажите му фактически бяха достоверна съвременна история в аванс и затова въздей­ стват злободневно и актуално.

6 ПРЕДГОВОР Когато се срещахме в Базел или в Париж, той беше едва пред прага на своя неимоверно богат на събития живот. Оказа се, ме той стана свидетел на сгромолясването на В айм арската република, сетне на Австрия и Чехословакия, после на Полша и при по-нататъшното разгръщане на Втората световна война на всички Централно- и Източноевропейски държави. Бретхолц стана притежател на истинско богатство от преживявания и опит, което му позволи да надникне в бъдещето и да подготви читателите си за развръзки, които често недоглеждаха или пре­ небрегваха непосредствено замесените правителства. Бретхолц беше преди всичко журналист, и поради това до голям а степен се поставя въпросът — дали неговото описание на събитията може да се разглежда като историография. След­ ващият логичен въпрос е — издържа ли творчеството му на стро­ гите изисквания на историческата наука? Да! Нейните първоиз­ точници са преди всичко служебни документи, дневници, писма, спомени. Всички те са човешко творение, и точно заради това една абсолютна „обективност“ въобще не съществува. И дипло­ матическите ноти, и отчетите преследват винаги определена тен­ денция и цел, която само по изключение е идентична с истин­ ското препредаване на събитията. Очевидеца обаче внася вина­ ги известна спонтанност, която не може да се дисквалифицира като субективност. Волфганг Бретхолц беше не само брилянтен хроникьор, но и сърцат репортер, който без да мисли за личната си безопас­ ност, се гмуркаше във водовъртежа на един често хаотичен свят, за да стигне до съществени информации и в повечето случаи го постигаше. Ето защо начинанието, поне откъслеци от неговото твор­ чество, да станат достояние на поколенията, заслужава уваже­ ние и респект. Херман Бьошенщайн, журналист Берн

БЕЛ ЕЖ КИ ЗА АВТО РА ВОЛФГАНГ БРЕТХОЛЦ германски журналист, доктор по право олфганг Брет холц, евангелист, роден на 28 август 1904 година в принадлеж ащия по онова време към Авст ро-У нгария м о­ равски град Брюн (днес Бърно). Неговият баща, доктор Бертолд Б. е историк и директор на държавния архив. Бретхолц посещава основното училище и гимназията в Брюн и следва в Берлин и Лайпциг юридически нау­ ки. П рез 1925 година защитава докторат по право в Лайпциг с труда си „Печата и правот о“. В последствие от 1925 до 1927 година е редактор на в. „Дрез- днер Нойестен Н а хр и хт ен “, а в периода 1927— 1929 г. на „Браун- швайгер Нойестен Н ахрихт ен“. През 1929 година Брет холц за­ минава за Берлин като редактор на седмичното списание „Дас Т а ге б ух “. От т ам Теодор Волф го изт егля през 1931 година ка­ то завеж дащ отдел вътрешна политика за в. „Берлинер Тагеб- л а т “. Заради множеството антинационалсоциалистически ста­ тии („Разчист ванет о на см ет кит е“, март , 1933), през 1933 г. Бретхолц трябва да напусне Германия, отива в Прага и намира работа първо в редакцията на „Прагер М ит т ад“ (1933— 1935), след това в „Прагер Пресе“ (1935— 1939). През 1937 година се ан­ гаж ира и като кореспондент на в. „Н ационал-Ц айт унг“ в Базел. М алко преди създаването на протектората през март 1939 г., Брет холц бяга в Полша. Тук работи като репортер на голе­ ми швейцарски и шведски вестници. Избухването на Втората све­ товна война го принуждава отново да бяга — първо в Източна

8 ВОЛФГАНГ БРЕТХОЛЦ П олш а, а после е Румъния. След една обиколка на още не- окупираните по онова време балкански страни, отсяда до края на войната в Турция. През периода 1940— 1944 г. е кореспондент на базелския „На­ ционал- Ц айт унг“ и на „Свенска Дагблацет “ — Стокхолм, като предимно работи в Анкара. През тези изпълнени с кризи и съби­ тия години предприема множество пътувания из Близкия и Сред­ ния изток и се занимава най-вече с проблемите на пробуж дащо­ то се национално съзнание на арабските народи. Едва през септември 1944 г. Брет холц обикаля отново Б ал­ каните и до 1948 г. обхож да страните от Ю гоизточна и И зт оч­ на Европа, След комунистическия държавен преврат в Прага, през февруари 1948 година, Брет холц се връща в Западна Европа. Ло­ зана става негова родина по избор. Той предприема и множ ество големи пътувания през Африка и Азия. Бретхолц продължава и по-нататък да е кореспондент преди всичко на „Национал-Цай­ т у н г“ в Базел. От 1946 година е сътрудник на в. „Ди В е лт “, а от 1962 година дипломатически кореспондент на „Ди Велт ам Зон- т а г“ е Хамбург. Работи също за Швейцарското радио и телеви­ зия, както и за различни швейцарски, германски и международни вестници, списания, радио и телевизионни станции (напр. доку­ мент алнат а пиеса за К им Филби през юли 1969 г. по Ц ент рална­ та германска телевизия). Неговите специални области бяха Из­ точния блок, арабските страни и Африка. В мемоарната си книга „Видях сгромолясването им “ (1955 г.) Брет холц описва заграбваието на властта от комунистите в страните от Източна, Средна и Ю гоизточна Европа. С пея той се утвърж дава като най-неоспоримия политически репортер от 1938 година насам от Варшава до Кайро, от Белград до Техеран. През 1960 година следва голямат а книга на Бретхолц „Въ­ станието на арабите“. С нея той прави всеобхватна и актуална моментна снимка на света на арабите в този отрязък от епоха­ та. Тя е като пътеводител през объркващата дж унгла па често противоположно насочените политически и икономически инте­ реси на арабските страни на фона на един ирационален стремеж за по-голям ред от една страна, и от друга — тенденцията към опасно самосъзнание. Изложението има цвят и мирис поради мно­ гото лични срещи с водещите умове и глави па света на исляма. Брет холц преди смъртта си работеше върху голям ат а биография на Теодор Волф, па своя прият ел, който се отнасяше към него ка­

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 9 то баща. Той беше член на ж урито за журналистическата на­ града „Теодор В олф “, учредена от издателство „Ш прингер“. Б рет холц беше женен за Герда, по рож дение Пат цш ке от 1937 г. и имаше син Александър. След отпразнуване на 65-я си рож ден ден и продълж ително боледуване, Брет холц почина на 31 август 1969 година в Лозана.

ВЪВЕДЕНИЕ |У * -М-Ж-огато взех решение да напиша тази книга, изгледите не тя някога ще излезе на бял свят бяха нищожни. Защ ото нито знаех, дали ще осъмна на свобода или в затвора, нито дали ще доживея до сутринта. Лежах в някаква полусрутена плевня, някъде на ничия зе­ мя между Чехословакия и Германия. Имах чувството, че съм из­ тръгнат от пространство и време, откъснат от съдбата и от се­ бе си. Нямаше какво повече да губя освен свободата и живота, нямах повече никакво име и нищо при себе си, което да ме свър­ зва с миналото. Нямах никакво имущество освен дрехите, кои­ то носех на гърба си, а в джобовете ми нямаше нито документ, нито писмо, нито ключ, нито бележник. Никой на света не знае­ ше къде се намирам и никой на света никога нямаше да научи какво е станало с мен, ако днес или утре всичко свърши. Наоко­ ло нямаше човек, с когото да разговарям, нямаше книга, в коя­ то да се зачета, нямаше къс хартия, върху която да пиша. И не ми оставаше нищо друго освен да размишлявам и да проследя­ вам сенките на миналото, които изплуваха пред очите ми, про- бягваха и изчезваха в тъмнината. В онези дни и нощи, през които ми се стори, че времето е спряло и ненадейно преградата е вдигната пред хода на събития­ та, взех решение: Ако надживея и това приключение и някога от­ ново заживея като свободен човек сред свободни хора, то ще направя равносметка на откъслека световна история, който преживях и изстрадах. Оттогава насам изминаха няколко години. За мен времето никога не беше спокойно. Години на непрестанен труд и движе­ ние, през които препусках от страна в страна, от събитие към събитие. По тази причина, отрязъкът от време, който обхваща

СТРАНАТА НА МАСАРИК И БЕНЕШ 11 тази книга е станал по-голям, пространството, което третира — по-широко. Но планът на книгата е същият, както го нахвърлих тогава, в плевнята на ничията земя край Аш. Т о в а се случи през м ар т 1948 година. Спасявах се с бягство от Чехословакия, в която свободата и правото се бяха сгром о­ лясали. Бягах към Германия, където наново властваха правото и свободата. И докато в непрогледното си скривалище чаках настъпването на утрото, което щеше да реши по-нататъшната ми съдба, до съзнанието ми ненадейно, като светъл лъч в мра­ ка, проникна — че точно преди петнайсет години, на същ ия ден, през м арт 1933 година, бях минал по обратния път. С ъдбата се повтаряше. Същ ата ситуация, на същия ден. Кръгът се затвори и аз самият по път извървян преди десетилетие и половина през съвременната история, се връщ ам към изходната точка. Тогава, през м ар т 1933 година, когато за пръв път преся­ кох граница нелегално, за да спася свободата и живота си, вър­ ху развалините на прекалено д ем ократично —д о б родуш н ата Ваймарска република, която видях да възниква, да търпи про­ вал и да се сгромолясва, току-що бе въздигнат Третият райх. Във в. „Берлинер Т а ге б л а т“ , чийто редактор бях от няколко го­ дини написах последната си уводна статия, която, както в Гер­ мания, така и в чужбина, бе оценена като лебедовата песен на този голям демократичен вестник. Изданието беше забранено и аз сам ият уволнен без предупреждение. След като и тогава се крих няколко дни близо до границата, преминах пеш в Чехо­ словакия през все още покритите със сняг гребени на огромна- та планина. П рез шестте години от м арт 1933 до м арт 1939 година пре­ живях в началото като редактор на в. „П рагер М и таг“ , а после и на в. „П рагер Пресе“ съдбоносното развитие, което отведе све­ та на ръба на пропастта. Време, през което мирът беше спася­ ван мъчително дълго, но в края на краищата беше окончателно изгубен. Когато пристигнах в Прага, Чехословакия беше още една здрава и щастлива страна. Страна, в която цареше истинска сво­ бода, която не познаваше никаква класова борба, защото няма­ ше нито натрапчиво богатство, нито голяма беднотия. А нацио- налната борба между чехи и германци, която отрови и подкопа основите на държавата и по-късно щеше да причини нейната ги­ бел, изглежда се водеше в руслото на националното разбирател­

12 В Ъ В Е Д Е Н И Е ство през онези щ астливи години. Така че фанатиците от двете страни, чехомразците и германоасимилаторите, бяха изтласка­ ни на заден план. По онова време Прага наистина беше още Златната П ра­ га. С нейните широки площади и тесни улички, с нейните кули и мостове, с нейния богат духовен живот, в който се съревнова­ ваха чешката и германската традиция, като взаимно се оплож­ даха и допълваха, с нейната чудесна атмосфера на свободата, равенството и безгрижието. Хората седяха в ресторантите, ядя­ ха свинско печено със зеле и кнедли и пиеха пилзенска бира. П и­ еха в кафенетата черно кафе на един дъх и четяха вестници. За­ ставаха в редица в някой от ресторантите — автомати, които бя­ ха неделима част от градския облик на Прага, ядяха наденички или супа от гулаш и не се учудваха, ако до тях някой министър, депутат или банков директор в същото време слагаше в уста своята наденичка или сърбаше супата си. Все още беше жив престарелият Масарик, ученият и хума­ нистът, който по време на Първата световна война „изнамери“ Чехословакия и я беше осъществил. Той беше, ако не се лъжа, единственият държавен глава на света, който редовно се отби­ ваше в постоянното си кафене „Манес“ на М олдава, сядаше на постоянната си маса, поръчваше кафе и беседваше с приятели­ те си или спокойно четеше вестник. Демократичен президент на демократична република. През декември 1935 година, на 85 го­ дини, той подаде оставка и предаде кормилото на властта на своя ученик и близък съратник Едуард Бенеш. Две години по- късно умря, и тогава за пръв път видях чехите да плачат на ули­ цата. Плачеха така, както още по-често щях да виждам да пла­ чат през следващите години, след диктата на Мюнхен, след вли­ зането на германците и отново, след февруарските дни на 1948 година, когато комунистите заграбиха властта. От сам о себе си се разбираше, че като политически редак­ тор на в. „П рагер Пресе“ лично познавах ръководните мъже на Чехословакия: Бенеш, чиито книги преведох на немски, при ре­ довните ни събеседвания правеше блестящи анализи на светов- нополитическата ситуация. С ясен разум преждевременно раз­ познаваше опасностите, но не беше в състояние да се изправи срещу тях със сърцатост и решителност. Ян Масарик, синът на „президента — освободител“, който дълги години представяше страната си като посланик в Лондон, винаги когато биваше в

СТРАНАТА НА М АСАРИК И БЕНЕШ 13 Прага, ни канеше в ергенското си жилище на традиционното свинско печено. Той беше най-образованият, най-изисканият, най-любознателният домакин, когото човек може да си пред­ стави. Но това ни най-малко не му пречеше, особено в полити­ чески разговори и дискусии, да употребява изрази, от които би могъл да се изчерви каруцар на бира от Смихово. Милан Х о­ джа, словашкият водач на Аграрната партия, който стоеше дос­ та по-надясно от Бенеш и М асарик, в критичното време от 1935 година до Судетската криза беше шеф на чехословашкото пра­ вителство и виждаше спасението на страната единствено в сли­ ване на дунавските държави, в случай на нужда, под егидата на владетел от Хабсбургската династия. Само малцина от дейците, които тогава стояха начело на Чехословакия, прехвърляха здравата златна среда, но те почти всички бяха порядъчни и честни, навярно дори прекалено поря­ дъчни и честни за времето, в което управляваха. Как се стигна после до гибелта на здравата и щ астлива Че­ хословакия, която беше само прелюдия към световната катаст­ рофа, аз преживях през последните месеци на престоя си в Пра­ га. Най-напред дойде въстанието на подивелия банков служи­ тел и учител по гимнастика Конрад Хенлайн с неговите съюз- но-дружествени съмишленици от Партията на судетските нем­ ци. После се стигна до разпалването на националната и рвръхнационална воля за отбрана на цялото свободолюбиво на­ селение през лятото на 1938 година. А завършекът бяха д р а м а ­ тичните събития през септември, когато Чемберлейн отпътува за Годесберг при Хитлер, а Хитлер държа реч срещу „господин Бенеш“ в Двореца на спорта. В края на краищата тогавашните четирима Големи се срещнаха на Мюнхенската конференция. На нея Чемберлейн и Даладие капитулираха пред Хитлер и Мусо­ лини и не само предадоха Чехословакия, но и мира, който пог­ решно вярваха, че са спасили. Бенеш, изоставен на п роизвола на съдбата от двете съюзни демокрации, застрашен от бунтува­ щите се малцинства вътре в страна и отвън от армиите на Гер­ мания, П олш а и Унгария, се подчини на Мюнхенския диктат. Нито за м иг не се съмнявах, че това е началото на края, защото Хитлер съвсем не болееше за „освобождението“ на су­ детските немци, а поставяше началото на амбицията си да за­ владее Моравия, да завладее Европа. Въпреки всичко изчаках в Прага ударите на съдбата върху Чехословакия. Изживях влиза­

14 В Ъ В Е Д Е Н И Е нето на германските войски в пограничните области и потока от чешки бежанци, който се изля във вътрешността на страната, — злочестата прелюдия към онази много по-голяма и по-ужасна трагедия, с която върнатите обратно подведени судетски немци няколко години по-късно трябваше да заплатят вината на свои­ те водачи. Бях свидетел на предателството на поразените със слепота господари на Полша, които на бърза ръка изтръгнаха къс земя от смъртно ранената Чехословакия, без да подозират, че с това ускоряваха собствената си гибел. У дар в гърба нанесе и Унгария, която чрез така наречената Първа Виенска присъда получи от Хитлер като подарък източния ъглов край на Чехо­ словакия. Бях на летището в Прага, когато през един мъглив ден на октомври Бенеш, две седмици след като го принудиха да абди­ кира, отлетя за Лондон. Видях един сломен човек, който имаше само още една надежда, която същевременно беше ужас — вой­ ната. Съзерцавах отстрани как чехословашката демокрация с всяваща страх бързина се превръщаше в привидно парламентар­ на, тоталитарна държава, в която един престарял и болен гос­ подин, президентът на административния съд Емил Хаха, става държавен глава и реакционните, раболепните, умилкващите се пред Берлин политици поемаха правителствената власт. Н а 31 декември 1938 година спря излизането си и в. „ П р а ­ гер Пресе“, но тогава аз вече бях кореспондент на чуждестран­ ни вестници, преди всичко на Базелския в. „Н ационал-Ц ай- тунг“. Половин година след Мюнхен съдбата на Чехословакия беше решена. Преди обяд на 13 м арт по телефона научих от един приятел във Варшава, който разполагаше с добри връзки в та- м о ш н о то германско посолство, че окупирането на остатъчната държава от германските войски е въпрос на часове. Веднага пре­ дадох последната си журналистическа статия от Прага в Базел. С последния влак, който напусна града преди окупирането му от германските войски, тръгнах към Варшава. Това беше второ­ то ми бягство през живота. Влакът отново и отново с часове се задържаше от полковете на Вермахта, а когато късно вечерта пристигнах на граничната гара на Одерберг, видях на перона каските на германските войници, които малко преди това бяха окупирали града. Те пропуснаха влака само защото идваше от Виена, която вече се числеше към Германия.

О Т ПРАГА ЗА ВАРШАВА 15 Когато пристигнах във Варшава, Хитлер тъкмо оповестя­ ваше от Храдчани, замъка на бохемските крале, върху който ве­ че се вееше знамето с пречупения кръст, образуването на импер­ ския протекторат Бохемия и Моравия. Същия ден унгарски войски окупираха остатъка от Карпаторусия, която напразно се беше опитала да последва примера на Словакия и да се обяви за независима държава под германска опека. Избрах Варшава като следващ етап от „пътуването“ ми и от журналистическа гледна точка. Бях убеден, че вече е дош ъл редът на П о л ш а и че този нов тираничен акт на Хитлер ще от­ прищи войната, станала неизбежна. Първите впечатления от Полша подкрепиха моите убеждения. Полският народ живееше с чудодейната вяра за своята непобедимост и дори не се боеше от война с един многократно превъзхождащ го противник. Н а­ чело на Полша не стояха осъзнаващи отговорността си демо­ крати, а честолюбиви и автократични властници, които не тол­ кова че бяха решили да д адат отпор на Хитлер, колкото бяха негови почитатели и подражатели и през последните години на­ стървено бяха търсили приятелството му. В Полша цареше съвсем различен дух и дори друга атмо­ сфера, различни от тези в Чехословакия. Тук не съществуваше нито свобода, нито равенство, затова пък имаше в излишък те­ рор и подтисничество, преди всичко на украинските и белорус­ ките малцинства. Имаше и крещящо съседство на лукс и нище­ та. Страната се управляваше от ефирно тънък господарски слой на някогашните офицери от легионите на Пилсудски, които де­ ляха властта и богатствата с представителите на висшата ари­ стокрация, едрата индустрия и финансовия свят. Те живееха в невъобразим за западните понятия лукс — в имения, които при­ личаха на малки държавици и в които селяните само заради име­ ната им не бяха вече крепостни, в замъци, чиито великолепни покои се превръщаха в арена на опияняващи празненства и из­ пълнени с блясък балове. Обаче народът, дребните буржоа, ра­ ботниците и селяните, заплащаха с нищета и мизерия благоден­ ствието на привилегированите, срещу които в своята затъпялост и безправие не само не се бунтуваше, но им се възхищаваше. И във Варшава се запознах с водещите политици, които през последните години преди Втората световна война, направ­ ляваха съдбините на Полша. Президентът на републиката беше приятен стар господин, университетския професор Игнац Мо-

16 В Ъ В Е Д Е Н И Е шицки, нехаещ за вътрешните проблеми, за опасностите, които заплашваха страната му отвън, който в критичните седмици пре­ ди и след катастрофата остави впечатлението за пълна безпо­ мощност. Шеф на полското правителство беше лекар, на име Славой-Складковски, а държавното ръководство в действител­ ност беше изцяло в ръцете на един некадърен дилетант, на вър­ ховния главнокомандващ на армията Едуард Ридц-Смигли и на един играч и човек на живота — външният министър Йозеф Бек. Двамата бяха типични представители на режим, който беше под­ ражавал дълго на германския националсоциализъм, беше му се възхищавал и подкрепял при всичките му терористични действия срещу други държави, докато той самият стана негова жертва. В ранните утринни часове на 1 септември 1939 година са­ молети на германските военновъздушни сили хвърлиха първите бомби над Варшава. Успях да съобщя на моя вестник в телефо­ нен разговор, който за дълго време щеше д а остане последен, че Втората световна война е избухнала. Когато няколко дни по- късно беше сломена слабата съпротива на смелата, но лошо въ­ оръжена и лошо командвана полска армия и когато канонада­ та на германските оръдия отекваше по улиците на Варшава, аз се подготвях за третото бягство през живота си. Един претъп­ кан, пълзящ със скоростта на охлюв по второстепенни линии евакуационен влак на полското правителство, който беше без­ чет пъти нападан от германски бомбардировачи и задържан от отстъпващата в безредие и дезорганизирана полска армия, ме отведе в украинското градче Кржеминец. Повечето чуждестран­ ни дипломати, които имаха указание да последват правител­ ството вече се бяха събрали там. В продължение на няколко дни политическите и военните шефове на вече не съществуващата полска държава разиграваха в Кржеминец „правителство“ и „върховно командване“, даваха пресконференции, обнародваха военни съобщения за победо­ носни сражения, които никога не са се провели, и дори стигна­ ха дотам , че обещаваха на чуждестранните кореспонденти „фронтови посещ ения“ , м акар че във войната за П о л ш а отд ав­ на нямаше фронтове. Мирното градче, което за четири дни бе­ ше станало столица на загиващата Полша, се превърна в мише­ на на непрестанни тежки бомбардировки. Приближаването на германската канонада сложи край на всички илюзии. Започна бягство на юг, към онази тясна гранична ивица между Полша и

„БОЛШ ЕВИКИТЕ И Д А Т!“ 17 Румъния. Тя беше единствената пролука за излизане от полския капан за мишки. „Да се спасява кой както може!“ , гласеше паролата, даде­ на от тогавашния шеф на печата на полското правителство, граф Залески, на 14 септември. Т ова стана на п оследната му прескон­ ференция, докато навън, в Кржеминец повечето от къщите бяха вече разрушени или опожарени от бомби и запалителни снаря­ ди. Час по-късно градчето беше като мъртво. Първите, които седнаха в автомобилите си и се понесоха към румънската гра­ ница, бяха полските държавни и военни ръководители, начело с президента Мошицки и външния министър Бек. В Кржеминец виждах последния винаги в безупречна униформа, в елегантни дипломатически атрибути и костюми, с блестящ цилиндър вър­ ху главата — в началото още усмихващ се, уверен в победата, по-късно със сериозни угрижени бръчки по лицето. Сега той се спасяваше с бягство в Румъния, която се беше задължила чрез съюзен договор да окаже помощ на Полша в случай на съвет- ско-руско нападение. Румъния не само наруши ангажиментите си, но поиска от Бек и останалите полски държавници да на­ правят изявление, че гледат на себе си като на частни лица и ще се въздържат от каквато и да е политическа дейност. Когато по­ следните отказаха да дадат подобно изявление, по искане на гер­ мански пратеник в Букурещ под строг надзор ги интернираха в различни лагери. В един .от тях на четирийсет и девет години, далеч преди края на войната, тежкоболния от туберкулоза Йо- зеф Бек почина, след като Хитлер отхвърля искането на румън­ ското правителство за прехвърлянето му в Италия. На бившия полски държавен президент Игнац М ошицки се отдава да избя­ га в Швейцария. Живее напълно усамотено във Версоя край Же­ нева до с м ъ р тта си през 1946 г. М а р ш ал Ридц-См игли избягва през декември 1940 г. от румънския лагер за интернирани в оку­ пираната Полша, за да застане начело на полското съпротиви­ телно движение. Нищо повече не е известно за съдбата му. Заедно с полските държавници и дипломатите напуснаха Кржеминец, плътно притиснати в своите автомобили, защото всяка капка бензин беше ценна. На мен самия и на много други не ни остана нищо друго, освен да предприемем пътуването към спасителната граница в примитивни селски каруци, чиито кару­ цари за всеки километър искаха да им се плащ а със злато. П ъ ­ туването беше бавно и мъчително. Задържаха ни строшени ко- 2.

18 ВЪВЕДЕНИЕ лела, паднали коне, разнебитените пътища и нощните лутания. М докато мнозинството от полските държавници и генерали, за­ едно с чуждестранните дипломати, своевременно достигна ру­ мънската граница, а аз се намирах все още на около петдесет ки­ л о м е т р а от нея, на 17 септември 1939 година Червената арм ия се изля над полските източни провинции. Н икога ням а д а забравя утрото на оня ОГряи и окъпан от слънце неделен ден през септември, в който украинската селска жена, в чиято сиромаш ка къщурка в Улашковце се бяхме под­ слонили, м ахащ а с ръце и ридаеща се втурна към нас в стаята и завика: „Болшевиките идат!“ После се хвърли на колене пред иконата на св. Богородица, висяща в нейната, както във всяка друга украинска селска стаичка, ридаеше и се молеше под носа си: „Те ще ни отнемат нашия Бог, те ще ни отнемат нашия Бог.“ Погледнах през мръсния, покрит от бръмчащи мухи про­ зорец към малко по-високо разположения селски път и видях Полша през 1939 г

ДЕСЕТ СЕДМИЦИ С ЧЕРВЕНА ТА А РМ ИЯ 19 ботушите на маршируващите Червеноармейци. Когато няколко минути по-късно излязох на пътя, въпреки вдигнатите от вой­ нишките обуща облаци прах, забелязах група облечени в бяло монахини, които се прекръстиха пред намиращ ото се на края на пътя изображение на Христос. В този миг усетих, тягостно и смътно, че на прашния сел­ ски път на някакво забравено украинско селище изживявах све­ товноисторически момент. Дигата, която цели двайсет години беше закриляла Европа от Съветския съюз, беше пробита на първото място, голямото настъпление на Русия срещу Европа беше започнало, първият пробив на щурмовите войски на рус­ кия империализъм и на комунистическата световна революция към Запад беше осъществен. Два дни по-късно, след множеството разпити, домашни обиски и тършувания по тялото от страна на новата „Червена милиция“ в Улашковце, стигнах до моста над Днестър, който недалеч от малкото полско курортно летовище Залешчики води от П олш а за Румъния. По него преди няколко дни се изля це­ лият поток от бежанци на „известните особи“. Пред подстъпи­ те му стояха тежко въоръжени Червеноармейци. Полските сел­ ски жители ми казаха на ухо, че през последните нощи били р аз­ стреляни множество бегълци, които са се опитали тайно да пре­ секат моста или да преплуват реката. Някакъв съветско-рускИ комисар ме изпрати, заедно с няколко други по-късно пристиг­ нали чужденци, французи, гърци и палестинци, в градчето Ху- сиатин, което лежи плътно до някогашната, а сега вече заличе­ на граница между П олш а и Съветския съюз. Там ни отнеха пас­ портите, за да ги изпратят в Москва, където щяха да решават по-нататъшната ни съдба. И докато с дни и седмици, в непре­ късната колона, полковете на Червената армия, тежките и леки­ те оръдия, камионите, танковете и дрънчащите бензинови ци­ стерни идващи от Съветския съюз, преминаваха по селския път на Хусиатин в посока на Запад нашият хазяин от еврейско по­ текло, облакътен на прозореца въртеше насам и натам брадата­ та си глава и непрекъснато мърмореше: „Никак не добре, никак Не д о б р е “ . В началото на декември очакването достигна едва ли не своя край. Един офицер от НКВД ни предаде нашите снаб­ дени със съветско-руска изходна и румънска входна виза па­ спорти, и същевременно ни предписа маршрута за пътуване през Каменец Подолск, направо през Ю жна Русия до Тираспол,

20 В Ъ В Е Д Е Н И Е единствения разрешен гранично-пропускателен пункт между Съ­ ветския съюз и Румъния. Колкото и тежки и изтощителни да бяха десетте седмици, които прекарах в забравеното от Бога селище край старата пол- ско-руска граница, аз все пак не съжалявах за тях. Като един­ ствен западен журналист имах възможността не само да видя да минава край мене Съветската армия, която по това време беше още голямата неизвестна в политическата и военна световна бор­ ба, но и да живея със седмици с нейните офицери и войници, да беседвам с тях и да играя шах, да пия водка с тях и да слушам радио, да гледам техните кинопрожекции, да слушам пропаган­ дните им вечери. Благодарение на всичко това се обогатих с по­ знания и факти, неизвестни на широката публика. Войниците на Червената армия, от висшия офицер до последния редник, са та­ ка ш аблонизирани, че в мозъците им няма никакво местенце за самостоятелни мисли, за най-малкото съмнение в правилността на заповедите. Както съветско-руските танкове и оръдия си при­ личаха помежду си, трополейки ден и нощ пред очите ми, така си приличаха и тези хора, с които влязох в допир и които не бя­ ха нищо друго освен винтчета и колелца на една огромна воен­ на машина. При всичките ми разговори със съветските офицери отно­ во и отново ставаше ясно, че Съветския съюз наистина приема­ ше окупирането на Източно-полските области като една окон­ чателна анексия. На пакта с Хитлерова Германия обаче, върху който се осланяше тази окупация, се гледаше като на кратко­ срочен съюз. И докато между Берлин и М осква се разменяха уверения за дружба и се подписваха нови и нови пактове опре­ делящ и сферите на влияние и интереси, то отсам и оттатък се подготвяха за „кръстоносния поход“ един срещу друг. Още то­ гава се питах, кой от двамата измамници, които сключиха пак­ та в Москва ще се окаже измаменият. В края на краи щ ата дойдох до убеждението, че Ч ервената армия разглежда първото си настъпление извън границите на Съветския съюз като начало на огромна военна кампания за за­ владяване на света. Колкото и често аз самият или моите чуж­ дестранни спътници по съдба да изразявахме желанието си да ни освободят от нашия плен в Хусиатин, то независимо дали офицери, комисари или обикновени войници, еднакво ни се присмиваха и казваха: „Защо толкова бързате? Почакайте още

ДЕСЕТ СЕДМИЦИ С ЧЕРВЕНАТА АРМ ИЯ 21 няколко месеца, а после ние ще ви върнем във вашите страни! Ако фашистите и капиталистите взаимно си потрошат главите, народите във всички държави по земята ще се вдигнат срещу своите потисници, ще разпалят световната революция и ще по­ викат на помощ Червената армия. Тогава ще продължим нашия поход, който сега започнахме, и ще завземем целия свят!“ А оне­ зи сред съветските офицери, които имаха някакви географски познания, добавяха: „Преди да свърши тази капиталистическа война, ние ще бъдем във Варшава, Прага и Берлин, във Виена, Будапеща, Букурещ, Белград и,София.“ Уви, тогава все още ни­ кой с нищ о не можеше д а ме убедч з това, че няколко години по-късно като очевидец щях да присъствам на сбъдването на ду­ мите им. По време на това единствено мое пътуване из Съветския съюз, не видях твърде много от страната и хората. Един офи­ цер от НКВД ме отведе от Хусиатин до Каменец Подолск, от­ каза да ми даде разрешение да разгледам града и през нощта ме заключи в някаква стая. На следващия ден ме отведе до железо­ пътната гара и не се отдели от мен, докато влакът не потегли. В Имеринка, където трябваше да се прехвърля ме пое друг офи­ цер от НКВД, който на желанието ми да отида за един ден до Одеса, която беше само на една педя разстояние, поклати отри­ цателно с глава и ме качи отново във влака за Тираспол. Там бях подложен на крайно тягостен и педантичен обиск на бага­ жа и опипване на тялото. Откриха част от доларовите банкно­ ти, които бях скътал като неприкосновен резерв още при бяг­ ството си от Прага. Тя бяха единствените навсякъде валидни и обменяеми пари. Не успях д а обясня на никакъв език на руснаците, че не съм възнамерявал „да изнеса кон трабан дн о“ парите и че съм нямал никаква възможност да ги декларирам при моето „влизане“ в Съветския съюз. Всъщност аз не бях отишъл в СССР, а той бе­ ше дош ъл при мен. Но точно това не се побираше в главите на граничните служители в Тираспол. Когато се оттеглиха на ня- колко-часово съвещание по този въпрос и да решат какво да предприемат с мен и моите долари, те имаха толкова навъсени и същевременно объркани лица, че се подготвих за най-лош ото — да бъда разстрелян или най-малкото арестуван. За щастие се задоволиха само с това да „конфискуват“ парите, като ми оста­ вят петнайсетина долара „джобни пари“ до Букурещ. При Тиг-

22 В Ъ В Е Д Е Н И Е хина пресякох Днестър, който и тук беше гранична река с Румъ­ ния както и на стотици километри назад, до моста на Днестър в Салихчики. До него бях стигнал преди три месеца с три дни за­ къснение. В началото на декември 1939 г. пристигнах в Букурещ. Начело на Румъния по онова време беше още крал Карол II, оня своеобразен монарх от династията на Хоенцолерите, кой­ то имаше честолюбието да бъде велик крал, а не беше нищо дру­ го освен малък и слаб човек. А ако въобще съществуваше нещо, което би могло да направи Карол II да изглежда симпатичен, то това бяха неговите човешки слабости, които той неуспешно се стараеше да скрие зад лошо разиграна самоувереност, сме­ хотворно величествено държание и зад бляскави фантастични униформи. Сред народа не беше нито обичан, нито мразен — просто не го приемаха. На него се гледаше като на скъпостру­ ващо, необходимо зло. Когато пътуваше в някой от бронирани­ те си автомобили, който винаги се движеше сред дълга върво­ лица от коли, и фучеше по улиците на Букурещ, четвърт час пре­ ди него излизаха полицейските коли. Те прочистваха улиците от всички возила и пешеходци и се грижеха прозорците на всички околни къщи да бъдат затворени и живо същество да не се м я р ­ ка по балконите или по покривите им. Ако все пак някой се покажеше, стреляха на месо. Румънците не свиваха пестници, а се смееха и разправяха анекдоти за своя „регеле“, за своя крал. Докато още беше жив неговият бащ а крал Фердинанд I, трийсет и три годишния престолонаследник Карол безсрамно офейква от дом а си, за да живее в Париж с любовницата си Еле­ на Лупеску, щерка на търговец в Букурещ. По онова време той има зад гърба си два брака. Единият таен и морганатичен, брак по любов с „Цици“ Ламбрино, дъщеря на румънски офицер, за който се е оженил през септември 1918 г. в Одеса, по онова вре­ ме още окупирана от германците, и вторият — явен и законен, с принцеса Елена, дъщеря на гръцкия крал Константин. Първият брак, от който му се ражда син кръстен Мирчеа, беше обявен за невалиден през 1918 г. от румънските съдилищ а. Вторият пък беше разтрогнат през 1928 г., седем години след раждането на престолонаследника Михай. Когато Карол, след бягството му в Париж, беше поставен от краля пред избора, или да се отка­ же от трон а или от лю бовницата, той предпочете през 1926 г. д а се отрече от престола в полза на сина си Михай.

KPAJI КАРОЛ И М АД А М ЛУПЕСКУ 23 Това не му попречи няколко години по-късно, след смърт­ та на крал Фердинанд, през юни 1930 г. неочаквано д а кацне в Букурещ със самолет, да отнеме кралската корона от своя син и сам да я надене върху главата си. Оттогава до втората си и окончателна абдикация през 1940 г. К арол II беше крал на Ру­ мъния и през тези десет години съумя да доведе страната си до ръба на пропастта — политически, стопански и морално. Истинската господарка на Румъния беше мадам Лупеску, дош­ ла заедно с него от Париж. Тя живееше като некоронована кра­ лица, заобиколена от камарила подли царедворци, ласкатели и търгаши. „Румъния се управлява от спалнята на метресата на краля“ , така говореха по онова време в Букурещ. Всеки знаеше, че ггьтят към министерските кресла, доходните държ авни поръч­ ки и ръководните постове в индустрията и търговията минава­ ха през мадам Лупеску. Благодарение на благосклонността й чо­ век можеше да спечели милиони, а изпаднал в немилост пред нея от днес до утре се превръщаше в просяк. Железопътни ли­ нии, индустриални браншове и държавни монополи, петролни източници, военни доставки и една съществена част от износа и вноса на Румъния се контролираше пряко или непряко от крал­ ския дворец. Разбира се, лъвският пай от печалбите отиваше в частните чуждестранни сметки на крал Карол и Елена Лупес- ку. Карол беше конституционен монарх в своята политика. Прехвърляше отговорността върху парламента и партиите, а ка­ то авторитарен държавен глава сам упражнява цялата държав- на власт. Когато превърна всички политически водачи в непри­ мирими врагове, той отмени конституцията, разтури парламен­ та и партиите и се опита да управлява по фашистки образец. Известно време облагодетелстваше крайно националистическа­ та и антисемнтска „Желязна гвардия“. Когато тя стана прекале­ но силна и опасна, нареди нейният водач Корнелиу Кодреану и тринайсет от най-близките му съратници „да се разстрелят при опит за бягство“. Това убийство по изпитан гестаповски сценарий става само шест дни след срещата на К арол с Хитлер на 24 но ември 1938 г. в Бергхоф. М ежународния печат не п рем ъ л ­ чава предположението, че там К арол е получил б л аго с л о ­ вията на Фюрера за ликвидацията на румънските легионе­ ри.

24 В Ъ В Е Д Е Н И Е Хитлер изпада в ярост от политическата нетактичност на Карол и издава заповед: всички държавни дейци на Третия райх да върнат незабавно румънските ордени, щедро раздадени от Карол при посещението му в Германия. Колкото и тежка да беше диктатурата на краля и безра- съдното стопанисване от неговата метреса, колкото и мрачни да бяха изгледите за бъдещето, — Румъния в онази първа година на В тората световна война все пак, в никакъв случай не праве­ ше впечатление на нещастна или заплашена от гибел страна. Со­ циалните противоречия тук също бяха големи, а може би и още по-големи отколкото в Полша, но страната беше богата, земя­ та плодородна, а нейните полезни изкопаеми толкова желани, че богатите и силните можеха да живеят във вихъра на удовол­ ствията си, а бедните и безимотните да не чувстват бруталната нужда и мизерия. Съществуваше също толкова малко свобода, колкото и в Полша. Всяващата страх и ужас „Сигуранца“, крал­ ската полиция, властвуваше и контролираше с войска от агенти и доносници не само целия обществен живот, но и частния жи­ вот, както на всички важни местни жители така и на всеки чуж­ денец. Но тя го правеше по един особен и истински румънски начин. Ако например в Букурещ пристигнеше някой чуждестра­ нен журналист и отседнеше в един от големите хотели, „Атенее- Палас“ или „Амбасадор“, то със сигурност подир един или два дни му се обаждаше по телефона м лад и симпатичен момински глас, който искал да се свърже със съвсем друг номер стая и тол­ кова дълго се извиняваше заради погрешното свързване, дока­ то извиненията се превръщаха в разговор, а разговорът в уго­ ворка за среща. Тъй като ставаше дума за добре ръзпитани, вла­ деещи езици и образовани девойки, то връзката в повечето слу­ чаи се развиваше в руслото на поръчителите, а някои чужденци бяха благодарни за този колкото дискретен, толкова и приятен начин на надзор, независимо дали го прозираха или не. Ж ивотът в Букурещ течеше евтин, безгрижен и приятен. Че Полша беше загинала и хиляди бегълци бяха подирили полити­ ческо убежище в Румъния, се възприемаше също толкова малко трагично както La drole deguerre в Западна Европа. Х ората се­ дяха в кафене „Капса“ или „Букурещ“ и предпочитаха да разго­ варят за хубави жени и добри сделки вместо за политика и вой- 1 La drole deguerre „Несериозна война“

БЕЗГРИЖНИЯТ БУКУРЕЩ 25 на. Ядяха в популярните ресторанти огромни, изпечени на от­ крит огън късове месо или вкусните „мититей“, местни наденич- ки, и пиеха разредено със сода румънско вино, ходеха в луксоз­ ни нощни локали или потайни maisons de rendezvous . Въобразя­ ваха си, че Букурещ е наистина „М алкият П а р и ж “ на Б алк ан и ­ те. Н а малцината, които чувстваха че катастрофата наближ а­ ва и предупредително надигаха глас, се възразяваше: Ако на­ истина утре ще сме зле, то това също е причина днес да се весе­ лим и забавляваме. К атастроф ата връхлетя Румъния на три етапа. Н а 26 юни 1940 г., няколко дни след капитулацията на Ф ранция, Съветският съюз поиска чрез обвързан със срок ултиматум, незабавното от­ стъпване на Бесарабия и Северна Буковина. „Ние ще се бием, и ако трябва ще загинем“, ми каза същия ден тогавашният мини­ стър-председател Татареску. Няколко часа по-късно, по съвет на Хитлер и Мусолини, Румъния прие ултиматума и се задължи да опразни двете провинции в продължение на четири дни. Д ва месеца по-късно, на 30 август Втората Виенска присъ­ да осъди Румъния да отстъпи две пети от територията на Семи- градието на У нгария. М акар че румънската арм ия от месеци стоеше в бойна готовност на силно укрепената унгарска грани­ ца и със седмици всекидневно бяха заявявали: „Ние ще защита­ ваме всяка педя от нашата земя срещу Унгария“, крал Карол прие присъдата, въпреки съпротивата на всичките си съветници. Няколко седмици по-късно последва третият удар — отстъпва­ нето на Южна Добруджа на България. Държавната криза, отприщила разпродажбата на крал­ ството, съставляваше драматичната връхна точка на развитие­ то, което преживях по време на престоя си в Румъния. В Буку­ рещ се стигна до диви демонстрации, които се-насочиха в нача­ лото срещу двете сили на Оста, а после срещу краля и бяха кър­ ваво потушени от полицията. Ожесточено К арол се бори още няколко дни за трон а си, макар че специалният му влак постоян­ но седеше под пара на букурещката Северна гара. На 4 септем­ ври му се наложи да назначи за министър-председател своя най- върл противник, бившият началник на генералния щаб и военен министър Йон Антонеску и да го снабди с „неограничени пъл- 1 maisons de rendezvous „Локал за срещи“

26 В Ъ В Е Д Е Н И Е Румъния през 1940 година номощия за ръководството на държавата“. Мадам Лупеску бе­ ше човекът, който постоянно го беше предупреждавал за този мъж. През последните месеци той го беше държал в пленниче- ство в някакъв манастир във Влахия. Първото, което Антонес­ ку предприе в рамките на новите си пълномощ ия, беше, че при­ нуди краля да абдикира. Синът на Карол, Михай, който на 6 септември 1940 г. се възкачи на румънския престол беше едва осемнайсетгодишен. Бях още в Букурещ, когато в ранните зори на 7 септември, съпроводен от мадам Лупеску, предрешена като готвачка, К а­ рол напусна Румъния с кралския си влак. През последната нощ двамата бяха свалили от рамките всички ценни картини в дво­ реца, сред тях няколко истински творения на Рембранд, и ги бя­ ха подменили с приготвени за целта копия. Заедно с личното им имущество и една част от държавното съкровище, бяха натова­ рени скришом във влака. Няколко часа след отпътуването от Бу­ курещ, забелязали измамата. Правителството издаде заповед до войските на границата, влакът да бъде спрян с всички средства. При Тимишоара последните откриват огън по локомотива и са­ лонния вагон. Влакът продължил да пътува с максимална ско­ рост и спрял едва от другата страна на румънската граница, на първата югославска гара.

ЛУДЕШКОТО БЯГСТВО НА КРАЛ КАРОЛ 27 Веднага след като К ар о л напусна Букурещ, Антонеску се провъзгласи за маршал и за „кондукаторул статулуи“, сиреч за държавен водач. Видях го в деня, когато поемаше властта: дре­ бен, набит, зареден с енергия, с високо чело, блестящи интели­ гентни очи и доволна усмивка около тясната уста. Стоеше ви­ наги кръстосал ръце върху генералската си униформа, горд, съз­ наващ собствената си цена и уверен в победата. Шест години по- късно като военнопленник, осъден на смърт от комунистически­ те съдии, той не загуби гордата си осанка. Вече нямаше никакво съмнение в това, накъде възнамеря­ ваше да поведе страната „кондукаторулът“ . В Букурещ се п ро­ ведоха първите насилствени актове на фашистката „Желязна гвардия“. Новият й водач, Хория Сима, Антонеску беше взел като свой заместник в правителството, когато германските пол­ кове, маскирани като „германска сухопътна и военновъздушна мисия с учебни войски“ пресякоха румънската граница. Знаех, че е д о ш л о време д а напусна Румъния. М о ята цел беше Турция, която докато траеше войната, ми изглеждаше най-добрият на­ блюдателен пост, както за Югоизточна Европа, така и за Близ­ кия и Средния изток. Преди това възнамерявах да предприема още едно последно пътуване из балканските страни, до извест­ на стенен, за да се сбогувам с тях. Вече не се съмнявах, че Х и т­ лер след окупирането на Северна и Западна Европа ще насочи следващия си удар срещу Ю гославия и Гърция, двете последни страни на Балканския полуостров, които още не бяха се подчи­ нили на неговия „Нов ред“, От Букурещ отпътувах за София. В края на 1940 г, там уп­ равляваш е германофилския професор Филов. М акар че цар Б о ­ рис III имаше известни симпатии към западните сили, а българ­ ският народ беше русофнлски от край време, не съществуваше никакво съмнение, че България щеше да се присъедини към Ос­ та. Това беше начина да види изпълнени старите си територи­ ални претенции спрямо Югославия и Гърция. В Белград, следващата спирка от обиколното ми пътува­ не, заварих истински вътрешно-политически хаос, тотална вън- шно-политическа обърканост, която не можеха да овладеят ни­ то принц-регентът Павел, който управляваше вместо своя пле­ менник, малолетния крал Петър II, нито правителството на Цветкович. Славени, хървати и сърби се бяха изправили в дива враж да едни срещу други. Убедих се, че и най-малкият тласък

28 В Ъ В Е Д Е Н И Е щеше да е достатъчен, за да се разпадне изкуствено споената и насилствено скърпена страна. Сръбските ми приятели обаче ме уверяваха, че народът щял да прогони принц-регента и прави­ телството, ако последните се подчинят на диктата на Хитлер и че сърбите, под водачеството на своя м лад крал щели д а се бият срещу германците, дори и тази битка да изглежда безнадеждна. Тъй като познавах сръбските планини и сръбските хора, аз им вярвах. В Гърция, която посетих последна при прощалното си пъ­ туване из Балканите, също властваше диктатор. И то с желязна ръка, без парламент, който беше разпуснал, без партиите, кои­ то беше забранил, и без да се съобразява с правата на свобода­ та, които беше отменил: генерал Метаксас, на когото гръцкият крал Георг II беше дал неограничени пълномощия, след като парламентът, политиците и партиите се бяха оказали неспособ­ ни да управляват стчраната. Н ародът негодуваше срещу дикта­ турата, републиканците искаха да свалят краля, а комунистите — целия режим. Останах с впечатление, че и Гърция я очакват съдбоносни събития. В Атина преживях и 28 октомври 1940 г. Денят, в който Мусолини, опиянен от успехите си и обхванат от завист от за­ воеванията на партньора си Хитлер, чрез италианския посланик в Атина нареди да събудят генерал Метаксас, и да му предадат тричасов ултиматум под евтиния претекст, че Гърция била пре­ доставила на британската флота бази, за опорни пунктове вър­ ху гръцка територия. Метаксас отвърна с онова охи (не), което оттогава насам се е превърнало в бойна парола на гръцкия на­ род. Цялата нация застана зад него, за да защитава независи­ мостта си. Противоречията между републиканци и монархисти, между защитници на демокрацията и привърженици на дикта­ турата, дори между комунисти и антикомунисти бяха забраве­ ни. Съществуваше само една цел: да се прокудят фашистките италиански войски, които веднага след изтичането на ултимату­ ма бяха нападнали Гърция откъм Албания. След всички капи­ тулации, които от месеци насам бях изживял, след всички уве­ рения за „защитата на всяка педя земя“ , които се бяха оказали празни фрази, съпротивата на седемте милиона гърци с тяхна- та малка и лошо въоръжена армия срещу огромната военна машина на четирийсетте милиона италианци бяха чутовен под­ виг.

ПРОЩАЛНО ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ БАЛКАНСКИТЕ СТРАНИ 29 Истинското гръцко чудо, което не беше единственото и чийто свидетел щях да бъда през следващите години, се случи едва тогава, когато гърците за четири седмици изхвърлиха на­ шествениците от страната си и ги запратиха дълбоко навътре в Албания. Опиянени от тези победи, в чиято връхна точка през януари 1941 г. умря генерал Мехаксас, в Атина не си даваха смет­ ка, че Хитлер рано или късно ще бъде принуден да реабилити­ ра италианския си съюзник от гръцката авантюра, и ще окупи­ ра Гърция, за да не може да послужи на англичаните като пред­ мостие за Балканите и Европа. К огато в края на 1940 г. напуснах пристанището на П ирея с кораб за Истанбул, вече знаех, че два н ар о д а в Ю гоизточна Европа ще се противопоставят на настъплението на германски­ те армии и ще бранят свободата си: сърбите и гърците. Но знаех същ о така, че тяхната съпротива никога не би била достатъчна, за да попречи на Хитлер да окупира и тази част на Европа. Няколко месеца след прощалното ми пътуване из страни­ те от Ю гоизточна Европа, на 27 м арт 1941 г. югославяните се надигнаха срещу своето германофилско и готово да капитули­ ра правителство. Хитлер издаде заповед „Ю гославия да се раз­ бие военно и като държавно образувание“. На 6 април, герман­ ските войски, подкрепени от италиански, унгарски и български единици, навлязоха в Югославия. В една военна кампания от две седмици беше окупирана цялата страна. В отговор обаче, ту­ такси бяха създадени партизански сформирования за продължа­ ване на съпротивата. Принц-регент Павел, който се беше опитал да офейка в Германия, беше арестуван в Загреб още преди нахлуването на германските войски. Отведоха го в Белград, а после в Гърция и там го предадоха на англичаните. Те от своя страна го интерни­ раха докато трае войната в Африка и му предоставиха по-къс- но, заради семейните му отношения с английския кралски дом, политическо убежище във Великобритания. Там той живее, уе­ динено и без да проявява политическа активност. И Цветкович, министър-председателят на готовото да капитулира правител­ ство, свалено на 27 март, бе интерниран по време на войната от англичаните. Днес е един от водачите на югославската емигра­ ция във Франция. Крал Петър II, който преди нахлуването на германците беше обявен за пълнолетен и тъкмо се беше възка- чил на престола, избяга след сгромолясването на югославската

30 В Ъ В Е Д Е Н И Е отбрана заедно с новия министър-председател Симович в Ан­ глия. На него му беше съдено да не види повече отечеството си. След капитулацията на югославските войски, германската армия се обърна срещу Гърция и проби, въпреки сърцатата съ­ протива на гърците, защитната линия Метаксас опасваща север­ ната граница. Н а 27 април Атина беше окупирана. К р ал я т и м и ­ нистрите му се спасиха на остров Крит, от там в Египет и на края в Англия. Н а 1 юни 1941 г. със завладяването на К ри т и останалите гръцки острови завърши военната кампания в Югоизтока. Така целият Балкански полуостров попадна под германско господ­ ство. Хитлер му наложи така наречения „Нов ред“ , който не бе­ ше нищо друго освен едно дилетанско жонглиране с народи и държави. Ю гославия беше напълно разтурена. Германия си взе една част от Словения с Марбург, а Италия остатъка от Слове­ ния с Лайбах, по-голямата част от Далматинското крайбрежие и някои острови. Унгария получи плодородната Бачка с Нови сад, България по-голямата част от Македония със Скопие, а Ал­ бания остатъка от Македония с Призрен. От онова, което ос­ тана като излишък, бяха скалъпени две привидно самостоятелни държави, Хърватско и Черна гора, докато Сърбия остана гер­ манска окупационна област. За да стане трагикомедията съвър­ шена, херцогът Аймоне от Сполето, братовчед на краля на Ита­ лия, беше провъзгласен за крал на Хърватско, Той обаче пред­ почете кракът му да не стъпва в даденото му кралство, в което Анте Павелич управляваше като „подглавник“. И Гърция беше разделена на различни окупационни зони. Атина, Пирея, Солун, една голяма част от Западна Македония, една ивица земя от гръцко-турската граница, по-нататък остро­ вите Лемнос, Лезбос и Хиос и по-голямата част от Крит оста­ ваха под германски контрол. Българите получиха цялата севе- рогръцка крайбрежна ивица между българската граница и Егей­ ско море като окупационна област. Остатъкът от Гърция полу­ чиха италианците, които анексираха Йонийските острови на гръцкото западно крайбрежие. След капитулацията на Италия през септември 1943 г. германските войски подмениха италиан­ ските. В разтърсената от Хитлеровия „Нов ред“ земя на Бал­ канския полуостров избуяха нищета и глад, омраза и жажда за мъст, страст към убийство и гражданска война. Когато „Но-

ХИТЛЕРОВАТА СЕИТБА В ЮГОИЗТОКА 31 вият ред“ беше пометен, то както страните, които пострада­ ха така и ония, които спечелиха от него, бяха еднакво узрели за съдбата, която ги очакваше след края на Втората световна война. В края на 1940 и началото на 1941 година пристигнах в Турция, страната, която щеше да стане последният етап на пъ- „Новият р ед “ на Балканите

32 В Ъ В Е Д Е Н И Е туването ми от Запад към Изток и същевременно изходната точ­ ка за обратния ми път. Съдбата пожела пламъците на Втората световна война наистина до горят от всички страни чак до гра­ ниците на Турция, но нея самата да не я залеят. М ного пъти гер­ манските войски в България бяха готови за настъпление към Истанбул и Дарданелите, а западните сили упражняваха силен натиск върху турското правителство, с цел да го принудят да влезе във войната срещу Германия. Но Турция се придържаше непоклатимо към своето изявление за ненамеса във войната. Държавниците, които ръководеха нейната политика по време на Втората световна война, предвиждаха по-далеч от всички оста­ нали. Те бяха твърдо убедени, че в тази война за една м алка страна е еднакво опасно да бъде победена на страната на Гер­ мания, или да победи на страната на западните сили и то със съюзник като Съветския съюз. Един турски държавник беше чо­ векът, който през 1941 г., наскоро след германското нападение над Съветския съюз, на въпроса ми как си представя Турция из­ хода на войната и как го желае, ми отвърна: „Бихме искали да видим Хитлер в гробището, а Сталин в болницата!“ Странна и изпълнена с напрежение атмосфера цареше то­ гава в Анкара, столицата на нова Турция, която нейният осно­ вател Кемал Ататюрк беше създал от нищото. Зад претенциоз­ ната фасада на големия Западно-европейски град Анкара, об- ратно на величествената си архитектура, на широките булевар­ ди, на смело нахвърляните и дълго още незавършени огромни постройки за парламент, министерства, банки и държавни пред­ приятия, беше останало едно село сред Анадолските планини. Тук всичко и всички се сблъскваха, кръстосваха и срещаха на ед­ на единствена улица, на булеварда „Ататюрк“ . На него се нами­ раха почти всички министерства и посолства. В един единствен хотел „Анкара-Паласт“ живееха всички новодошли. В един единствен ресторант, собственост на белогвардейския емигрант и протеже на Ататюрк Карпич, можеше да се срещнат и журна­ листите, политическите и военните представители, делегирани­ те, тайните агенти и шпиони на всички воюващи и неутрални държави. На едната маса у Карпич седеше германският посла­ ник господин фон Папен със своите сътрудници, на другата бри­ танския посланик сър Кначбъл — Хюгъсън със своите гости, а военното положение по фронтовите театри можеше да се раз­ познае по това, на коя от двете маси се пиеше шампанско. Де-

СВЕТОВНАТА ПОЛИТИКА НА БУЛЕВАРД АТАТЮ РК 33 белият гостилничар Карпич, вечно усмихнат и готов да под­ хвърли остроумие, си пробиваше път между вражеските маси. Той символизираше ловкия майстор на неутралитета, каквото беше самото турско правителство. Карпич не губеше доброто си настроение, дори когато в ресторанта му понякога се стига­ ше до сбиване между интернираните германски и интернирани­ те британски пилоти, след което ставаха на парчета чинии и ча­ ши, маси и столове. Тъй като Турция не признаваше нито едно от германски­ те завоевания, то дипломатическите представители на окупира­ ните страни продължиха дейността си в Анкара. Те представя­ ха различните правителства в изгнание също толкова сериозно и важно както преди суверенните си държави. Няколко къщи по- нататък резиденстваха пратениците на онези страни, които по­ вече или по-малко доброволно се бяха присъединили към Оста. Сред тях имаше не малко на брой, които официално празнува­ ха победите на Германия, но скришом се молеха за победата на Западните сили, от които се надяваха да получат освобождение­ то на родните си страни. Германските лекари, които Кемал Ата­ тюрк след 1933 г. беше привлякъл в Турция след Хитлеровите расови закони, заедно с много други „не арийски“ професори, техници и хора на изкуството, лекуваха болните дипломати на страните от Оста, на съюзниците и на неутралните държави и разказваха за сърдечните кризи на едните и за нервните припа­ дъци на другите. В зависимост от състоянието на дипломатическите отно­ шения и събитията по фронтовите линии, хората се канеха или не се канеха, поздравяваха или не поздравяваха, минаваха едни покрай други с презрение, обзети от омраза, триумфиращи или със стиснати пестници, или търсеха скришом, въпреки зиналите от войната гробове начини да поддържат стари връзки дори да завържат нови. Дебнеха се и шпионираха представителите на собствения или на вражеския лагер, пращаха шпиони и точно знаеха, че самите са заобиколени от шпиони. „Случаят Цице- рон“ , който се разигра по това време в Анкара, беше една от безчетните трагикомични афери, разиграли се на сцената даде­ на на разположение на актьорите в столицата на неутрална Тур­ ция по времето на Втората световна война. Бомбеният атентат срещу германския посланик фон Папен, извършен през февруа­ ри 1942 година, посред бял ден на булевард „А татю рк“ и при з.

34 В Ъ В Е Д Е Н И Е който бомбата не разкъса на късове представителя на Третия райх, а атентатора, спада към неизяснените афери на тайната война, която далеч от бойните фронтове се водеше със също тол­ кова омраза и страст. Съветското посолство на Анкара беше една датираща от ранната епоха на съветската архитектура сграда, кръстена от Ататюрк Dreadnought , защото изглеждаше като нескопосан вое­ нен кораб. В нея резиденствуваше посланикът на Съветския съюз Виноградов. Той беше в първата фаза на войната най-не- утралният сред неутралните и при всеки удобен случай даваше да се разбере, че „капиталистическата война“ не засяга него и страната му. А думите nous sommes neutres „ние сме неутрални“ бяха единствените, които излизаха от устата на тогавашния представител на съветско-руската осведомителна агенция ТАСС, когато го питаха за мнението му по завоеванията на Хит­ лер и съдбата на подтиснатите народи. Това бяха най-популяр­ ните отговори в Анкара. Н а слуховете, че Хитлер подготвя нападение срещу Русия, никъде не се даваше толкова малко ухо както в съветското по­ солство, въпреки че ние в Анкара още от началото на 1941 го­ дина имахме точни информации за германското съсредоточава­ не на Изток. И когато в ранното утро на 22 юни 1941 г. в А нка­ ра се разпространи съобщението за германското нападение над Русия, никой не беше по-смаян и по-невярващ от господин Ви­ ноградов. Той продълж аваш е все още да бъде твърдо убеден, че става дума за една „от подпалвачите на война разпространена лъжовна новина“, когато в посолствата на бъдещите му съюз­ ници вече се правеха облози за това, колко дълго Червената ар­ мия ще издържи натиска на германците. Всъщност, началото на тази война бе обратната точка на Втората световна война и че Хитлер с безумното отваряне на втори фронт беше направил първата крачка към гибелта си, това малцина го предусетиха. По време на престоя си в Турция имах възможността да се запозная с водещите политически личности на страната. Не само с онези, които държаха властта в ръцете си, но и с други­ те, които стояха още на заден план, но няколко години по-къс­ но щяха да поемат новия демократичен екип на управлението. 1 Dreadnought Бивш британски голям боен кораб, в действителност значи „не бой се от нищо“ (англ.)

ОБРАТНИЯТ ПЪТ 35 Начело на държавата по време на войната беше Исмет Иньоню, човекът който по не съвсем изяснен начин след смъртта на Ке­ мал Ататюрк се беше издигнал като негов приемник. Оттогава насам управляваше с неограничено и неконтролирано пълно- властие, м ак ар че не притежаваше нищ о от гениалното величие на своя предшественик. Обаче беше жилав, твърдоглав и свое­ образен. Навярно това бяха решаващите качества, с които успя д а изведе Турция невредима от войната. Едва през януари 1945 г., наистина пет минути преди дванайсет, Турция скъса ди­ пломатическите си отношения с Германия и принуди господин Папен и сътрудниците му да отпътуват от страната. Война на Германия обяви едва тогава, когато в края на февруари, с една английска нота й бе дадено д а разбере, че нито една страна, к о я­ то не се е намирала в състояние на война до 1 м арт с Германия, нямало да участва в бъдещите решения за новия порядък. На моя престой в Турция дължа първото си съприкосно­ вение с Ориента, защото както Чехословакия беше за мен моста към Източна и Югоизточна Европа, така и Турция ми послужи като мост към арабо-мохамеданския свят на Близкия и Средния изток, в който предприех по време на войната доста пътувания. О т л ятото на 1944 г. в Анкара с трескаво нетърпение очак­ вах деня, в който пред мен щеше да се отвори обратния път към Европа, след сгромолясването на германското господство на Балканите. Този ден настъпи по-скоро отколкото бях очаквал, в началото на септември, когато в Румъния и България военното и политическото положение се промениха с един замах. Без да се бавя, поех по обратния път към „освободена“ Европа, като не подозирах, че не тръгнах към свободата, а към тиранията, не към щастието и упованието, а към страха и отчаянието, не към справедливостта, мира и възхода, а към насилието, омразата и упадъка. В оня ден започна паралелно с една нова епоха в светов­ ната история, и новия отрязък от живота ми. За него ще разка­ же тази книга.

ПЪРВА ГЛАВА НАРЕКОХА ГО ОСВОБОЖДЕНИЕ ЕСЕН 1944 JL 9 средата на 1944 г. Втората световна война е навляз­ ла в своята последна и решаваща фаза. Според стратегическите планове, около които се обединяват британският премиер-мини- стър Чърчил, президентът на Съединените щати Рузвелт и мар­ шалът на Съветския съюз Сталин на първата си съвместна кон­ ференция в Техеран (28 ноември — 1 декември 1943 г.), Хитлеро- вата крепост „Европа“ се атакува едновременно от три страни — от запад, от юг и от изток. На запад британски и американски войски дебаркират на 6 юни в Н ормандия и изтласкват германските войски във Франция в началото стъпка по стъпка, после все по-бързо и по бързо. След вт ория съюзнически десант на Ривиерата на 15 август и след оп­ разването на Париж на 25 август Хитлер дава заповедта за все­ общото от т егляне с надеж дата, че ще съумее още на френска зе­ м я да изгради нова отбранителна линия. Всичките му планове стават на пух и прах заради стремителното напредване на аме­ риканците и все по-силното превъзходство на съюзниците по въз­ духа. През септември 1944 г. американците и англичаните сти­ гат до имперската граница. През май 1944 г. на юг съюзниците успяват да пробият при Монте Казино германската фронтова линия между Неапол и Рим, която фелдмаршал Кеселринг успява да удържи доста ме­ сеци. Съединяват се с обкръжените от януари насам войски в плац­ дарма на Анцио и изтласкват германците на север.

РЕШЕНИЕТО НА ТЕХЕРАН Ъ1 На 4 юни съюзниците влизат в Рим, първата освободена ев­ ропейска столица. През декември се изправят срещу германците на „зелената л и н и я “, коят о Кеселринг все още поддържа със сла­ би сили. На изток руснаците след една по-продължителна почивка, на 23 юни 1944 г., предприемат голям а офанзива в Белорусия, сред­ ната част на все още огромния фронт меж ду Балтийско и Чер­ но море. За няколко дни пробиват отбранителните линии така, че на една ширина от триста километ ра въобще не съществува никакъв германски фронт. През дупката нахлуват големи руски военни маси на запад и изтръгват от германците за малко пове­ че от месец по-голям ат а част от окупираната област, разполо­ жена преди границите на Райха. Едва през август се задъхва на­ стъпателното темпо на Червената армия, която е спряна пред подстъпите на Варшава и на границата с Източна Прусия. Предвид това положение, на трите фронта нито легенди­ те за тайни чудодейни оръжия, нито надеждата за преждевре­ менно скъсване на отношенията м еж ду западните съюзници със Съветския съюз могат да противодействат на отпадащата съ­ противителна сила на германските армии и на растящ ата у м о ­ ра от войната на германския народ. М акар съюзниците все още никъде да не са стъпили върху германска зем я, то в края на 1944 и началото на 1945 г. няма вече никакво съмнение относно изхо­ да на дългото кръвопролитие. Междувременно, заглушено от военния грохот и победонос­ ното ликуване, протича едно развитие едва ли забелязано от хо ­ рат а на Запад, чакащи със затаен дъх капит улацият а на Третия райх и края на войната. Настъплението на Червената армия до Д унав и отвъд него ще се окаже по-важно от всичко друго и ре­ шаващо за бъдещата съдба на Европа и на света. Онова, към кое­ то царската империя се е стремила с векове и никога не е постиг­ нала, се отдава на Съветския съюз, а именно настаняването в И з­ точна, Средна и Ю гоизточна Европа. През юли 1944 г., малко след началото на руската лят на офанзива в средния отрязък на Източния фронт Червената ар­ мия започва в южната част голямо настъпление срещу държа­ ната от германски и румънски войски отбранителна линия на Чер­ но море. И докато офанзивата в Полша и Белорусия през август замира, напредването на юг продължава с енергия, чиито полити­ чески мотиви тогава още никой tie прозира. Когато на 23 август

38 Н А Р Е К О Х А Г О О С В О Б О Ж Д Е Н И Е - Е С Е Н 1944 Червената армия пресича старата румънска граница и прониква дълбоко в Бесарабия, в Букурещ става държавен преврат, органи­ зиран от младия, крал М ихай. Той замества „кондукаторула“ маршал Антонеску и го арестува. Назначено е ново, образувано от демократичните опозиционни партии правителство. В про- клам ация по радиото то настоява румънските войски да спрат сраженията срещу Червената армия. От германска страна твър­ де късно се предприема опит за осуетяване на държавния преврат чрез обстрелване и бомбардиране на Букурещ. Тези усилия оста­ ват без резулт ат , но дават повод на новото румънско правител­ ство да обяви война на Германия. В течение на двадесет и четири часа един от най-верните съюзници на Райха става враг. Този уникален случай в историята на войната накарва румънските войски, воювали цели четири го­ дини на страната на германците срещу русите, да обърнат оръ­ ж ие срещу предишния си съюзник под върховното командване на досегашния си неприятел. За германските войски в юж ния отрязък на Източния фронт отпадането на Румъния е истинска катастрофа. Успели­ те да избегнат обкръжението или вземането в плен бягат в без­ редие на Запад без да успеят нито в Унгария, нито на Карпати­ те да сформират нова фронтова линия. До края на октомври ця­ ла Румъния със Семиградието, както и източната част на Унга­ рия е изцяло окупирана от руснаците. Две седмици след държавния преврат в Букурещ България последва румънския пример. Едно ново проруско правителство, което на 9 септември завзема властта, обявява на Германия вой­ на, изпращайки българските войски на страната на Червената ар­ м ия в крайната фаза на битката срещу Третия райх. Без да се натъкнат на съпротива, до края на септември руснаците окупи­ рат цяла България. Унгария — последният европейски съюзник на Германия, е окупирана от германски войски още през март 1944 г., тъй като Хитлер няма доверие на държавния глава — адмирал Хорти. При тези обстоятелства опитът за излизане от войната, който Ун­ гария предприема няколко седмици след Румъния и България, мо­ ж а да бъде осуетен. СС се намесва в момент а, в който Хорти е готов да даде на войските си заповед за прекратяване на военни­ те действия срещу Червената армия. Кралският дворец в Буда­ пеща, резиденцията на имперския наместник са взети с пристъп.

Последните военни събития в Ю гоизтока

40 Н А Р Е К О Х А Г О О С В О Б О Ж Д Е Н И Е - Е С Е Н 1944 Хорти е арестуван и интерниран в Германия. Новият, поста­ вен от германците „водач на нацият а“ Шалаши, шеф на партия­ та па „огнените ст рели“, запазва вярност към Хит лер докрая. През декември в окупираната от руснаците част на Унгария се съставя контраправителство. На 31 декември 1944 г. същото обя­ вява война на Германия и участва с набързо сформирана нацио- нална армия в последните военни действия срещу някогаш ния съ­ юзник. С отпадането на Румъния и България става неудържимо и полож ението на германските войски на юг и на запад на Балкан­ ския полуостров. През август Хитлер дава заповед за опразване на континенталната и островпата част на Гърция, което завър­ шва на 2 ноември. Под натиска на партизанската армия на Ти­ то от запад и на руските и българските войски от изток започ­ ва от т еглянето на германските войски от Ю гославия, чиято столица Белград след многодневни сраж ения се завзема от пар­ тизаните на 1S октомври. В края на 1944 г. от цяла Ю гоизт оч- па Европа в германско владение остават само още Хърватско и Западна Унгария. Територията от двете страни на Дунав, както и от Чер­ но море до Адриатика, пада в ръцете на Червената армия, която предявява претенцията, че е „освободила“ както бившите сате­ лити от Оста, така и окупираните страни. Тъй като прекалено много съдбоносни събития се разиграват по същото време, само малцина още тогава предугаждат светов- но-историческото значение на рускот о нахлуване в Дунавскот о пространство. Разпознаха го държавниците на непосредствено засегнатите страни. Те първи дават от чаян отпор на една участ , в чиято необратимост постепенно трябваше да се убедят . От западните държавници, които тогава с почти неограничено пъл- новластие решаваха съдбата на своите страни, само един един­ ствен точно определи и предсказа значението па съветско-руско- то нахлуване в Източна, Средна и Ю гоизточна Европа. Той не само го предчувства в цялат а му съдбовност, но се и опита да му попречи с всички средства. Става дума за британския премиер Уинстън Чърчил. С присъщата му упоритост от мига, когато военното щастие започна да се обръща в полза на съюзниците, той неуморно проповядва необходимостта от англо-американско де- баркиране на Балканите. Чърчил не успя да се налож и над двамата други „голем и“

РЕШЕНИЕТО НА ТЕХЕРАН 41 — докато, Сталин, знаеше точно защо изрично настоява пред за­ падните си съюзници за откриването на един-единствен и колко­ то се мож е по-далеч от границите на Съветския съюз „втори фронт\"; то Рузвелт с почти детинска вяра в честните и почте­ ни намерения на своя прият ел „Joe“ не проумява, че руснаците не ж елаят да освобождават Европа, а да я завоюват. Когато на конференцията в Техеран се взима решение да не последва никакво англо-американско дебаркиране в Ю гоизтока, Сталин въпреки съпротивата на Чърчил спечелва играта с помощ­ та на Рузвелт . Още веднъж, през октомври 1944 г., когато Р у­ мъния и България вече са окупирани от Червената арм ия, при по­ сещението си в М осква Чърчил прави последен от чаян опит да спаси поне част от онова, което като съвкупност не беше успял да опази. Той предлага на Сталин „сделка“, коят о със сигурност спада към най-странните, които някога държавник е предлагал на друг държавник: Ю гоизточна Европа да се подели па „зони на влияние“, като всяка страна да се определи предварително докол­ ко да бъде под британското и до колко под рускот о влияние. То­ зи последен, по-късно бурно критикуван опит на Чърчил, балкан­ ските страни да не се оставят изцяло под диктата на Съветския съюз, остава без последствие. Сталин не се придържа към нито едно от споразуменият а и постигна целта си — във всички ст ра­ ни, които Червената армия бе „освободила“ съветско-руското влияние да не възлиза па нито един процент по-малко от сто. Та­ ка в края на 1944 и началото на 1945 г. по-голямат а част от И з­ точна и Ю гоизточна Европа е окупирана от войските на Съвет­ ския съюз и по този начин заедно с най-дръзките мечти на Петър Велики се осъществяват най-потайпите планове на Комунист и­ ческия интернационал. Западът още не беше разбрал, че на път да спечели войната залож и бъдещата си сигурност. 1 Сталин — прякорът на червения диктатор идва от малкото му име Йосиф

ТРАГЕДИЯТА НА БЪЛГАРИЯ СОФ ИЯ, С ЕП ТЕМ ВРИ 1944 Г. Бавно, сякаш пипнешком, неуверен в своя път, през нощ­ та пътува напред влакът, който още носи гордо името „Ориент- експрес“: Един локомотив, един стар товарен вагон, който са превърнали с няколко нерендосани дървени пейки и маси във „вагон-ресторант“, един препълнен вагон трета, един мръсен ва­ гон първа и втора класа и един старомоден спален вагон. При­ вечер влакът е напуснал Сиркечи, европейската гара на Истан­ бул, сутринта трябва да е в Одрин, главното селище на Евро­ пейска Турция и да пристигне по обяд в Свиленград, гранична- та гара между Турция и България. Там ще стои през целия ден, за да отпътува вечерта отново за Истанбул. Тъй като цялата об­ ласт между Босфора и българската граница е „военна зона“, пре­ косяването се разрешава само нощем, за да не се вижда нищо и да не може да се снима. Този сновящ между Истанбул и Сви­ ленград влак, на който му трябва цяла нощ за една отсечка по- малка от триста километра, е всичко, което е останало от зна­ менития „Ориент-експрес“, свързвал някога Запада с Изтока, Лондон и Париж с Истанбул и Багдад. Един турски офицер, който пътува за гарнизона си на гра­ ницата, един американски, един британски и един турски жур­ налист са единствените ми спътници. До късно след полунощ вечеряхме заедно в едно от тесните купета на спалния вагон и при многото чаши турско кафе разчепквахме въпросите дали на­ истина ще успеем да стигнем до София; дали е възстановен мо­ стът над Марица между Одрин и Свиленград, който преди ня­ колко дни е вдигнат във въздуха от гръцки партизани; ще про­ пуснат ли влака през гръцката територия, която железопътната линия пресича многократно преди да стигне до българската гра­ ница; кой ще ни посрещне в Свиленград, българите или русна­ ците? И ще ни пуснат ли в края на краищата да влезем в Бълга­ рия с нашите входни визи, които българското посолство изда­ де в Анкара? Има ли оттатък въобще влак до София? Никой от нас не м о ж а д а д аде отговор на тези въпроси. Това ни убеди, че пътуването всъщност е пътуване в неизвестността. После, когато седях сам в купето, вторачен в непроницае­ мия мрак зад прозореца, в съзнанието ми с пронизваща яснота

ПЪТУВАНЕ В „ОРИЕНТ ЕКСПРЕС' 43 се загнезди действително м исълта колко м ного това пътуване в неизвестността съвпада не само с обрата в живота ми, но и с един исторически етап в историята на Европа и света. И докато влакът пълзи напред, спирайки в забравени от Бога гари, с не­ четливи зад окадените газени лампи названия, наново потегляй­ ки с мъчителен тласък, аз не само мислено се връщам назад към последните пет години, но се опитвам да видя напред, към след­ ващите дни, месеци, години... От вълната на Хитлеровите завоевания, залели цяла Евро­ па, бях запокитен от Запада към Изтока, понякога насред вой­ ната или плътно до нея. В тази н ощ на 12 срещу 13 септември 1944 г. поем ам обратно пътя от И зтока към Запада, от п о ­ крайнините на Европа към нейното сърце. Ще видя отново Б ъ л ­ гария — страната на трудолюбивите селяни и нейната столица София, в която някога се живееше чудесно и безгрижно. После идва Румъния, този странен латински остров насред морето от славяни и м ад ж ари , с Букурещ, градът, който си въобразява, че е малък Париж. Ще спра в Югославия, чиито народи между две­ те световни войни не само че не привикнаха един към друг, а от­ викнаха, и в Белград, балканското село зад фасадата на големия град. Ще поживея в Унгария — тленна останка от Хабсбургска- та монархия, и Будапеща — единствената столица в Ю гоизто­ ка, в която бомбите тепърва щяха да разрушават паметници на историята. Последна ще бъде Чехословакия, страната на благо­ родните дребни буржоа, която от неволята на географското си положение съумя да развие добродетелта да бъде мост между Запада и Изтока. Какво е станало през четирите години, откакто се сбогу­ вах с всички тези страни и градове? Как са издържали войната, германската окупация и „новия ред“, който ги разпердушини по- зле от когато и да било и ги насъска едни срещу други? Какво е станало с народите, които живеят в Източна и Югоизточна Ев­ ропа, с чехите и словаците, със словените, хърватите и сърбите, с унгарците, румънците и българите, които — понеже не бяха в състояние да надмогнат националните си противоречия и тери­ ториални спорове и да се обединят — в по-новата история по- стоянно са играчка в ръцете на Великите сили и тяхна жерт­ ва? ,

4 4 Т Р А Г Е Д И Я Т А НА Б Ъ Л Г А Р И Я - СОФИЯ, С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. ПЪТЯТ НАЗАД ЗАПОЧВА. На следващото утро влакът пристига в Одрин, където сли­ зат последните турски пътници. Само вагон-ресторантът и спал­ ният вагон продължават към българската граница, прекосяват с бързината на охлюв все пак възстановения само преди някол­ ко дни мост над Марица, минават необезпокоявани ивицата гръцка територия и пристигат в ранния следобед на граничната гара Свиленград, която вече лежи на българска територия. Две огромни червени знамена с чук и сърп се веят от си- ромашката сграда на гарата. Червени ленти на ръкавите и ко­ мунистически отличия носят милиционерите-войници, които вземат паспортите ни и изчезват с тях. Червени плакати са об­ лепени по стените на мръсния ресторант на гарата, в който ня­ ма нищо за ядене, но има чай и алкохол. Преди три дни, само един ден по-късно, от София, тук са направили също „комуни­ стическа революция“: арестуват няколко „фашистки“ офицери и гранични служители, кмета, общинарите и малкото на брой представители на „притежаващата класа“. Комунистите от Сви­ ленград, малкото стари, които са лежали в затвора, и многото нови, които по най-бързия начин се обявяват на страната на ко­ мунизма, поемат властта и създават милиция, която трябва да поддърж а реда. За по-нататък се очакват новини и указания от София. Надяват се, че през деня или през нощ та ще пристигне влак от столицата, който после навярно ще потегли наново об- ратно, стига да има достатъчно въглища. С нашите паспорти милиционерите-войници не знаят какво да сторят. Офицерът, из­ викан на пом ощ , също не знае как трябва да се отнася към чуж­ денци, идващи от Турция на път за София. В крайна сметка те довеждат, навярно от затвора, един стар паспортен служител, който от десетилетия във война и мир е упражнявал професия­ та си в Свиленград, и два пъти дневно е оформял документите на пътниците от „Ориент-експрес“. Той просвещава новобран­ ците, че паспортите и визите ни са редовни. П оказва им какви печати трябва да се поставят и в кои дневници се нанасят име­ ната.. Щом пристигне влакът, ние ще можем да продължим пъ­ туването за София. На един глух коловоз на Свиленградската гара стоят два пътнически вагона от първа и втора класа и фургон за багаж,

ГОСПОДИН БЕКЕРЛЕ ПЕРЕ РИЗАТА СИ 45 строго охранявани от подразделение милиционери-Войници. Върху вагоните надписите „Deutshe Reichsbahn“ са пребояди­ сани със знаците на кирилицата на „Български държавни желез­ ници“. От един вагон слиза мъж, плътно следван от един от ми­ лиционерите войници, и тръгва към кладенеца до сградата на гарата, съблича ризата си и започва да я пере. после я окача на слънцето да съхне. Старият паспортен служител на въпроса ни кой е той обяснява: Ханс Бекерле, до преди няколко дни посла­ ник на Третия райх в България, един от петимата дипломати от СА, които Хитлер изпраща в Югоизточна Европа. Ханс Лудин в Пресбург , Зигфрид Каше в Аграм , Дитрих фон Яков в Бу­ дапеща, Манфред фон Килингер в Букурещ и Бекерле в София се грижат за стриктното съблюдаване на берлинските заповеди. В двата вагона освен посланика са арестувани още четиридесет служители на германското посолство в София. В товарния ва­ гон е багажът им и дипломатическите книжа. На 8 септември, в деня, в който България обяви война на Германия, те напускат София, за да стигнат под закрилата на своята дипломатическа неприкосновеност до неутрална Турция. На границата ги задър­ жат, защ ото са „фаш исти“ и сега се чакаше решение от София, какво да правят с тях. Както узнах по-късно, след няколко дни ги връщат обратно в София, предават ги на руснаците и заедно с германските дипломати от другите „освободени“ страни са от­ карани в Съветския съюз. Опитът ми да разговарям с Бекерле пропадна поради енер­ гичната съпротива на караула. Аз дълго гледах след посланика на Хитлер, представителя на „новия ред на Балканите“, човека, който доскоро се биеше в гърдите: „Истинският цар на Бълга­ рия съм аз!“ Сега обаче си переше ризата край кладенеца на га­ рата в Свиленград и очакваше какво ще решат другите за него и неговите другари по съдба. „Редът“, който той въплъщаваше, лежеше в развалини. Това беше един натрапен ред, един ред на насилието, който не можеше да издържи дълго. От какво есте­ ство обаче ще бъде редът, който трябва да го замести и чийто символ са съветските знамена, които се веят на гарата в Свилен­ град? 1 „Deutshe Reichsbahn“ Немски Държавни железници 2 Немско назнавие на Братислава 3 Немското название на Загреб

46 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. По някое време през нощта в Свиленград дойде мизерен, неосветен, неописуемо мръсен влак. След кратък престой той об­ ръща и ни откарва в безкрайно и мъчително пътуване до Со­ фия, където пристигнах няколко дни след преврата от 9 септем­ ври и няколко дни преди влизането на руските войски. Бяха изминали точно четири години откакто бях за после­ ден път в столицата на България. Тези четири години са оста­ вили своите следи не само върху градския облик на София, но и върху външния вид и лицата на нейните жители. Градът, мно- гократно подлаган на тежки англо-американски бомбардиров­ ки, е в развалини. Засегнати са също царския дворец и един­ ствения модерен хотел „България“. Долните етажи са запазени дотам, че както и преди може да служат на чуждестранните жур­ налисти като място за срещи и главна квартира. Общо взето, София, която по-рано беше най-чистият и най-подреденият град на Балканите, сега е занемарена, мръсна и съсипана от събития­ та. Жителите, които днес — както преди четири години, във ве­ черните часове се разхождат по главните улици, изглеждат си­ ви, посърнали и зле нахранени. Липсва ведрото, радостното, не- обремененото, което някога беше най-отличителният белег на тази балканска столица. Магазините и дюкяните са празни. Няма наистина нищо за купуване с едно единствено изключение — играчки. Всеки тре­ ти магазин независимо дали по-рано е продавал хранителни сто­ ки, парфюмерийни артикули или кожени изделия сега е пълен с детски играчки, преди всичко оловни войници в невъобразими количества и всичко, необходимо за една армия — танкове, оръ­ дия, товарни коли и самолети. Оловните войници са от всички родове войски, в униформи на всички воюващи армии. „Те всич­ ките идват от Германия“, ми обясни един български приятел, с когото предприех първата си разходка из улиците на София, ко­ гато слисан спирам пред десетия магазин за играчки. Хитлер ни ги изпрати и не за да възпита добри войници от нашите юно­ ши“, продължи той своето обяснение, „а за да изравни бълга­ ро-германския търговски баланс. Особено през последните го­ дини за тютюна, житото, яйцата и розовото масло, които изна­ сяше от България, Германия нямаше какво друго да достави ос­ вен детски играчки. Когато по време на войната у нас гъмжеше от истински германски войници, които се възстановяваха тук от сраженията на Източния фронт или в Югославия, ние, българи-

ВЕРМАХТЪТ СИ ОТИДЕ, ОЛОВНИТЕ ВОЙНИЦИ ОСТАНАХА 47 те, обичахме да казваме: „В такъв случай по-добре оловни вой­ ници, те поне не ядат.“ А откакто германците са напуснали стра­ ната, в София разправят: „Вермахтът си отиде, оловните войни­ ци останаха.“ Че освен играчки made in Germany в София се продават и други неща, човек забелязва едва след няколко дни. След пре­ врата, за да се предпазят от грабежи, търговците държаха скри­ то малкото, което германците не бяха изкупили. Легалните гра­ бежи се наричаха „конфискация“ , а нелегалните се квалифици­ раха като „изстъпления на безотговорни елементи“ и също ос­ таваха ненаказани. П родълж аваш е се скришом и поради друга причина — предпочиташе се плащането не с левове, а в чужда валута. Като резултат от нахлуването на руснаците българска­ та валута беше сполетяна от тежка инфлация и за долари и зла­ тарски изделия се плащаха фантастични цени. По тези причини, ако някой желаеше да купи нещо друго освен играчки, трябва­ ше да заплати с по-твърда валута от левовете. ' Немските оловни войници в България не остават за дълго сами. Твърде скоро пристигат нови, и то живи войници. Н а 19 септември, няколко дни след пристигането ми в София, Черве­ ната армия влезе триумфално в българската столица. На 1 сеп­ тември стигнала до Дунав, с мълниеносна бързина се разполо­ жи върху цялата страна. На изток до бреговете на Черно море, на Юг до границите с Турция и Гърция, на Запад до София и оттатък София до границата с Югославия. Населението я по­ среща в началото с въодушевление, тъй като българите са от памтивека русофили и защото дължат своята независимост на царска Русия, и защото езикът и религията им са едни и същи. Ето защо те бяха склонни да виждат в чуждите военни пълчи- ща, които се изляха в страната им, преди всичко „освободите­ лите“ и „славянските братя“. Съветските войски бързат на път за Ю гославия, Унгария и Австрия, където още се водят сраже­ ния. Те преминават транзитно и окупационните части се задър­ жат твърде малко в България. В замяна на това оставят в на­ следство една много по-опасна играчка от оловните войници на германците — комунистическите марионетки, които танцуват по дърпаните от Москва конци. В първите дни след „осво­ бождението“ само един малък кръг от далновидни хора и поли­ тици предчувства това. Колко много неща се бяха случили в България и с бълга-

48 Т Р А Г Е Д И Я Т А Н А Б Ъ Л Г А Р И Я - С О Ф И Я , С Е П Т Е М В Р И 1944 Г. рите през четирите години, през които не бях виждал София! От съседната Турция наистина следях развитието на събитията, но едва сега, на място от съобщенията и разказите на моите бъл­ гарски приятели — доколкото наново ги намерих — почувствах и разбрах цялата трагедия, която междувременно се беше раз­ играла в България: трагедията на един народ, който няколко го­ дини вярваше, че са осъществени най-смелите му национални въжделения, за да проумее един ден, че всичко е било лъ ж а и из­ мама. , П ървата част на трагедията се разиграва в периода между 1 м ар т 1941 г. — деня, в който Б ългария се присъедини към Ос­ та, и 2 септември 1944 г. — деня, в който тя се отвърна от Гер­ мания. В този период България под водачеството на своя гер- манофилски министър-председател — професора по археология Богдан Филов, продаде душата и тялото си на Третия райх. Въз­ награждението на Хитлер беше присъединяването на всичките спорни територии на Север, Запад и Юг: Ю жна Добруджа, За­ падна и Източна Македония и Западна Тракия. Преди всичко за двете части на Македония, България се беше борила цели шест десетилетия открито и тайно, чрез четническа война, терор и съ­ заклятия, неизтощими дипломатически акции, чрез обхванала целия свят пропаганда и все нови и нови протести от другата страна, тъй като в българското тълкуване на историята въобще не съществува „македонска нация“ , както твърдят югославяни- те, а само едно македонско разклонение на българския народ. С териториалните разширения, които България получи из­ ключително чрез приятелството си с Третия райх, най-сетне бе­ ше осъществена отколешната мечта за старата българска дър­ жава, простираща се от Охридското езеро до Черно море и от Дунав до Средиземно море. „Ние всички бяхме — така ми приз­ на в София близък български политик, убеден демократ и реши­ телен противник на германофилската политика на Филов — опи­ янени от идеята, че за пръв път в историята ни се въздаде она­ зи справедливост, за която толкова дълго бяхме настоявали и борили напразно. Между другото у нас се обаждаше нещо като гузна съвест, защото не бяхме отвоювали и завладели тези те­ ритории, а ги получихме като подарък. Владееше ни злокобно- то чувство, че един прекрасен ден хубавият сън може да се пре­ върне в кошмарно събуждане. По принцип всички — от най- крайните националисти до комунистите, бяхме удовлетворени